Лалибела

 
Достигнахме Лалибела. Бяхме слушали и чели много и с нетърпение очаквахме срещата с уникалните скални църкви. И те наистина са уникални. Колкото и снимки да бях видял, величеството им може да бъде усетено само на място. В града има 11 църкви. Три комплекса на неголямо разстояние един от друг. Дълго време стояхме върху скалата, представяйки си как е изглеждало всичко преди 1500 години. Хълмовете от масивни скали бяха прокопани от множество тунели, а църквите изградени от самата скала. След отделянето на каменния паралелепипед – бъдеща църква от основната скала, е започвало самото изграждане на църквата. Чухме множество легенди, както и много псевдо научни твърдения относно времето и начина, по който са били построени църквите. Основната версия, разпространявана от официалните и лицензирани водачи е, че десет от църквите са построени от цар Лалибела за двадесет и няколко години, с помощ лично от Господ. Колкото цар Лалибела е изкопавал през денят, Господ е изкопавал още толкова през нощта. Само една от църквите е построена от жената на цар Лалибела, естествено пак с помощта на Господ.

Галерия – тук

История – тук

Лалибела

От Корем до Лалибела избрахме да стигнем не по общоприетия, но обиколен в нашия случай път, а напряко през планините. И в двата случая пътищата не са асфалтови, но така можехме да завъртим кръгче вместо да минаваме два пъти през едни и същи места. Рейсът, който чакахме, не тръгваше от Корем, а само минаваше през града. В кафето,  където този рейс спира за почивка, ни казаха да го очакваме към 8:00- 8:30 сутринта. Чакахме го дълги два часа. По улицата беше пълно с безделници. Само момчета и млади мъже. Вървяха напред-назад, седяха по бордюрите и като цяло не правиха нищо. А ние ги наблюдавахме и изучавахме странния етиопски феномен с държащите се за ръце мъже. Това ни беше направило впечатление още първия ден, но сега имахме възможност да седим на улицата и да ги наблюдаваме. Двама спретнати мъже с ризи и сака, вървят на средата на улицата.  Единият е хванал нежно другия малко над китката или пък се държат за ръце, или са се хванали под ръка. По същия начин минава и двойка полицаи на средна възраст, държат се за ръце и си говорят усмихнати. Всички се държат, мачкат, пипат. Но най-важното е, че това е единствено знак за тяхното добро приятелство, нищо повече. В Етиопия хомосексуализмът е извън всички религиозни и морални виждания на населението, затова и тази изява на приятелски отношения е съвсем естествена и непринудена.

Тази близост преминава навсякъде в ежедневието им и то дори с непознати. Смята се за напълно нормално докато се возим в маршрутката някой да си говори с друг на съседната седалка, изцяло облегнат и почти легнал в моя скут, или да се подпират лежерно на колената ми. Седенето по трима на двойна седалка, прегърнати с непознати е също съвсем естествено. Нашето стегнато отношение и опита ни да пазим нашето и чуждото лично пространство обаче не само не поражда възхищение и не служи за пример, а само ни пречи. Като пример мога да дам опашките. Опашки в банки, в магазини и навсякъде. Ако не си редом до този, който в момента го обслужват и не дишаш във врата му, гледайки и слушайки всичко, което се случва докато го обслужват, просто нямаш шанс да се добереш до чакания служител. Не че хората не виждат, че сме преди тях и че ние чакаме също, но ако не се борим за реда си никога няма да го получим

Към обед, след добра почивка, препълненият автобус потегли за последната си сто километрова отсечка за деня. Настаниха ни точно зад шофьора, върху двигателя на машината. Малко след тръгването двете момчета, стоящи срещу нас, ни предложиха от техния чад, обяснявайки ни, че пътят е труден и ако имаме нужда да си поискаме. Не разбрахме логиката, но очевидно шофьорът ни я схващаше добре, защото гордо размахваше и скубеше листата на голямо снопче пресен чад. По безумните завои и наклони на черния път, по който рейсът ни направо летеше, не бяхме сигурни, че комбинацията от шофьор и голям плик с чад е най-добрата, но нямахме много избор.

