Ябело

Ябело, Етиопия

 
Градът Ябело е на под сто километра от най-използвания граничен пункт между Етиопия и Кения. Въпреки че точно минаването през този пункт да беше плана ни до преди няколко седмици, аз не бях тръгнал на там. Докато се вайках пред нашия водач в долината на Омо, че така и не успяхме да видим зебрите в националния парк до Арба Минч, той ми каза, че това значително по-лесно може да стане в близост до Ябело.

Ябело, Етиопия

Галерия – тук

История – тук

Ябело

За наша радост, липсващият паспорт на Яна не ни създаде никакви неприятности при поредното ни прекосяване на половин Етиопия, на път за Адис. Колкото и да изпиша, няма да е достатъчно, за да изкажа благодарностите ни към г-н Панов, посланик на България в Етиопия. След всичките му усилия Яна се сдоби със странен документ, за който не бяхме и чували. Заместителят на паспорта й представляваше лист с размер А5 и носеше гръмкото име Emergency Travel Document. Върху това листче бе залепена снимката на Яна и беше написан точния маршрут на полетите ни на път за дома. До избрания от нас полет имахме десет дни, но решихме, че не си струва риска Яна да се разхожда из страната с такъв документ за самоличност. От друга страна в Етиопия беше останало само едно място, което искахме да видим или по-скоро аз много държах да видя. Хубавото беше, че колкото на мен не ми се стоеше в Адис, толкова Яна чувстваше приключението за приключило и не й се мърдаше от там. Така аз потеглих към Ябело, а Яна остана в компанията на вече не толкова новите ни приятели в Адис.

Градът Ябело е на под сто километра от най-използвания граничен пункт между Етиопия и Кения. Въпреки че точно минаването през този пункт да беше плана ни до преди няколко седмици, аз не бях тръгнал на там. Докато се вайках пред нашия водач в долината на Омо, че така и не успяхме да видим зебрите в националния парк до Арба Минч, той ми каза, че това значително по-лесно може да стане в близост до Ябело. И така, зебрите бяха целта на моята едноседмична мисия. Естествено те живееха в парк, и естествено, за да вляза в него трябваше да ми прикрепят скаут. Нямайки никаква представа колко време ще ни отнеме да намерим раираните животни, реших да заложа на два дни и една нощ в парка, с възможност да остана и повече, ако целта се окажеше добре скрита. След не повече от половин час от напускането ни на града или към осем сутринта аз вече клечах в изсъхналите треви само на няколко метра от стадо зебри. Макар че още при тръгването ми от Адис бях приел възможността да не видя и една зебра, късметът беше определено с мен. След като прекарах всичкото време, което исках в близост до животните, скаутът ми и неговият приятел решиха да дадат всичко от себе си, за да не скучая през двата дни, които си бях отделил. Първо отидохме до най-големия в Етиопия пазар за камили, намиращ се точно на границата на парка. Просто имах късмет да съм там в точния ден от седмицата. Всички бяха толкова заети в пазаренето и оглеждането на едногърбите животни, че аз учудващо успявах да остана почти незабелязан. Пазарът беше оживен и шумен и започвайки на обед се очакваше да продължи до късно. След като по пътя за пазара скаутите разказваха разгорещено, колко гепарди има в парка и как почти няма турист, който да не успее да зърне някой от тях, решихме да оставим търговията с камили и да тръгнем из храстите в търсене на големи котки. До залез слънце кръстосвахме всевъзможни пътечки и горички и дори прекарахме един час скрити в храстите, чакайки животни, идващи на водопой, на едно от направените за целта водоемчета. Може и да съм един от малкото туристи, невидели гепарди в Ябело, но все пак се утешавах, че зебрите, за които бях дошъл, не бяха само на теория обитатели на парка. Последният ми реален шанс да видя хищни животни беше ранната сутрин на изгрев слънце. И двамата скаути нямаха нито палатка, нито чували, и въпреки че бяха учудени от идеята ми да ме оставят да спя сам, не след дълго я приеха. Взех си раницата от тяхната квартира и се отправих в пълния мрак да търся мястото, което по-рано през деня ми бяха показали. Лутането ми не беше хич кратко, тъй като пейзажът и през деня изглеждаше еднакъв на всякъде, а през нощта откриването на малкото ориентири, които си бях набелязал беше почти невъзможно. В един момент си харесах една полянка и без идея дали това е мястото, което търсих, реших да спя на нея. Часът беше към осем, но пълното спокойствие в парка беше само няколко минути докато си избирах място за палатката. Изведнъж тишината беше нарушена от гласове на много хора идващи от пазара, минаващи на метри от мен и продължаващи на някъде в тъмното. Бях си избрал поляна намираща се на десетина метра от път, който изобщо не подозирах че е там, и то път, по който сигурно се прибираха две села хора. Знаейки колко любопитни са Етиопците и с колко безкрайно много време разполагат реших, че ще е глупаво от моя страна да привлека тълпата да гледа как се опъва палатка и как се готви на бензинов котлон. Седнах кротко до раницата си и зачаках. Мина сигурно около половин час и тълпата се източи. Точно реших да продължа с дейностите си, когато чух разговор на двойка, задаваща се по пътя. Тук късметът определено вече не беше с мен. Двойката се оказа съставена от едни доста пиян мъж и малко по-малко пияната му жена, която с викове и крясъци се опитваше да го накара да върви към вкъщи. На метри от моето място мъжът реши, че няма да върви повече и двамата седнаха и почнаха да си говорят. Ако от трезви етиопци е трудно да се отърве човек, от пияни сигурно е невъзможно. Отново трябваше да чакам тихо и кротко в пълния мрак. Поне имаше страхотни звезди. По едно време ми писна и по най-незабележимия и безшумен начин опънах спалните си приспособления. През това време виковете и песните на пияните ми съседи не спираха. Или по-точно спираха за по минута, в която да се обнадеждя, че може би са си тръгнали и след това започваха отново. Точно влезнах в палатката и чух стъпките им да се приближават към мен. В непрогледната тъмнина трябва да е било чисто съвпадение, че клатушканията им из поляните са ги довели точно до моята палатка. Първо платката бе подробно огледана с фенерче, но след като започнаха да побутват от тук от там, нямаше как да не изляза и да не ги помоля на висок тон да си тръгнат. Изглеждаха истински изплашени, виждайки нещо да излиза от купчината плат и след това да им говори на неразбираем за тях език. Изгонването им се оказа хиляди пъти по-лесно отколкото очаквах.

На сутринта обикалях дълго преди скаутите да ме открият. За съжаление освен същото стадо зебри, други животни не успях да открия. Следващата идея на моя скаут беше да ме заведе на седемдесет километра от Ябело на място, на което се среща другия вид зебри. Животните от него били по-едри и още по-красиви. Идеята беше добра, но се оказа, че изпълнението й е невъзможно, освен ако човек си има джип или поне средства да си наеме такъв. Последната атракция, която хрумна на скаута, беше да хванем рейс до другия край на парка, където могат да се видят стада от антилопи. Четири-пет часовото ни търсена все пак даде резултат и макар и отдалече, успяхме да видим всички животни, които очаквахме да срещнем. Дори и да не ги бяхме видели, аз нямаше изобщо да съм недоволен, тъй като разходката из толкова прекрасно място сама по себе си беше достатъчна като емоция. Докъдето ми стигаше погледа се виждаха малки хълмчета, покрити със светло жълта изсъхнала трева, контрастираща с ярко червената почва на пътечките, виещи се из тях. И ако това не беше достатъчно нестандартна гледка, зебрите и огромните дървета с широки плоски корони изграждаха напълно африканския пейзаж.

