Атари

Дълго време след разделянето на Индия и Пакистан, граничният пункт Вага е бил единственото място, на което по суша е можело да се премине границата между двете държави. Освен с това, граничният пункт е доста известен и с ежедневната церемония по затваряне на границата през нощта. От нещата които бяхме гледали и чели, церемонията изглеждаше нещо като смесица между театър и цирк и за по-интересно с главни герои военни. С две думи нещо, което бивайки в Индия, изобщо не искахме да пропуснем.

Пунктът Вага се намира на два-три километра от селото Атари и дори не рядко името Атари се асоциира с въпросната церемония. Седемнадесет часа, след като взехме влака от Агра, пристигнахме в Амритсар, където освен небезизвестния златен храм е и изходната точка за Атари и Вага. Нямахме намерение да прескачаме Амритсар, но бяхме решили първо да видим представлението, а и имахме желание да разнообразим няколкото поредни големи градове с атмосферата на забутани гранични села.

Поне така изглеждаше Атари в нашите представи. Искахме да си намерим подслон и да прекараме ден-два в обикаляне селата наоколо, а вечерите да гледаме как се затваря граница. Пристигайки в ранния следобед, реалността бързо започна да разбива представите ни една по една. Тридесетте километра от Амритсар до Атари не даваха много надежди за излизане от града. Къщите около пътя никога не свършваха, а постоянният трафик от туктуци, каруци и летящи микробуси около нашия рейс изглеждаше толкова хаотичен и непредвидим, колкото и в самия Амритсар. Дълго време ни трябваше за да се убедим, че в Атари няма по-централно и угледно място от отбивката на пътя, на която ни стовари рейса. Около нас имаше десетина двуетажни сгради, стотици сергии, магазинчета и тонове хора. По-лошото беше, че те всички твърдяха, че най-близките хотели са в Амритсар. Подозирахме, че това не е истина, но след като си го доказахме, намирайки хотел с басейн струващ на вечер колкото бюджетът ни за няколко дни, решихме да сменим стратегията и да разпитваме, къде може да си опънем палатката и някой все пак да ни гледа багажа. Дали защото бяхме на три километра от границата или защото няма много шантави с такива въпроси, но хората, освен че ни отказваха да спим в дворовете им или на покривите на къщите им, ни гледаха някак странно и недоверчиво. Единственият по-разбран човек имаше малко ресторантче и нямаше нищо против да си оставим багажа при него докато гледаме шоуто.

За да види човек въпросното шоу, не само че никой не иска такса, но и има няколко табели с обяснения към кой да се обърнат хората, на които някой им е поискал пари за вход. Единственото условие към посетителите е да не носят нищо освен вода, фотоапарати и камери. И пишейки нищо се стига до там, че имаше дори кратко чудене относно батериите за апаратите ми, намиращи се в джобовете ни. Не може да се влиза с дамски чанти, найлонови пликчета, чадъри, дори и с мобилни телефони. Разбира се почти всички идват с коли или са се подготвили за това изискване, а за тези, които все пак имат нещо, което са забравили да оставят или като нас са дошли не с дамски чанти, а с целия си багаж, има един услужлив чичо, който срещу нескромна сума обещава да пази всякакви вещи.

Пристигайки на границата в два часа, всичко изглеждаше толкова пусто, че направо се зачудихме дали сме уцелили мястото. Освен нас имаше няколко подмотаващи се продавачи на сувенири и захарен памук. Всички ни уверяваха, че шоу ще има, но относно часа, в който отварят вратите за трибуната, нямаше единно мнение. Избрахме си един от вариантите и тръгнахме на разходка. Връщайки се при бариерите, учудването ни бе по-голямо дори и от броя на индийците, които се бяха скупчили докато ни нямаше. Празният паркинг бързо се пълнеше, а хората пред бариерата се множаха и множаха.

