Варанаси

Варанаси, Индия

 
Въпреки че Варанаси е милионен град, простиращ се надалеч из равнината на Ганг, нашето внимание и време бяха изцяло подвластни на случващото се на брега на реката и в малките тесни проходи между сградите в близост до нея.

Варанаси, Индия

Галерия – тук

История – тук

Варанаси

Да си болен, докато си на път, не е работа. Липсата на дом и спокойствие успяват да направят и бързото преболедуване не най-приятния спомен. Забавно е как мирогледът се променя с оздравяването. Първата седмица във Варанаси, не можах да видя много повече от лошите му страни. Решихме да останем още няколко дни, за да можем да пооправим впечатленията си и все пак да се насладим на този уникален свят.

Въпреки че Варанаси е милионен град, простиращ се надалеч из равнината на Ганг, нашето внимание и време бяха изцяло подвластни на случващото се на брега на реката и в малките тесни проходи между сградите в близост до нея. Самият бряг от страната на Варанаси е една дълга поредица от гатове. Гатовете са големи, широки и високи бетонни стъпала спускащи се от основите на първия ред, до самата река, сгради направо вътре в нея. Колко навътре зависи от нивото на Ганг, но винаги има място за вярващите, на което да седнат или да стъпят в реката. Ако трябва да бъда последователен, то е логично да започна имено с малките улички. В близост до реката всичко е толкова плътно застроено, че за коли, туктукци и дори рикши не може и да се мисли. Целите квартали в първия половин километър от реката към сушата са почти изцяло пешеходно-моторни зони. Почти, защото до всеки от основните гатове се стига по една улица. Колкото и идеята, за всяка от тези улици, да е достигане на някакъв транспорт или товарни бусчета до гатовете, това е възможно само от много късна вечер до ранна сутрин. През останалото време всеки сантиметър в близост до Ганг е зает или от хора или от сергии. И ако повечето туристи намират за забавно да се движат със скоростта на мравки в плътни редички по тесните алеи, то месните нямат никакво желание да се разделят с любимите си моторчета, което прави забавата по-голяма. От време на време цялата редичка пешеходци се залепя до стената в опит да пусне бързащото моторче. Това е варианта, в който всичко се случва на една права уличка и има видимост. Момент на изненада има при всяко пресичане на кръстовище, където винаги е хубаво човек да се ослуша и огледа, защото мотористите определено не го правят.

Кравите, о кравите! Освен, че са свещени, те са навсякъде. Движат се все едно те са единствените живи същества в целия град. Напълно спокойни, напълно безразлични към случващото се около тях. Те просто вървят, седят или спят където им падне. Непокизмът им е повече от завиден. И може би защото са огромни, може би защото са свещени, но всеки се съобразява с тях. Ако кравата минава, всички чакат, ако кравата лежи на средата на улицата, всички я заобикалят. Интересно е как тези тревопасни животни живеят в големия бетонен град. Диетата им съответно е напълно градска. Кашоните са най-разпространени и бивайки обработена целулоза, кравите ги пасат като прясна трева. Малко е странно как се борят, за да ги разкъсат или как преживят стърчащото от устата им кашонче от сникърс, но това са просто градски крави, кой може да ги вини. Прекрасното за тях е, че всичкият боклук се изхвърля директно на улицата, така че поне не им се налага да се научават да ровят из кофите. Любимото им място за хапване са пазарите. Любопитно занимание е човек да застане някъде из пазара и да наблюдава крадящите добитъци. Хората толкова са свикнали с тях, че продавачите понякога просто не забелязват огромната рогата опасност, приближаваща бавно към сергията им. Кравите все едно се правят, че просто минават, докато всъщност се оглеждат за небрежни собственици на сергии. Забележат ли такива, атаката е светкавична. Тиквички, репички, марули, банани, всичко вкусно и зелено се поглъща за секунди. Бързината им е от особено значение. Веднъж захапали плячката си, единственото което може да направи продавачът е да ги прогони, но не и да си вземе зеленчуците. Ако всички са нащрек, кравите просто ядат изхвърлените около сергиите зеленилки. И отново, това че всеки хвърля всичко на земята е изцяло в тяхна полза. Бананови кори, най-горните листа на зеле, развалени марули, всичко е на земята, а кравите са като прахосмукачки, работещи за чистотата и изяждащи всичко. За съжаление, кравите не са се научили да ползват тоалетна и, ядейки постоянно, постоянно оставят и следи от това, естествено където им падне. Малко е хлъзгаво, малко мирише, но пък човек се чувства близо до природата дори и в големия град. Най-естественият въпрос, гледайки всички тези животи из улиците, може би е дали се ползват за нещо изобщо и кой е стопанина им. Със сигурност кравите от улиците не са за пържоли. Бизнесът си е бизнес и хората от различна от хинду религия някак си са се ориентирали в печалбата от телешкото месо. Свещените туристи лесно си намират и свещени крави в чиния, но това определено не са кравите от улицата. По-странното е, че докато се радвахме на една крава, спяща на средата на едно малко кръстовище, един човек застана до нея, почна да я гали и ни се похвали, че това е неговата крава. Странно е, защото никога не видяхме крава с пълно виме или някой да дои крава. Тя е негова, но той нито я храни, нито взима облаги от нея.

Предполагам, всеки, който чуе името Варанаси, си представя две неща – безброй къпещи се хора в Ганг и множество горящи трупове. Нито едно от тях не е легенда. Всеки ден във Варанаси се изсипват хиляди хора, идващи само за да се потопят в Ганг, именно в светите й води, минаващи край бреговете на града. Гарата, автогарата и въобще всички пътища, водещи към Варанаси, са отрупани с прииждащи от цяла Индия хора. Повечето от тях идват само за през деня или дори само за няколко часа. От гарата се тръгва бързо към реката, следва задължителното потапяне, евентуално пране в непрозрачната вода и след това има време единствено за бърз обяд на седянка на стълбите на някой гат и отново се поема към гарата. Има и организирани екскурзии за индийци. Те по нищо не се различават от екскурзиите в цял свят. Един гръмогласен индиец със знаменце в ръка се изживява в ролята си на пастир, викайки и напътствайки петдесетина други индийци, как да се изкъпят максимално бързо и след това да потеглят към спрения някъде рейс. И всички тези индийци са в такава паника да не загубят случайно групата си, че се стига до там да се държат в дълга верига за шаловете си, преминавайки гневно през всичко на пътя им в борба да останат заедно. Интересното е, че целият ритуал, за който са били път с дни, и за някой е единственото дълго пътуване в живота им, продължава не повече от десет минути. Жените влизат във водата с всичките си дрехи, които в общия случай са един дълъг или няколко по-къси шалове, именувани сари, а мъжете влизат за баня по странни гащи, направени отново от нещо като шал и със странно въженце, заметнато през едното им рамо. В зависимост от това колко ги е страх от водата, къпането може да бъде и доста кратко, но винаги трябва да включва и потапяне на главата, дори и за части от секундата. След като излезнат от страшната река, има ритуално пране на останалите шалове.

И докато някой се къпят в Ганг, телата на други, имащи привилегията и щастието да се разделят с живота си точно във Варанаси, биват ритуално изгаряни само на метри нагоре по течението на реката. За хиндуистите, да починат и да бъдат кремирани точно във Варанаси е мечта, която само избрани могат да постигнат. Наистина има много вярващи, живеещи на улицата и по бреговете на реката, единствено в очакване на смъртта си. Вървейки по малките тесни улички, човек често се натъква на групи опечалени хора, носещи тялото на свой близък. Гатовете, на които се извършва кремацията, са като фабрики, в които всичко е сметнато и процесът никога не спира. Освен по пушека, тези гатове се разпознават отдалече и по огромните купчини с дърва, натрупани на брега на реката. Ежедневно лодки, идващи от незнайни места, доставят тонове отсечени дървета. И освен че е свят ритуал, кремирането е не по-малко и бизнес. Специалистите, работещи на гата, знаят точно колко дърва са необходими за да изгори напълно дадено тяло. Дървата се мерят на големи везни, и освен на база на теглото им, цената се определя и от избрания вид дърво. Като цяло, тези кремации са за по-заможните хора. Миризмата е подобна на барбекю на полянка, но гледката на падащи крака и глави не бих определил като приятна. Въпреки това, множество туристи и месни стоят и наблюдават с часове. Други, по-бедни индийци, също наблюдават по цял ден, но с малко по-различни подбуди. Докато някой чужденци се надяват да изкарат добри хонорари от професионално заснетите филми, бутайки се почти в огънят и нехаещи, че това все пак е нечие погребение, бедните индийски деца залагат на директната и бърза печалба. Техният занаят е преравянето на дрехите на умрелите. Много често близките на починалите носят всички вещи, за да бъдат пуснати в реката по време на кремацията. Стига се до там, че се носят матраци, възглавници и какво ли още не. И най-потресаващото е, че веднъж пуснати в реката, емоционалната връзка с тези вещи е приключила. Тогава е редът на децата, които пред очите на всички близки на горящия човек, преравят и оценяват на бързо стойността на изхвърлените вещи. Няма свян, няма съобразяване, всичко е въпрос на изкарване на прехраната.

