Ако с две думи трябва да опиша Катманду, те биха били разкошен хаос. Но ако имам право само на една, то тя би била КЛАКСОН. Особено от гледна точка на хора, мислещи си, че им предстоят месеци в Индия, държава с доста повече хора, хаосът, който трафика в Катманду създава, беше леко плашещ. По големите улици, ако приемем че предимството е право пропорционално на теглото на участника в движението, то всичко става разбираемо и просто. Далеч не такова е положението по малките улички и алейки. Няма никакво значение, колко пешеходно изглежда едно пространство. То просто не е такова. Моторите са превзели града. С мотор, хората като че ли само в банята не ходят. На стъпалата на всяка къща има направена рампа за мотори. Там където няма, се използва малко помощ или повече газ. Вървиш си по улицата, отваря се входната врата на някоя къща и от там излиза … мотор. Ако дойдеш от провинцията с мотор и си вземеш стая в хотел, то съвсем нормално е рецепционистът да ти помогне да го изкатерите по десетината стъпала, за да го паркираш във фоайето на хотела.
Това, което ми правеше силно впечатление и не престана да ме учудва до последния ден, беше смелостта или безразсъдността на мотористите . Най-хубавото е, че никой не кара бързо. За сметка на това предимство или оглеждане са думи, неясни за всеки уважаващ себе си непалец. Представете си улица широка пет-шест метра. Запълнете я в представите си с пешеходци, моторчета, рикши и някоя друга малка кола. Ако, погледнато отгоре, асфалтът на въображаемата улица се вижда, значи е пропуснато някое моторче. А сега си представете пролука между две сгради, толкова широка, че средно статистически човек да трябва да ходи с малко завъртени рамене, за да минава. За такива улички се прилага изцяло прибиране на огледалата на мотора навътре над кормилото, така че не само да не закачат стените, но и да не разсейват шофьора в устрема му напред. И за да не трябва всеки път, когато се минава през такава пролука между сградите да прибират огледалата си, те просто винаги са прибрани. И тук идва действието в цялата картинка. Моторчето, което се е засилило по малката „уличка“, влиза в натовареното движение все едно излиза на писта, след престой в бокса. Само газ, клаксон и никакво оглеждаме. Всичко е изцяло на късмет. Просто няма начин мотористът да е успял да види каквото и да е преди да влезне с бясна скорост в улицата. И оцеляват. Нямам идея как, но може би тук помагат множеството им божества, разпределяйки си бденето над огромния брой шофьори самоубийци.
От друга страна, ако поне по нещо се познава дали от някъде ще изскочи някакво превозно средство, то това ще е по звука от клаксона му. Клаксонът се използва за всичко – когато си попаднал в безумно задръстване и виждаш, че с клаксон и без клаксон нещата няма да се променят, когато няма никой на празна права улица и е два през нощта, когато навлизаш в кръстовище и като цяло по всяко време. Докато се чудихме защо всички рикши толкова често и ненужно ползват звънците си, забелязахме, че те просто са свързани с предните им спирачки и всеки път, когато намаляват или спират, звънецът звъни. Не знам дали при моторчетата клаксонът е свързан към газта, но поне така звучи. И докато тротоарите са единствено на големите булеварди, в жилищните квартали всички се борят за парче от улицата. Там е трудно дори да си чуеш мислите от постоянния вой на клаксони. Странното е, че никой не им обръща внимание. Или поне така изглежда на пръв поглед. Всъщност дори и ние за няколкото дни в Катманду се научихме да не подскачаме първо нагоре, а след това да залягаме встрани при всеки проглушителен звук на два метра зад нас. Правилото в мешавицата между хора, рикши и мотори е, че всеки пази предния. Този отпред изобщо не се интересува какво става зад него. Той може и не само може, но и го прави, да кривне в най-невероятна посока, без да се обърне и за секунда. Това е проблем на задния. Той очаква всичко. Изглежда обречено на провал, но работи. И всъщност клаксоните не са много повече от чисто предупреждение, че нещо се движи зад теб. Може и да значат пази се от пътя ми, но никой не го прави, най-малкото защото няма къде, и по-скоро, защото дори и да се дръпнеш от пътя на някой, след секунда ще дойде друг и пак ще иска да спреш, за да мине. И така никой до никъде няма да стигне. Местните са проумели прекрасно това и се движат по улиците все едно са с тапи за уши. Странно е, но навикът се придобива сравнително бързо. Просто знаеш да не изскачаш рязко на страни и си вървиш на където си тръгнал, без изобщо да се съобразяваш с тези зад теб.
