Мурси и Сури са може би двете най-изолирани племена в Етиопия. Изолирани не като територия, а като отношение на останалите хора към тях. От името Сурма съкратено от Сури и Мурси, което е прието официално от властите, се долавя лекото пренебрежение към различната култура и самоопределяне на хората от двете племена. При това племената съвсем не са малобройни, за разлика от някой други племена, обитаващи поречието на Омо, за които обаче се използва тяхното си име, а не събирателни имена. За разлика от Сурите, Мурсите са късметлии поне в едно отношение – обитават територията на национален парк и никой не може да има претенции към земите им. При Сурите нещата обаче не стоят така. Точно както при племето Дизи, така и земите на Сури са попаднали в полезрението на чуждестранни инвеститори. Единствената разлика е, че сурите не искат да дават земите си. От една страна са номадско племе, препитаващо се от животновъдство, за което трябват пасища, от друга – земите им са богати на злато. И като към всичко това добавим, че са борбен народ и не на последно място близостта им до суданската граница, от където лесно се сдобиват с оръжие срещу крави, проблемът на държавата с тях става сериозен. В отговор на тяхната непримиримост с „общонационалните“ интереси, държавата ги е поставила в тотална изолация. Първа мярка – разполагане на армия в защита на населението. Втора – забраняване на сурите да напускат територията си. Без да имаме и малка представа колко това усложнява животът им, поне разбрахме колко се усложни нашия, докато пробвахме да достигнем до тези хора. Отне ни повече от седмица от точката, от която се предполага, че всичко е просто въпрос на взимане на рейс, до правилното място.
Това място е градът Мизан Тефари. Пристигайки там, информацията ни за сурите и как да стигнем до тях беше доста оскъдна. В пътеводителя ни просто е загатнато, а в интернет попаднахме само на предложения за организирани екскурзии с коли, водачи, готвачи и още хиляди допълнителни неща. Незнанието ни ни заведе право в бюрото по туризмът, както се казва държавната агенция, занимаваща се с туристи. Там беше истинска забава. Едни бездействащи чиновници, даващи всичко от себе си, за да ни отпратят вместо да ни дадат идеи. Казах забава, защото според тях на всеки турист, обикалящ Етиопия, е необходимо придружително писмо от Министерството на културата или от това на туризма. Това, че сме с туристически визи изобщо не показвало целта на посещението ни и не ни давало право да се движим из страната. Без такова писмо, което се издавало в Адис Абеба, не само че не можели да ни дадат никаква информация, но дори трябвало да ни изпратят обратно в столицата. Пълно безумие. Вече бяхме обикаляли шест месеца, без никой никъде да ни спомене за такова писмо и може би точно обяснението ни къде сме били успя да ги склони да не ни правят проблеми. Записаха си всички наши данни, дадоха ни телефон за връзка ако ни потрябва и ни пратиха към някакво градче, от където ще намерим транспорт за целта ни. Не мога да им отрека, че ни предупредиха, че няма да е лесно. Особено трудно стана, когато самите те ни дадоха грешна информация.
След почти цял ден път стигнахме въпросното градче. Оказа се, че това е последната точка преди територията на Сури. Градчето е създадено напълно изкуствено от правителството преди няколко години и е заселено предимно с хора от северната част на страната и бежанци от южен Судан. Северът е частта от Етиопия, от където се води че произлизат повечето образовани хора и съответно голяма част от управляващите. В Димма е забранено за Сури. На входът му има пропускателен пункт с военни, които по-скоро бездействат, защото по бившия главен път вече почти никой не минава. Разпитвахме навсякъде, но ни казаха, че транспорт няма да си намерим по този път и че единственият шанс да стигнем до място, населено от Сури е да се върнем обратно в Мизан Тефари и да хванем рейс до селата на племето Дизи. От там имало шанс да намерим транспорт или някой да ни заведе пеша. Така и не успяхме да намерим някой, който да се чувства достатъчно смел да ни покаже близките села на Сури, а когато тръгнахме сами по пътя военните ни казаха да не се отдалечаваме, защото е опасно. За пръв път в Етиопия не се натъкнахме дори на един мераклия водач, от каквито до тук ни беше трудно да се отървем. Не искахме да влизаме сами и неканени в територия на племе и за наше съжаление ни оставаше единствено да пробваме поредния вариант тръгвайки си от тук.