Имах още едни ден до тръгването ми обратно към Адис и въпреки че изглеждаше доста смело начинание, реших да пробвам да отида до селцето Ел Сод, известно с вулканичния кратер в близост до него. Начинанието ми изглеждаше малко по-трудно, защото транспорт до Ел Сод няма, а аз имах само един ден, в който да тръгна и да се върна до Ябело. Определено достигането до Ел Сод е забавно нещо. Отново малкото туристи тръгнали на там се радват на наетите от тях джипове. Местните хора си уговарят някое моторче да дойде от Ел Сод до главния път, на 18 километра от селото, и да ги вземе, когато слезнат от рейса. Останалите ходят пеша. Дори и да иска човек да си вземе превоз от главния път, такъв просто няма. Хубавото в дългата разходка за мен беше сутрешната прохлада и пълното спокойствие по пътя през абсолютната пустош. Изсъхналата трева се простираше до безкраят, малкото дървета около главния път бързо изчезнаха и ниските обли хълмове около мен по нищо не издаваха, че съм на няколко километра от прекрасно оформен кратер на вулкан. Изненадата ми, стигайки в селото, беше пълна. Представях си, че трябва да изкача някое съседното хълмче за да видя кратера, а се оказа, че ръбът му е на двадесетина метра от пътя, минаващ през селото. Гледката беше невероятна – дълбок около 400 метра кратер със стръмно отсечени склонове и малко чисто черно езеро в средата. И тук правителството беше развързало ръцете на местните водачи да изкарват по нещо от туристите. Бързо ми обясниха, че дори нямам право да гледам от ръба без да си наема водач. Спокойствието си остана само по пътя. Черното езеро далеч не е само туристическа атракция. То е едно от големите находища на сол в Етиопия и дава прехрана на местното население. Добивът се регулира от държавата, която взима такса за всеки изнесен чувал, а също така определя, в кои дни каква сол може да се добива. Видовете сол са три – черна, бяла и кристална. Черната се използва само за животни и изглежда като постоянен и неизчерпаем ресурс поне със методите, които месните хора използват при добиването й. Достигането до езерото в кратера отнема около един час по стръмна и виеща се камениста пътечка. Хората желаещи черна сол наемат някой от селото, предоставят му магарета и чували и го пращат да се труди. Това е единствения вид сол, която може да се добива всеки ден. Работниците използват доста причудлив метод за извличане на черна сол от езерото. Всеки от тях взима по един голям леген и започва да плува към някоя от пръчките стърчащи из езерото. Още докато слизах надолу видях странни пръчки, подаващи се от водата, но нямах идея за какво са. Самото плуване е доста смешно, защото заради солеността на водата в дълбокото иначе езеро, хората изглеждат като легнали в плитка локва, с цялото си тяло стърчащо над нея. Това от една страна им гарантира, че няма да се удавят лесно, но от друга прави живота им черен като солта, за която се борят. Въпросната сол е черна, защото е смесена с голямо количество тиня от езерото и съответно се намира на дъното му. За да достигнат до нея хората трябва да се гмурнат три-четири метра в солената вода. Изплуването нагоре е лесно независимо колко сол са успели да съберат в шепите си, но самото стигане до дъното отнема доста усилия. Пълните шепи се изсипват в големия леген и следва ново гмуркане. Когато всички натрошени частици от дъното бъдат събрани в действие влизат пръчките, показващи се над водата. Освен за връзване на легените те служат и за натрошаване на солта по дъното на езерото. След дълго и упорито забиване на пръчката новият материал е подготвен и само чака да бъде извлечен на повърхността. Напълнените легени се изсипват в чували и натоварена на магаретата, солта поема към върха на кратера.

Бялата сол се образува при изпаряването на водата от езерото и остава като тънък слой върху изсъхващата земя. Тя е изцяло годна за консумация от хора и съответно цената й е значително по-висока. Бялата сол се добива само в сухия период, когато нивото на езерото се понижава всеки ден, въпреки няколкото малки изворчета, пълнещи го непрестанно. Последният вид сол в езерото е кристалната сол. Това са кристалчетата сол, образуващи се около всяко твърдо нещо по краищата на езерото. Процесът на изграждане на тези кристали е толкова бавен, че дните в годината, в които е разрешен добива на кристална сол са не повече от десет. В тези дни в Ел Сод се събират хиляди хора, окупиращи целият бряг на езерото и събиращи ценните кристали. Ако бях дошъл на следващия ден щях да оцеля точно един от тези дни, в които гледката била впечатляваща. За съжаление нямаше как да остана, тъй като бях зарязал целия си багаж в Ябело.

На връщане към главния път нямах време да стигна до някой от другите кратери в района, но поне можах да се отклоня далеч от пътя, минавайки през безкрайните поляни със суха трева и бодливи храсти. Прибирането ми бе една от малкото разходки в Етиопия, през която не се натъкнах на никакви хора, и това беше наистина учудващо. За сметка на липсващите хора, животните бяха навсякъде около мен. Като изключа зебрите, всички други животни, които толкова търсехме със скаута в парка, тук бяха значително по-многобройни. Дълго време си играхме на криеница и гоненица между храстите. И с криенето не се справях задоволително, но с гоненето просто нямах шанс. Пейзажът около мен и притичващите животни създаваха едно от най-африканските усещания за цялото пътуване. От тук ми оставаше само двудневното пътуване до Адис и от там прибирането в България, за която все по-често си мислех.

Подкрепете нашето пътешествие

 

aaa

Десанеч

Десанеч, Етиопия

 
Хората от племето Десанеч не живеят в Оморате. Може и да има някой друг техен представител, но това са хора загърбили племенния живот и традиции и изцяло посветили се на туристите. А такива не липсваха. Дори и в най-слабия туристически сезон, в който бяхме ние, по прашния път за селото всеки ден вдигаха пушилка бързащи джипове с чуждоземни гости.

Оморате, Етиопия

Галерия – тук

История – тук

Десанеч

Тръгвайки с шест месечни визи не си представяхме да останем в Етиопия повече от три месеца, но за наше учудване не бяхме прави. Не само това, но дори ни се наложи да удължим престоя си с месец. Причината беше силното ни желание да се върнем отново в долината на Омо преди да поемем към Кения. Сдобихме се с кенийски визи, разделихме се с Адис и пътешествието отново започна.

Нещата, от гледна точка на транспорт, които преди ни се струваха невъзможни, сега ни изглеждаха рутинни и всичко се получаваше с лекота. Успяхме за един ден да тръгнем от Арба Минч, да стигнем до Кей Афер, от там до Димека, да прекараме цял следобед на пазара там и вечерта да пристигнем в Турми. Точно се радвахме, колко се нареждат нещата, когато Яна каза, че и няма чантичката с документите. Нищо смислено не бяхме загубили за тази половин година и не вярвах да има дори и малък шанс да изчезне нещо толкова важно. Обърнахме всичко наопаки, започвайки с леко нежелание, че трябва да разравяме раниците, но с напредването на търсенето, то се превръщаше в засилваща се паника. Единственото успокояващо беше, че аз бях убеден, че след като взехме кенийските визи, бях прибрал и двата паспорта при мен. Така че единственото важно, което можеше да липсва, бяха малко пари и две банкови карти. След четири раници, обърнати наопаки, и един час по-късно, налице беше само първата ни сериозна загуба. Дойде време да се уверим, че поне паспортите ни са в нас. Рутината, всяко нещо да отива на мястото си, развита за тези шест месеца, се оказа по-силна отколкото предполагахме. Оказа се, че все пак Яна е прибрала прилежно своя паспорт, а аз само моя, така че спокойствието, което се опитвах да поддържам през цялото търсене, вече беше без основи. Часът беше около десет вечерта, бяхме в село, в което мобилните телефони не работеха от пет дни и ни липсваше една слабо казано важна вещ. Телефонът беше проблем, защото много ни се искаше да звъннем в Адис и да разберем, че цялата чантичка се е изтърколила някъде, и в тъмната утрин, докато потегляхме, просто не сме я видели. Естествено искахме да блокираме и картите, но и двете неща трябваше да почакат най-рано до сутринта.