В същия дух, други деца изкарват джобните си от монетите, които вярващите хвърлят в реката. И тук, веднъж хвърлена, монетата е свършила работата си и на никой не правият впечатление многото деца, седящи рамо до рамо с вярващите, които за разлика от тях хвърлят магнити на въженце вместо монети. Докато хвърлилият монета все още се моли с поглед в реката, момченцето до него вече е хвърлило магнита с надежда да хване нея или някоя друга от лежащите на дъното рупи. И докато се чудих, как не им е хрумнало да се гмуркат с магнити в ръце, две момчета ми демонстрираха, че не съм се сетил първи за този трик.

И след като стана дума за погребенията, няма как да не спомена и сватбите. Така и не успяхме да разберем с какво Варанаси е толкова специално място, че всеки ден да има десетки сватби на главния гат. Всички празненства си приличаха като две капки вода, но това изобщо не ги правеше по-малко забавни. На никой не се налагаше да търси лъскава лимузина, с която да пристигане на сватбата, защото дори и с мотор минаването през тълпата идваща и отиваща си от гата бе напълно невъзможно. Така, както и при погребенията, до уреченото място всички стигаха пеш, като всички, в повечето случаи означаваше само младоженците и техните семейства. Тъпанът, предвождащ сватбарите, отдалече издаваше бъдещото събитие. След кратката церемония в малка неугледна барака на брега на реката, двойките действаха като по сценарий, който обаче определено не изглеждаше писан за сватба. Веднъж обявени за съпруг и съпруга, младоженците и близките им си намираха свободно място на някое от бетонните стъпала на гата, където приседнали започваха да пируват. И дори и да е разбираемо да се хапне след изтощителното събитие, тук нещата не стояха по начин, който някой може да си представи. Всички изглеждаха сякаш не са яли нищо последния ден и храната от пазара, сервирана в хартиени купички, изглеждаше по-вкусна от всичко на света. Може би за това допринасяше факта, че всички се хранеха с ръце, Колкото и това да е типично за цяла Индия, а и не само, в случая изглеждаше малко странно, особено когато прекрасно изрисуваните с кана ръце на младоженците губеха детайлите си под оризчетата и пържените зеленчуци, залепнали върху пръстите им. Веднъж приключили с хапването, повечето двойки просто ставаха и мълчаливо се потапяха и изгубваха в тълпата, напускаща гата. Като цяло комуникацията между младоженците в повечето случаи се свеждаше до пълно мълчание. Колкото и странно да звучи, поне по-религиозните хинду индийци все още се женят за партньор, избран от родителите им. Казаха ни, че има каталози и агенции занимаващи се изцяло с търсене и предлагане на булки. Въпреки тези улеснения, самото търсене изобщо не е работа на момчетата, искащи да се оженят. Те просто чакат родителите им да им подберат правилното момиче. Не разбрахме как стоят нещата от страната на дамите, но поне в някой семейства мъжете имат право да не харесат момичето избрано от родителите им и да поискат да им намерят друго. Предполагам, това че младоженците почти не се познават беше и причината за странното мълчане след сватбата. Самото седене на гата беше по-скоро като демонстрация за пред минаващите, отколкото щастлив миг за запомняне. Все едно традицията да изисква новото семейство да седи на показ и да бъде видяно от някакъв брой хора. Седейки безучастно, младоженците бяха нещо като животни в зоологическа градина, всеки можеше да спре пред тях и да ги разгледа, да ги снима или дори да се снима с тях. Това не пораждаше емоции. Просто изглежда, че те трябва да минат и през това преживяване. В повечето случаи нямаше усмивки, забава, или каквото и да е празнуване, а само един мъж, гледащ в хоризонта и до него една жена, почти скриваща лицето си в шал, гледаща в една точка в земята пред нея. Имаше случи, в които мъжът казваше на булката да вдигне поглед поне за секунда, за да бъдат увековечени от тълпата туристи с апарати пред тях, но имаше и такива, в които младоженците позираха като отегчен мъжки силует и булка без лице до него. Точно така, гледащи в земята и увити в шалове, булките напускаха гата. Впечатляваща и доста красноречива за отношенията им беше традицията за начина, по който младоженецът отвеждаше своята съпруга. Освен че булката ходеше съвсем сама на няколко метра зад съпруга си и всички други дошли за тържеството, булката изглеждаше като водена на каишка и по точно като панаирджийска мечка. Сравнението мечка изплува в съзнанието ми, защото всички булки имаха огромна халка за обеца на носовете си, вързана със синджир към обеца на дясното им ухо. Само оставаше въженцето да е вързано за тази обеца и картинката щеше да е пълна. Всъщност младоженецът и булката ходеха с шалове, вързани един за друг, или мъжът държеше като повод шала съпругата си. А колкото и нещастно да изглеждаха булките, толкова много накити имаше окичени върху тях. Признак на състояние или просто зестра, пръстените бяха на всеки пръст, а обеците и герданите определено тежаха на мястото си. И разбира се всичко това от злато. Индийците просто обичат златото, шареното и лъскавото. И докато всички други сватби, които засякохме, си приличаха, една ни направи особено впечатление. Очевидно семействата бяха по-заможни, защото след задължителното седене на гата, за цялата група бе наета лодка, която да ги разходи до отсрещния бряг на Ганг. И ако в това няма нищо впечатляващо, това което ни срази беше жената, която като че ли почистваше пътя на новото семейство. Въпросната дама правеше по една крачка, след което лягаше по очи на земята, ставаше, правеше поредна крачка, пак лягаше и така по целият им път. Само дето не ходеха върху нея, иначе бих си помислил, че тя просто играе ролята на червен килим. Определено ни впечатли как това се прави, слизайки по стълбите на гата.

Може би всеки свързва Индия с мърсотия. Нас ни бяха предупредели още в Етиопия, че в Индия е по-мръсно и по-точно по-гнусно. Странно е, но ни беше трудно да си го представим. Предполагам всички хора, които първото с което свързват Индия е мърсотията, определено са прекарали няколко дни във Варанаси. За целия ни престой в Индия, не открихме място, който даже да се доближава по този критерий. Предполагам липсата на обществените тоалетни във Варанаси е същата като този в Адис Абеба, но тук основен фактор за безумната липса на хигиена са тоновете хора, минаващи през гатовете всеки ден. Като че ли, както имаше определени гатове за кремиране, за сватби, за къпане, така имаше и такива, служещи за тоалетна. Дневната светлина не смущаваше никого. Най-горните редове стъпала на гатовете-тоалетни изглеждаха като музей с добре подредена експозиция. Не мога да отрека, че поне на подреденост го докарваха. Редичките с преработена храна бях изрядни. Човек можеше да остане с впечатление, че има някакво конкретно отстояние, което всички спазват. Безумна гледка. И безумно миришеща. Другото, за което човек трябваше да внимава докато се разхожда по крайбрежието, бяха рекичките, извиращи от бетонните стени в края на гатовете. Тези рекички дори не произлизаха от канализацията на сградите над тях. Те бяха грижливо създавани и подхранвани от минувачите. Нищо необичайно нямаше в мъж, допълващ течащата вада, стоящ с гръб, но само на няколко метра от основния път на всички, разхождащи се около реката. Определено впечатляващо и запомнящо се, макар и по-скоро само част от облика на Варанаси, отколкото нещо, с което човек трябва да свързва града.

Варанаси и Алахабад

Варанаси и Алахабад, Индия

 
Масовото потапяне в реките, сливащи се в Алахабад, беше първия индийски празник, който искахме да видим. Малкото ни опит в Индия ни караше да мислим, че можем просто да отидем ден преди събитието и така „изпреварвайки всички“ да си намерим лесно хотел. Добре, че се заговорихме с готвача в нашия хотел. Човекът беше ходил два пъти на тази Mella, случваща се през дванадесет години, и каза, че толкова хора не можем да си представим.