След още два дни път стигнахме в селото Тум, обитавано от племето Дизи. За разлика от Димма, в Тум веднага се намери човек, който да твърди, че може да ни заведе до всяко Сури село и че се познава, и е в добри отношения с вождовете и хората в селата. Избрахме един от предложените ни два варианта и поехме към селото Кольо. След много бързи двадесет километра, с крака висящи от каросерията на правителствен пикап и осем часа ходене по коларски път, превърнал се в река след пороен дъжд, доволно мокри пристигнахме в последното по този път село на племето Дизи. От там имахме по-малко от два часа до Кольо и всичко изглеждаше прекрасно и по план. Но планът свърши във въпросното село Адикас, където за пореден път се сблъскахме с етиопски военни части. Единственият полицай в селото категорично отказа да изпрати някой дизи с нас и каза, че ако все пак решим да тръгнем сами това е изцяло на наша отговорност, и че няма да изпрати никой да ни спасява. Не звучеше никак обнадеждаващо. Нашият водач ни каза, че за разлика от дизите, които наистина можело да бъдат застреляни, нас най-много можело да ни оберат. От друга страна ни предложи да си платим на някои дизи и да тръгнем с тях, без знанието и съгласието на полицая. Човекът просто искаше да изкара пари и изобщо не се сещаше за историите, които и той дори разказваше, как двете племена наистина се избиват. Нямахме никакво желание да тръгнем с хора, които може да бъдат застреляни заради нашата приумица. Последният вариант бяха военните. Лошото беше, че и техният командир не се съгласи да рискува живота на хората си или с това да предизвика възникването на конфликт, без да му е наредено на изпраща някой в територията на Сури. Колкото и всичко да ни изглеждаше нереално и пресилено, историята за недобронамерените Сури звучеше от прекалено много места. Текущият конфликт между двете племена бил за земя. След като земите на Дизи били взети от държавата в полза на чуждестранни инвеститори, племето нямало къде да пасе добитъка си и започнало да навлиза в земите на Сури. От тук и войната. И то война с жертви. Според местните хора около две хиляди сури загивали годишно в битки с дизи и армията. Преди няколко седмици цяло село с дизи било изклано в отмъщение за подобно деяние от тяхна страна. Решихме да не рискуваме. Очевидно и това не беше начин да се доберем до заветното племе и поехме обратно към Тум.
Оставаше ни само още един вариант и той беше да поемем към селото със странното име Кока. Още преди Тум се разделихме с водача ни, поради доказаната му вече неефективност. От него очаквахме да разбира обстановката от хората, които срещаме по път и така да не губим време в безцелно ходене. За съжаление неговата идея беше да прекара колкото може повече време с нас, а не да съкращаваме програмата. Това което бяхме разбрали от него беше, че до Кока директно не можем да стигнем, тъй като малко преди селото има срутен мост. Вариантът беше да помолим за превоз някой от малайзийската плантация за палмово масло, намираща се точно преди падналият мост. Имахме късмет, че един от джиповете им поемаше към плантацията на следващия ден. До въпросната плантация бяха само двадесет километра, но никой не се наемаше да мине от там пеша. Дори джиповете се движеха с охрана. В Тум имаше също петдесетина военни, някои от които винаги пътуваха с джиповете и тракторите на малайзийците, а останалите пазиха дизите в селото. Като цяло голямо пазене. От всички хора, с които си говорехме, само бившият ни водач твърдеше, че сурите са прекрасни хора, но просто са в лоши отношения с държавата, която настройва и плаши всички с тях. На нас тази версия най-много ни харесваше