За наше съжаление в Турми, освен мобилните телефони, не работеха и няколкото стационарни. След тази новина единственото, което ни оставаше, беше да чакаме стоп по безлюдния сутрешен път към Димека. Попроветрихме си главите в каросерията на едно бързо камионче Isuzo, което успя да ни докаже, че в долината на Омо на тези камиони наистина е забранено да возят туристи извън кабината. Успяхме да умилостивим полицаите в Димека с историята си за загубения паспорт и как тези мили хора са ни направили услуга да ни вземат. На шофьорът му се размина, но ние се оказахме в непроменено положение относно връзката ни със света. Полицаите казаха, че и тук мобилните телефони не работят от няколко дни, а всички стационарни са добре заключени, тъй като е неделя и всички почиват. Добре, че се позовахме на мъдрата мисъл, че проверката е висша форма на доверие, и започнахме да обикаляме с телефони в ръка. Все пак имахме някаква капка късмет и за учудване на полицаите намерихме обхват. Не само ние, но и цялото село ходеше на въпросния завой на пътя, за да говори по телефон, но това предполагам само двамата полицаи не знаеха. Единственото, което си спестихме беше поредната разходка до поредното по пътя село, но късметът ни свърши тук. И последната ни надежда отпадна. Трябваше да започнем да мислим по действителността, в която ясно стояхме ние двамата и само един паспорт.

Съвсем очевидно беше, че Кения отпада на дадения етап, а бяхме само на петдесетина километра от границата. Това, че трябва да се върнем до Адис беше ясно, но дали от там щяхме да можем да продължим отново, нямахме никаква представа. Така и така бяхме изминали целия път до Турми, и за да не е напразно нашето усилие, решихме да изпълним планираната финална обиколка на племената, а после каквото ще да става. Едно от племената, които не бяхме видели, беше Десанеч. Те обитават делтата на река Омо, в граничните райони между Етиопия и Кения и началото на езерото Туркана. Планът ни беше да стигнем до последното етиопско село – Оморате и там да прекараме няколко дни с Десанеч. Оморате е и един от възможните гранични пунктове за Кения, въпреки че селото се намира на десетина километра от самата граница, и най-вече, въпреки че на кенийска земя няма граничен пункт. Всеки излезнал през Оморате трябва да стигне до Найроби, където да получи входен печат. Това било рутинна практика, въпреки че на нас ни изглеждаше доста рисковано и не го обмисляхме дори и докато все още притежавахме два паспорта. Хванахме на стоп един полицейски джип, който през цялата седемдесет километрова отсечка черен път се опитваше да набере нужната за излитане скорост, но така и не успя да излети дори и от завоите. Оставиха ни точно пред двора с голям надпис „Имиграционни власти“ и ние небрежно поехме бързо в посока далече от него, докато те ни казваха да минем да се регистрираме. Надявахме се, че сме се разминали с това, но хотелиерът, в чиито двор си опънахме палатката ни каза, че е необходимо да го направим и то същия ден, въпреки че нямаме намерение да ходим в Кения. Всички туристи трябвало да се записват. Нямам представа защо никой от пътуващите, с които разговаряхме в Турми, които се връщаха от Оморате и знаеха, че сме загубили един паспорт, не ни казаха тази малка подробност. Но вече нямаше какво да направим. Защо не бяхме видели удебеления шрифт, с който пишеше точно това в пътеводителя, е отделен въпрос. Реших да се правя на хитър и да отида сам с шофьорските книжки и на двама ни. Както и предполагах номерът не мина. Граничарят поиска паспорти, и като му казах, че моя е в мен, а другия сме оставили в Адис, започнах да си представям кашата, в която можеше да се забъркаме, особено спомняйки си за случилото се в Кибиш. Де факто, Оморате беше единственото място в Етиопия, на което ни искаха паспорти. Поредица грешни ходове. За наше щастие, хората се оказаха доста разбрани, и имайки стара любов към българите, добри техни приятели от комунистическото минало на двете държави, ни оставиха да се забавляваме около Оморате, с уговорка да оставя моя паспорт при тях като гаранция. Оморате, както и Димека, Турми и Кей Афер е изкуствено създадено село, единствено с цел да подслони няколкото сгради на държавната администрация. Покрай това, че до него има и път, селото се е превърнало и в удобно място за търговия на номадското иначе племе. Интересното тук е, че няма фиксиран пазарен ден. Всеки ден е пазарен. Другото интересно около Оморате е моста над Омо. Мост силно казано, защото от него са останали само някой части. Или по-точно всички части без централната подпора, на която са стъпвали две огромни метални конструкции. Сега от далече се виждат двата края на моста и потъващите в средата на реката пътни платна. Доколкото разбрахме, причината за падането му била лошото изпълнение и лошите материали. Сега мостът се строи отново, но проблемът бил в това, че въпреки че е нает чуждестранен изпълнител, условията към него били да работи само с етиопски материали.

На племето не изглеждаше да му липсва моста. Добре познатите ни лодки, построени от един ствол на дърво, постоянно прекосяваха реката. Дори станахме свидетели как се пренася крава на другия бряг. Не, не я качват в тясната лодка. Просто кравата се завързва добре за лодката и всички поемат напред. Думата добре очевидно беше моя интерпретация, защото по едно време лодката и кравата започнаха да се отдалечават една от друга, а хората викаха в паника, опитвайки се да направят нещо.

Десанеч не живеят в Оморате. Може и да има някой друг техен представител, но това са хора загърбили племенния живот и традиции и изцяло посветили се на туристите. А такива не липсваха. Дори и в най-слабия туристически сезон, в който бяхме ние, по прашния път за селото всеки ден вдигаха пушилка бързащи джипове с чуждоземни гости. Тук е единственото достижимо по път място в южната част на долината на Омо, от което може да се види самата река. И никой не искаше да пропусне тази възможност. Всички имаха отделени по около два часа по програма за Оморате. Половин час за регистриране при имиграционните, половин за пиене на безалкохолни в съзерцаване на реката и един за разходка с лодка до другият и бряг и среща с Десанеч и техните сергии със сувенири. Едната част от туристическия ритуал не можахме да пропуснем, колкото и да ни се искаше. Но вместо да прекосяваме реката, решихме да се поразходим из пустинния пейзаж в търсене на истински дасенеч селища. Също както много от племената, които бяхме видели, и Десанеч са номади следващи стадата си в търсене на оскъдната паша. Домовете им са изградени от няколко десетки пръчки, въжета и всевъзможни материали за покриване на конструкцията. Всяка от къщите им може да бъде разглобена за часове, натоварена на няколко магарета и понесена към някое ново място. Самите села бяха подредени по странен начин. Къщите образуваха кръг, като цялото село не беше нищо повече от оградено парче пустиня. Входовете бяха насочени навътре, а пред някои от тях имаше забити по една дълга пръчка, стърчаща към небето, и една по-къса, върху която имаше нещо увито в чувал. По наличието на тези пръчки пред някоя къща може да се каже, че точно в нея живее главата на семейството. За пореден път имахме огромен късмет. Бяхме уцелили точния месец, в който се провежда най-значимия за племето Десанеч ритуал – Дими. Любезността на домакините ни се изчерпваше с това да ни поканят да присъстваме на церемонията им на залез слънце, но това далеч не значеше, че ще пропуснем дългите пазарлъци относно цената на това удоволствие. Ритуалът Дими се провежда всяка година по време на сухия сезон. Всеки мъж участващ в празника се обявява за възрастен, но основната цел на церемонията е да бъдат благословени младите момичета с пожелания за плодовитост и здраве. Освен песните, танците и благословиите на старейшините не се пропуска и голямата почерпка. За дните, в които се провежда церемонията във всяко село се заколват десетина крави, които биват дружно изяждани, поне по мое мнение съвсем сурови. Нищо в подбора на сезона за провеждане на ритуала не е случайно. По време на големите суши пашата за добитъка съвсем изчезва и същото става и с млякото. Липсата на мляко се замества удобно с месото от заколените за церемонията животни. Идеална традиция, спомагаща за оцеляване на племето в сухите гладни месеци. Връщайки се в селото в късния следобед, не само успяхме да видим какво се крие на пръчките увити с чували, но племето Десанеч онагледи и отговора на чуденето ни, защо след толкова месеци бродене из тази държава, не видяхме нито една голяма котка поне за миг. Парадното облекло на всеки глава на семейство задължително включваше кожа от гепард или леопард и шапка от пера на щраус. За дамите имаше по една кожа от маймуна колубъс. Повечето от тези животни отдавна бяха изчезнали от територията на племето, затова се налага за нови трофеи да се прибягва до услугите на племената, живеещи в националните паркове Маго и Омо. Въпросните котки бяха толкова малобройни дори и в тези паркове, че никъде не срещахме реклама за сафарита, на които да се виждат такива животни.