Стоте километра изминахме за почти четири часа. В началото на пътя, през ума ми нямаше как да не мине възмущение, как може да нямат асфалтови пътища, но колкото повече се опитвах да позная на къде би поел пътят след поредното дълбоко дере, нещата ми се изясняваха. За няколко часа гневът ми от липсата на асфалтови пътища се смени с възхищение към строителите на черните пътища, по които се движехме. Замислих се каква гордост са за нас няколкото прохода в Стара Планина. Само за нашите сто километра пътят минаваше десетина пъти над 3000 метра, след което стремглаво се спускаше под 2000, и отново нагоре. Завои, катерене и слизане, друго няма. И като си представя размера на страната, колко гъсто е населена и как всички пътуват, направо мога да ги смятам за герои. Десетте им асфалтови пътища са си направо постижение. В Мароко ми беше забавно как хората започват да повръщат още щом се качат в рейса и не спират докато не слязат. И то почти всички, при това на пътища без завой по етиопските стандарти. В Етиопия, във всеки рейс има закачени връзки с пликчета при всяка от вратите. Учтивите съседи по седалка на хората в беда викат, докато пликчето не достигне до тях. Веднъж позапълнени пликчетата веднага изхвърчат през прозореца, независимо дали сме в град или в планината. В Мароко се захвърляха на стъпалата на вратите на рейса. Като цяло обаче малко хора се възползват от тази екстра на превоза.

За Лалибела транспорт естествено нямаше същия ден и бяхме инструктирани да се появим на автогарата в 4:30 на следващата сутрин. Толкова рано никога не ни бяха казвали, че трябва да сме там, но разпитахме различни хора и версията не се променяше. На сутринта в уречения час пристигнахме на единия вход на затворената все още автогара. Оказа се, че това не е централния вход и може би за това ни пуснаха вътре. Автогарите представляват големи кални паркинги заградени с ограда. Бяхме  единствени пътници с множество шофьори и техните асистенти. Мисля, че почти всички се изредиха да ни питат накъде пътуваме, започвайки въпроса с тяхната дестинация, но след по-малко от половин час разбрахме, че в този ден рейс за Лалибела няма. Причината беше, че нямало достатъчно хора, а можело и на следващия ден да няма. Все още не знаем как разбираха колко желаещи има, при положение, че огромната тълпа пътуващи все още стоеше зад оградата в очакване на отварянето на портите. Единственото, заради което си струваше да станем по нощите беше сцената с отварянето на вратата на автогарата. Стотици хора, стоящи в очакване на този момент от тъмни нощи, се втурват яростно, бутайки се, спъвайки се, падайки и лазейки към желания автобус. Цялата борба е най-вече за хубави места в рейса, а не толкова за места като цяло. Ако рейсът се напълни веднага пристига друг. Но сцената беше зашеметяваща.

Посъветваха ни да си вземем такси или да дойдем на другата сутрин. Така и така бяхме станали, а и всички пътуващи тръгват рано сутрин, затова решихме да отидем в края на града, и да пробваме късмета си на стоп. Докато вървяхме едно момче викаше „Лалибела, Лалибела“, и след като подминахме и разбрахме, че не вика само на нас и не ни предлага частно такси за безумна сума, се върнахме при него. Момчето събираше пътници за един голям камион пътуващ за Лалибела. Шофьорът още сладко спеше, докато момчето се трудеше да му докара допълнителен приход. Имахме късмет, че пътувахме за най-далечната дестинация от всичките събрали се хора и за това и ни взеха. Събрахме се шест човека в кабината и потеглихме. Въпреки, че камионът не беше натоварен, по баирите се движехме с пешеходна скорост. За това пък си наваксвахме на нанадолнищата и като цяло успяхме да постигнем 30 километра в час средна скорост. Цялата държава е залята с този модел китайски камиони. Виждаме ги навсякъде. Предполагам са достатъчно евтини, а инцидентите по пътищата са толкова чести, че може и да не си струва инвестицията в скъпи машини. А може и причината за наличието на толкова много китайски камиони да е фактът, че пътищата в Етиопия се строят от китайски фирми. От тук идва пък причината за нашето голямо забавление – за почти всички ние сме китайци! Обясниха ни, че за местните всички по-бели от тях хора изглеждат еднакво и това, че ние не откриваме приликите си с китайците, си е само наше виждане.