Варанаси и Алахабад, Индия

Галерия – тук

История – тук

Варанаси и Алахабад

С това, че в Индия е мръсно, няма да учудя никой. Проблемът обаче не е в това, че мърсотията разваля малко облика на населените места, а в това, че в комбинация с топлината е чудна предпоставка за интересни болести. Планът ни след Каджурахо беше да се придвижваме към Алахабад, за да присъстваме на едно от най-масовите събирания на хора на едно място. Името на повода за това събиране е Kumbh Mella. Така в нашата отворена и безгрижна програма се беше настанила една дата, с която трябваше да се съобразяваме. Уплътнявайки времето, решихме да прекараме няколко дни във Варанаси и след това да се отправим към близкия Алахабад. Говорейки за мърсотията и болестите, бяхме се примирили, че каквато и хигиена да се опитваме да спазваме все някога ще минем през лаборатория, доктор или поне лекарства. Яна имаше повече основания да вярва в това, след като в Етиопия премина няколко пъти през горната последователност за разлика от мен, но в Индия нещата се случиха доста по-рано и то на двамата. На десетия ни ден, първо Яна, а после и аз, започнахме да се оплакваме от стомашни проблеми. Връщайки лентата назад, можем смело да обвиняваме липсата на мисъл у нас при пиенето на литър айран. Това, че го искахме без лед никак не помагаше, имайки предвид, че той така и така изисква вода. А малко ресторантче, тип гараж, да готви с минерална вода просто не вярвам. Първо Яна падна в боя, но ден по-късно и аз я последвах. Така последния ден в Каджурао, който за наш късмет бяхме отделили за най-красивите храмове, мина в тежко, трудно и без никакво желание обикаляне под горещото слънце. Беше моят ден да ми е зле. Трудно ми беше да се фокусирам върху изящните скулптори, а след като се завърнахме в стаята ни, термометърът даде добро обяснение на този феномен. Още предната сутрин бяхме минали през лекар, имайки предвид, че след дългият ни престой в държава с малария, всяко вдигане на температура има шанс да се дължи именно на това. Тестът за малария беше отрицателен и единствено получихме рецепта за хапчета за стомашни проблеми. Пътуването с нощния влак до Варанаси и търсенето на хотел минаха добре, но малко след това силите ми свършиха. Единственото, което можех да правя беше да спя. С температура малко над 39°С нямах желание дори да си подам носа извън стаята. На няколко милионния град обаче изобщо не му пукаше за моето състояние. Хилядите туристи бяха на върха на щастието, че са достигали до мечтаната си дестинация, месните бяха безкрайно щастливи, че тонове хора са се изсипали, за да изхарчат парите си в техните магазини и ресторанти и изобщо еуфорията беша пълна. В контраст на всичко около мен, аз имах нужда от тишина и сън. За наше огромно съжаление, бяхме избрали тотално грешна стая. На долният етаж бяха, според мен, най-търсените курсове по тарамбука в града. От десет сутринта, поне до осем вечерта, през търпеливия учител минаваха десетки хора. А той определено беше търпелив, защото цел ден свиреше един и същи ритъм, без видно да се побърква от липсата на грам талант в своите ученици. С всеки нов ученик, си мислех, че по-некадърен няма от къде да дойде, но следващите отново ме учудваха. Този музикален фон, не би тормозил никой здрав човек във Варанаси, защото той не би имал работа в стаята си през деня, но за мое нещастие и след осем тишина нямаше. Всички магазинчета, които са буквално хиляди, са оборудвани с метални ролетни врати и шумното им затваряне почва след осем и продължава поне до десет. За след десет остават само тези, които на фона на попритихналия град, те карат да мислиш, че съседната сграда пада. И след това тишина. И малко по-късно започва лят на кучетата и техните среднощни разговори. Предполагам нито едно от тези неща нямаше да ми направи и грам впечатление ако бях здрав. За наша радост, следваха два дни, в които и двамата бяхме в пълно здраве.

Масовото потапяне в Алахабад, беше първия индийски празник, който искахме да видим. Малкото ни опит в Индия ни караше да мислим, че можем просто да отидем ден преди събитието и така „изпреварвайки всички“ да си намерим лесно хотел. Добре, че се заговорихме с готвача в нашия хотел. Човекът беше ходил два пъти на тази Mella, случваща се през дванадесет години, и каза, че толкова хора не можем да си представим. Хиндуиси не само от цяла Индия, но и от цял свят се стичали на една от шестте свещени дати, но тази, която си бяхме избрали ние, щеше да бъде кулминацията. Научихме също така, че стая в хотел почти няма шанс да си намерим, а ако случайно успеем, цената ще е поне петкратна на нормалната, а разбира се, първо се заемали евтините стаи. Гениалният съвет на човека, който между другото каза, че колкото и свещена да е тази дата за него, повече няма да си причини преживяването, беше да хванем нощен рейс и да се целим да сме в Алахабад рано сутринта. Рейсове имало денонощно през десет минути. Разстоянието е само сто километра и идеята за еднодневна разходка звучеше наистина добре. В дванадесет и половина вечерта бяхме на автогарата. Рейсовете бяха десетки, а хората, налягали и насядали на всички възможни места – стотици. Докато гледахме неориентирано, получихме бързо предложение да се качим в тръгващия на минутата рейс. Малко сгъчкани в кабината, но поне имахме някакво място да приседнем върху капака, покриващ двигателя на реса. Заспахме бързо, защото знаехме, че нямаме много време, а ни чака дълъг ден. Към седем сутринта се разбудихме окончателно, за да станем пасивни участници в търсенето на алтернативен път към града. Магистралата беше тотално задръстена, и след като чакахме не по-малко от час, преди да стигнем до първия изход, започна същинското обикалян напред-назад с огромен рейс по тесни коларски пътища. Разбира се, алтернативно решение търсеха и стотици други рейсове и коли. Навсякъде из поляните някой беше открил „правилния път“ и хвърчеше по него. Малко по-късно всички правилни пътища се събираха в някое село или на някой мост, задръстването се образуваше за секунди и след това пак същото. И така, към десет и половина сутринта, докато гледахме върволици хора ходещи пеша, шофьорът ни каза, че няма да продължи напред и ние ще ставаме пешеходци. Според километричните камъни имахме да извървим петнадесет километра. Тесният път бе изцяло блокиран от колона, която за огромна наша изненада, беше в обратна на нашата посока. Всички рейсове в нея, преброих до сто и се отказах, бяха пълни с хора, потопили се рано, рано сутринта и сега вече пречистени, пътуваха към дома. Пътуващи не е точната дума, защото докато ние вървяхме три часа, видяхме колоната да мръдне само веднъж и то с малко. Около два следобед достигнахме Алахабад. Потокът от хора вече беше превзел цялата улица, рейсовете и колите бяха спрени километри назад. Колкото повече влизахме в града, толкова по гъста ставаше тълпата. Всички мислеха единствено как да не се отделят от групата си и даваха всичко от себе си да останат хванати за шала на предния. Имаше групи държащи се за предвидливо донесено въже. Страхотна бутаница. След като се видя реката, колкото повече доближавахме до Ганг, толкова хората се разпръскваха. Успяхме да стигнем до най-святото за потапяне място Сангам едва в пет часа. Докато хората вече почти се разотиваха, дойде ред на болестта на Яна пак да се обади. Нямаше как да и отделим много внимание, защото скоро се стъмваше и трябваше да мислим за транспорт на обратно. С усилия и заедно с цялата тълпа се добрахме до централната автогара, където с по-малко, но все пак не без усилие, разбрахме, че рейс към Варанаси няма да има следващите два дни. Влаковете, тръгващи от Алахабад, още докато се возихме в рейса сутринта, бяха точно както по снимките с хиляди хора на покрива, така че дори не ни хрумваше да ходим на гарата. Добри хора ни казаха, че в посоката, от която бяхме дошли, има друга автогара, от където ще има рейс. За два часа успяхме да се доберем до въпросната, добре скрита автогара. Рейсовете бяха повече от колкото мога да броя, но въпреки, че ги проверявахме един по един, пътуващ за Варанаси беше само един от тях. Той разбира се беше толкова пълен, че нямаше как да се вместим дори прави в него. На всичкото отгоре, беше сред последните на колоната в автогарата и в края на една безкрайна улица с подредени спрели рейсове, чакащи в задръстването. Питахме навсякъде, където ни хрумна, и към десет вечерта ни казаха, че заради задръстването, рейсовете за Варанаси тръгват от някакво кръстовище на няколко километра от автогарата. В дванадесет успяхме да се качим на един от многото рейсове в нашата посока. Заспахме. Стоте километра отново бяха непревзимаеми. Рано сутринта се събудихме в края на друга колона рейсове, този път чакащи да влезнат във Варанаси. Бяхме само двадесет километра от града и ситуацията изглеждаше безнадеждна. Варианта отново беше да походим. С ходене и стоп успяхме да се доберем към девет във Варанаси.