Подкрепете нашето пътешествие

 

aaa

Гамбела

Гамбела, Етиопия

 
Гамбела беше изцяло моя приумица. Бях чел, колко запазена е природата, как животът на хората не се е променил особено от доста години и това май ми стигаше. В Гамбела туристите са рядкост. Искаше ми се да вярвам, че това се дължи на продължителните конфликти между племената обитаващи района и дори на случая с няколкото застреляни чужденци, а не на факта, че там няма какво да се види.

Гамбела, Етиопия

Галерия – тук

История – тук

Гамбела

Гамбела беше изцяло моя приумица. Бях чел, колко запазена е природата, как животът на хората не се е променил особено от доста години и това май ми стигаше. В Гамбела туристите са рядкост. Искаше ми се да вярвам, че това се дължи на продължителните конфликти между племената обитаващи района и дори на случая с няколкото застреляни чужденци, а не на факта, че там няма какво да се види.

Основните племена, живеещи в Гамбела, са Ануак и Нуер. Дългогодишните битки между тях са спрели преди няколко години и за краткия ни престой не усетихме никакво напрежение или лошо отношение на едните към другите. Хората и от двете племена приличат толкова на средностатистическите етиопци, колкото и на европейците. Просто нямат нищо общо, освен може би, че всички са човешки същества. За разлика от не много тъмните етиопци с доста европейски черти, хората от Гамбела са наистина черни, с много изразени африкански черти. Дълго време седях и гледах множеството от хора, минаващи по една от оживените улици, в опит да открия какво прави гамбелците толкова различни от останалите. Минах през доста предположения, но всички те отпадаха с още малко наблюдения. Гамбелците са много слаби, но такива са и останалите етиопци. Други предположения бяха, че вратовете им са по-къси или, че рамената им са неестествено вдигнати. Може би бяха малките тазове и рамена? Много време отделих, чудейки се коя е тази им черта. Мога да кажа, че са много красиви хора, стройни, издължени, слаби, изправени. Отговорът се оказа в профила им. Сравнявайки ги с останалите хора на улицата, с учудване забелязахме, че и при Нуер и при Ануак най-издадената част на лицето им в профил бяха устните, а не носовете както при нас и при останалите етиопци. Беше толкова очевидно, а ми отне толкова много време да го видя. Това, което пък отличава едното племе от другото са белезите по лицата на Нуер. В знак на принадлежност към племето, момчетата Нуер се сдобиват с няколко черти през цялото чело от ухо до ухо. Линиите са успоредни през около един пръст разстояние и както и при другите племена, украсяването се извършва с остър предмет. В анфас изглеждат все едно някой е пуснал половината им глава в машина за рязане на хляб, след това е слепил частите, но е забравил да избърше лепилото, излязло между отделните части. Странна гледка е разхождащ се по улицата добре сложен мъж в изискан костюм, с вратовръзка и в добавка на това с няколко брутални белега на челото. Другото характерно и за двете племена е, че мразят да ги снимат. Колкото и да се усмихвахме и молихме, не успяхме да навием дори един от тях да позира, а знаейки и че са агресивни и войнстващи хора, решихме да не пробваме с хитрости.

Докато се разхождахме из безкрайните мочурища и равни поляни на националния парк Гамбела, попаднахме в едно село населено от Ануак. Възрастните отново не позволяваха да ги снимаме и ние решихме да пробваме с децата. Изглеждаше, че те нямат предразсъдъци и дори им е интересно да видят себе си на дисплея. Като цяло винаги казвам, че дисплеят ми е счупен и отбягвам да показвам снимки, но този път пристъпих този си принцип и чак след това разбрах колко съм сгрешил. Десетките радостни деца привлякоха вниманието на родители и роднини. След кратко задружно гледане на снимки избухна небивал скандал. Нямахме никаква идея какво породи тази им реакция. Нищо не искаха от нас, но определено нещо не беше наред. Парковият служител, който задължително трябваше да ни придружава успя да пооправи положението. Помоли ме да изтрия една-две снимки на деца и след това да им покажа други снимки, за да са спокойни, че всичко е заличено. Направих го и хората се успокоиха. Нямахме търпение да разберем, какво точно се случи там, нито никакъв шанс да отгатнем. Причината за общото недоволство била в това, че сме снимали деца и по-точно, в страха на родителите им, че сме дошли за да избираме деца, които после да отвлечем и продадем за осиновяване. Нямам представа дали това им се е случвало скоро или е останало от отдавна отминалите времена на отвличането на хора и продаването им като роби. Гамбела, е мястото в Етиопия, от което са изнесени най-много роби. За търговията с тях много е спомагала реката, минаваща и през едноименната столица на областта, по която някога редовно са плавали кораби, пълни с бъдещи роби.

Пътуването ни из цяла Етиопия беше в най-неправилния сезон от гледна точка на валежите, но това единствено се оказа проблем в Гамбела. С много късмет, малко четене и малко разпитване на месните хора успявахме да прескачаме в различните райони на страната малко преди или малко след дъждовните периоди. Когато навсякъде другаде валеше, дойде ред на пустинните области в източната част на средата. Като цяло огромната площ на Етиопия ни позволи да избягаме от дъждовете дори в сезона, който се счита за най-неподходящ за пътуване. За наше щастие и тук не ни валя, но избуялата растителност в края на дъждовния сезон не ни позволи да видим нито едно от животните, обитаващи парка, а многото вода от дъждовете беше превърнала и малкото пътеки в парка в поточета и разходките бяха невъзможни.

Сури

Сури, Етиопия

 
Мурси и Сури са може би двете най-изолирани племена в Етиопия. Изолирани не като територия, а като отношение на останалите хора към тях. От името Сурма съкратено от Сури и Мурси, което е прието официално от властите, се долавя лекото пренебрежение към различната култура и самоопределяне на хората от двете племена.

Галерия – тук

История – тук

Сури

Мурси и Сури са може би двете най-изолирани племена в Етиопия. Изолирани не като територия, а като отношение на останалите хора към тях. От името Сурма съкратено от Сури и Мурси, което е прието официално от властите, се долавя лекото пренебрежение към различната култура и самоопределяне на хората от двете племена. При това племената съвсем не са малобройни, за разлика от някой други племена, обитаващи поречието на Омо, за които обаче се използва тяхното си име, а не събирателни имена. За разлика от Сурите, Мурсите са късметлии поне в едно отношение – обитават територията на национален парк и никой не може да има претенции към земите им. При Сурите нещата обаче не стоят така. Точно както при племето Дизи, така и земите на Сури са попаднали в полезрението на чуждестранни инвеститори. Единствената разлика е, че сурите не искат да дават земите си. От една страна са номадско племе, препитаващо се от животновъдство, за което трябват пасища, от друга – земите им са богати на злато. И като към всичко това добавим, че са борбен народ и не на последно място близостта им до суданската граница, от където лесно се сдобиват с оръжие срещу крави, проблемът на държавата с тях става сериозен. В отговор на тяхната непримиримост с „общонационалните“ интереси, държавата ги е поставила в тотална изолация. Първа мярка – разполагане на армия в защита на населението. Втора – забраняване на сурите да напускат територията си. Без да имаме и малка представа колко това усложнява животът им, поне разбрахме колко се усложни нашия, докато пробвахме да достигнем до тези хора. Отне ни повече от седмица от точката, от която се предполага, че всичко е просто въпрос на взимане на рейс, до правилното място.

