Етикет: Хипопотам

За наша радост, липсващият паспорт на Яна не ни създаде никакви неприятности при поредното ни прекосяване на половин Етиопия, на път за Адис. Колкото и да изпиша, няма да е достатъчно, за да изкажа благодарностите ни към г-н Панов, посланик на България в Етиопия. След всичките му усилия Яна се сдоби със странен документ, за който не бяхме и чували. Заместителят на паспорта й представляваше лист с размер А5 и носеше гръмкото име Emergency Travel Document. Върху това листче бе залепена снимката на Яна и беше написан точния маршрут на полетите ни на път за дома. До избрания от нас полет имахме десет дни, но решихме, че не си струва риска Яна да се разхожда из страната с такъв документ за самоличност. От друга страна в Етиопия беше останало само едно място, което искахме да видим или по-скоро аз много държах да видя. Хубавото беше, че колкото на мен не ми се стоеше в Адис, толкова Яна чувстваше приключението за приключило и не й се мърдаше от там. Така аз потеглих към Ябело, а Яна остана в компанията на вече не толкова новите ни приятели в Адис.

Градът Ябело е на под сто километра от най-използвания граничен пункт между Етиопия и Кения. Въпреки че точно минаването през този пункт да беше плана ни до преди няколко седмици, аз не бях тръгнал на там. Докато се вайках пред нашия водач в долината на Омо, че така и не успяхме да видим зебрите в националния парк до Арба Минч, той ми каза, че това значително по-лесно може да стане в близост до Ябело. И така, зебрите бяха целта на моята едноседмична мисия. Естествено те живееха в парк, и естествено, за да вляза в него трябваше да ми прикрепят скаут. Нямайки никаква представа колко време ще ни отнеме да намерим раираните животни, реших да заложа на два дни и една нощ в парка, с възможност да остана и повече, ако целта се окажеше добре скрита. След не повече от половин час от напускането ни на града или към осем сутринта аз вече клечах в изсъхналите треви само на няколко метра от стадо зебри. Макар че още при тръгването ми от Адис бях приел възможността да не видя и една зебра, късметът беше определено с мен. След като прекарах всичкото време, което исках в близост до животните, скаутът ми и неговият приятел решиха да дадат всичко от себе си, за да не скучая през двата дни, които си бях отделил. Първо отидохме до най-големия в Етиопия пазар за камили, намиращ се точно на границата на парка. Просто имах късмет да съм там в точния ден от седмицата. Всички бяха толкова заети в пазаренето и оглеждането на едногърбите животни, че аз учудващо успявах да остана почти незабелязан. Пазарът беше оживен и шумен и започвайки на обед се очакваше да продължи до късно. След като по пътя за пазара скаутите разказваха разгорещено, колко гепарди има в парка и как почти няма турист, който да не успее да зърне някой от тях, решихме да оставим търговията с камили и да тръгнем из храстите в търсене на големи котки. До залез слънце кръстосвахме всевъзможни пътечки и горички и дори прекарахме един час скрити в храстите, чакайки животни, идващи на водопой, на едно от направените за целта водоемчета. Може и да съм един от малкото туристи, невидели гепарди в Ябело, но все пак се утешавах, че зебрите, за които бях дошъл, не бяха само на теория обитатели на парка. Последният ми реален шанс да видя хищни животни беше ранната сутрин на изгрев слънце. И двамата скаути нямаха нито палатка, нито чували, и въпреки че бяха учудени от идеята ми да ме оставят да спя сам, не след дълго я приеха. Взех си раницата от тяхната квартира и се отправих в пълния мрак да търся мястото, което по-рано през деня ми бяха показали. Лутането ми не беше хич кратко, тъй като пейзажът и през деня изглеждаше еднакъв на всякъде, а през нощта откриването на малкото ориентири, които си бях набелязал беше почти невъзможно. В един момент си харесах една полянка и без идея дали това е мястото, което търсих, реших да спя на нея. Часът беше към осем, но пълното спокойствие в парка беше само няколко минути докато си избирах място за палатката. Изведнъж тишината беше нарушена от гласове на много хора идващи от пазара, минаващи на метри от мен и продължаващи на някъде в тъмното. Бях си избрал поляна намираща се на десетина метра от път, който изобщо не подозирах че е там, и то път, по който сигурно се прибираха две села хора. Знаейки колко любопитни са Етиопците и с колко безкрайно много време разполагат реших, че ще е глупаво от моя страна да привлека тълпата да гледа как се опъва палатка и как се готви на бензинов котлон. Седнах кротко до раницата си и зачаках. Мина сигурно около половин час и тълпата се източи. Точно реших да продължа с дейностите си, когато чух разговор на двойка, задаваща се по пътя. Тук късметът определено вече не беше с мен. Двойката се оказа съставена от едни доста пиян мъж и малко по-малко пияната му жена, която с викове и крясъци се опитваше да го накара да върви към вкъщи. На метри от моето място мъжът реши, че няма да върви повече и двамата седнаха и почнаха да си говорят. Ако от трезви етиопци е трудно да се отърве човек, от пияни сигурно е невъзможно. Отново трябваше да чакам тихо и кротко в пълния мрак. Поне имаше страхотни звезди. По едно време ми писна и по най-незабележимия и безшумен начин опънах спалните си приспособления. През това време виковете и песните на пияните ми съседи не спираха. Или по-точно спираха за по минута, в която да се обнадеждя, че може би са си тръгнали и след това започваха отново. Точно влезнах в палатката и чух стъпките им да се приближават към мен. В непрогледната тъмнина трябва да е било чисто съвпадение, че клатушканията им из поляните са ги довели точно до моята палатка. Първо платката бе подробно огледана с фенерче, но след като започнаха да побутват от тук от там, нямаше как да не изляза и да не ги помоля на висок тон да си тръгнат. Изглеждаха истински изплашени, виждайки нещо да излиза от купчината плат и след това да им говори на неразбираем за тях език. Изгонването им се оказа хиляди пъти по-лесно отколкото очаквах.

