Кай Афар

Кай Афер, Етиопия

 
Кай Афар е малко село на главния път за Джинка – столицата на областта Южно Омо, което два пъти седмично се изпълва с хора идващи на пазар. Това е идеалното място за срещи с племето Бана. Докато се лашкахме в рейса в очакване на най-интересните ни преживявания в Етиопия, Яна, която седеше до прозореца, започна да издава странни възторжени звуци и да ме дърпа за ръка. И двамата не можехме да повярваме, че пастирите вървящи със стадата си по главния път са едно към едно със снимките, които сме гледали във фото албумите за хората от Африка. Беше невероятно странно и приятно усещане. Тези хора бяха на една ръка разстояние от нас, а сякаш само ние ги забелязвахме.

Галерия – тук

История – тук

Кай Афар<

Колкото и много да са хората в Етиопия и колкото и да са навсякъде, почти никой от тях не пропуска да заговори минаващи покрай него чуждоземци. В повечето случаи просто ни подвикват някоя друга гласна буква, любимата им дума ‘фаранджи’, или ‘you, you, you’ до безкрайност. Виковете идват от всякъде – от паркирали коли, от движещи се коли, от спящи на улицата, от заведения. Доста пъти са стряскащи, ако си се замислил или заговорил нещо. Чудим се ще спре ли някога да ни дразни постоянния въпрос, задаван с по-скоро настойчив от колкото любопитен тон – „Where are you go?“. И се чудя как може в толкова огромна страна във всички училища да не им обяснят поне как да го задават правилно. От чисто възпитание се опитваме да бъдем любезни и поне да се усмихваме и кимаме на хората, когато ни попитат нещо различно или просто подвикват „welcome“. Доста е трудно, толкова не съм се усмихвал и кимал през целия си живот. А те пък се обиждат, ако вървейки до теб и питайки те всички въпроси, на които си дал милион пъти отговор, вземеш, че просто продължаваш да вървиш, правейки се, че до теб няма никой. И дори някой казват – ама защо не искаш да си говориш с мен? Нямам никаква идея как да им обясня, че те са поне стотния човек за деня, който иска чрез прост безсмислен разговор накрая да ми продаде нещо или да поиска пари и за това просто нямам сили да общувам и с него.

В този ред на мисли, докато се разхождахме из Консо, ни заговори поредния младеж. Нямам представа какво точно ме беше ударило по главата, че реших да му обърна внимание, но разговорът ни тръгна в интересна посока. Очевидно момчето си беше направило домашното, беше ни видяло по-рано с раници, апарати и ни беше преценил набързо. Тъй като Консо е на пътя на всички, отиващи към долината на Омо, не беше трудно да се досети, че и ние сме се запътили натам. Интересното беше накъде подхвана разговора. Каза, че се занимава изцяло с туристи, ходещи пеша с раници, прави го от години и може да ни направи колкото искаме дълъг маршрут и то през дивото и през села, до които няма път за коли и съответно туристите рядко посещават. Всичко звучеше толкова добре, сякаш момчето четеше мислите и желанията ни и ни ги предлагаше за изпълнение. Не мога да кажа, че някой от нас му вярваше, но пък решихме да чуем цялото предложение и в очакване на уловката, да съберем поне полезната информация. Бързо се уговорихме за среща привечер, когато трябваше да видим подробно какво ни се предлага, дори момчето каза, че ще ни нарисува карта.