В Катманду храмовете са навсякъде. Вървиш си по улицата, редицата от сгради е плътна, а всеки партер или дори мазе са превърнати в магазинчета за нещо. Особено в квартала, набеден за туристически, буквално няма място да се седне, защото навсякъде са опънати сергии, повечето от които са просто черджета постлани върху някое ръбче, бордюрче или стълби на затворен магазин. Единственото, което може да прекъсне поредицата магазини, са храмовете. Те могат да са на най-причудливите места. В мазе, на първия етаж, в гаража до месарницата. Просто това са помещения с една статуя в тях, отворени за всеки. Освен този тип храмове, има и просто ниши с образ на божество в тях, които също могат да са навсякъде. Разбира се, има и цели сгради, като и при тях местоположението им е забавно нещо. Въпреки че, вървейки по тесните улички, усещането е за забързан препълнен с хора и трафик град, повечето алейки между сградите водят до нещо, приличащо на градски оазис. Това, което се крие между високите сгради, са просторни и спокойни вътрешни дворове. Освен играещите си деца, бабите и котките, съвсем нормално е в тези дворове да има и огромни храмове. Те могат да са старинни или чисто нови, изящно декорирани или прости бели постройки, но това какво ще откриеш, шмугвайки се в някоя тясна пътечка между сградите, по нищо не се разбира, преди да го видиш. Уличките между сградите са толкова малки и невзрачни, понякога дори просто тунелчета, в които трябва да се навеждаш, че не веднъж бяхме убедени, че влизаме направо в нечия къща. В Непал хората са определено религиозни. Това, което не можахме да проумеем, е отношението им към храмовете. В никакъв случай не се опитваха да запазят добрия им външен вид и ако слагането на грозни метални решетки е в реда на нормалното, то това, което ни учуди повече, беше как храмовете се използват за простиране на дрехи, за спане или хранене от страна на по-бедните хора. Стъпаловидната архитектура на някой от тях е, като че ли измислена за простор на изпраните в близкия канал дрехи, а докато те съхнат, сенчестата част се превръща в стъпаловидна закусвалня с място и за следобедна дрямка. Лошото е, че за чистотата на тези мултифункционални постройки никой не се грижи, а пликчетата от прането и закуските, хартиените чинийки и всичко останало се зарязват там, където са използвани за последно. Очевидно това, че мястото е свято, изобщо не налага то да се поддържа чисто. А ако някой се чуди къде са въжетата, на които се простира, такива просто няма. Това, че нещо е изпрано, не означава, че е чисто или, че след като изсъхне, ще е чисто. Първото е защото, докато се пере, не е ясно дали водата, която се използва, се замърсява от дрехите или дрехите от водата. А второто е, защото изпраните неща се простират директно върху земята, била тя стъпаловидния храм, мръсната трева или просто някое по-равно място. Важно е през вода да се мине.