От военните разбрахме, че има половин час до момента, в който ще можем да влезем, но за наше огромно облекчение имаше отделни опашки за индийци и чужденци. По впечатляващото е, че има и отделна трибуна само за чужденци и на всичко отгоре, тях, чужденците или в случая нас, ни пускат петнадесет минути преди индийците. Колкото и да ми изглеждаше неправилно да ни третират толкова различно, поглеждайки хилядите хора, прилепени един към друг, с вперени погледи в бариерата и мускули, готови да изблъскат всеки на пътя им, привилегиите за чужденци бяха нещо, което този път нямаше да откажем. След като провериха паспортите ни и ни насочиха към скенерите, граничарите ни подканиха да побързаме, защото скоро след нас щяха да побягнат хиляди хора. Чувството се доближава до гледането на добре направен филм, в който героят бяга почти обречен по права улица, а зад него приижда огромна маса вода. Никой няма време да мисли за другите. За разлика от предните места, запазени за чужденците, индийците не само трябваше да се борят за добра видимост, но и трябваше да са сред първите десет хиляди, влезнали през бариерата. Да, десет хиляди. И то всеки, ама всеки ден. Нямаше шанс да го повярвам без да го видя с очите си. Два часа по-рано на паркинга нямаше и една кола, пред бариерата нямаше никой, а сега трибуните се пълнеха с невероятна скорост.

Още докато трибуните се пълнеха програмата по подгряване на тълпата беше започнала и от двете страни на затворената граница. Може би трябваше да се нарече програма по оглушаване на тълпата, но пък нямаше как всяка от двете страни да не направи всичко възможно, за да заглуши другата. И колкото и масата хора, дошла от всички краища на огромната Индия специално за да види своите граничари почти летейки, марширувайки пред тях, да не изглеждаше да има нужда от подгряване, един чичко с анцуг и микрофон в ръка и една танцьорка подканваха млади и стари да пеят и викат „Хиндустан” колкото може по-силно. Групите ученици в униформи имаха честта да покажат на всички колко добре могат да танцуват. И докато от индийската страна купонът наистина да беше на ниво, от другата страна на загражденията нещата изглеждаха малко по-различно. Не беше по-малко шумно, виковете „Пакистан“ се чуваха не по-лошо от тези „Хиндустан“, но поне от далече обстановката изглеждаше доста по-стегната. Публиката беше разделена не на две, а на три групи, всяка в отделна трибуна – туристи, мъже и жени. Всички имаха пакистански знаменца, всички викаха по команда на водещия, но дали заради по-малкото хора или просто заради разликата в културата, вълнението на хората определено не беше много забележимо.

Уловката в цялото представление е, че за да може човек да види интересните действия от него, трябва просто да знае в коя посока да гледа във всеки един момент. Всичко се случва толкова бързо, и то винаги на различно място от там, където някой е мръднал предния път. Гледайки строените граничари, изтупващи безупречно чистите си униформи, потропващи с крака или просто перчейки се с поглед зареян в нищото, човек изпуска да види как някъде в другия край други граничари маршируват почти докосвайки чела с върховете на ботушите си. Единствено окуражаващия и възторжен рев на публиката при всяко въпросно вдигане на крак издава, че нещо някъде се случва. И за да наваксаме пропуснатото решихме да повторим изживяването и да посетим границата Вага още веднъж. Освен че този път успяхме да видим безумно краткото ръкостискане на пакистанския и индийския командир, успяхме да видим и как обилният дъжд изобщо не влияе на броят или настроението на хората, дошли да видят това наистина невероятно зрелище. Единствено граничарите маршируват не толкова летящо и по-предпазливо, но причината за това се изяснява мигновено на всеки опитал да повтори действията им дори на сух асфалт. И ако някой иска да се вдъхнови за разходка до Вага, или просто иска да си намери повод за усмивка, клипчетата, показващи церемонията в пълния и блясък, са толкова много.

Агра

Да, Тадж Махал е нещо, което си струва да се види лично. Картички, снимки, писания толкова много, че няма и да се опитвам да ги допълвам, освен със снимки де, но това ще е само за демонстрация, колко нямам и идея как се снимат сгради. Ще споделя мнението си, че наистина е величествен и великолепен, а другото ще пропусна. Не вярвахме, че можем в същия ден да се впечатлим и от друга архитектурна забележителност, но все пак се разходихме до гробницата на Itimad ud Daulah и не съжалихме нито за миг.

