Десанеч

Тръгвайки с шест месечни визи не си представяхме да останем в Етиопия повече от три месеца, но за наше учудване не бяхме прави. Не само това, но дори ни се наложи да удължим престоя си с месец. Причината беше силното ни желание да се върнем отново в долината на Омо преди да поемем към Кения. Сдобихме се с кенийски визи, разделихме се с Адис и пътешествието отново започна.

Нещата, от гледна точка на транспорт, които преди ни се струваха невъзможни, сега ни изглеждаха рутинни и всичко се получаваше с лекота. Успяхме за един ден да тръгнем от Арба Минч, да стигнем до Кей Афер, от там до Димека, да прекараме цял следобед на пазара там и вечерта да пристигнем в Турми. Точно се радвахме, колко се нареждат нещата, когато Яна каза, че и няма чантичката с документите. Нищо смислено не бяхме загубили за тази половин година и не вярвах да има дори и малък шанс да изчезне нещо толкова важно. Обърнахме всичко наопаки, започвайки с леко нежелание, че трябва да разравяме раниците, но с напредването на търсенето, то се превръщаше в засилваща се паника. Единственото успокояващо беше, че аз бях убеден, че след като взехме кенийските визи, бях прибрал и двата паспорта при мен. Така че единственото важно, което можеше да липсва, бяха малко пари и две банкови карти. След четири раници, обърнати наопаки, и един час по-късно, налице беше само първата ни сериозна загуба. Дойде време да се уверим, че поне паспортите ни са в нас. Рутината, всяко нещо да отива на мястото си, развита за тези шест месеца, се оказа по-силна отколкото предполагахме. Оказа се, че все пак Яна е прибрала прилежно своя паспорт, а аз само моя, така че спокойствието, което се опитвах да поддържам през цялото търсене, вече беше без основи. Часът беше около десет вечерта, бяхме в село, в което мобилните телефони не работеха от пет дни и ни липсваше една слабо казано важна вещ. Телефонът беше проблем, защото много ни се искаше да звъннем в Адис и да разберем, че цялата чантичка се е изтърколила някъде, и в тъмната утрин, докато потегляхме, просто не сме я видели. Естествено искахме да блокираме и картите, но и двете неща трябваше да почакат най-рано до сутринта.

За наше съжаление в Турми, освен мобилните телефони, не работеха и няколкото стационарни. След тази новина единственото, което ни оставаше, беше да чакаме стоп по безлюдния сутрешен път към Димека. Попроветрихме си главите в каросерията на едно бързо камионче Isuzo, което успя да ни докаже, че в долината на Омо на тези камиони наистина е забранено да возят туристи извън кабината. Успяхме да умилостивим полицаите в Димека с историята си за загубения паспорт и как тези мили хора са ни направили услуга да ни вземат. На шофьорът му се размина, но ние се оказахме в непроменено положение относно връзката ни със света. Полицаите казаха, че и тук мобилните телефони не работят от няколко дни, а всички стационарни са добре заключени, тъй като е неделя и всички почиват. Добре, че се позовахме на мъдрата мисъл, че проверката е висша форма на доверие, и започнахме да обикаляме с телефони в ръка. Все пак имахме някаква капка късмет и за учудване на полицаите намерихме обхват. Не само ние, но и цялото село ходеше на въпросния завой на пътя, за да говори по телефон, но това предполагам само двамата полицаи не знаеха. Единственото, което си спестихме беше поредната разходка до поредното по пътя село, но късметът ни свърши тук. И последната ни надежда отпадна. Трябваше да започнем да мислим по действителността, в която ясно стояхме ние двамата и само един паспорт.

Съвсем очевидно беше, че Кения отпада на дадения етап, а бяхме само на петдесетина километра от границата. Това, че трябва да се върнем до Адис беше ясно, но дали от там щяхме да можем да продължим отново, нямахме никаква представа. Така и така бяхме изминали целия път до Турми, и за да не е напразно нашето усилие, решихме да изпълним планираната финална обиколка на племената, а после каквото ще да става. Едно от племената, които не бяхме видели, беше Десанеч. Те обитават делтата на река Омо, в граничните райони между Етиопия и Кения и началото на езерото Туркана. Планът ни беше да стигнем до последното етиопско село – Оморате и там да прекараме няколко дни с Десанеч. Оморате е и един от възможните гранични пунктове за Кения, въпреки че селото се намира на десетина километра от самата граница, и най-вече, въпреки че на кенийска земя няма граничен пункт. Всеки излезнал през Оморате трябва да стигне до Найроби, където да получи входен печат. Това било рутинна практика, въпреки че на нас ни изглеждаше доста рисковано и не го обмисляхме дори и докато все още притежавахме два паспорта. Хванахме на стоп един полицейски джип, който през цялата седемдесет километрова отсечка черен път се опитваше да набере нужната за излитане скорост, но така и не успя да излети дори и от завоите. Оставиха ни точно пред двора с голям надпис „Имиграционни власти“ и ние небрежно поехме бързо в посока далече от него, докато те ни казваха да минем да се регистрираме. Надявахме се, че сме се разминали с това, но хотелиерът, в чиито двор си опънахме палатката ни каза, че е необходимо да го направим и то същия ден, въпреки че нямаме намерение да ходим в Кения. Всички туристи трябвало да се записват. Нямам представа защо никой от пътуващите, с които разговаряхме в Турми, които се връщаха от Оморате и знаеха, че сме загубили един паспорт, не ни казаха тази малка подробност. Но вече нямаше какво да направим. Защо не бяхме видели удебеления шрифт, с който пишеше точно това в пътеводителя, е отделен въпрос. Реших да се правя на хитър и да отида сам с шофьорските книжки и на двама ни. Както и предполагах номерът не мина. Граничарят поиска паспорти, и като му казах, че моя е в мен, а другия сме оставили в Адис, започнах да си представям кашата, в която можеше да се забъркаме, особено спомняйки си за случилото се в Кибиш. Де факто, Оморате беше единственото място в Етиопия, на което ни искаха паспорти. Поредица грешни ходове. За наше щастие, хората се оказаха доста разбрани, и имайки стара любов към българите, добри техни приятели от комунистическото минало на двете държави, ни оставиха да се забавляваме около Оморате, с уговорка да оставя моя паспорт при тях като гаранция. Оморате, както и Димека, Турми и Кей Афер е изкуствено създадено село, единствено с цел да подслони няколкото сгради на държавната администрация. Покрай това, че до него има и път, селото се е превърнало и в удобно място за търговия на номадското иначе племе. Интересното тук е, че няма фиксиран пазарен ден. Всеки ден е пазарен. Другото интересно около Оморате е моста над Омо. Мост силно казано, защото от него са останали само някой части. Или по-точно всички части без централната подпора, на която са стъпвали две огромни метални конструкции. Сега от далече се виждат двата края на моста и потъващите в средата на реката пътни платна. Доколкото разбрахме, причината за падането му била лошото изпълнение и лошите материали. Сега мостът се строи отново, но проблемът бил в това, че въпреки че е нает чуждестранен изпълнител, условията към него били да работи само с етиопски материали.

