Връх Орелек и с. Пирин 10-11.11.2007

Орелек, ПиринСъбота сутрин крайно време за отдалечаване от София. Колкото и да не съм най-големия почитател на ходене на високо с Алек и К., винаги търчащи неуморно към поредния връх без да ми оставят много време да се заплесвам в снимане, таз седмица реших, че съм склонен към експерименти. От София тръгнахме с току що придобитата и толкова чакана от К. кола и с идея за ходене на Кончето. През нощта беше понавалял сняг, който разбира се беше изненадал всички шофьори и беше довел до безумно задръстване на Владая. Решихме да се спасим през Железница, но това беше само нашата идея, не и на колата на К.. Тя се оказа с летни гуми, които дори не искат да ни качат до Бояна. След доста неуспешни опити, решихме, че това е само началото и щом тук не става е крайно време за друга кола. Следващата беше колата на Гери. Бързо стигнахме до центъра, прехвърлихме багажа и обратно на пътя. Късмета определено не беше с нас. Някъде около хладилника дружелюбен шофьор ни подсказа, че задната ни гума е малко спукана. Това стана на около 50 м по киша от един вулканизатор с огромна опашка от хора стигнали до извода, че сняг и зимни гуми са добра комбинация. Вулканизатора намери време за нас единствено след множеството молби на Гери, в ролята на малко неоправно момиченце и то единствено за да ни съобщи, че от тази гума нищо не става. Сложихме патерицата и дойде време за поредната смяна на колите. Наистина не звучи реално, но си е самата истина. Поредно прехвърляне на багажа и пак сме на път. Беше като истинска зима. Силен вятър, сняг и няколко спирания, за да режем падналите на пътя дървета. Това някак си разколеба всички от идеята за Кончето и дружно решихме да се отправим към хижа Грънчар. До Якоруда всичко беше отлично. Тръгвайки по пътя към х. Грънчар, спирането за рязане и отместване на повалени от вятъра дървета се превърна в нещо обичайно. Дори се почувствах като бик при срещата му с тореадор, когато опитвайки се да избегна поредното дърво, закачих върхът му с левият фар на колата ми. Това доведе до около 1 метър от него мушващ се между фара и решетката, отивайки някъде в колата и още толкова стърчащо от колата навън. Да идеята да избегна отстрани това дърво беше с цел да не спирам на стръмния заснежен път, притеснявайки се, че може и да не мога да тръгна без вериги. И да, точно така и се оказа. След бързо слагане на веригите продължихме до следващото дърво. За разлика от останалите, то беше доста дебело, застанало хоризонтално, напречно на пътя на около метър височина. Отне ни 20-30 минути да го прережем и в последните секунди преди да падне аз реших да мина под него и да продължа с рязането от другата страна. Точно тогава, разбира се, то падна, за щастие само върху гърбът ми, а не директно върху мен, предизвиквайки само смях сред наблюдаващите. Малко след това кишата върху асфалта направи веригите ни безполезни, а и някак си вече не държахме на разходката до хижата при силният вятър, сняг и естествено по тъмно. Беше време за план С. К. предложи да спим на хижа Попови ливади и на следващия ден да се качим до връх Орлек, който аз бях гледал от всички страни при няколко ходения на Славянка, южен Пирин и селата над Огняново. Веднъж стигнали до този край на България, нямаше как да не отдадем заслуженото на минералните бани до с. Огняново. След цял ден мръзнене и не успявайки да свършим нищо смислено топлото басейнче беше неописуема радост. Към 23 часа се добрахме до заветната хижа Попови ливади. Разбира се каръшкият ни ден ни не свършваше тук. Хижата, аз честно казано съм си мислел че хижите трябва да имат винаги поне едно отворено помещение дории да няма хижар, беше заключена отвсякъде. Пообиколихме района, проверихме единственото „хотелче” и в крайна сметка решихме да спим на палатка до хижата. Сутринта очаквах да сме зарити от сняг, но в действителност беше наваляло само 2-3 см. Подканвани от студа, се оправихме бързо и поехме към заветния връх. Пътя нагоре беше лесен – маркировката беше ОК, К. имаше спомени там където нея я нямаше, дори мъглата се разсея няколко пъти, позволявайки ни да разгледаме нещо повече от носовете си и якето на най-близкото другарче. Гледка от върхът нямаше – успяхме да видим върхът на кулата и толкова. Тръгвайки надолу открихме друга зимна маркировка, която според Алек и К. водеше в нашата посока и дори щяла да е по-пряка. Не бях сигурен, че ми се губи в тази мъгла, но все пак тръгнахме по нея. Отначало коловете бяха на прилично разстояние дори и за малкото видимост, но колкото по-надолу и по в грешна посока отивахме толкова повече се разреждаха. Стигнахме до там, че трима стояха на кола, до който сме стигнали, а четвъртия търсеше следващия. В крайна сметка всички се убедиха, че това не е нашия път, което означаваше единствено, че трябва да се върнем нагоре. Вятъра и снегът бяха дали всичко от себе си да заличат нашите следи, но по едно време мъглата толкова се изчисти, че успяхме да се ориентираме как да излезем на пътя без да се връщаме до там от където се бяхме отклонили. От там надолу песен. Тръгвайки с колата в посока Мелник забелязахме нещо странно – „абе тази задница много се носи насам натам”, а пътя прав, равен, гладък. Ясно имаме си блокирано от студа задно колело. Направихме каквото можахме, но то така и не пожела да се върти, когато ние искаме. Всеки път, когато колата стъпваше на сняг и сцеплението беше малко бяхме като шейна, за сметка на това всяко парче асвалт раздвижваше пущината. Е не, че е голям кеф да се спускаш по северните завои с ходеща навсякъде задница, но си има някакъв чар. Светлината беше страхотна и определено подчертаваше красотата на понатрупаната със сняг есенна планина.
Спряхме в село Пирин – доста забравено от бога място, на което имах щастието вече да съм ходил. Е не се понрави на всички, но все пак му отделихме нужното време. За него няма да разказвам, има достатъчно снимки в галерията. И от там къде ? Разбира се минералните бани над Стара Кресна – колко пъти човек минава толкова близо, че да не се възползва. Топлина, безгрижие и безвремие. Алек беше изявил желание да кара и аз се отдадох на бирата или пък беше вино или и двете още в село Пирин – забавлявах колата с настроението, което ме обхваща след малко умора и малко алкохол. А след това – София, София, София.

Галерия – тук

Вашият коментар

Scroll to top