Това място е градът Мизан Тефари. Пристигайки там, информацията ни за сурите и как да стигнем до тях беше доста оскъдна. В пътеводителя ни просто е загатнато, а в интернет попаднахме само на предложения за организирани екскурзии с коли, водачи, готвачи и още хиляди допълнителни неща. Незнанието ни ни заведе право в бюрото по туризмът, както се казва държавната агенция, занимаваща се с туристи. Там беше истинска забава. Едни бездействащи чиновници, даващи всичко от себе си, за да ни отпратят вместо да ни дадат идеи. Казах забава, защото според тях на всеки турист, обикалящ Етиопия, е необходимо придружително писмо от Министерството на културата или от това на туризма. Това, че сме с туристически визи изобщо не показвало целта на посещението ни и не ни давало право да се движим из страната. Без такова писмо, което се издавало в Адис Абеба, не само че не можели да ни дадат никаква информация, но дори трябвало да ни изпратят обратно в столицата. Пълно безумие. Вече бяхме обикаляли шест месеца, без никой никъде да ни спомене за такова писмо и може би точно обяснението ни къде сме били успя да ги склони да не ни правят проблеми. Записаха си всички наши данни, дадоха ни телефон за връзка ако ни потрябва и ни пратиха към някакво градче, от където ще намерим транспорт за целта ни. Не мога да им отрека, че ни предупредиха, че няма да е лесно. Особено трудно стана, когато самите те ни дадоха грешна информация.

След почти цял ден път стигнахме въпросното градче. Оказа се, че това е последната точка преди територията на Сури. Градчето е създадено напълно изкуствено от правителството преди няколко години и е заселено предимно с хора от северната част на страната и бежанци от южен Судан. Северът е частта от Етиопия, от където се води че произлизат повечето образовани хора и съответно голяма част от управляващите. В Димма е забранено за Сури. На входът му има пропускателен пункт с военни, които по-скоро бездействат, защото по бившия главен път вече почти никой не минава. Разпитвахме навсякъде, но ни казаха, че транспорт няма да си намерим по този път и че единственият шанс да стигнем до място, населено от Сури е да се върнем обратно в Мизан Тефари и да хванем рейс до селата на племето Дизи. От там имало шанс да намерим транспорт или някой да ни заведе пеша. Така и не успяхме да намерим някой, който да се чувства достатъчно смел да ни покаже близките села на Сури, а когато тръгнахме сами по пътя военните ни казаха да не се отдалечаваме, защото е опасно. За пръв път в Етиопия не се натъкнахме дори на един мераклия водач, от каквито до тук ни беше трудно да се отървем. Не искахме да влизаме сами и неканени в територия на племе и за наше съжаление ни оставаше единствено да пробваме поредния вариант тръгвайки си от тук.

След още два дни път стигнахме в селото Тум, обитавано от племето Дизи. За разлика от Димма, в Тум веднага се намери човек, който да твърди, че може да ни заведе до всяко Сури село и че се познава, и е в добри отношения с вождовете и хората в селата. Избрахме един от предложените ни два варианта и поехме към селото Кольо. След много бързи двадесет километра, с крака висящи от каросерията на правителствен пикап и осем часа ходене по коларски път, превърнал се в река след пороен дъжд, доволно мокри пристигнахме в последното по този път село на племето Дизи. От там имахме по-малко от два часа до Кольо и всичко изглеждаше прекрасно и по план. Но планът свърши във въпросното село Адикас, където за пореден път се сблъскахме с етиопски военни части. Единственият полицай в селото категорично отказа да изпрати някой дизи с нас и каза, че ако все пак решим да тръгнем сами това е изцяло на наша отговорност, и че няма да изпрати никой да ни спасява. Не звучеше никак обнадеждаващо. Нашият водач ни каза, че за разлика от дизите, които наистина можело да бъдат застреляни, нас най-много можело да ни оберат. От друга страна ни предложи да си платим на някои дизи и да тръгнем с тях, без знанието и съгласието на полицая. Човекът просто искаше да изкара пари и изобщо не се сещаше за историите, които и той дори разказваше, как двете племена наистина се избиват. Нямахме никакво желание да тръгнем с хора, които може да бъдат застреляни заради нашата приумица. Последният вариант бяха военните. Лошото беше, че и техният командир не се съгласи да рискува живота на хората си или с това да предизвика възникването на конфликт, без да му е наредено на изпраща някой в територията на Сури. Колкото и всичко да ни изглеждаше нереално и пресилено, историята за недобронамерените Сури звучеше от прекалено много места. Текущият конфликт между двете племена бил за земя. След като земите на Дизи били взети от държавата в полза на чуждестранни инвеститори, племето нямало къде да пасе добитъка си и започнало да навлиза в земите на Сури. От тук и войната. И то война с жертви. Според местните хора около две хиляди сури загивали годишно в битки с дизи и армията. Преди няколко седмици цяло село с дизи било изклано в отмъщение за подобно деяние от тяхна страна. Решихме да не рискуваме. Очевидно и това не беше начин да се доберем до заветното племе и поехме обратно към Тум.