Бях убеден, че режимът и липсата на ток са останали само в Етиопия и в спомените на някой сънародници. Непал ни доказа, че това не е така. В най-големите им градове Катманду и Покара ток имаше през по малко от половината на денонощието. Преди да разберем, че моментите на спирането и пускането му не са загадка, а часовете за всяка седмица все пак се знаят предварително бяхме убедени, че непалците са най-спокойните и търпеливи хора на света. За да не вземат все пак хората да свикнат, режимът се сменя не само всяка седмица, но и в дните от нея няма два с еднакъв график. Общото между всички дни е, че токът се спира два пъти за общо дванадесет – тринадесет часа. Групите може да са от шест и седем часа, но може и да са три и десет часа. Така съвсем спокойно може токът да го има само след като всички са дълбоко заспали, да го спрат малко преди да се събудят, и да го пуснат докато хората са в движение или на работа през деня. Доколкото разбрахме от персонала на хотела ни, причината за този режим не е в това, че Непал не произвежда достатъчно ток за нуждите си, а в това, че част от него се изнася за Индия. Липсата на ток не се отразява много на магазините, ресторантите и хотелите, повечето от които имат генератори, или акумулатори с инвертори. Само в по-скромните хотели като този, в който ние бяхме, на рецепцията, освен листа с режима за седмицата, имаше и свещи. Въпреки това, за заблуда на противника, самата рецепция и стълбището бяха осветени постоянно.
Наложи ни се да прекараме малко повече от седмица в Катманду, защото изваждането на индийски визи е едно продължително приключение. Това, което знаехме от туристите, минали вече през това упражнение, беше, че документите трябва да са попълнени абсолютно прецизно, дори и полетата им, за които събиране на информация отнема часове. Едно от тези полета беше адресът на хотела ни. Никой рецепционист и дори и управителят нямаше идея за точния адрес. Казват ти квартала и по името всеки го знаел. С помощта на карта и адресите на околните туристически агенции съчинихме нещо, но за полето пощенски код никой нищо не знаеше. По форумите пишеше, че с празно поле няма да минат документите, но никой не се беше сетил да напише, че целия град Катманду е с един и същи пощенски код. С доста обикаляне и питане се добрахме и до тази ценна информация. Както и очаквахме, след като си бяхме попълнили всичко изрядно, нямаше повод да ни върнат. Оставаше само да чакаме отговор от Индия, и дори отговор на проверка в София, най-вероятно, че дядовците ни не са пакистанци. Това не е шега, поле с такъв въпрос наистина има. След като изчакахме седмицата за отговор, се сблъскахме със следващото, за което бяхме подготвени. Въпреки че цената на визата е една и съща, независимо дали ще е валидна за максималните шест месеца или само за един, от посолството в Катманду изобщо не обичат да издават шест месечни визи. Ако случайно някой иска такава, започва голямото мотане, докато на някой нервите не издържат. Имахме късмет, че и тук пазаренето вървеше. Казаха ни, че не са получили отговор от София, а без него могат да ни дадат не повече от тримесечни визи. Ако не ги искаме, трябва да проверяваме всеки ден докато, и ако изобщо, този отговор дойде. Предполагам, за да си спестят тормоза всеки ден, служителите с малко чудене, но все пак лесно се съгласиха на компромисен вариант за четиримесечни визи, без чакане на отговор. На нас повече не ни трябваше и всички бяхме щастливи.
Освен че отнема доста време, друг проблем с взимането на индийски визи няма, но поне не ни уплътниха цялата седмица с висене в посолството. Така успяхме да се разходим в и около Катманду. Градът е пълен с туристи. Дори и в сезона, в който не би трябвало да са много, на нас ни изглеждаше, че просто туристите превземат града. В отговор на това, непалците се опитват да припечелят от всичко, до което туристите биха искали да се докоснат. Това, което ни разсмя най-много, беше таксата за вход на площад. Такова нещо не бяхме и подозирали, че може да има. Но като казвам площад, изобщо не визирам пространство оградено от красиви сгради, отделено от лудницата на града и превърнато в туристическа атракция. Тук ставаше дума за част от града, с оширени улици и наистина няколко площадчета, и около всички тях стари сгради. Но цялото това пространство си беше част от града. Обичайният трафик, безброй клаксони, сергии, магазини и хиляди преминаващи хора бяха съвсем нормална част от пейзажа.
                                                                               |