и затова и продължавахме. Точно преди да влезнем в ограждението на палмовата плантация любезният ни шофьор спря и ни каза, че сме до там. Показа ни посоката, в която е Кока и ни пожела приятна разходка. След всички неща, които слушахме за сурите в последните дни и останали сами надалече от всяка възможна цивилизация, не мога да скрия, че имаше не леко чудене какво по дяволите правим и нужно ли е наистина да продължаваме. Нямайки много избор продължихме напред. За кратко притесненията ни от враждебните Сури бяха изместени от притеснения как точно да преминем с раници на гръб по дългото тясно паднало дърво, служещо за мост. Метри след това навлязохме в напълно автентичното село Кока. И ние и обитателите му бяхме доста изненадани от факта, че нито имаме някой местен с нас, нито знаехме много, много къде отиваме. А докато ние се оглеждахме като паднали от Марс, около нас се разхождаха съвсем голи или завити с одеяло мъже и жени с големи глинени кръгове, закрепени в цепнатите им долни устни. Това което знаехме беше, че и тук има база на военни, и че може да ги помолим да опънем палатата си близо до тях. Докато ги търсехме, един местен мъж много настойчиво искаше да ни заведе някъде, където можем да се подслоним. Ние обаче бяхме твърдо решени да спим при военните. За наша огромна радост, те нямаха нищо против това наше желание. Единственото лошо беше, че то създаде конфликт с местното население. Докато гледахме неразбиращо и опъвахме палатката си, около нас се събраха всички старейшини на селото, които бяха видимо недоволни. Това като че ли разнообрази малко скучното ежедневие на военните, които също се събраха около нас и започнаха да се разправят с вождовете. Докато траеше всичката разправия, няколкото военни говорещи английски ни успокояваха, че всичко е наред и да не се притесняваме. В последствие разбрахме, че проблемът не е в нашето присъствие като цяло, а в това, че ще спим при военните, а не плащайки си на някой от селото за да спим в двора му. Военните обаче предпочитаха да сме близо до тях, за да не трябва да ни мислят и успяха да постигнат своето. След по малко от половин час всичко беше забравено и спокойствието беше пълно. Имахме невероятния шанс да си поживеем малко в истинско Сури село, в което след първоначалната суматоха хората просто приеха нашето присъствие и можеше да се разхождаме и наблюдаваме всичко колкото си искахме. Единствено със снимането срещахме доста трудности и то не защото хората не искаха да бъдат увековечавани, а защото парите, които искаха за всяка снимка, бяха безумни. За съжаление възможност да се снима скришно няма. Винаги някой забелязва какво става и шансът за поредна разправия е голям. Затова и само наблюдавахме как десетина чисто голи мъже, нарисувани с кал, задружно строят къща, както и много други сцени от ежедневието им. Вече имахме опит с други племена, които също искат пари за всяка снимка, но при сурите се натъкнахме на чисто нов за нас проблем. Разликата беше в това, че колкото и да е смешен изразът, сурите бяха нечестни. Опитът ни до тук беше, че преди всяка снимка, трябва да постигнем съгласие за цената й и ако се договорим, то всичко е наред. При сурите обаче, въпреки предварителните уговорки, в момента в който се стигне до заплащане на снимката, цената и става двойна или тройна. И от тук скандалът е неизбежен. Определено усещането не е приятно, но за наше учудване това поведение не беше случайност, а по-скоро обичай на всички хора. Решихме само да гледаме и да общуваме с хората, а когато се наситихме, ни хрумна безумната идея да продължим навътре в територията на Сури до най-голямото населено място – Кибиш.