Оставаше ни само още един вариант и той беше да поемем към селото със странното име Кока. Още преди Тум се разделихме с водача ни, поради доказаната му вече неефективност. От него очаквахме да разбира обстановката от хората, които срещаме по път и така да не губим време в безцелно ходене. За съжаление неговата идея беше да прекара колкото може повече време с нас, а не да съкращаваме програмата. Това което бяхме разбрали от него беше, че до Кока директно не можем да стигнем, тъй като малко преди селото има срутен мост. Вариантът беше да помолим за превоз някой от малайзийската плантация за палмово масло, намираща се точно преди падналият мост. Имахме късмет, че един от джиповете им поемаше към плантацията на следващия ден. До въпросната плантация бяха само двадесет километра, но никой не се наемаше да мине от там пеша. Дори джиповете се движеха с охрана. В Тум имаше също петдесетина военни, някои от които винаги пътуваха с джиповете и тракторите на малайзийците, а останалите пазиха дизите в селото. Като цяло голямо пазене. От всички хора, с които си говорехме, само бившият ни водач твърдеше, че сурите са прекрасни хора, но просто са в лоши отношения с държавата, която настройва и плаши всички с тях. На нас тази версия най-много ни харесваше и затова и продължавахме. Точно преди да влезнем в ограждението на палмовата плантация любезният ни шофьор спря и ни каза, че сме до там. Показа ни посоката, в която е Кока и ни пожела приятна разходка. След всички неща, които слушахме за сурите в последните дни и останали сами надалече от всяка възможна цивилизация, не мога да скрия, че имаше не леко чудене какво по дяволите правим и нужно ли е наистина да продължаваме. Нямайки много избор продължихме напред. За кратко притесненията ни от враждебните Сури бяха изместени от притеснения как точно да преминем с раници на гръб по дългото тясно паднало дърво, служещо за мост. Метри след това навлязохме в напълно автентичното село Кока. И ние и обитателите му бяхме доста изненадани от факта, че нито имаме някой местен с нас, нито знаехме много, много къде отиваме. А докато ние се оглеждахме като паднали от Марс, около нас се разхождаха съвсем голи или завити с одеяло мъже и жени с големи глинени кръгове, закрепени в цепнатите им долни устни. Това което знаехме беше, че и тук има база на военни, и че може да ги помолим да опънем палатата си близо до тях. Докато ги търсехме, един местен мъж много настойчиво искаше да ни заведе някъде, където можем да се подслоним. Ние обаче бяхме твърдо решени да спим при военните. За наша огромна радост, те нямаха нищо против това наше желание. Единственото лошо беше, че то създаде конфликт с местното население. Докато гледахме неразбиращо и опъвахме палатката си, около нас се събраха всички старейшини на селото, които бяха видимо недоволни. Това като че ли разнообрази малко скучното ежедневие на военните, които също се събраха около нас и започнаха да се разправят с вождовете. Докато траеше всичката разправия, няколкото военни говорещи английски ни успокояваха, че всичко е наред и да не се притесняваме. В последствие разбрахме, че проблемът не е в нашето присъствие като цяло, а в това, че ще спим при военните, а не плащайки си на някой от селото за да спим в двора му. Военните обаче предпочитаха да сме близо до тях, за да не трябва да ни мислят и успяха да постигнат своето. След по малко от половин час всичко беше забравено и спокойствието беше пълно. Имахме невероятния шанс да си поживеем малко в истинско Сури село, в което след първоначалната суматоха хората просто приеха нашето присъствие и можеше да се разхождаме и наблюдаваме всичко колкото си искахме. Единствено със снимането срещахме доста трудности и то не защото хората не искаха да бъдат увековечавани, а защото парите, които искаха за всяка снимка, бяха безумни. За съжаление възможност да се снима скришно няма. Винаги някой забелязва какво става и шансът за поредна разправия е голям. Затова и само наблюдавахме как десетина чисто голи мъже, нарисувани с кал, задружно строят къща, както и много други сцени от ежедневието им. Вече имахме опит с други племена, които също искат пари за всяка снимка, но при сурите се натъкнахме на чисто нов за нас проблем. Разликата беше в това, че колкото и да е смешен изразът, сурите бяха нечестни. Опитът ни до тук беше, че преди всяка снимка, трябва да постигнем съгласие за цената й и ако се договорим, то всичко е наред. При сурите обаче, въпреки предварителните уговорки, в момента в който се стигне до заплащане на снимката, цената и става двойна или тройна. И от тук скандалът е неизбежен. Определено усещането не е приятно, но за наше учудване това поведение не беше случайност, а по-скоро обичай на всички хора. Решихме само да гледаме и да общуваме с хората, а когато се наситихме, ни хрумна безумната идея да продължим навътре в територията на Сури до най-голямото населено място – Кибиш.

Няма нужда да казвам, че до Кибиш транспорт няма. Няма никакъв транспорт между селата на Сури. Два пъти седмично до Кибиш отива камион, който носи провизии, но той не винаги минава през Кока, а дори и да минава, никой не знае кога ще стане това. Единствените превозни средства в Кока бяха полицейските и военните джипове. Вече се познавахме с командира на военните и решихме да помолим за още една услуга. Обещаха ни, че ще ни вземат при първия курс на там. Но дори и това никой не знаеше кога ще се случи. Оставаше ни да седим и да чакаме. В един момент един войник дойде и ни каза, че имаме десетина, петнадесет минути да се натоварим в джипа. Беше едно от най-бързите събирания на палатка и багаж като цяло. Мисля, че нищо не върви по-бързо от чисто нова държавна, военна Toyota, карана разбира се от военен. Командирът ни подреди, така че да сме най в средата на джипа и така, че до всичките отворени лично от него прозорци да има по един военен със зареден калашников. Предупреди ни, че всъщност не отиваме до Кибиш, а до друго село преди него и ралито започна. Ако шансът да бъдем нападнати от сури по пътя го оценявах на един процент, то този да се разбием без да оцелеем в някоя пропаст го виждах почти сто процента. Стигайки до уреченото село шофьорът ни каза, че ако си мълчим ще ни направи услуга и ще ни закара и до Кибиш. Речено сторено. Минавахме през реки и дълбока до вратите кал, сякаш карахме по магистрала. На километър от Кибиш преди да преодолеем поредната придошла от дъжда река разбрахме, че сме до там. В Кибиш имаше още военни, които изобщо не трябваше да виждат джипа и шофьора ни. Слязохме заедно с няколкото полицаи, които също се възползваха от транспорта, след което започнаха нашите водни приключения.

Реката, през която пътят минава без мост, беше доста пълноводна. Мястото, където я пресичаше пътят беше най-широката й част, но и най-плитката. Неприятното беше не само, че цвета й не позволяваше да се вижда къде се стъпва, но и скоростта и. Докато полицаите се събличаха, а един висок гол Сури предлагаше помощта си, аз реших, че трябва да се пробвам. Водата беше до малко под кръста ми, но колкото и да беше бърза с тежката ми раница стоях стабилно в нея. Разбрах, че просто трябва да гледам само отсрещния бряг, защото иначе бързо губех равновесие от минаващата около мен бърза вода. Първото ми минаване беше лесно и обнадежден реших да се върна за Яна. Веднага разбрах, че килограмите имат огромно значение. Водата ме отнасяше с лекота и едвам движех краката си. Не виждах никакъв шанс за Яна да премине дори и с раница. Може би заради бедността си, но етиопците искат да изкарат пари от всичко. Не мога да си представя в екстремен случай като този с придошлата река, на някой да му е до изкарване на пари, но не и в Етиопия. Естествено, голият сури седеше при реката точно с тази идея. И очакваше не само ние да си платим за услугите му, а се пазареше дори и с полицаите. Нямахме много избор, а аз не се чувствах стабилен, за да преведа Яна. Мъжът беше минавал тази река стотици пъти още от детството и изглеждаше все едно джапа в плитка локва. Единственият му проблем беше, че изобщо не се и опита да се съобрази с това, че води някой, който няма толкова опит с реките. Мъжът тръгна толкова бързо и смело, че Яна може би се чувстваше като дърпана от моторница, докато кара водни ски. Жалко, че и в това нямаше опит. Падането беше неизбежно, но най-хубавото в него беше, че мъжът държеше здраво Яна, докато не стигнаха до другия бряг. Цялата Яна и цялата електронна техника бяха подгизнали напълно. Яна и част от техниката изсъхнаха и скоро бяха като нови. Друга част от техниката се удави геройски. Така влезнахме в Кибиш.