Толкова мнителен не съм бил никога през живота си. С Яна започнахме да прехвърляме в главите си всичко, което бяхме чули в търсене на непасващи детайли или нещо, което сме пропуснали в еуфорията. Не намерихме. Вечерта седнахме на маса и момчето, на име Дъста, отвори лист с карта и разграфена разходка по дни. Малко ми беше криво, че не я рисуваше пред нас, за да се убедим, че знае нещата наистина, но нямаше какво да направим. Получихме предложения за пет, десет и петнадесет дневни преходи, които разбира се можеше да променяме както ни дойде. Дъста твърдеше, че ще сме изцяло извън отъпкания път и ще видим нещата от истинския живот на хората. Като дойде време да се говори за пари, което ние отлагахме докрай с подлото намерение поне да съберем информация, ако ни застреля с непосилна цена, дори и тук нещата бяха учудващо добре. С малко пазарлък цената за ден падна до тази, която ние си бяхме определили като максимум, и най-хубавото беше, че в нея влизаха всичките ни разходи за деня. Ние му даваме договорената сума, а той се оправя с местните хора за такси за вход в селото, необходимите скаути, където той прецени и всичко останало. Всичко, което бях прочел за долината на Омо, ни караше да си мислим, че ако успеем да се доберем поне до по-главните села и видим някой друг пазар, ще бъдем най-големите щастливци. Не бях открил нито един пътешественик казващ, че е възможно да се обикаля без организирана екскурзия, джип и водач. И дори всички тези екскурзии бяха само до главните пазари и евентуално някое друго по-малко село, до което се стига с джип, и разбира се всички ходят там. За това, колкото и да не искахме и да не си бяхме помисляли да взимаме водач от някъде си, предложението на Дъста ни даваше поне надежда и възможност да опитаме да видим повече. Получихме картата, името му, имейла, телефона, и се разбрахме да финализираме нещата на следващия ден. Имахме огромно желание да видим какво ще излезе за този мистериозен водач в мрежата. Лошото беше, че в Консо нет няма. Не разбрахме дали правителството, мобилният оператор или просто повреда са причината, но разбрахме, че е така от няколко месеца и не се знае до кога. Това, че и обхвата на телефоните го имаше от време на време и за малко, правеше задачата ни още по-сложна. Благодарение на нашите приятели и родители и на няколко SMSа, разбрахме, че има поне един човек, който е обикалял с Дъста и е доволен. Това ни стигаше. Малко беше странно, когато половин час бяхме молени за някаква предплата, но след като не получихме адекватна обосновка, а и нямахме никакво желание да даваме пари на произволен човек от улицата, настояхме, че ще получи пари като стигнем в първото село, където щял да си пазарува провизии.

На сутринта тръгнахме към Кай Афер. От разказите на Дъста с колко туристи е работил и колко дни са обикаляли в дивото пеша, очаквах да го видя поне малко подготвен за десет дни без магазин и пазари и за спане на открито. За наше учудване, човекът беше тръгнал с едно найлоново пликче с едно одеяло в него. Не знаехме как да се чувстваме с големите си раници, грижливо сметнати за приключението. Нашето реално ходене по план започваше от следващия ден след нощувка в Димека, което е село в сърцето на територията на племето Хамер. За това и нямаше как да мрънкаме много, когато разбрахме, че ще уплътним първия ни ден с престой в Кай Афер, където трябваше и да си търсим транспорт за Димека. Кай Афер, както го произнасят местните хора, или Кей Афар, както му казват останалите, е малко село на главния път за Джинка – столицата на областта Южно Омо. Докато се лашкахме в рейса в очакване на най-интересните ни преживявания в Етиопия, Яна, която седеше до прозореца, започна да издава странни възторжени звуци и да ме дърпа за ръка. И двамата не можехме да повярваме, че пастирите вървящи със стадата си по главния път са едно към едно със снимките, които сме гледали във фото албумите за хората от Африка. Беше невероятно странно и приятно усещане. Тези хора бяха на една ръка разстояние от нас, а сякаш само ние ги забелязвахме. Мечтите ни, в които изобщо не вярвахме, започваха да изглеждат напълно реални. С наближаването ни към Кай Афер, хората ставаха все повече и все по-пъстри. Оставихме си раниците в малко заведение и Дъста ни каза, че имаме достатъчно време да разгледаме пазара, докато той търси транспорт. За наш огромен късмет денят беше четвъртък, когато е и пазарният ден в Кай Афер. Какво се продава на този пазар не знам, не погледнахме. Усещането да бъдеш сред хора, запазили бита си, традициите си и най-вече външния си вид е толкова завладяващо, че дълго време просто се разхождахме, гледахме хората, усмихвахме се един на друг, невярвайки къде сме попаднали. За всеобщо нещастие, в по принцип сухите южни части на страната, пак беше дъждовен сезон, и дори и да валеше през седмица, ние уцелихме момента. Небето просто се отвори и бързо превърна пъстрия пазар в кална арена с бягащи хора. Не че имахме избор, но и изобщо не се дърпахме, когато дъждът ни накара да се скрием с всички останали от пазара под единствената стряха. Нямаше място да се обърне човек, но пък място за нас и за други прииждащи намокрени хора се намираше. Бяхме вътре в нещата. Оглеждане, смеене, странна комуникация и много усмивки. Може би един от многото случаи, в които изобщо не съжалявах, знаейки, че за разлика от другите туристи на пазара, нас не ни чака големият джип, превръщащ се лесно в изолатор.