Извън стените на комплекса Тадж Махал, градът си живее в неговия забързан ритъм, без по нищо да си личи, че е дом на именитата сграда. Колкото и да е странно, другото, което силно ни впечатли докато се разхождахме из Агра, беше откритата му канализация. От едната страна на всяка улица минава малка рекичка, движеща се в каменна канавка. Това, въпреки че звучи до някаква степен романтично, започва да изглежда нехигиенично, при сблъсъка ни с първата тръба, изливаща се в него от дупка в стената на някоя къща. Нещата загрубяват, когато човек разбере едно уникално човешко изобретение. Покрай повечето къщи, около половин метър над въпросната канавка, е направена алейка за ходене. И на тази алейка – дупка. В началото предположихме, че се използва за импровизирана мивка, за да изтича водата, докато хората си мият нещо, но видяхме, че дупката има и малко по-различно приложение. Тоалетна. Предполагам само за децата, но и това ми изглеждаше малко прекалено. Най-вероятно се приема за напълно естествено, защото определено ние бяхме по-притеснени докато минавахме покрай не-толкова малко момиченце, клечащо над дупката до къщата си. Да, такива неща на булевардите няма, но в жилищните квартали импровизираните тоалетни са неразделна част от всяка къща. След като се убедихме, че нищо на улицата не е чисто, ние внимавахме за всяка наша крачка, но домашните любимци, разхождащи се по улицата, не можеха да се сдържат да не са във водата. Най-вече прасетата. За тях изглеждаше като истински рай – да седят до половина потопени в рекичката, образувана от всички канавки, и с муцуни, набутани под водата почти до очите, търсеха нещо за хапване. Какво точно намираха не искам и да знам. Вярвам, че откритата канализация не е характерна само за Агра, но тук правеше невероятен контраст с прекрасно белия, излъчващ чистота Тадж Махал.

Варанаси

Да си болен, докато си на път, не е работа. Липсата на дом и спокойствие успяват да направят и бързото преболедуване не най-приятния спомен. Забавно е как мирогледът се променя с оздравяването. Първата седмица във Варанаси, не можах да видя много повече от лошите му страни. Решихме да останем още няколко дни, за да можем да пооправим впечатленията си и все пак да се насладим на този уникален свят.

Въпреки че Варанаси е милионен град, простиращ се надалеч из равнината на Ганг, нашето внимание и време бяха изцяло подвластни на случващото се на брега на реката и в малките тесни проходи между сградите в близост до нея. Самият бряг от страната на Варанаси е една дълга поредица от гатове. Гатовете са големи, широки и високи бетонни стъпала спускащи се от основите на първия ред, до самата река, сгради направо вътре в нея. Колко навътре зависи от нивото на Ганг, но винаги има място за вярващите, на което да седнат или да стъпят в реката. Ако трябва да бъда последователен, то е логично да започна имено с малките улички. В близост до реката всичко е толкова плътно застроено, че за коли, туктукци и дори рикши не може и да се мисли. Целите квартали в първия половин километър от реката към сушата са почти изцяло пешеходно-моторни зони. Почти, защото до всеки от основните гатове се стига по една улица. Колкото и идеята, за всяка от тези улици, да е достигане на някакъв транспорт или товарни бусчета до гатовете, това е възможно само от много късна вечер до ранна сутрин. През останалото време всеки сантиметър в близост до Ганг е зает или от хора или от сергии. И ако повечето туристи намират за забавно да се движат със скоростта на мравки в плътни редички по тесните алеи, то месните нямат никакво желание да се разделят с любимите си моторчета, което прави забавата по-голяма. От време на време цялата редичка пешеходци се залепя до стената в опит да пусне бързащото моторче. Това е варианта, в който всичко се случва на една права уличка и има видимост. Момент на изненада има при всяко пресичане на кръстовище, където винаги е хубаво човек да се ослуша и огледа, защото мотористите определено не го правят.