На сутринта обикалях дълго преди скаутите да ме открият. За съжаление освен същото стадо зебри, други животни не успях да открия. Следващата идея на моя скаут беше да ме заведе на седемдесет километра от Ябело на място, на което се среща другия вид зебри. Животните от него били по-едри и още по-красиви. Идеята беше добра, но се оказа, че изпълнението й е невъзможно, освен ако човек си има джип или поне средства да си наеме такъв. Последната атракция, която хрумна на скаута, беше да хванем рейс до другия край на парка, където могат да се видят стада от антилопи. Четири-пет часовото ни търсена все пак даде резултат и макар и отдалече, успяхме да видим всички животни, които очаквахме да срещнем. Дори и да не ги бяхме видели, аз нямаше изобщо да съм недоволен, тъй като разходката из толкова прекрасно място сама по себе си беше достатъчна като емоция. Докъдето ми стигаше погледа се виждаха малки хълмчета, покрити със светло жълта изсъхнала трева, контрастираща с ярко червената почва на пътечките, виещи се из тях. И ако това не беше достатъчно нестандартна гледка, зебрите и огромните дървета с широки плоски корони изграждаха напълно африканския пейзаж.

Имах още едни ден до тръгването ми обратно към Адис и въпреки че изглеждаше доста смело начинание, реших да пробвам да отида до селцето Ел Сод, известно с вулканичния кратер в близост до него. Начинанието ми изглеждаше малко по-трудно, защото транспорт до Ел Сод няма, а аз имах само един ден, в който да тръгна и да се върна до Ябело. Определено достигането до Ел Сод е забавно нещо. Отново малкото туристи тръгнали на там се радват на наетите от тях джипове. Местните хора си уговарят някое моторче да дойде от Ел Сод до главния път, на 18 километра от селото, и да ги вземе, когато слезнат от рейса. Останалите ходят пеша. Дори и да иска човек да си вземе превоз от главния път, такъв просто няма. Хубавото в дългата разходка за мен беше сутрешната прохлада и пълното спокойствие по пътя през абсолютната пустош. Изсъхналата трева се простираше до безкраят, малкото дървета около главния път бързо изчезнаха и ниските обли хълмове около мен по нищо не издаваха, че съм на няколко километра от прекрасно оформен кратер на вулкан. Изненадата ми, стигайки в селото, беше пълна. Представях си, че трябва да изкача някое съседното хълмче за да видя кратера, а се оказа, че ръбът му е на двадесетина метра от пътя, минаващ през селото. Гледката беше невероятна – дълбок около 400 метра кратер със стръмно отсечени склонове и малко чисто черно езеро в средата. И тук правителството беше развързало ръцете на местните водачи да изкарват по нещо от туристите. Бързо ми обясниха, че дори нямам право да гледам от ръба без да си наема водач. Спокойствието си остана само по пътя. Черното езеро далеч не е само туристическа атракция. То е едно от големите находища на сол в Етиопия и дава прехрана на местното население. Добивът се регулира от държавата, която взима такса за всеки изнесен чувал, а също така определя, в кои дни каква сол може да се добива. Видовете сол са три – черна, бяла и кристална. Черната се използва само за животни и изглежда като постоянен и неизчерпаем ресурс поне със методите, които месните хора използват при добиването й. Достигането до езерото в кратера отнема около един час по стръмна и виеща се камениста пътечка. Хората желаещи черна сол наемат някой