Върнахме се при Дъста, който равнодушно каза, че това било нищо в сравнение с това което ни очаква. За нас дори и това да беше всичко, то определено беше надхвърлило очакванията ни. Набутахме се в някакво рейсче, каращо работници към Димека и потеглихме напред.

 


 

 

 

 

 

 


 


 

 

Консо

Консо, Етиопия

 
Пристигнахме в Консо точно за пазарния ден, в който се събират хора от всички околни села. За разлика от всичко друго в Етиопия, пазарите тук не започват в шест сутринта, а към обяд. И това не е защото хората са по-мързеливи, а защото вървят пет-шест часа, за да стигнат до мястото. На пазара всеки продава най-причудливи неща. Продават се подправки, всякакви житни култури, животни, плодове, коренчета, олио… Мъжете продават и купуват само добитък, всичко останало е женска работа. Има разбира се и китайски тениски и фенерчета, които са модерните придобивки. Нас най-много ни привлече мястото, на което се продават дърва и слама. До късен следобед продължаваха да прииждат нови и нови жени, носещи тези ценности в малко по-големия град Консо. До края на пазара повечето дърва и слама останаха непродадени и жените се натовариха отново и ги понесоха по дългия път обратно.

Галерия – тук

История – тук

Консо

Много, много планове не правим, а оставяме решенията на къде да продължим или колко да се задържим някъде да се взимат на момента. В този дух, докато бяхме в Лалибела, още почти нищо не бяхме проучили за южна Етиопия и когато руснакът, с който там се запознахме, ни разказа за приключенията си в Консо, ние нямахме никаква представа за къде говори. Той беше в Етиопия за по-малко от две седмици и това, че беше избрал точно Консо за едно от малкото места, на които да отиде, ни накара да се поинтересуваме повече. Всъщност Консо е изходна точка за обиколка на долината на река Омо и е най-лесния допир до тази уникална култура.

Пристигнахме в Консо точно за пазарния ден, в който се събират хора от всички околни села. За разлика от всичко друго в Етиопия, пазарите тук не започват в шест сутринта, а към обяд. И това не е защото хората са по-мързеливи, а защото вървят пет-шест часа, за да стигнат до мястото. На пазара всеки продава най-причудливи неща. Продават се подправки, всякакви житни култури, животни, плодове, коренчета, олио… Мъжете продават и купуват само добитък, всичко останало е женска работа. Има разбира се и китайски тениски и фенерчета, които са модерните придобивки. Нас най-много ни привлече мястото, на което се продават дърва и слама. До късен следобед продължаваха да прииждат нови и нови жени, носещи тези ценности в малко по-големия град Консо. До края на пазара повечето дърва и слама останаха непродадени и жените се натовариха отново и ги понесоха по дългия път обратно. Огромните снопове се носят на гол гръб. Смешни бяха очевидно новите за бабите тениски. През целия им път, тениските са само нахлузени през главите им, а гърбовете и гърдите им са голи. Дали идеята е да си запазят по-дълго здрави тениските или през почти целият им живот са носили на гол гръб и навика си остава, не знам. Веднъж разтоварят ли се, тениските се махат, поизтупват и обличат. Чудихме се какво ли е било облеклото им преди да се появят тениските и забелязахме единиците останали с кожи от коза, прикриващи гърдите им. За разлика от невръзващите се с картината тениски, всички жени бяха облечени в традиционни Консо поли, чиято форма наподобява формата на покривите на къщите им.