Няма нужда да казвам, че до Кибиш транспорт няма. Няма никакъв транспорт между селата на Сури. Два пъти седмично до Кибиш отива камион, който носи провизии, но той не винаги минава през Кока, а дори и да минава, никой не знае кога ще стане това. Единствените превозни средства в Кока бяха полицейските и военните джипове. Вече се познавахме с командира на военните и решихме да помолим за още една услуга. Обещаха ни, че ще ни вземат при първия курс на там. Но дори и това никой не знаеше кога ще се случи. Оставаше ни да седим и да чакаме. В един момент един войник дойде и ни каза, че имаме десетина, петнадесет минути да се натоварим в джипа. Беше едно от най-бързите събирания на палатка и багаж като цяло. Мисля, че нищо не върви по-бързо от чисто нова държавна, военна Toyota, карана разбира се от военен. Командирът ни подреди, така че да сме най в средата на джипа и така, че до всичките отворени лично от него прозорци да има по един военен със зареден калашников. Предупреди ни, че всъщност не отиваме до Кибиш, а до друго село преди него и ралито започна. Ако шансът да бъдем нападнати от сури по пътя го оценявах на един процент, то този да се разбием без да оцелеем в някоя пропаст го виждах почти сто процента. Стигайки до уреченото село шофьорът ни каза, че ако си мълчим ще ни направи услуга и ще ни закара и до Кибиш. Речено сторено. Минавахме през реки и дълбока до вратите кал, сякаш карахме по магистрала. На километър от Кибиш преди да преодолеем поредната придошла от дъжда река разбрахме, че сме до там. В Кибиш имаше още военни, които изобщо не трябваше да виждат джипа и шофьора ни. Слязохме заедно с няколкото полицаи, които също се възползваха от транспорта, след което започнаха нашите водни приключения.
Реката, през която пътят минава без мост, беше доста пълноводна. Мястото, където я пресичаше пътят беше най-широката й част, но и най-плитката. Неприятното беше не само, че цвета й не позволяваше да се вижда къде се стъпва, но и скоростта и. Докато полицаите се събличаха, а един висок гол Сури предлагаше помощта си, аз реших, че трябва да се пробвам. Водата беше до малко под кръста ми, но колкото и да беше бърза с тежката ми раница стоях стабилно в нея. Разбрах, че просто трябва да гледам само отсрещния бряг, защото иначе бързо губех равновесие от минаващата около мен бърза вода. Първото ми минаване беше лесно и обнадежден реших да се върна за Яна. Веднага разбрах, че килограмите имат огромно значение. Водата ме отнасяше с лекота и едвам движех краката си. Не виждах никакъв шанс за Яна да премине дори и с раница. Може би заради бедността си, но етиопците искат да изкарат пари от всичко. Не мога да си представя в екстремен случай като този с придошлата река, на някой да му е до изкарване на пари, но не и в Етиопия. Естествено, голият сури седеше при реката точно с тази идея. И очакваше не само ние да си платим за услугите му, а се пазареше дори и с полицаите. Нямахме много избор, а аз не се чувствах стабилен, за да преведа Яна. Мъжът беше минавал тази река стотици пъти още от детството и изглеждаше все едно джапа в плитка локва. Единственият му проблем беше, че изобщо не се и опита да се съобрази с това, че води някой, който няма толкова опит с реките. Мъжът тръгна толкова бързо и смело, че Яна може би се чувстваше като дърпана от моторница, докато кара водни ски. Жалко, че и в това нямаше опит. Падането беше неизбежно, но най-хубавото в него беше, че мъжът държеше здраво Яна, докато не стигнаха до другия бряг. Цялата Яна и цялата електронна техника бяха подгизнали напълно. Яна и част от техниката изсъхнаха и скоро бяха като нови. Друга част от техниката се удави геройски. Така влезнахме в Кибиш.