Минавайки покрай ЖП гарата, решихме да си вземем билети за влак. Тук се сблъскахме с друг интересен феномен – ужасно многото чуждестранни туристи. Причината да ни притисни броят им беше, че за всички чужденци имаше отделно гише за билети и там работеше само един човек. Чакайки два часа, разбрахме, че за следващите десет дни билети дори в квотата за туристи няма и единственият ни вариант е да се борим редом с всички индийци за малкото билети, които се пускат всеки ден в десет сутринта за влаковете през следващите 24 часа. Това е поредната странност на индийските железници. За някой дестинации тези билети свършват за минути и ни казаха, че ако искаме да сме сред късметлиите, трябва да дойдем поне в седем. Докато пътувахме и чакахме аз бях наред да се разболявам. В стаята видях, че отново съм с 39°С.

И така поредните два дни лежане, но и този път с ходене по лаборатории и лекари. Колкото и да вярвам в индийските професионалисти сред лекарите, толкова ме учудиха двамата доктори, с които се срещнахме. Никой нямаше и грам желание да ни направи някакви изследвания, смело поставяха диагноза и изписваха лекарства. Не пропуснаха да кажат, че лекарят от Каджурахо не е взел предвид температурата ни, и че лекарствата, предписани от него, ни оправят само за времето, в което ги пием. После всичко се повтаря. И така почнахме да се лекуваме отново под звуците на тарамбуки и решетки. Май ни беше писнало да сме зле, защото този път отделяхме и време за опознаване на града. Нямаше как да натрупаме много други впечатления, освен тези свързани със здраве, лекари и подобни. В тази връзка няма как да не спомена индийските аптеки. Ако в представите ни аптеките са символ на подреденост, то тук това не е така. Докато чакахме да ни изпълнят рецептите, с усмивки наблюдавахме как осем аптекари се блъскат и ровят като обезумели в аптеката си, помещаваща се в стая четири на четири метра. Никой нямаше идея кое къде е, а някой неща се срещаха на повече от едно място. Други изобщо ги нямаше или недостигаха и ако не беше лекарят да им се накара, щяхме да си тръгнем с половин доза и някой подменени лекарства. Финално ни казаха да изчакаме час и ще имаме всичко. Убедихме ги, че ще се върнем след час, а няма да чакаме на място, с надежди повече да не ни предстоят подобни премеждия.

Десанеч

Десанеч, Етиопия

 
Хората от племето Десанеч не живеят в Оморате. Може и да има някой друг техен представител, но това са хора загърбили племенния живот и традиции и изцяло посветили се на туристите. А такива не липсваха. Дори и в най-слабия туристически сезон, в който бяхме ние, по прашния път за селото всеки ден вдигаха пушилка бързащи джипове с чуждоземни гости.

Оморате, Етиопия

Галерия – тук

История – тук

Десанеч

Тръгвайки с шест месечни визи не си представяхме да останем в Етиопия повече от три месеца, но за наше учудване не бяхме прави. Не само това, но дори ни се наложи да удължим престоя си с месец. Причината беше силното ни желание да се върнем отново в долината на Омо преди да поемем към Кения. Сдобихме се с кенийски визи, разделихме се с Адис и пътешествието отново започна.

Нещата, от гледна точка на транспорт, които преди ни се струваха невъзможни, сега ни изглеждаха рутинни и всичко се получаваше с лекота. Успяхме за един ден да тръгнем от Арба Минч, да стигнем до Кей Афер, от там до Димека, да прекараме цял следобед на пазара там и вечерта да пристигнем в Турми. Точно се радвахме, колко се нареждат нещата, когато Яна каза, че и няма чантичката с документите. Нищо смислено не бяхме загубили за тази половин година и не вярвах да има дори и малък шанс да изчезне нещо толкова важно. Обърнахме всичко наопаки, започвайки с леко нежелание, че трябва да разравяме раниците, но с напредването на търсенето, то се превръщаше в засилваща се паника. Единственото успокояващо беше, че аз бях убеден, че след като взехме кенийските визи, бях прибрал и двата паспорта при мен. Така че единственото важно, което можеше да липсва, бяха малко пари и две банкови карти. След четири раници, обърнати наопаки, и един час по-късно, налице беше само първата ни сериозна загуба. Дойде време да се уверим, че поне паспортите ни са в нас. Рутината, всяко нещо да отива на мястото си, развита за тези шест месеца, се оказа по-силна отколкото предполагахме. Оказа се, че все пак Яна е прибрала прилежно своя паспорт, а аз само моя, така че спокойствието, което се опитвах да поддържам през цялото търсене, вече беше без основи. Часът беше около десет вечерта, бяхме в село, в което мобилните телефони не работеха от пет дни и ни липсваше една слабо казано важна вещ. Телефонът беше проблем, защото много ни се искаше да звъннем в Адис и да разберем, че цялата чантичка се е изтърколила някъде, и в тъмната утрин, докато потегляхме, просто не сме я видели. Естествено искахме да блокираме и картите, но и двете неща трябваше да почакат най-рано до сутринта.

За наше съжаление в Турми, освен мобилните телефони, не работеха и няколкото стационарни. След тази новина единственото, което ни оставаше, беше да чакаме стоп по безлюдния сутрешен път към Димека. Попроветрихме си главите в каросерията на едно бързо камионче Isuzo, което успя да ни докаже, че в долината на Омо на тези камиони наистина е забранено да возят туристи извън кабината. Успяхме да умилостивим полицаите в Димека с историята си за загубения паспорт и как тези мили хора са ни направили услуга да ни вземат. На шофьорът му се размина, но ние се оказахме в непроменено положение относно връзката ни със света. Полицаите казаха, че и тук мобилните телефони не работят от няколко дни, а всички стационарни са добре заключени, тъй като е неделя и всички почиват. Добре, че се позовахме на мъдрата мисъл, че проверката е висша форма на доверие, и започнахме да обикаляме с телефони в ръка. Все пак имахме някаква капка късмет и за учудване на полицаите намерихме обхват. Не само ние, но и цялото село ходеше на въпросния завой на пътя, за да говори по телефон, но това предполагам само двамата полицаи не знаеха. Единственото, което си спестихме беше поредната разходка до поредното по пътя село, но късметът ни свърши тук. И последната ни надежда отпадна. Трябваше да започнем да мислим по действителността, в която ясно стояхме ние двамата и само един паспорт.

Съвсем очевидно беше, че Кения отпада на дадения етап, а бяхме само на петдесетина километра от границата. Това, че трябва да се върнем до Адис беше ясно, но дали от там щяхме да можем да продължим отново, нямахме никаква представа. Така и така бяхме изминали целия път до Турми, и за да не е напразно нашето усилие, решихме да изпълним планираната финална обиколка на племената, а после каквото ще да става. Едно от племената, които не бяхме видели, беше Десанеч. Те обитават делтата на река Омо, в граничните райони между Етиопия и Кения и началото на езерото Туркана. Планът ни беше да стигнем до последното етиопско село – Оморате и там да прекараме няколко дни с Десанеч. Оморате е и един от възможните гранични пунктове за Кения, въпреки че селото се намира на десетина километра от самата граница, и най-вече, въпреки че на кенийска земя няма граничен пункт. Всеки излезнал през Оморате трябва да стигне до Найроби, където да получи входен печат. Това било рутинна практика, въпреки че на нас ни изглеждаше доста рисковано и не го обмисляхме дори и докато все още притежавахме два паспорта. Хванахме на стоп един полицейски джип, който през цялата седемдесет километрова отсечка черен път се опитваше да набере нужната за излитане скорост, но така и не успя да излети дори и от завоите. Оставиха ни точно пред двора с голям надпис „Имиграционни власти“ и ние небрежно поехме бързо в посока далече от него, докато те ни казваха да минем да се регистрираме. Надявахме се, че сме се разминали с това, но хотелиерът, в чиито двор си опънахме палатката ни каза, че е необходимо да го направим и то същия ден, въпреки че нямаме намерение да ходим в Кения. Всички туристи трябвало да се записват. Нямам представа защо никой от пътуващите, с които разговаряхме в Турми, които се връщаха от Оморате и знаеха, че сме загубили един паспорт, не ни казаха тази малка подробност. Но вече нямаше какво да направим. Защо не бяхме видели удебеления шрифт, с който пишеше точно това в пътеводителя, е отделен въпрос. Реших да се правя на хитър и да отида сам с шофьорските книжки и на двама ни. Както и предполагах номерът не мина. Граничарят поиска паспорти, и като му казах, че моя е в мен, а другия сме оставили в Адис, започнах да си представям кашата, в която можеше да се забъркаме, особено спомняйки си за случилото се в Кибиш. Де факто, Оморате беше единственото място в Етиопия, на което ни искаха паспорти. Поредица грешни ходове. За наше щастие, хората се оказаха доста разбрани, и имайки стара любов към българите, добри техни приятели от комунистическото минало на двете държави, ни оставиха да се забавляваме около Оморате, с уговорка да оставя моя паспорт при тях като гаранция. Оморате, както и Димека, Турми и Кей Афер е изкуствено създадено село, единствено с цел да подслони няколкото сгради на държавната администрация. Покрай това, че до него има и път, селото се е превърнало и в удобно място за търговия на номадското иначе племе. Интересното тук е, че няма фиксиран пазарен ден. Всеки ден е пазарен. Другото интересно около Оморате е моста над Омо. Мост силно казано, защото от него са останали само някой части. Или по-точно всички части без централната подпора, на която са стъпвали две огромни метални конструкции. Сега от далече се виждат двата края на моста и потъващите в средата на реката пътни платна. Доколкото разбрахме, причината за падането му била лошото изпълнение и лошите материали. Сега мостът се строи отново, но проблемът бил в това, че въпреки че е нает чуждестранен изпълнител, условията към него били да работи само с етиопски материали.