Държавата очевидно е решила да вземе контрола върху туризма по тези места и за целта има учредена асоциация на локалните екскурзоводи. От една страна те събират такса за вход в селата, която се използва са подпомагане на племенните общности, но освен това прикачат към всяка група туристи по един екскурзовод. Колкото по на юг слизаме толкова по забавно става убеждаването на водачи и скаути да вървят пеша с нас. В Консо всички туристи минават с големите си джипове наети от Адис и водачите са свикнали да получават не малката си такса за разходка с кола за един, два часа. В повечето случаи дори не им се налага да обясняват каквото и да е, защото туристите вече са си взели квалифициран екскурзовод от самото им пристигане на летището. Идеята на правителството обаче е, че трябва да се вливат пари и да се дава работа и на местното население. Така че, дали човек е дошъл с водач или иска да се разхожда сам, все е прецакан и трябва да си вземе още един спътник. Забавна ни беше табелката, гласяща, че към фиксираната такса за ден трябва да се добави и нефиксирано количество пари, ако ще се ходи пеша. Доброто за нас беше, че случайно бяхме в най-умрелия туристически сезон и пазарлъците с изгладнелите екскурзоводи бяха лесни.

И така, снабдени с екскурзовод и желание за обиколка на околните села, започнахме да разучаваме странностите и обичаите на второ етиопско племе, с което се срещахме. До близкото минало повечето племена са били в конфликт едно с друго. Затова племето Консо правят селата си на върха на хълмове, ограждат ги с високи огради и поставят всякакви други препятствия срещу евентуални недоброжелатели. В този стил са и входовете на дворовете и къщите, високи под метър, така че всеки, който влиза, да е на четири крака. Доста неблагоприятна поза ако си враг. В зависимост от големината на селото, в него са построени няколко по-големи обществени колиби. Освен за решаване на спорове, за клюки и дебати, всяка вечер в тях се редуват да спят млади мъже. Идеята е да пазят селото, а също и при възникване на какъвто и да е проблем да бъдат викани за помощ. Подът на спалното помещение е направен от доста неравни и неудобни дръвчета, което е не просто лошо изпълнение, а решение на проблема с дълбокия сън на пазачите. На централния площад, пред обществената колиба, във всяко Консо село се издига стълб на поколенията, направен от сноп прави дървета. На всеки осемнадесет години към този стълб се добавя поредното дърво и по този начин лесно се определя възрастта на селото. С всяко увеличаване на снопа се сменят и задълженията на мъжете от всяко поколение.