Ако и да си мислехме, че сме преживяли достатъчно неща в опитите си да стигнем до Кибиш, то приключенията ни тепърва започваха. Вече бяхме спали два пъти в близост до военните поделения и след като не намерихме място за спане решихме отново да помолим тях. Нямахме и идея в какво се набъркваме. Колкото и да ни убеждаваха, че няма да получим разрешение, ние настоявахме все пак да си говорим лично с човека, от който това зависи. Това в случая беше шефът на полицията. След дълго и мъчително търсене в петте кръчми в града все пак го открихме. Поводът да го търсим всъщност беше, че в началото получихме разрешение да опънем палатката си в двора на полицейското управление, но малко след като го направихме ни казаха да се местим другаде. Идеята ни беше, че като говорим с началника поне ще знаем финалното решение. Оказа се много лоша идея. Попаднахме на доста неприятен тип. Човекът отказваше дори да ни погледне в очите и разговаряше с нас само през преводача си. Опънатата ни палатка в двора на управлението му определено не подобри нещата. Стигна се отново до писмото от някое от министерствата, удостоверяващо целта на пътуването ни. Колкото и да му показвахме туристическите си визи нямахме шанс да го убедим, че те ни стигат. Стигнахме до там, че конфискуваха всичките ни апарати и ни казаха, че ще ни заведат до окръжния град, където в бюрото по туризмът ще решат какво да правят с нас. Твърдението им беше, че сме тотално нелегални там и още на сутринта ни намират превоз за Мизан Тефари. Не, че намирането на превоз беше лесно и за тях, но след като дадохме толкова от себе си, за да стигнем до Кибиш, изобщо не искахме да ни гонят на следващият ден, пък било и следобед. Започнахме да мислим, кой може да е с по-големи правомощия от този полицай и как да го открием, за да го молим за разрешение да останем. Мисля, че никога не съм бил толкова или изобщо нахален, но знаех какво ни беше коствало да стигнем до тук. Първото ни хрумване беше да се свържем по телефонът с чиновниците в Мизан Тефари, при които очевидно искаха да ни пратят. С големи мъки намерихме обхват и за наше щастие ги открихме. Обяснихме им ситуацията и помолихме да омилостивят полицая. В началото изглеждаше, че имаме шанс, но след като разговаряха с полицая ни казаха, че нищо не могат да направят за нас и че са ни предупредили, че ни трябва такова писмо. Казаха ни да потърсим някой с длъжност, звучаща като областен управител и да видим той какво ще каже. Работният ден беше свършил и не ни оставаше друго освен да се пробваме на сутринта преди да ни намерят транспорт и да ни качат на него. Сутринта първо имахме късмет да се засечем командира на военните, при които спахме в Кока. Човекът имаше желанието да ни помогне, но просто нямаше думата. Успяхме да открием кабинета, в който се криеше следващата ни надежда. Почакахме да свърши оперативката и с надежда нахлухме в кабинета му. Мисля, че в този град управниците ги бяха избирали с конкурс за темерути. Отношението му беше същото, като на полицая. Човекът дори не ни поглеждаше в очите и колкото и свестен да изглеждаше подчинения му, през който минаваше комуникацията, така и нищо не свършихме. Полезното за нас беше, че докато чакахме да ни приеме, разговаряхме с някакъв човек, който така и не разбрахме кой е или какво работи, но пък знаеше, че шефът на бюрото по туризъм за целия регион бил точно тези дни на посещение в Кибиш. Това беше страхотна новина, защото точно неговото ведомство трябваше да реши съдбата ни. След поне два часа търсене на непознатия мъж в неголемия град, най-накрая го открихме точно когато се канеше, събуждайки се, да използва за тоалетна поляната пред бараката, в която бе настанен. Колкото и да бе неучтиво го прекъснах и след като човекът вдигна ципа си, изслуша с търпение нашите мъки. Усилията ни си заслужаваха. Получихме разрешение да останем още един ден в Кибиш! Не беше достатъчно, за да поживеем с племето, но поне можехме да се разхождаме и да събираме впечатления и да гледаме шарения свят и обитателите му.