Кравите, о кравите! Освен, че са свещени, те са навсякъде. Движат се все едно те са единствените живи същества в целия град. Напълно спокойни, напълно безразлични към случващото се около тях. Те просто вървят, седят или спят където им падне. Непокизмът им е повече от завиден. И може би защото са огромни, може би защото са свещени, но всеки се съобразява с тях. Ако кравата минава, всички чакат, ако кравата лежи на средата на улицата, всички я заобикалят. Интересно е как тези тревопасни животни живеят в големия бетонен град. Диетата им съответно е напълно градска. Кашоните са най-разпространени и бивайки обработена целулоза, кравите ги пасат като прясна трева. Малко е странно как се борят, за да ги разкъсат или как преживят стърчащото от устата им кашонче от сникърс, но това са просто градски крави, кой може да ги вини. Прекрасното за тях е, че всичкият боклук се изхвърля директно на улицата, така че поне не им се налага да се научават да ровят из кофите. Любимото им място за хапване са пазарите. Любопитно занимание е човек да застане някъде из пазара и да наблюдава крадящите добитъци. Хората толкова са свикнали с тях, че продавачите понякога просто не забелязват огромната рогата опасност, приближаваща бавно към сергията им. Кравите все едно се правят, че просто минават, докато всъщност се оглеждат за небрежни собственици на сергии. Забележат ли такива, атаката е светкавична. Тиквички, репички, марули, банани, всичко вкусно и зелено се поглъща за секунди. Бързината им е от особено значение. Веднъж захапали плячката си, единственото което може да направи продавачът е да ги прогони, но не и да си вземе зеленчуците. Ако всички са нащрек, кравите просто ядат изхвърлените около сергиите зеленилки. И отново, това че всеки хвърля всичко на земята е изцяло в тяхна полза. Бананови кори, най-горните листа на зеле, развалени марули, всичко е на земята, а кравите са като прахосмукачки, работещи за чистотата и изяждащи всичко. За съжаление, кравите не са се научили да ползват тоалетна и, ядейки постоянно, постоянно оставят и следи от това, естествено където им падне. Малко е хлъзгаво, малко мирише, но пък човек се чувства близо до природата дори и в големия град. Най-естественият въпрос, гледайки всички тези животи из улиците, може би е дали се ползват за нещо изобщо и кой е стопанина им. Със сигурност кравите от улиците не са за пържоли. Бизнесът си е бизнес и хората от различна от хинду религия някак си са се ориентирали в печалбата от телешкото месо. Свещените туристи лесно си намират и свещени крави в чиния, но това определено не са кравите от улицата. По-странното е, че докато се радвахме на една крава, спяща на средата на едно малко кръстовище, един човек застана до нея, почна да я гали и ни се похвали, че това е неговата крава. Странно е, защото никога не видяхме крава с пълно виме или някой да дои крава. Тя е негова, но той нито я храни, нито взима облаги от нея.

Предполагам, всеки, който чуе името Варанаси, си представя две неща – безброй къпещи се хора в Ганг и множество горящи трупове. Нито едно от тях не е легенда. Всеки ден във Варанаси се изсипват хиляди хора, идващи само за да се потопят в Ганг, именно в светите й води, минаващи край бреговете на града. Гарата, автогарата и въобще всички пътища, водещи към Варанаси, са отрупани с прииждащи от цяла Индия хора. Повечето от тях идват само за през деня или дори само за няколко часа. От гарата се тръгва бързо към реката, следва задължителното потапяне, евентуално пране в непрозрачната вода и след това има време единствено за бърз обяд на седянка на стълбите на някой гат и отново се поема към гарата. Има и организирани екскурзии за индийци. Те по нищо не се различават от екскурзиите в цял свят. Един гръмогласен индиец със знаменце в ръка се изживява в ролята си на пастир, викайки и напътствайки петдесетина други индийци, как да се изкъпят максимално бързо и след това да потеглят към спрения някъде рейс. И всички тези индийци са в такава паника да не загубят случайно групата си, че се стига до там да се държат в дълга верига за шаловете си, преминавайки гневно през всичко на пътя им в борба да останат заедно. Интересното е, че целият ритуал, за който са били път с дни, и за някой е единственото дълго пътуване в живота им, продължава не повече от десет минути. Жените влизат във водата с всичките си дрехи, които в общия случай са един дълъг или няколко по-къси шалове, именувани сари, а мъжете влизат за баня по странни гащи, направени отново от нещо като шал и със странно въженце, заметнато през едното им рамо. В зависимост от това колко ги е страх от водата, къпането може да бъде и доста кратко, но винаги трябва да включва и потапяне на главата, дори и за части от секундата. След като излезнат от страшната река, има ритуално пране на останалите шалове.