На племето не изглеждаше да му липсва моста. Добре познатите ни лодки, построени от един ствол на дърво, постоянно прекосяваха реката. Дори станахме свидетели как се пренася крава на другия бряг. Не, не я качват в тясната лодка. Просто кравата се завързва добре за лодката и всички поемат напред. Думата добре очевидно беше моя интерпретация, защото по едно време лодката и кравата започнаха да се отдалечават една от друга, а хората викаха в паника, опитвайки се да направят нещо.

Десанеч не живеят в Оморате. Може и да има някой друг техен представител, но това са хора загърбили племенния живот и традиции и изцяло посветили се на туристите. А такива не липсваха. Дори и в най-слабия туристически сезон, в който бяхме ние, по прашния път за селото всеки ден вдигаха пушилка бързащи джипове с чуждоземни гости. Тук е единственото достижимо по път място в южната част на долината на Омо, от което може да се види самата река. И никой не искаше да пропусне тази възможност. Всички имаха отделени по около два часа по програма за Оморате. Половин час за регистриране при имиграционните, половин за пиене на безалкохолни в съзерцаване на реката и един за разходка с лодка до другият и бряг и среща с Десанеч и техните сергии със сувенири. Едната част от туристическия ритуал не можахме да пропуснем, колкото и да ни се искаше. Но вместо да прекосяваме реката, решихме да се поразходим из пустинния пейзаж в търсене на истински дасенеч селища. Също както много от племената, които бяхме видели, и Десанеч са номади следващи стадата си в търсене на оскъдната паша. Домовете им са изградени от няколко десетки пръчки, въжета и всевъзможни материали за покриване на конструкцията. Всяка от къщите им може да бъде разглобена за часове, натоварена на няколко магарета и понесена към някое ново място. Самите села бяха подредени по странен начин. Къщите образуваха кръг, като цялото село не беше нищо повече от оградено парче пустиня. Входовете бяха насочени навътре, а пред някои от тях имаше забити по една дълга пръчка, стърчаща към небето, и една по-къса, върху която имаше нещо увито в чувал. По наличието на тези пръчки пред някоя къща може да се каже, че точно в нея живее главата на семейството. За пореден път имахме огромен късмет. Бяхме уцелили точния месец, в който се провежда най-значимия за племето Десанеч ритуал – Дими. Любезността на домакините ни се изчерпваше с това да ни поканят да присъстваме на церемонията им на залез слънце, но това далеч не значеше, че ще пропуснем дългите пазарлъци относно цената на това удоволствие. Ритуалът Дими се провежда всяка година по време на сухия сезон. Всеки мъж участващ в празника се обявява за възрастен, но основната цел на церемонията е да бъдат благословени младите момичета с пожелания за плодовитост и здраве. Освен песните, танците и благословиите на старейшините не се пропуска и голямата почерпка. За дните, в които се провежда церемонията във всяко село се заколват десетина крави, които биват дружно изяждани, поне по мое мнение съвсем сурови. Нищо в подбора на сезона за провеждане на ритуала не е случайно. По време на големите суши пашата за добитъка съвсем изчезва и същото става и с млякото. Липсата на мляко се замества удобно с месото от заколените за церемонията животни. Идеална традиция, спомагаща за оцеляване на племето в сухите гладни месеци. Връщайки се в селото в късния следобед, не само успяхме да видим какво се крие на пръчките увити с чували, но племето Десанеч онагледи и отговора на чуденето ни, защо след толкова месеци бродене из тази държава, не видяхме нито една голяма котка поне за миг. Парадното облекло на всеки глава на семейство задължително включваше кожа от гепард или леопард и шапка от пера на щраус. За дамите имаше по една кожа от маймуна колубъс. Повечето от тези животни отдавна бяха изчезнали от територията на племето, затова се налага за нови трофеи да се прибягва до услугите на племената, живеещи в националните паркове Маго и Омо. Въпросните котки бяха толкова малобройни дори и в тези паркове, че никъде не срещахме реклама за сафарита, на които да се виждат такива животни.

Подкрепете нашето пътешествие

 

aaa

Мурси

Мурси, Етиопия

 
Мисля, че ако някой си представя нещо когато чуе за племена в Етиопия, то това е племето Мурси. Нарисувани с бяло тела, множество белези за декорация и най-вече жени с огромни керамични дискове закрепени в дупка на долната им устна. Несъмнено, това е главната атракция за туристите идващи в южната част на долината на река Омо. За разлика от останалите племена, които всеки може да види на ежеседмичните им пазари, Мурси живеят доста далече от „цивилизацията“ и не посещават масово нито един пазар.

Галерия – тук

История – тук

Мурси

Мисля, че ако някой си представя нещо когато чуе за племена в Етиопия, то това е племето Мурси. Нарисувани с бяло тела, множество белези за декорация и най-вече жени с огромни керамични дискове закрепени в дупка на долната им устна. Несъмнено, това е главната атракция за туристите идващи в южната част на долината на река Омо. За разлика от останалите племена, които всеки може да види на ежеседмичните им пазари, Мурси живеят доста далече от „цивилизацията“ и не посещават масово нито един пазар. За да ги видят, туристите не само трябва да наемат кола, но и трябва да се подготвят добре психически. При мурсите, демонстрацията на мъжественост е свързана с кражби. Колкото повече откраднати трофеи толкова по истински мъж е един младеж. За съжаление този ритуал изобщо не е само вътре в самото племе, а туристите стават истински участници. Водачите съветват гостите си да махнат всички свои бижута, часовници и грижливо да пазят фотоапаратите, шапките си и всички лесно изчезващи вещи. Като цяло хората от северна Етиопия, смятащи се за по образовани и цивилизовани постоянно натякват, че племената са диваци и ги описват в доста черни краски. За мурсите се твърди, че са избухливи и агресивни, особено ако някой не си плати всичките снимки. Казвам всички, защото срещайки се с повече туристи отколкото с етиопци, мурсите са несъмнено най-скъпо платените етиопски модели. Таксата при тях не е на човек, а на брой снимки и не само това, но е два-три пъти по-висока спрямо другите племена. Свикнали са до такава степен с множеството фотоапарати срещу тях, че освен с атрактивния си външен вид са известни и със способността си да чуят точния брой снимки независимо от бързината, с която се правят. Забавното е, че туристите, с които говорихме не се оплакваха от нито един от изброените „проблеми“, а бяха останали безкрайно недоволни от комерсиалността на нещата. Сутрин в селото влизат десетки джипове с туристи, срещу тях се подреждат в отработен строй всички мурси и подвиквайки карат гостите си да ги снимат. От своя страна всички посетители се избиват кой да има по-добра позиция и вместо да гледат и общуват с хората превръщат екскурзията в едно напрегнато състезание. Всички изброени причини ни бяха отказали категорично от участието ни в този цирк. Бяхме се примирили да гледаме мурсите на снимките в Интернет, докато не се запознахме с първият ни водач, който силно акцентира върху предложението си да ни заведе до село на Мурси, намиращо се далече от отъпканите пътеки.