След като изтече позволението ни, на нас ни хрумна, че дори и не в Кибиш, все пак можем да прекараме още няколко дни в Кока, като просто кажем, че не искаме да хващаме камион директно за Мизан, а искаме да си вземем рейс от Тум. Замисълът ни изглеждаше добър, и за още по-голям наш късмет в този момент видяхме нашия военен шофьор, който ни каза, че след десет минути тръгва към Кока. Съобщихме решението си на полицая. Отговорът му беше, че той не е съгласен, но ако господинът, който ни разреши да останем не възразява, то може да си ходим както си искаме. Уговорката да минем през Мизан Тефари, където да прегледат всичките ми снимки, си оставаше. В това време вече бях получил обратно цялата си фото раница и бях прехвърлил всички снимки на сигурно – на дискове, скрити в раниците ни. През цялото време имахме прикрепен към нас един униформен полицай, грижещ се да не останем по-дълго в Кибиш. В момента, в който се товарихме в джипа ни мина през ума, че има шанс да са го пратили да ни придружава до Мизан. За наш ужас се оказахме прави. Полицаят взе мешката си и се метна в джипа до нас. Това изобщо не беше планирано. По двадесетте километра черен път тръгнахме в конвой от два джипа. Пред нас караше полицейски джип с шестима полицай с автомати, застанали в пълна готовност да стрелят. При нас имаше няколко военни отново с автомати, седящи в готовност до отворените задни прозорци. Движихме се плътно един до друг, разбира се, с безумна скорост. Целият път си заслужаваше дори и само за демонстрацията по шофиране на лош черен път. Към средата на пътя пресрещнахме друг джип пълен с цивилни. Разбрахме, че нашите два джипа са тръгнали, за да го ескортират до Кибиш. Тоест трябваше да се връщаме обратно. Отново нарушавайки заповедите на началниците си, нашият шофьор след кратка разправия с колегите си, ни каза, че все пак ще ни закара набързо до Кока и ще настигне другите. Колкото и нито придружаващият ни полицай, нито военните да бяха съгласни, решението беше на шофьора. Тръгнахме с още по убийствено темпо. Имахме удоволствието да видим колко са невероятни възможностите на джипа, в който се возихме. За нас цялата тази предпазливост, пътуване с конвой и с автомати, изглеждаше като истинско преиграване. Бяхме прекарали няколко дни със сурите и ги намирахме за съвсем добри и неагресивни хора. Бяхме чули за инцидент със стрелба от засада по полицейски джип, но не го приемахме на сериозно. И това до момента, в който пред нас на пътя видяхме стадо крави. Нямаше шанс да ги заобиколим и това се виждаше отдалече. За пръв път видяхме големия и весел шофьор притеснен. Изражението му се смени напълно докато ми казваше да му подам автомата, стоящ в краката ми. Дори не знаех, че бивайки цивилен шофьор и той има автомат. Мисля че и двамата с Яна осъзнахме, че все пак ситуацията не е шега в момента, в който наближавайки кравите с натиснат до край клаксон, шофьорът ни махна предпазителя на калашника и започна да се оглежда към храстите. Това правиха и другите войници в каросерията. За наше щастие кравите на пътя не бяха част от планирана засада. Същата сцена се разигра още един път и вече повярвахме, че има защо да не ни пускат да си тръгнем от Кибиш пеша. Виждайки, че шофьорът се притеснява за времето, в което трябва да догони останалите, малко преди Кока му казахме да ни остави да продължим пеша. Познавахме мястото от разходките ни в дните прекарани в селото и знаехме, че имаме два-три километра до базата на военните.
Джипът си тръгна и тримата с нашия нов спътник полицай поехме пеша. Не знам дали защото се здрачаваше, дали защото беше чувал само лоши неща за сурите или защото беше съвсем младо момче, но нашият полицай се побъркваше от страх и ужас. Постоянно питаше колко още остава и държейки автомата си ни казваше, че няма страшно. Макар и по тъмно стигнахме до познатите ни военни и вече всички бяхме спокойни. На момчето, което трябваше да ни пази да не изчезнем, му беше дошло в повече и ни остави да се мотаеме из селото и да си уреждаме сами транспорт с помощта отново на малайзийците. Ние не бързахме да си ходим, а на него май не му пукаше от това.