И докато някой се къпят в Ганг, телата на други, имащи привилегията и щастието да се разделят с живота си точно във Варанаси, биват ритуално изгаряни само на метри нагоре по течението на реката. За хиндуистите, да починат и да бъдат кремирани точно във Варанаси е мечта, която само избрани могат да постигнат. Наистина има много вярващи, живеещи на улицата и по бреговете на реката, единствено в очакване на смъртта си. Вървейки по малките тесни улички, човек често се натъква на групи опечалени хора, носещи тялото на свой близък. Гатовете, на които се извършва кремацията, са като фабрики, в които всичко е сметнато и процесът никога не спира. Освен по пушека, тези гатове се разпознават отдалече и по огромните купчини с дърва, натрупани на брега на реката. Ежедневно лодки, идващи от незнайни места, доставят тонове отсечени дървета. И освен че е свят ритуал, кремирането е не по-малко и бизнес. Специалистите, работещи на гата, знаят точно колко дърва са необходими за да изгори напълно дадено тяло. Дървата се мерят на големи везни, и освен на база на теглото им, цената се определя и от избрания вид дърво. Като цяло, тези кремации са за по-заможните хора. Миризмата е подобна на барбекю на полянка, но гледката на падащи крака и глави не бих определил като приятна. Въпреки това, множество туристи и месни стоят и наблюдават с часове. Други, по-бедни индийци, също наблюдават по цял ден, но с малко по-различни подбуди. Докато някой чужденци се надяват да изкарат добри хонорари от професионално заснетите филми, бутайки се почти в огънят и нехаещи, че това все пак е нечие погребение, бедните индийски деца залагат на директната и бърза печалба. Техният занаят е преравянето на дрехите на умрелите. Много често близките на починалите носят всички вещи, за да бъдат пуснати в реката по време на кремацията. Стига се до там, че се носят матраци, възглавници и какво ли още не. И най-потресаващото е, че веднъж пуснати в реката, емоционалната връзка с тези вещи е приключила. Тогава е редът на децата, които пред очите на всички близки на горящия човек, преравят и оценяват на бързо стойността на изхвърлените вещи. Няма свян, няма съобразяване, всичко е въпрос на изкарване на прехраната.

В същия дух, други деца изкарват джобните си от монетите, които вярващите хвърлят в реката. И тук, веднъж хвърлена, монетата е свършила работата си и на никой не правият впечатление многото деца, седящи рамо до рамо с вярващите, които за разлика от тях хвърлят магнити на въженце вместо монети. Докато хвърлилият монета все още се моли с поглед в реката, момченцето до него вече е хвърлило магнита с надежда да хване нея или някоя друга от лежащите на дъното рупи. И докато се чудих, как не им е хрумнало да се гмуркат с магнити в ръце, две момчета ми демонстрираха, че не съм се сетил първи за този трик.