Ако и да си мислехме, че сме преживяли достатъчно неща в опитите си да стигнем до Кибиш, то приключенията ни тепърва започваха. Вече бяхме спали два пъти в близост до военните поделения и след като не намерихме място за спане решихме отново да помолим тях. Нямахме и идея в какво се набъркваме. Колкото и да ни убеждаваха, че няма да получим разрешение, ние настоявахме все пак да си говорим лично с човека, от който това зависи. Това в случая беше шефът на полицията. След дълго и мъчително търсене в петте кръчми в града все пак го открихме. Поводът да го търсим всъщност беше, че в началото получихме разрешение да опънем палатката си в двора на полицейското управление, но малко след като го направихме ни казаха да се местим другаде. Идеята ни беше, че като говорим с началника поне ще знаем финалното решение. Оказа се много лоша идея. Попаднахме на доста неприятен тип. Човекът отказваше дори да ни погледне в очите и разговаряше с нас само през преводача си. Опънатата ни палатка в двора на управлението му определено не подобри нещата. Стигна се отново до писмото от някое от министерствата, удостоверяващо целта на пътуването ни. Колкото и да му показвахме туристическите си визи нямахме шанс да го убедим, че те ни стигат. Стигнахме до там, че конфискуваха всичките ни апарати и ни казаха, че ще ни заведат до окръжния град, където в бюрото по туризмът ще решат какво да правят с нас. Твърдението им беше, че сме тотално нелегални там и още на сутринта ни намират превоз за Мизан Тефари. Не, че намирането на превоз беше лесно и за тях, но след като дадохме толкова от себе си, за да стигнем до Кибиш, изобщо не искахме да ни гонят на следващият ден, пък било и следобед. Започнахме да мислим, кой може да е с по-големи правомощия от този полицай и как да го открием, за да го молим за разрешение да останем. Мисля, че никога не съм бил толкова или изобщо нахален, но знаех какво ни беше коствало да стигнем до тук. Първото ни хрумване беше да се свържем по телефонът с чиновниците в Мизан Тефари, при които очевидно искаха да ни пратят. С големи мъки намерихме обхват и за наше щастие ги открихме. Обяснихме им ситуацията и помолихме да омилостивят полицая. В началото изглеждаше, че имаме шанс, но след като разговаряха с полицая ни казаха, че нищо не могат да направят за нас и че са ни предупредили, че ни трябва такова писмо. Казаха ни да потърсим някой с длъжност, звучаща като областен управител и да видим той какво ще каже. Работният ден беше свършил и не ни оставаше друго освен да се пробваме на сутринта преди да ни намерят транспорт и да ни качат на него. Сутринта първо имахме късмет да се засечем командира на военните, при които спахме в Кока. Човекът имаше желанието да ни помогне, но просто нямаше думата. Успяхме да открием кабинета, в който се криеше следващата ни надежда. Почакахме да свърши оперативката и с надежда нахлухме в кабинета му. Мисля, че в този град управниците ги бяха избирали с конкурс за темерути. Отношението му беше същото, като на полицая. Човекът дори не ни поглеждаше в очите и колкото и свестен да изглеждаше подчинения му, през който минаваше комуникацията, така и нищо не свършихме. Полезното за нас беше, че докато чакахме да ни приеме, разговаряхме с някакъв човек, който така и не разбрахме кой е или какво работи, но пък знаеше, че шефът на бюрото по туризъм за целия регион бил точно тези дни на посещение в Кибиш. Това беше страхотна новина, защото точно неговото ведомство трябваше да реши съдбата ни. След поне два часа търсене на непознатия мъж в неголемия град, най-накрая го открихме точно когато се канеше, събуждайки се, да използва за тоалетна поляната пред бараката, в която бе настанен. Колкото и да бе неучтиво го прекъснах и след като човекът вдигна ципа си, изслуша с търпение нашите мъки. Усилията ни си заслужаваха. Получихме разрешение да останем още един ден в Кибиш! Не беше достатъчно, за да поживеем с племето, но поне можехме да се разхождаме и да събираме впечатления и да гледаме шарения свят и обитателите му.

След като изтече позволението ни, на нас ни хрумна, че дори и не в Кибиш, все пак можем да прекараме още няколко дни в Кока, като просто кажем, че не искаме да хващаме камион директно за Мизан, а искаме да си вземем рейс от Тум. Замисълът ни изглеждаше добър, и за още по-голям наш късмет в този момент видяхме нашия военен шофьор, който ни каза, че след десет минути тръгва към Кока. Съобщихме решението си на полицая. Отговорът му беше, че той не е съгласен, но ако господинът, който ни разреши да останем не възразява, то може да си ходим както си искаме. Уговорката да минем през Мизан Тефари, където да прегледат всичките ми снимки, си оставаше. В това време вече бях получил обратно цялата си фото раница и бях прехвърлил всички снимки на сигурно – на дискове, скрити в раниците ни. През цялото време имахме прикрепен към нас един униформен полицай, грижещ се да не останем по-дълго в Кибиш. В момента, в който се товарихме в джипа ни мина през ума, че има шанс да са го пратили да ни придружава до Мизан. За наш ужас се оказахме прави. Полицаят взе мешката си и се метна в джипа до нас. Това изобщо не беше планирано. По двадесетте километра черен път тръгнахме в конвой от два джипа. Пред нас караше полицейски джип с шестима полицай с автомати, застанали в пълна готовност да стрелят. При нас имаше няколко военни отново с автомати, седящи в готовност до отворените задни прозорци. Движихме се плътно един до друг, разбира се, с безумна скорост. Целият път си заслужаваше дори и само за демонстрацията по шофиране на лош черен път. Към средата на пътя пресрещнахме друг джип пълен с цивилни. Разбрахме, че нашите два джипа са тръгнали, за да го ескортират до Кибиш. Тоест трябваше да се връщаме обратно. Отново нарушавайки заповедите на началниците си, нашият шофьор след кратка разправия с колегите си, ни каза, че все пак ще ни закара набързо до Кока и ще настигне другите. Колкото и нито придружаващият ни полицай, нито военните да бяха съгласни, решението беше на шофьора. Тръгнахме с още по убийствено темпо. Имахме удоволствието да видим колко са невероятни възможностите на джипа, в който се возихме. За нас цялата тази предпазливост, пътуване с конвой и с автомати, изглеждаше като истинско преиграване. Бяхме прекарали няколко дни със сурите и ги намирахме за съвсем добри и неагресивни хора. Бяхме чули за инцидент със стрелба от засада по полицейски джип, но не го приемахме на сериозно. И това до момента, в който пред нас на пътя видяхме стадо крави. Нямаше шанс да ги заобиколим и това се виждаше отдалече. За пръв път видяхме големия и весел шофьор притеснен. Изражението му се смени напълно докато ми казваше да му подам автомата, стоящ в краката ми. Дори не знаех, че бивайки цивилен шофьор и той има автомат. Мисля че и двамата с Яна осъзнахме, че все пак ситуацията не е шега в момента, в който наближавайки кравите с натиснат до край клаксон, шофьорът ни махна предпазителя на калашника и започна да се оглежда към храстите. Това правиха и другите войници в каросерията. За наше щастие кравите на пътя не бяха част от планирана засада. Същата сцена се разигра още един път и вече повярвахме, че има защо да не ни пускат да си тръгнем от Кибиш пеша. Виждайки, че шофьорът се притеснява за времето, в което трябва да догони останалите, малко преди Кока му казахме да ни остави да продължим пеша. Познавахме мястото от разходките ни в дните прекарани в селото и знаехме, че имаме два-три километра до базата на военните.

Джипът си тръгна и тримата с нашия нов спътник полицай поехме пеша. Не знам дали защото се здрачаваше, дали защото беше чувал само лоши неща за сурите или защото беше съвсем младо момче, но нашият полицай се побъркваше от страх и ужас. Постоянно питаше колко още остава и държейки автомата си ни казваше, че няма страшно. Макар и по тъмно стигнахме до познатите ни военни и вече всички бяхме спокойни. На момчето, което трябваше да ни пази да не изчезнем, му беше дошло в повече и ни остави да се мотаеме из селото и да си уреждаме сами транспорт с помощта отново на малайзийците. Ние не бързахме да си ходим, а на него май не му пукаше от това.