Въпреки, че сменихме водачът си, плановете да видим Мурси, далеч от тълпата туристи, останаха. Новият ни водач от племето Каро се оправяше перфектно в трите села на неговото племе, но категорично не се наемаше да влезем само тримата в територията на Мурси. Трябваше ни скаут. При това, скаутът не можеше да е Каро, тъй като двете племена нямат много контакти, и като цяло Каро се страхуват от Мурси. Амукуле избра да наеме скаут от племето Мугуджи, живеещо между териториите на Каро и Мурси. Най-хубавото за нашето спокойствие беше, че Мугуджи са в прекрасни отношения и с двата си съседа. И все пак за разлика от Симиен, тук калашника на нашия скаут далеч не беше само за да придържа слабичкия Мугуджи по-стабилно към земята. Никой не знае какво може да хрумне на хората, които срещаме в дивото. Останахме с впечатление, че скаутът пази нас само от ограбване, докато при Амукуле,като представител на друго племе, нещата направо си бяха въпрос на оцеляване.

За племето Мугуджи не разбрахме почти нищо, макар че прекарахме една нощ при семейството на нашия скаут. Колкото по-близо до мурсите стигахме толкова по разсъблечени бяха племената. Нашият скаут имаше само две дрехи на себе си и по-точно освен тях и пушката си, не носеше абсолютно нищо друго за тридневния си престой с нас. Едната от дрехите беше одеялото му, служеща за всякакъв вид препаска и спален чувал, а другата бяха гащите му. Не бих споменавал това ако последните не сменяха често предназначението си. Всеки път когато слънцето напичаше силно, гащите приемаха ролята а шапка. Неповторима беше гледката на човек увит в одеяло, с калашник на рамо и боксерки на главата. Калашника и възпитанието ни ни караха да не забелязваме изобщо нелепата картинка.

Според това, което знаехме, мурсите, при които отивахме бяха от другата страна на Омо, недалеч от последното Мугуджи село. По принцип племето Мурси живее в планините около реката, но два пъти годишно цели села слизат за по няколко седмици в долината, за да се грижат за реколтата си от соргом. Това беше и нашия шанс да се срещнем с тях без да се отдалечаваме на повече от три дни пеша от Турми. Изобщо не се учудихме, когато се оказа, че при нивите са останали само трима представители на племето, които още не са досъбрали реколтата. Така и така промените в плановете не бяха нищо ново. Имахме два варианта, да ходим още два дни, за да стигнем до селото им или да се връщаме. Вариантът с продължаването изключваше връщането ни в Турми, като в цивилизацията трябваше да се върнем стигайки в столицата на региона Джинка по пътят, по който минават туристите и надавайки се някой да ни качи. Този вариант правеше невъзможна и срещата ни с племето Нянгатом или Буме, което по план трябваше да видим на връщане за Турми. Трябваше да избираме между двете племена, но без много чудене избрахме да видим Мурси. До тяхното село не можеше да се стигне за един ден, което на езика на племената вървящи десетки километри на ден, означаваше, че ни чака голямо ходене. Оказахме се прави. Забавното в дългата ни разходка първия ден беше постоянната смяна на терени и то с градация към по и по-неприятни. Такова нещо никога не си бяхме представяли. Започнахме с няколко часа ходене през бодливи храсти, по нещо като пътека, криволичеща безумно из равната като тепсия, гореща долина. Пътеката следваше малкото места без храсти, които въпреки че бяха по-ниски от нас, бяха непреодолимо препятствие. Странно беше, че заради храстите изминавахме почти толкова разстояние в нашата посока, колкото и във всички останали. Последва лека почивка в рядка гора, докато не стигнахме до първото ни водно препятствие. Може би прекалено наплашени от снимките на червеи под кожата на хора джапали във водоеми в Африка, нямахме никакво желание да решим бързо проблемът с препятствието, събувайки се както двамата ни спътници. Все пак бяхме в гора и с хвърлянето на няколко сухи клони мостът ни беше готов. За огромно наше съжаление, водните ни препятствия изобщо не свършиха с това. Малко след като излезнахме от гората и започнахме да ходим през безкрайна обрасла с висока трева поляна, започнахме да чуваме звуци на вода под краката ни. Цялата поляна беше наводнена без никакъв шанс да заобиколим. Бяхме ходили прекалено много за да се отказваме и просто трябваше да си събуем и обувките и панталоните и да нагазим смело. Пътеката беше повече от забавна. Изобщо не беше направена от хора, а от слонове. Самите животни за добро или за лошо не видяхме, но през цялото ни джапане се сещахме за тях. Скрити във водата, бяха следите им. Мини кратери, в които не само се спъвахме, но и затъвахме до над коляно. Чисто доказателство, че наличието на слонове в паркът Маго не е измислица. В гората видяхме долна челюст на слон, но тя можеше спокойно да е там от години преди да са изчезнали слоновете. Така си мислехме докато не повървяхме малко в следите им. Вървейки нагазили до колена във вода, и в трева до кръста нямаше как да не се сетя, че на този континент сред змиите има такива, които изобщо не искам да срещам от близо, камоли с голи крака. И точно докато се чудих дали поне ще ги видя, пред мен мина не голям техен представител. Тук дойде краят на сухите ни обувки. Обухме и тях и панталоните си и продължихме да се мокрим, с малко по-големи надежди, че може да ни се размине. Бавно излезнахме от водата и започна следващото ни препятствие. Нападали стъбла от соргом и множество увивни растения на замята. Неприятното при тях беше, че след почти цял ден ходене, се оказа, че нямаме много сили да си вдигаме достатъчно високо краката. Голямо спъване падна, но ние не. Убедени, че няма какво вече да ни се стори по-гадно навлезнахме в последната отсечка за деня. Пътеката беше осеяна с много красиви растения с височина от тази на колената ни до към главите ни. Освен, че бяха красиви, растенията имаха и много неприятен сок. Нещо като коприва но в друга форма. На позигорялата ни кожа никак не и идваше добре сблъсъка с тях.

В Етиопия и мюсюлманите и християните не ядат свинско. Религията им забранява. Това, че не ядат диви животни няма общо с религията им, но в голяма част от страната е факт. За съжаление, това не е така сред племената и съответно в някой от големите национални паркове. Малко преди да се стъмни, оглеждайки се за място за лагер, изведнъж Амукуле ни каза да стоим мирно и да пазим тишина. Минути по-рано, скаутът ни ни показа следи от куду. Усещайки накъде отиват нещата, докато Яна се опитваше да вдига колкото може повече шум, видяхме нашия скаут само по боксерки с калашник в ръце да се промъква като котка сред храстите. Чу се изстрел. И двамата не вярвахме, че така лесно се убива диво животно, но за съжаление грешахме. Водачите ни бяха безкрайно щастливи от улова и подсигурената им вечеря докато нещастното куду издъхваше пред очите ни. И всичко това в национален парк. Както споменах, скаутът ни не носеше нищо освен пушката си. И това не му създаваше проблеми преди да застреля животното. Кожата на кудото е чуден трофей за всяко семейство, но за да се превърне и нашето животно в постелка за лежане трябваше някой да го одере. Проблемът беше не, че няма кой, а че няма с какво. Така се стигна до моето малко швейцарско ножче. Не можех да повярвам, че някой изобщо ще пробва да одере и разчасти животно с големината на крава с такъв инструмент, но като че ли нашия скаут искаше да ми демонстрира обратното. За под два часа, животното се превърна в купчина месо и кожа захвърлена върху храстите. За първа вечер седнахме на две отделни трапези. Не знам как усетиха, че не искаме от месото им, но изобщо не ни тормозиха да ядем. Колкото и етиопците да са винаги гладни, с такова количество нямаше как да се справят. Казаха ни, че каквото остане ще е подарък за мурсите, като кожата и един бут тръгват с нас на сутринта, а останалото те ще слезнат да си вземат сами. 0т чисто любопитство, решихме да си направим експеримент, отново предлагайки на Амукуле от нашите спагети, както правихме всяка вечер. И както всяка друга вечер, той не отказа, въпреки че едва мърдаше след количеството месо, което беше погълнал. Сетихме се за разговорът ни с българския посланик, който ни убеждаваше, че деца отгледани в глад, храна никога не отказват, независимо от изобилието, в което попадат.

На следващия ден походихме до ранния следобед, този път върху обли мокри камъни, разхождащи се свободно между краката ни и за десерт дълбока лепкава кал, и обувки тежащи повече от раниците ни. Най-накрая стигнахме в селото. Само да имаше кой да пусне една камера и да ни снима първия един час. Цялото село се беше събрало на най-централната поляна и оглеждаше двамата изплашени зайци. Мурсите са значително по-едри от всички племена, които бяхме видели, а и с тяхната репутация определено се нуждаехме от време за отпускане. Малко преди да влезем в селото, от храстите изскочиха трима младежи. По настроението им и по притеснението на Амукуле, личеше, че само респектът от калашника на скаута ни ни спаси от интересни моменти. Сетихме се за историята, която Дъста ни разказа за германец, обиколил цяла Етиопия напълно сам, отказващ да си вземе скаут докато се разхожда из земите на Мурси. Колкото и да го убеждавали, човекът искал да е сам. И така и тръгнал. Всичко било добре докато от храстите се появили момчета, на които им харесвали вещите му. Оставили го по гащи, без пари и документи. Полицията положила много усилия да намери паспорта, но дори и вождовете не били в състояние да помогнат. По традиция, след кражбата, момчетата се барикадирали в гората готови да посрещнат всеки със заредените си калашници. Чак след време успели да ги хванат. Интересното било, че за тях всички вещи са просто трофей. Паспортът бил накъсан на парченца и забоден с бодили по стените в къщите им и още по-забавното това била съдбата и на всичката валута, която човекът носил.