На сутринта нещо странно ставаше в селото. Цялата предна нощ се чуваха тъпани, песни и подвиквания. Бяха се събрали много хора и нещо определено щеше да се случва. В главите ни веднага се намести думата донга, но в същото време не ни се вярваше да е това. Донгата, както и при мурсите, е името на пръчките и на ритуала извършван с тях. Ритуалът до колкото знаехме си е чист бой с въпросните пръчки. И то истински бой. Толкова истински, че смъртните случаи в хватките не били рядкост. Дали от хуманност, дали, за да убие идентичността на сурите чрез изкореняване на ритуалите им, но този бой е забранен от правителството. Докато бяхме в Кока, си говорихме с местните за техните битки. Впечатляващото от разговора беше да научим за цената на живота и колко философски гледат те на него. Казаха ни, че загубите на мъже в боя са чести. Това не било нищо страшно. Ако някой загине, значи това просто е трябвало да се случи. Никой не гледа с лошо на боеца, убил друг боец. Но при едно условие. Смъртта се заплаща. Ако някой бъде убит, семейството на убилия го противник трябва да заплати обезщетение от пет крави на рода на загиналия. Ако това стане всичко е мирно и щастливо, двата рода се събират и отпразнуват паметния ден. Лошо било когато семейството на по-силния в боя е бедно. Тогава ставала война. Смъртта трябва да се изкупи с крави или със смърт. И след това пак всичко е нормално и спокойно. Такава била традицията от векове. Но всичко това вече е противозаконно и бавно отмира. Бяхме чели за случаи, в които армията бива изпращана, за да прекъсне със сила ритуала. Знаехме, че все още той се практикува, но това става на скришни меса и без много шум в подготовката. А тук всичко ставаше пред очите на военните. За това и не бяхме сигурни преди да видим групи момчета с изрисувани тела и пръчки в ръце. Всички пиеха и се надъхваха за събитието. Свиреха с рогове, удряха се тъпани. Жените бяха помощен персонал, отговарящ за бирата. Истинска картинка бяха групата мъже, отправящи се по пътя само с пръчки в ръце, а след тях група жени с двадесет литрови туби с домашна бира на главите си. От време не време някоя спираше и се пиеше бира. И в най-смелите си мечти не съм вярвал, че без предварително проучване и уговорки, ще имаме шанс да попаднем точно в деня, в който ще има донга. И колкото и да имахме късмет, два пъти повече нямахме. Към нас беше прикрепен полицай, който не само, че трябваше да ни заведе бързо до града, но и с който нямаше как да отидем на събитие, забранено от държавата. Бяхме толкова близо до мечтата си, и толкова далече. Сърцата ни се късаха, но нямаше какво да направим.
С мъки изкоренихме идеите си за донгата, и за да бъде програмата ни пълна, се оказа, че ни предстоят двадесет километра на трактор. Това беше единственото превозно средство отиващо към Тум, и притеснен, че закъснява с графика, нашият полицай пожела да се натоварим на него. Никога не съм предполагал колко клати и друса един трактор. Прекарахме над час седнали на калниците му, сграбчили кой каквото намери в опитите си да се задържим на него. По пътя срещахме нашия бивш водач с един белгиец, возещи се на трактор в обратната посока. Успяхме да го зарадваме, че в края на деня ще има донга и му пожелахме да я гледа с удоволствие. На следващия ден бяхме в Мизан Тефари. Срещнахме се отново с познатите ни чиновници. Полицаят беше изключително горд, че ни е довел. Толкова горд, че дори когато след два-три безсмислени въпроса ни казаха да си ходим, той настоя да ни прегледат снимките. Отново всичко се правеше заради случая с „туристи“, снимали порно с хора от племената. Последва дълго преглеждане на картите, които бяхме оставили в апаратите. Другите дори не ги погледнаха. Може би им беше пределно ясно, че за няколкото дни сме могли да заличим всички следи, но не мисля, че изобщо ги беше грижа. Изтриха две, три снимки, на които имаше голи мъже, защото това било неприлично. Това че хиляди хора в тези племена ходят така от векове е отделен въпрос. Просто не трябва да го виждат хора, които не са били там.
Останахме с впечатление, че сурите са едно от най-непроменените племена в Етиопия. И в никакъв случай недружелюбни или злонамерени, поне към чужденци като нас. Колкото и сложно да беше да се доберем до тях то определено си струваше, а следващия път като се насочим на там, ще си извадим придружително писмо.
aaa