На сутринта нещо странно ставаше в селото. Цялата предна нощ се чуваха тъпани, песни и подвиквания. Бяха се събрали много хора и нещо определено щеше да се случва. В главите ни веднага се намести думата донга, но в същото време не ни се вярваше да е това. Донгата, както и при мурсите, е името на пръчките и на ритуала извършван с тях. Ритуалът до колкото знаехме си е чист бой с въпросните пръчки. И то истински бой. Толкова истински, че смъртните случаи в хватките не били рядкост. Дали от хуманност, дали, за да убие идентичността на сурите чрез изкореняване на ритуалите им, но този бой е забранен от правителството. Докато бяхме в Кока, си говорихме с местните за техните битки. Впечатляващото от разговора беше да научим за цената на живота и колко философски гледат те на него. Казаха ни, че загубите на мъже в боя са чести. Това не било нищо страшно. Ако някой загине, значи това просто е трябвало да се случи. Никой не гледа с лошо на боеца, убил друг боец. Но при едно условие. Смъртта се заплаща. Ако някой бъде убит, семейството на убилия го противник трябва да заплати обезщетение от пет крави на рода на загиналия. Ако това стане всичко е мирно и щастливо, двата рода се събират и отпразнуват паметния ден. Лошо било когато семейството на по-силния в боя е бедно. Тогава ставала война. Смъртта трябва да се изкупи с крави или със смърт. И след това пак всичко е нормално и спокойно. Такава била традицията от векове. Но всичко това вече е противозаконно и бавно отмира. Бяхме чели за случаи, в които армията бива изпращана, за да прекъсне със сила ритуала. Знаехме, че все още той се практикува, но това става на скришни меса и без много шум в подготовката. А тук всичко ставаше пред очите на военните. За това и не бяхме сигурни преди да видим групи момчета с изрисувани тела и пръчки в ръце. Всички пиеха и се надъхваха за събитието. Свиреха с рогове, удряха се тъпани. Жените бяха помощен персонал, отговарящ за бирата. Истинска картинка бяха групата мъже, отправящи се по пътя само с пръчки в ръце, а след тях група жени с двадесет литрови туби с домашна бира на главите си. От време не време някоя спираше и се пиеше бира. И в най-смелите си мечти не съм вярвал, че без предварително проучване и уговорки, ще имаме шанс да попаднем точно в деня, в който ще има донга. И колкото и да имахме късмет, два пъти повече нямахме. Към нас беше прикрепен полицай, който не само, че трябваше да ни заведе бързо до града, но и с който нямаше как да отидем на събитие, забранено от държавата. Бяхме толкова близо до мечтата си, и толкова далече. Сърцата ни се късаха, но нямаше какво да направим.

С мъки изкоренихме идеите си за донгата, и за да бъде програмата ни пълна, се оказа, че ни предстоят двадесет километра на трактор. Това беше единственото превозно средство отиващо към Тум, и притеснен, че закъснява с графика, нашият полицай пожела да се натоварим на него. Никога не съм предполагал колко клати и друса един трактор. Прекарахме над час седнали на калниците му, сграбчили кой каквото намери в опитите си да се задържим на него. По пътя срещахме нашия бивш водач с един белгиец, возещи се на трактор в обратната посока. Успяхме да го зарадваме, че в края на деня ще има донга и му пожелахме да я гледа с удоволствие. На следващия ден бяхме в Мизан Тефари. Срещнахме се отново с познатите ни чиновници. Полицаят беше изключително горд, че ни е довел. Толкова горд, че дори когато след два-три безсмислени въпроса ни казаха да си ходим, той настоя да ни прегледат снимките. Отново всичко се правеше заради случая с „туристи“, снимали порно с хора от племената. Последва дълго преглеждане на картите, които бяхме оставили в апаратите. Другите дори не ги погледнаха. Може би им беше пределно ясно, че за няколкото дни сме могли да заличим всички следи, но не мисля, че изобщо ги беше грижа. Изтриха две, три снимки, на които имаше голи мъже, защото това било неприлично. Това че хиляди хора в тези племена ходят така от векове е отделен въпрос. Просто не трябва да го виждат хора, които не са били там.

Останахме с впечатление, че сурите са едно от най-непроменените племена в Етиопия. И в никакъв случай недружелюбни или злонамерени, поне към чужденци като нас. Колкото и сложно да беше да се доберем до тях то определено си струваше, а следващия път като се насочим на там, ще си извадим придружително писмо.

Подкрепете нашето пътешествие

 

aaa

Дизи

Дизи, Етиопия

 
Четейки думата племе си мислехме, че ще попаднем в поредната напълно различна и колоритна група хора, спазващи техни традиции и имащи малко общо с глобалната култура.За съжаление, племенната идентичност на Дизи изчезва със скоростта, с която се отчуждават земите им. И единственото нещо, което ги отличаваше от заселниците от севера бяха татуировките по лицата на някой от по-възрастните жени.

Тум, Етиопия

Галерия – тук

История – тук

Дизи

Последната част на Етиопия, която бяхме набелязали да посетим, беше районът около Гамбела, в близост до границата с Южен Судан. На път за там искахме да видим племето Сури, което за нас беше дори по-голяма цел, отколкото достигането до Гамбела. Така се насочихме към западната част на долината на река Омо, само че малко по на север, отколкото когато бяхме в териториите на Мурси, Хамър и Каро. Пътят в тази посока непременно минава през плантациите за кафе на юг от Мизан Тефари. Те са една от най-големите гордости на етиопците, защото освен с бегачите на дълги разстояния, името Етиопия неминуемо се свързва и с кафето. Дори хората твърдят, че името на кафето е произлязло от бившото име на провинцията Джима – Кафа, в която и до ден днешен са най-големите плантации с кафе. Изобщо не си представяхме да се озовем на организиран тур и да бродим из храстите кафе, удивлявайки се колко са хубави. За наше щастие гледката от рейса в продължение на часове успя хем да задоволи любопитството ни към тази туристическа атракция, хем не й се пренаситихме. За човек като мен, който не пие кафе, беше голяма радост да открия нещо ценно в неговото отглеждане. Храстите или дърветата кафе искат сянка. И благодарение на добрите приходи от производството му, хората са се принудили да запазят най-добрата среда за него, а именно вековната гора от огромни високи дървета. Някъде долу между тях вирее и кафето – безкрайни редички от храстчета. Май това е дори по-сигурен начин за запазването на една гора в иначе тотално обезлесената Еиопия, дори от обявяването й за национален парк. И въпреки че кафето гарантира добра печалба два пъти годишно, хората не винаги се задоволявали с това. Според местните, имало тенденция за изсичане на гори и кафе, като на тяхно място се засажда чат. Предимството при него било почти ежедневната реколта и съответно печалба.

Няколко часа след като се разделихме с кафето стигнахме в територията на племето Дизи. Четейки думата племе си мислехме, че ще попаднем в поредната напълно различна и колоритна група хора, спазващи техни традиции и имащи малко общо с глобалната култура. Оказа се, че цивилизацията навлиза със светкавични темпове с изграждането на един хубав нов път. Точно това бе случаят с племето Дизи. До преди няколко години до техните земи се е стигало само с камион, джип или най-много с някой типичен етиопски рейс, изграден върху шасито на камион. И всичко си било по старо му преди чуждестранните инвеститори да погледнат към плодородните им земи. Единствената пречка, за да бъдат използвани, е била липсата на път. И правителството се погрижило за отстраняването на тази спънка. Множество инженери от братски Китай оставили след себе си чисто нов път и множество полу китайчета. След като проектът свършил, китайците си тръгнали, но хората тук все още наричат всеки чужденец китаец. Може би като част от плана за превземане на земите на дизите или като съвсем нормално разрастваща се търговия, по новия път започнали да навлизат съвременни стоки, доставката на които преди това била нерентабилна. Хората заживявали все повече със съвременните ценности и ставали зависими от тях. По някое време се стигнало и до идеята за отчуждаване на земите им, но пък срещу осигурени работни места. И докато слушахме тази история от един възрастен дизи, който със сълзи на очи споделяше как са му отнели земите, принадлежали на родът му от край време, по-младите се връщаха от работа в чуждестранните ферми. Ако не достигат местни хора, желаещи да работят във фермите, правителството без проблем осигурявало работници от пренаселените и уж по-развити и цивилизовани северни провинции. А желаещи сред тях винаги има, тъй като техните земи се обработват до последния метър, а работа за постоянно множащото им се население няма. Целият този разговор беше много деликатен, защото селото, в което бяхме, имаше затвор пълен с хора, искали да запазят земите си.

А културата на племето Дизи изчезва със скоростта, с която се отчуждават земите им. И единственото нещо, което ги отличаваше от заселниците от севера бяха татуировките по лицата на някой от по-възрастните жени.

Scroll to top