от селото, предоставят му магарета и чували и го пращат да се труди. Това е единствения вид сол, която може да се добива всеки ден. Работниците използват доста причудлив метод за извличане на черна сол от езерото. Всеки от тях взима по един голям леген и започва да плува към някоя от пръчките стърчащи из езерото. Още докато слизах надолу видях странни пръчки, подаващи се от водата, но нямах идея за какво са. Самото плуване е доста смешно, защото заради солеността на водата в дълбокото иначе езеро, хората изглеждат като легнали в плитка локва, с цялото си тяло стърчащо над нея. Това от една страна им гарантира, че няма да се удавят лесно, но от друга прави живота им черен като солта, за която се борят. Въпросната сол е черна, защото е смесена с голямо количество тиня от езерото и съответно се намира на дъното му. За да достигнат до нея хората трябва да се гмурнат три-четири метра в солената вода. Изплуването нагоре е лесно независимо колко сол са успели да съберат в шепите си, но самото стигане до дъното отнема доста усилия. Пълните шепи се изсипват в големия леген и следва ново гмуркане. Когато всички натрошени частици от дъното бъдат събрани в действие влизат пръчките, показващи се над водата. Освен за връзване на легените те служат и за натрошаване на солта по дъното на езерото. След дълго и упорито забиване на пръчката новият материал е подготвен и само чака да бъде извлечен на повърхността. Напълнените легени се изсипват в чували и натоварена на магаретата, солта поема към върха на кратера.

Бялата сол се образува при изпаряването на водата от езерото и остава като тънък слой върху изсъхващата земя. Тя е изцяло годна за консумация от хора и съответно цената й е значително по-висока. Бялата сол се добива само в сухия период, когато нивото на езерото се понижава всеки ден, въпреки няколкото малки изворчета, пълнещи го непрестанно. Последният вид сол в езерото е кристалната сол. Това са кристалчетата сол, образуващи се около всяко твърдо нещо по краищата на езерото. Процесът на изграждане на тези кристали е толкова бавен, че дните в годината, в които е разрешен добива на кристална сол са не повече от десет. В тези дни в Ел Сод се събират хиляди хора, окупиращи целият бряг на езерото и събиращи ценните кристали. Ако бях дошъл на следващия ден щях да оцеля точно един от тези дни, в които гледката била впечатляваща. За съжаление нямаше как да остана, тъй като бях зарязал целия си багаж в Ябело.

На връщане към главния път нямах време да стигна до някой от другите кратери в района, но поне можах да се отклоня далеч от пътя, минавайки през безкрайните поляни със суха трева и бодливи храсти. Прибирането ми бе една от малкото разходки в Етиопия, през която не се натъкнах на никакви хора, и това беше наистина учудващо. За сметка на липсващите хора, животните бяха навсякъде около мен. Като изключа зебрите, всички други животни, които толкова търсехме със скаута в парка, тук бяха значително по-многобройни. Дълго време си играхме на криеница и гоненица между храстите. И с криенето не се справях задоволително, но с гоненето просто нямах шанс. Пейзажът около мен и притичващите животни създаваха едно от най-африканските усещания за цялото пътуване. От тук ми оставаше само двудневното пътуване до Адис и от там прибирането в България, за която все по-често си мислех.

Подкрепете нашето пътешествие

aaa