На племето не изглеждаше да му липсва моста. Добре познатите ни лодки, построени от един ствол на дърво, постоянно прекосяваха реката. Дори станахме свидетели как се пренася крава на другия бряг. Не, не я качват в тясната лодка. Просто кравата се завързва добре за лодката и всички поемат напред. Думата добре очевидно беше моя интерпретация, защото по едно време лодката и кравата започнаха да се отдалечават една от друга, а хората викаха в паника, опитвайки се да направят нещо.

Десанеч не живеят в Оморате. Може и да има някой друг техен представител, но това са хора загърбили племенния живот и традиции и изцяло посветили се на туристите. А такива не липсваха. Дори и в най-слабия туристически сезон, в който бяхме ние, по прашния път за селото всеки ден вдигаха пушилка бързащи джипове с чуждоземни гости. Тук е единственото достижимо по път място в южната част на долината на Омо, от което може да се види самата река. И никой не искаше да пропусне тази възможност. Всички имаха отделени по около два часа по програма за Оморате. Половин час за регистриране при имиграционните, половин за пиене на безалкохолни в съзерцаване на реката и един за разходка с лодка до другият и бряг и среща с Десанеч и техните сергии със сувенири. Едната част от туристическия ритуал не можахме да пропуснем, колкото и да ни се искаше. Но вместо да прекосяваме реката, решихме да се поразходим из пустинния пейзаж в търсене на истински дасенеч селища. Също както много от племената, които бяхме видели, и Десанеч са номади следващи стадата си в търсене на оскъдната паша. Домовете им са изградени от няколко десетки пръчки, въжета и всевъзможни материали за покриване на конструкцията. Всяка от къщите им може да бъде разглобена за часове, натоварена на няколко магарета и понесена към някое ново място. Самите села бяха подредени по странен начин. Къщите образуваха кръг, като цялото село не беше нищо повече от оградено парче пустиня. Входовете бяха насочени навътре, а пред някои от тях имаше забити по една дълга пръчка, стърчаща към небето, и една по-къса, върху която имаше нещо увито в чувал. По наличието на тези пръчки пред някоя къща може да се каже, че точно в нея живее главата на семейството. За пореден път имахме огромен късмет. Бяхме уцелили точния месец, в който се провежда най-значимия за племето Десанеч ритуал – Дими. Любезността на домакините ни се изчерпваше с това да ни поканят да присъстваме на церемонията им на залез слънце, но това далеч не значеше, че ще пропуснем дългите пазарлъци относно цената на това удоволствие. Ритуалът Дими се провежда всяка година по време на сухия сезон. Всеки мъж участващ в празника се обявява за възрастен, но основната цел на церемонията е да бъдат благословени младите момичета с пожелания за плодовитост и здраве. Освен песните, танците и благословиите на старейшините не се пропуска и голямата почерпка. За дните, в които се провежда церемонията във всяко село се заколват десетина крави, които биват дружно изяждани, поне по мое мнение съвсем сурови. Нищо в подбора на сезона за провеждане на ритуала не е случайно. По време на големите суши пашата за добитъка съвсем изчезва и същото става и с млякото. Липсата на мляко се замества удобно с месото от заколените за церемонията животни. Идеална традиция, спомагаща за оцеляване на племето в сухите гладни месеци. Връщайки се в селото в късния следобед, не само успяхме да видим какво се крие на пръчките увити с чували, но племето Десанеч онагледи и отговора на чуденето ни, защо след толкова месеци бродене из тази държава, не видяхме нито една голяма котка поне за миг. Парадното облекло на всеки глава на семейство задължително включваше кожа от гепард или леопард и шапка от пера на щраус. За дамите имаше по една кожа от маймуна колубъс. Повечето от тези животни отдавна бяха изчезнали от територията на племето, затова се налага за нови трофеи да се прибягва до услугите на племената, живеещи в националните паркове Маго и Омо. Въпросните котки бяха толкова малобройни дори и в тези паркове, че никъде не срещахме реклама за сафарита, на които да се виждат такива животни.

Подкрепете нашето пътешествие

aaa