Хората от племето Консо се делят на девет клана. Идеята, която поне ние разбрахме, а не се съмнявам да има и други, е чисто възпрепятстване на кръвосмешенията. Семейства се правят само от двойки от различни кланове. Всеки клан си има вожд. И тук става забавното. Когато вождът умре, идва ред властта му да поеме най-големия му син. Но не веднага. Тялото на вожда се мумифицира и се оставя да си седи в дома му цели девет години! През тези години той не е умрял, а се води за болен. Синът му изпълнява задълженията на вожд, но има съветници, които май имат думата поне колкото и той. Това е особено полезно, когато бъдещият вожд е в ранното си детство. След като все пак вождът вземе че умре след дългата си „болест“, идва ред на поредния странен обичай. Тялото не се погребва в нормална дупка в земята, а след достигането на необходимата дълбочина на гроба, на дъното му се прави странична ниша. Там се полага тялото, така че пръста да не тежи върху него. След това на малко разстояние от гроба се поставят вече направените от специалисти „уаки”. Уаката е дървена статуя на човек. Уаки се правят само на починали вождове или на герои. Героите са хора, убили враг или голямо диво животно, например лъв. За това и лъвове няма, има само уаки. До гроба се поставят множество статуи в опреден ред. В средата е статуята на починалия, умело показваща всички негови детайли и максимално приличаща на него. От двете му страни стоят статуите на жените му. Те може да са няколко, и те също са с всички атрибути, като гърдите са важни за да се знае, че това е статуя на жена. Подчертавам това, защото само статуите на героите са с отчетливо видими гениталии. Следващите в страни уаки са на убитите врагове и са без гениталии. Така че, ако на жените отсъстваха гърдите, лесно можеше да се сбъркат с врагове. А враговете са само мъже, разбира се. А по-важното е как се доказва, че е убит враг – по донесения в селото негов пенис. Дори и да не е убит, със сигурност след схватката вече няма да може да допринесе за увеличаването на вражеското племе, ако мъжката му гордост вече не е негово притежание. За това и уаките на враговете са малко по-постни. Ако уаката се прави за герой, убил диво животно, неговата статуя се поставя пред тези на семейството на героя.

За огромно съжаление повечето от тези традиции бавно изчезват. По-разбираемата причина са колекционерите, в чест на които повечето уаки са откраднати и изнесени далеч от Консо. С доста търсене успяхме да видим няколко уаки на оригиналните им места. За да се предпазят от кражби, хората са се принудили да изграждат метални решетки около тях или да ги поставят в дворовете на къщите си, вместо в близост до гробовете. Правителството е направило усилие и е намерило и върнало доста от статуите, но се е сблъскало с други традиции. След поставянето си, уаката е духовно свързана с починалия и никой няма право да я мести. А веднъж преместена, тази връзка се губи и дори и намерена, уаката не бива да бъде поставяна отново до гроба. От това са облагодетелствани главно посетителите на музея, който е построен, след като дълги години ценните намерени „сувенири“ са гниели в склад на общината. Няма да преувелича ако кажа, че това е музея, който ни впечатли най-много от всички в Етиопия. Другата причина традициите на племето да изчезват е старанието на православната, католическата и какви ли не други църкви да покръстят племето до край. И уж идеята е, че религия и традиции не трябва да са в разрез, но някак си църквата не се радвала особено много да се почита мумия девет години. И не само това, другите обичай също лека полека се обявяват за извън правата вяра. По-образованите хора осъзнават проблема и изчезването на културата им, но те са прекалено малка част, за да спрат този процес. Като цяло това с покръстването ни се видя доста гадна работа.

Последната ни разходка около Консо, така се казва и градът и племето, беше до природен феномен, подобен на Стобските пирамиди, и известен сред местните като New York, заради приличащите им на небостъргачи пясъчни форми. След като не можахме да си платим само за вход в селата без да взимаме водач, решихме да пробваме и без двете. Показахме билета за вход от предния ден и въпреки, че доста се зачетоха в него, никой не забеля грешната дата. След слънчевите осемнадесет километра стигнахме на мястото само за да разберем, защо водачите са задължителни. Събралите се десетина младежи направиха разходката ни ад. Странно как не се стигна до бой, след като Яна, убедена че най-голямото момче ме е ударило с пръчката си, бързо скочи и с крясъци му я отне. Интересното беше, че момчето определено се изплаши от нея, а след това и от мен, докато я носех и размахвах. Всичко това бе провокирано от спонтанното решение на момчето да ми забрани да снимам повече, което ме накара да го стресна с малко викове. Тук Яна реши, че съм бил ударен… Въпреки разправията, единственото което постигнахме беше два метра дистанция, но виковете продължаващи от самото ни влизане в New York, не спряха. Като цяло – поредно, не най-приятно преживяване с етиопската младеж. И все пак е по-лесно да се създаде асоциация на екскурзоводите и да се праща по един с всички туристи, отколкото да се образоват и възпитат толкова милиони деца. Фактът си е факт.

 

 

 

Scroll to top