След като свикнахме едни с други всичко си дойде по местата. Прекарахме чудесно без да се сблъскаме с нито един от проблемите, за които се бяхме подготвили. Отново изиграхме ролята на доктори, но този път се борихме с раните на хората. Всичко почна с една баба, с огромна рана на пищяла, на която нямаше как да откажем. От там започна да се събира опашка от хора с какви ли не рани, за които Яна трябваше да се погрижи. Само като виждахме водата, с която измиваха раните си и ни побиваха тръпки.

Според Амукуле, последният ден ни очакваше само един час ходене до автомобилния път. Най-неприятното беше, че вечерта ни свършиха всички батерии, а с това изчезнаха шансовете ни да си пречистим вода. Това изобщо не беше смятано за възможно, но хубавото беше, че си купихме малко мляко, а и за един час ходене сутринта, можехме да минем и без много вода. Всичко това се оказа само в нашето въображение. Както се казва сметки без кръчмаря. А в случая кръчмарят дори не беше Амукуле, а новият ни Мурси скаут, който беше и единствения от нас знаещ пътя. Лошото е, че мурсите нямат и понятие за време, а и ходят с темпо тотално различно от нашето. Някъде след третия час безспирно ходене реших все пак да попитам кога се очаква да стигнем. Преводът който получихме беше, че трябва да стигнем до едно хълмче в далечината, а най-вероятно преди преводът, думите на скаута са били, че от там ще минем. Финално, според GPS-a ни, вървяхме осем часа с малки почивки, и изминахме неочакваните тридесет и два километра. Нямам идея как Яна успя да изкара на жегата цял ден с под литър мляко, но не я питах много много, защото знаех, че нямам с какво да и помогна. След стомашните и проблеми, с които доста се борихме, тя изобщо не искаше и да чуе за преварена вода. Аз обаче просто нямаше начин да издържа без течности. Въпреки, че бързахме да стигнем колкото може по-бързо, аз спрях цялата група докато си сваря няколко литра чай от мътните реки, които пресичахме. Интересно ми е след колко време ще спре да ми се повдига само при споменът за този чай, който дори може да няма нищо общо с трите дни, които прекарах в леглото и в повръщане на всичко, което сложа в устата си. Колкото и на Амукуле да му се искаше да продължи като наш водач, аз изобщо не исках да го виждам след малката неточност в планът ни за последния ден. Смешно е, че който и вариант да си бяхме избрали да видим Мурси, без дребни спънки очевидно нямаше как да минем.


Каро

Каро, Етиопия

 
Каро са най-малобройното племе в южната част на долина на реката Омо. Хората от това племе живеят в три села на брега на реката. До преди пет-шест години броят им е бил под 1500, но сега вече са около 8000. Както и в цяла Етиопия, населението се умножава със страни темпове. Каро са известни с риболовните си умения. Те са тясно свързани с реката и рибата в нея, от където идва и името им. Кара на местния език означава риба.

Галерия – тук

История – тук

Каро

До малко преди да се откаже от водачеството ни, Дъста развълнувано ни говореше какво ни предстои в територията на Каро, как всичко там е диво и почти непосещавано от туристи. Обясняваше ни как там никой не ходи, защото се стига само пеша и то с минимум два дни ходене от пътя. Доброто от страна на Дъста, беше, че преди да ни зареже с обяснението, че не правил парите, които си е представял, и че нямал сметка да продължава, все пак ни намери друг водач, с който да изпълним нарисувания от него план. Новият ни водач беше момче от племето Каро, и съвсем случайно точно щял да си ходи от Турми, за да види родителите си в едно от селата, до които ние искахме да стигнем. За това щял да ни взима по-малко пари, нали така и така отивал натам. Не мисля, че който и да е от нас четиримата вярваше на тази измислица, но всички добре се правихме, че вярваме. Водачът ни искаше каквито и да е приходи в сезонът, в който ние бяхме почти единствените туристи от няколко месеца насам, а ние нямахме нищо против да плащаме малко по-малко. И без това се чувствахме доста прецакани от отглеждането на Дъста в продължение на пет дни, в които реално не излезнахме от отъпкания път, по който и сами щяхме да се оправим не по-зле. За ходенето в дивото, обаче нямахме нищо против да си имаме местен водач. Каро са най-малобройното племе в южната част на долина на реката Омо. Хората от това племе живеят в три села на брега на реката. До преди пет-шест години броят им е бил под 1500, но сега вече са около 8000. Както и в цяла Етиопия, населението се умножава със страни темпове. Каро са известни с риболовните си умения. Те са тясно свързани с реката и рибата в нея, от където идва и името им. Кара на местния език означава риба. За да опрости нещата, правителството дори е променило името на племето от Каро на Кара, но това е само на хартия и между държавните служители. Каро са в добри отношения със съседите си от племето хамър и дори бракове между хора от различните племена не са странност. За непросветените като нас хора, единствената разлика, която виждахме между външния вид на двете племена беше в прическите на жените. И двете племена използват едни и същи оцветители за маслото в косите си, но предполагам по-малката надморска височина, и доста по-високата температура, при която живеят Каро, са накарали жените да се придържат към късите прически.

За разлика от нашите очаквания да поемем през храстите, малко след Турми, си взехме високо платен автостоп в полицейска кола, отиваща към първото от трите Каро села. Решихме, че така ще имаме повече време с хората, а ходенето няма къде да избяга. В първото село – Корчо, доста се учудихме от добрия английски на хората, както и на магазина с няколко каси бира и Кола. А ние си мислехме, че сме напълно в дивото. За влизане във всяко едно от селата туристите плащат входна такса. Срещу това не получават почти нищо. Ако старателно се избягват хората в кадър, може би е възможно да се снима без някой да дойде в очакване на заплащане, но това е всичко. Освен, за да се видят поредния вид сламени къщи, на поредното племе, в селата друго няма какво да се прави. Или поне не в сезонът, в който ние бяхме там. През това време на годината, всички хора са на полето, и живеят в малко по-временни къщи от тези селата им. Ние попаднахме във времето за събиране на една от двете годишни реколти соргом. Целите семейства са ангажирани в процесът по събирането му и то целодневно. Децата прекарват времето си върху нещо като вишки разпръснати из полето. От там те имат гледка от високо и лесно виждат огромните ята от малки птички също дошли за реколтата от соргом. Тези птички са враг номер едно и изобщо не се разминават само с виковете н децата. До всяка от вишките има издълбани дупки в земята, от които се вади мокра, лепкава пръст. Всяко от децата гонещи птиците има по една дълга жилава пръчка. Когато ятото започне да се прехранва, в края на тази пръчки се залепя малка топка пръст, след което с камшично движение тя се изстрелва със страхотна скорост към птиците. Докато младежите пазят соргомът, по възрастните го берат и носят към колибите си. В тези колиби, които служат главно за сянка през денят, живее цялото семейство докато продължава събирането на соргомът. Тук са и най-възрастните. Те се грижат да има храна за трудещите се и за бебетата разхвърляни под сянката. Храната е почти изцяло соргом. Супа от соргом, хляб от соргомено брашно, печен соргом, варен соргом. Не знам как не им писва, но и просто друго няма. На тази трапеза беше и първият ни сблъсък с водата на Омо. Тя даваше невероятния шоколадов цвят и гъстота на супата. Неприятното за нас беше, че никак не вървеше да откажем, след като супата изглеждаше гордостта на домакинята. Просто се надявахме поне някои от живеещите в нея организми да са измрели от варенето. За наше съжаление това беше само първия път, когато вкусвахме Омо. Още при тръгването ни, бяхме получили многократни положителни отговори на въпросът ни дали има помпи за вода. Е това, че бяхме убедени, че ги има се дължеше на два факта. Единият е, че чувахме това, което ни се искаше да чуем и вторият е, че когато етиопците не разбират какво ги питаш просто отговарят с да. Докато вървяхме между селата и питахме отново за помпи, стигнахме до безумен разговор с Амукуле. Накратко на въпросът ни има ли помпа, той пак ни казваше ‘да’, но при следващия въпрос – къде е помпата, отговорът беше ‘няма помпи’. И така няколко пъти преди да се откажем. Показа ни само една помпа, която правителството построило за Каро хората, но те отказали да я ползват. Просто традицията на тези хора е да пият от Омо, това била тяхната култура и тази на предците им. За това и други помпи няма. Амукуле ни успокои, че месните хора си имат начин за пречистване на водата, след което тя е напълно годна за пиене. Трудно ни беше да повярваме, имайки предвид, че ако се сипе два пръста от тази вода в чаша, то нейното дъно спира да се вижда. Хубавото за нас беше, че все пак бяхме подготвени със средства за пречистване на вода, но такива, работещи само в бистра вода. За това и опряхме до вълшебната Каро пръчка. Пълна магия. Никаква шега, магия и пак магия. Първото странно беше, че оставена в леген, водата от Омо изобщо не се утаява с часове. Второто, още по-странно нещо беше, че след кратко разбъркване с някакво странно дърво и водата за пет минути ставаше кристално бистра, а всичката мътилка падаше на дъното. Амукуле каза, че този ефект се постига само и единствено с този вид дърво, и по-точно с неговите корени. То не само карало мътилката да се утаи, но и пречиствало водата. На нас ни стигаше само първата част от магията на дървото, за втората се доверявахме на науката, макар че представяйки си, че пием от голяма бавнотечаща река в Африка, и дори вярата ни в науката малко се размътваше. Проблемът бе, че друг избор нямахме. Връщайки се на соргомът, ние за пръв път се срещнахме с това растение в нивите на Каро. Малко ни беше тъпо, че нямаме и идея как се казва на български и къде се отглежда, а всички месни хора го знаеха на английски. Твърдо решени да поправим грешката си, поровихме малко в Интернет и някакси ни олекна. Нашето невежество не се оказа толкова голямо в този случай. Според това, което открихме, малките топченца соргом растат само по тези места на планетата ни, така че нямаше как да очакваме да знаем повече.

