След като се наслушахме на историите на хората, пътуващи от месеци, стана време и ние да започнем нашето пътешествие. Тук всички рейсове на дълги разстояние тръгват около изгрев слънце, тоест към 6 часа сутринта. Забавното в Етиопия е не само разликата в датата и годината – днес тук сме 17.07.04, но и отброяването на часовете. Денят има 12 часа и когато свърши, а това става в 6 следобед, започва нощта, която отново е 12 часа. Звучи напълно логично, докато човек не види часовник който в 5 след обяд показва 11. Та рейсовете, за които говорих тръгват в 0 часа на денят.
Ние решихме да не правим обичайния дълъг преход от почти 600 км или 12 часа до Бахир Дар наведнъж. Имаме време и желание да разглеждаме повече места от обичайните туристически спирки.
Идеята ни е да пътуваме с обществен транспорт или на стоп – което дойде първо. Чанчо се намира на около 50 км от Адис и от там е отбивката за Дерба, където може да се разгледа каньона на река Мъгър. Това, че очевидно сме чужденци, има своите добри и лоши страни – цените почти навсякъде са различни за нас и са доста по-високи, но пък стопът ни върви именно защото се отличаваме от местните. За Дерба, до която имахме 27 км, минаха няколко препълнени маршрутки, опитващи се да ни вземат десеторна цена и за наше щастие, няколко камиона, отиващи към циментовия завод, построен от шейсет и втория по богатство човек в света.
Не искахме да се озовем в Дерба по тъмно, без идея къде ще спим, затова харесахме едно място преди това и помолихме шофьора на камиона да слезем. Доколкото бяхме чели за Етиопия и от това, което видяхме до сега, тук няма място, на което да не срещнеш някой след най-много 5 минути. Така и първите хора, които ни видяха, ни отведоха до къщата на Гетачо, май единственият в селото говорещ английски. Посрещнаха ни безкрайно топло. Успяхме да отклоним поканата да спим в неговата къща, но не и кафето и следобедната закуска. Получихме разрешение да спим на поляната до селото, както и безплатна охрана на платката ни от учудено гледащи местни хора.
На сутринта ни изпратиха по пътя за Дерба, казвайки ни, че това не е най-приятното място на света – с работници в циментовия завод от всички краища на страната. Така се и оказа. Определено неприветливо място с тонове деца, бутащи се, искащи какво ли не и в крайна сметка бъркащи из раниците ни. Стигнахме до каньона в компанията на поне 20 от тях. Нямахме никакъв шанс и за минимално спокойствие и решихме да поемем бързо пътят обратно към Дебра Либанос.
Дебра Либанос е село с манастир, което е от особена важност за вярващите. Нямахме и идея къде ще спим, но пък се запознахме с момче от Адис, тръгнало за манастира, което успя да ни подслони в двора на полицейското управление. На следващия ден след бързо разглеждане на манастира успяхме и да се измъкнем от тълпите хора и да видим и малко природа. Огромни кактуси, маймуни, плата и къщички, разположени на невъзможни места. Март месец никъде не е споменато да е дъждовен, но на нас дъждът определено не ни се размина – започна да вали към шест и без да спре, докато заспим.
На сутринта потеглихме към Дебра Маркос. Нямахме идея за конкретен транспорт, но ни изглеждаше, че тук бусчетата, играещи роля на междуградски превоз, са за навсякъде и по всяко време. Първата една четвърт от пътя това беше така, но след това се оказахме закотвени в мръсен неприветлив крайпътен град, в който всички ни твърдяха, че няма рейс за по-нататък. Това е често срещано твърдение, целящо да ни накара да се възползваме от услугите на някой с такси или кола за безумна цена. Бяхме решили да стоим на пътя и да спираме всичко, което минава, и в краен случай да спим във въпросния град. След няколко предложения за смешно високи суми, почти се бяхме обезнадеждили, когато ни взе едно момче пътуващо към нашата цел. Късметът ни бе повече от огромен. Не само, че успяхме да се доберем до Дебра Маркос, но и имахме шанса да пресечем каньона на река Син Нил в нещо значително по-удобно от претъпкан минибус. Пътуването бе достатъчно бавно, за да мога да се зачудя десетки пъти с какво Grand Canyon е величествен и дали наистина е? Имайки щастието да съм видял и двата определено не съм сигурен, че това е така.
Пътят, по който днес пътувахме 200 км е един от 5-те основни и единствени асфалтирани пътища в страната. Средната ни скорост в голямата Toyota Land Cruiser беше около 50км/ч. Пътят бе в доста окаяно състояние, като в дълги отсечки асфалтът липсваше. Обясниха ни, че липсата на пътища кара правителството да ограничи вноса на автомобили, налагайки високи данъци.
Дебра Маркос е средно голямо градче на главния път. Самото то няма с какво да се похвали или поне ние не открихме. Денят, който прекарахме там, решихме да използваме за дълга разходка в околностите на града – безкрайни полета и ниви, много добитък и тук там някоя птица. На връщане имахме късмет да се разминем с много хора от близките села, прекарали деня на пазар в града.
nbsp;
         
  
|