Достигнахме Лалибела. Бяхме слушали и чели много и с нетърпение очаквахме срещата с уникалните скални църкви. И те наистина са уникални. Колкото и снимки да бях видял, величеството им може да бъде усетено само на място. В града има 11 църкви. Три комплекса на неголямо разстояние един от друг. Дълго време стояхме върху скалата, представяйки си как е изглеждало всичко преди 1500 години. Хълмовете от масивни скали бяха прокопани от множество тунели, а църквите изградени от самата скала. След отделянето на каменния паралелепипед – бъдеща църква от основната скала, е започвало самото изграждане на църквата. Чухме множество легенди, както и много псевдо научни твърдения относно времето и начина, по който са били построени църквите. Основната версия, разпространявана от официалните и лицензирани водачи е, че десет от църквите са построени от цар Лалибела за двадесет и няколко години, с помощ лично от Господ. Колкото цар Лалибела е изкопавал през денят, Господ е изкопавал още толкова през нощта. Само една от църквите е построена от жената на цар Лалибела, естествено пак с помощта на Господ. В издълбания в скалата проход към най-красивата според нас църква – църквата Св. Георги, личат няколко дупки, напомнящи стъпала. Нашият екскурзовод ни обясни, че някои хора твърдели, че това са стъпки направени от коня на Св. Георги, идващ да се кара с цар Лалибела за това на кого да бъде посветена църквата. Лалибела искал тя да носи неговото име, а Св. Георги не бил доволен, че няма църква посветена на него. И за малко да има бой. Но това било глупава легенда и не било истина – това били само стъпалца, които свещениците ползвали за да ходят до тоалетна в гората. Доводът беше „Как може подобна глупост за коня да е вярна? Наистина ли може да си представите двама светци да се карат? Това са глупости“. И все пак момчето бе убедено, че строителят на този невероятен комплекс е сам и единствен цар Лалибела.

Въпреки, че стотиците години, в които църквите са стояли непредпазвани от дъждовете и вятъра, почти не са им се отразили, от ЮНЕСКО решили да изградят доста безумни и грозни покриви над почти всички от тях. Моето мнение е, че това, че всички църкви са действащи храмове и до днес, ги съсипва значително повече. Видяхме не един свещеник да удря стените и по-точно стенните рисунки с някоя пренасяна от него пейка. Може би най-зле се е отразило земетресението, което преди по-малко от век е съборило повече от половината на една от църквите, а на някой други са се съборили колони или част от покривите. За сметка на това тунелите между църквите са невредими и невероятни. Двадесет, тридесет и дори четиридесет метра тунел изкопан в солидна скала преди много, много време. Усещането вътре е невероятно. Обясниха ни, че един от тунелите символизира Адът и след преминаването през него се изкачваш в Рая. За това и ни предложиха да го преминем без светлина, водени само чрез напипване на стената до нас. Така можем да усетим светлината от Рая в краят му. Другото, което не изглежда да се е променило много с времето, са костите на вярващите, които са пожелали да умрат и останките им да бъдат положени в скалните ниши около църквите. Докато човек се разхожда около църквите, любопитството му да погледне какво има в дупките в скалите може лесно да го пренесе в нагледен учебник по анатомия на човека. В Лалибела и днес има хора, които отдават целия си живот да стоят около църквите и да се молят.

Имахме достатъчно време да разгледаме църквите с и без водач, да поседим около тях и да се насладим на атмосферата на това невероятно човешко творение. Дори успяхме да се разходим из планините около Лалибела и да избягаме за малко от лудницата на туристическата атракция.

 

 

<

Scroll to top