Още когато обсъждахме планът на нашия преход, Дъста нарисува на картата три пресичания на реката. Не бяхме виждали Омо, но някакси не си я представяхме малка вадичка. И двамата с Яна не бяхме безкрайно ентусиазирани от тази идея, и дори още тогава си казахме, че ако не ни изглежда достатъчно безопасно просто няма да го правим. Доста след тези ни разговори моментът най-накрая настъпи. Рано сутринта стигнахме до мястото, от където щяхме да се натоварим в лодката. Ако има нещо свързано с племето Каро, за което съм сигурен, че не се е променило много през годините то това са лодките им. Издълбани дървени трупи, леко заострени от двете страни, семпличко, но доказало се през годините. Лодките са дълги 4-5-6 метра, а мястото за пасажерите е толкова широко, колкото дървото позволява. Управляват се с една пръчка. Гребла няма. Това е нещо, което все още ме озадачава, просто не откривам никаква логика. Реката е дълбока. Според хората, които попитах, е дълбока над петнадесет метра, но реално всеки метър над дължината на пръчката им я обезсмисля. Пръчките са дълги не повече от три метра, и с тях се стига до дъното на не повече от метър от брегът. От там нататък, следващите над петдесет метра до другия бряг, пръчката се използва точно като гребло, но тя си е просто пръчка. Докато премине реката, лодката слиза стотина метра по течението. Поради липсата на гребла, единствения начин за придвижване на лодките срещу течението е отбутване с пръчката плътно до брега. Казаха ни, че няма шанс лодката да се обърне, макар и да не разбирам причината за това. Тази, в която се возихме ние, беше от толкова тясно дърво, че освен, че раниците ни нямаха шанс да влезнат до дъното и стърчаха над лодката, разбрахме и, че Каро хората са по-тесни тазове от мен. Не се заклещих за винаги в лодката, но знаех, че няма да изпадна лесно. Не присъстваме на подобна сцена, но тези лодки се използвали за превозване на стадата от кози, когато пашата на единия бряг свърши. Интересно ми беше как ги вкарват вътре, по колко, и как неспокойните животни не обръщат лодката, но за тази сцена май ще трябва да идваме отново. Тези лодки се правят трудно, бавно и с много любов, и веднъж готови те направо стават част от семейството. Ако случайно някой иска да си купи лодка, процедурата не се различава много от даването на момиче за женене. Цената в крави и за двете е еднаква, а и новият собственик или жених, трябва да е достоен за да си тръгне, с което и да е от двете, независимо, че е способен да си плати. И лодката и момичетата нямат глас при взимането на това решение.

Както повечето племена в региона, и Каро не са били земеделци. Преживявали са от отглеждания от тях добитък, но за разлика от повечето други племена Каро разчитат и много на риболова и са известни като отлични рибари. Много ни се искаше да погледаме как се лови риба с приспособлението им приличащо на копие. До някаква степен си представяхме да отидем на реката и да наблюдаваме хората, но те всички бяха заети със събиране на реколтата си от соргом. За да задоволи нашето желание, водачът ни Амукуле, сам реши да ни направи представление. То се разиграваше на заблатена поляна, на поне двеста-триста мера от реката. Обясниха ни, че през дъждовния сезон реката наводнява околните ниви, но сега беше останала вода само на въпросната поляна. Амукуле взе странно приспособление за риболов от близката къща и смело заджапа из блатото. Странното нещо беше съставено от пръчка, метално острие с контра и въженце. Металното острие, което е тънко колкото молив, влиза в дупка в единия край на пръчката и е завързано с дългото около метър въженце за нея. Копието се засилва напосоки в блатото почти хоризонтално и на малка дълбочина. Ако някоя риба бъде улучена, металното острие остава в нея, но все пак завързано за пръчката. Уловката тук е в гъстата трева и плътната покривка от водни растения по повърхността. Тоест нищо не се вижда. Дали хвърлят пръчката в напълно случайни посоки и всичко е късмет или виждат някакво размърдване във водата не знам. И в двата случая ми изглежда като чист късмет ако не чиста магия. За под половин час Амукуле извади три риби. Хрумна ни, че може водата толкова да се е изпарила, че всичката риба от до скоро наводнените ниви да е пренаселила въпросното блато и хората да минават и с лекота да си боцват по няколко за вечеря. Но дори и така пак ми изглеждаше като магия.

Докато се разхождахме из нивите, няколко пъти ми направи впечатление, че хората ми се оплакват от някакви болешки. На Амукуле обаче изобщо не му се занимаваше с превеждане и за известно време тези оплаквания бяха чиста наша хипотеза. Едно от децата се оказа по-настоятелно и все пак разбрахме, че иска лекарства за болните си сестричета. Нито имахме идея какво им е, нито разбираме каквото и да е от това, но детето изпроси два аналгина, показвайки ни, че ги боли глава. Това отприщи неочакван поток от „болни“ хора. Всеки искаше лекарства за каквото му хрумне. Въпреки, че съм сигурен, че на повечето им нямаше нищо, бяхме учудени, че не си прибираха получените лекарства, а ги изпиваха на момента. Подобни случаи имахме и в следващите села. Хората тук просто приемат всички туристи за лекари. Странното е, че аптеки има. Не в техните села, но има много пътуващи до места с аптеки. И лекарствата в тях са в изобилие и са безкрайно евтини. Защо никой от близките им не им носи нямам идея. Попитахме Амукуле как така хората са толкова свикнали с туристи, при положение, че на теория това бяха от доста забутаните села. Отговорът съдържаше информация, която предния ни водач ни беше спестил. До преди няколко години точно през тези села е минавал основния поток от туристи и така докато пътя тотално се е скапал и агенциите са измислили други маршрути. От цялата тази история се сблъскахме само с един голям филмов екип немци и един мисионер. Докато се радвахме на тишийната и спокойствието пред палатката ни, разпъната в двора на къщата на семейството на Амукуле, изведнъж от не далече започнахме да чуваме странни викове. Изобщо не ми беше удобно да питаме дали сме прави, но колкото и да не ни се вярваше и двамата чувахме крясъците „Алелуя“. Дълго време отбягвахме темата, но в последствие разбрахме, че става дума за мисионер, католик, и неговите последователи, които огласят племенното село всяка вечер. Това беше последното място, на което очаквахме да видим проповедници. Изобщо не ни се връзваше с нищо, но не бяхме единствените, които мислехме така. Цялото семейство на Амукуле не подкрепяше инициативата, но си мълчаха за да не ни обидят, в случай, че и ние сме дошли с такива цели. А виковете продължаваха да огласят селото. Просто си представям Каро мъж, със традиционния си Каро външен вид и един Калашник през рамо, как се дере да вика „Алелуя“.

Scroll to top