И след като стана дума за погребенията, няма как да не спомена и сватбите. Така и не успяхме да разберем с какво Варанаси е толкова специално място, че всеки ден да има десетки сватби на главния гат. Всички празненства си приличаха като две капки вода, но това изобщо не ги правеше по-малко забавни. На никой не се налагаше да търси лъскава лимузина, с която да пристигане на сватбата, защото дори и с мотор минаването през тълпата идваща и отиваща си от гата бе напълно невъзможно. Така, както и при погребенията, до уреченото място всички стигаха пеш, като всички, в повечето случаи означаваше само младоженците и техните семейства. Тъпанът, предвождащ сватбарите, отдалече издаваше бъдещото събитие. След кратката церемония в малка неугледна барака на брега на реката, двойките действаха като по сценарий, който обаче определено не изглеждаше писан за сватба. Веднъж обявени за съпруг и съпруга, младоженците и близките им си намираха свободно място на някое от бетонните стъпала на гата, където приседнали започваха да пируват. И дори и да е разбираемо да се хапне след изтощителното събитие, тук нещата не стояха по начин, който някой може да си представи. Всички изглеждаха сякаш не са яли нищо последния ден и храната от пазара, сервирана в хартиени купички, изглеждаше по-вкусна от всичко на света. Може би за това допринасяше факта, че всички се хранеха с ръце, Колкото и това да е типично за цяла Индия, а и не само, в случая изглеждаше малко странно, особено когато прекрасно изрисуваните с кана ръце на младоженците губеха детайлите си под оризчетата и пържените зеленчуци, залепнали върху пръстите им. Веднъж приключили с хапването, повечето двойки просто ставаха и мълчаливо се потапяха и изгубваха в тълпата, напускаща гата. Като цяло комуникацията между младоженците в повечето случаи се свеждаше до пълно мълчание. Колкото и странно да звучи, поне по-религиозните хинду индийци все още се женят за партньор, избран от родителите им. Казаха ни, че има каталози и агенции занимаващи се изцяло с търсене и предлагане на булки. Въпреки тези улеснения, самото търсене изобщо не е работа на момчетата, искащи да се оженят. Те просто чакат родителите им да им подберат правилното момиче. Не разбрахме как стоят нещата от страната на дамите, но поне в някой семейства мъжете имат право да не харесат момичето избрано от родителите им и да поискат да им намерят друго. Предполагам, това че младоженците почти не се познават беше и причината за странното мълчане след сватбата. Самото седене на гата беше по-скоро като демонстрация за пред минаващите, отколкото щастлив миг за запомняне. Все едно традицията да изисква новото семейство да седи на показ и да бъде видяно от някакъв брой хора. Седейки безучастно, младоженците бяха нещо като животни в зоологическа градина, всеки можеше да спре пред тях и да ги разгледа, да ги снима или дори да се снима с тях. Това не пораждаше емоции. Просто изглежда, че те трябва да минат и през това преживяване. В повечето случаи нямаше усмивки, забава, или каквото и да е празнуване, а само един мъж, гледащ в хоризонта и до него една жена, почти скриваща лицето си в шал, гледаща в една точка в земята пред нея. Имаше случи, в които мъжът казваше на булката да вдигне поглед поне за секунда, за да бъдат увековечени от тълпата туристи с апарати пред тях, но имаше и такива, в които младоженците позираха като отегчен мъжки силует и булка без лице до него. Точно така, гледащи в земята и увити в шалове, булките напускаха гата. Впечатляваща и доста красноречива за отношенията им беше традицията за начина, по който младоженецът отвеждаше своята съпруга. Освен че булката ходеше съвсем сама на няколко метра зад съпруга си и всички други дошли за тържеството, булката изглеждаше като водена на каишка и по точно като панаирджийска мечка. Сравнението мечка изплува в съзнанието ми, защото всички булки имаха огромна халка за обеца на носовете си, вързана със синджир към обеца на дясното им ухо. Само оставаше въженцето да е вързано за тази обеца и картинката щеше да е пълна. Всъщност младоженецът и булката ходеха с шалове, вързани един за друг, или мъжът държеше като повод шала съпругата си. А колкото и нещастно да изглеждаха булките, толкова много накити имаше окичени върху тях. Признак на състояние или просто зестра, пръстените бяха на всеки пръст, а обеците и герданите определено тежаха на мястото си. И разбира се всичко това от злато. Индийците просто обичат златото, шареното и лъскавото. И докато всички други сватби, които засякохме, си приличаха, една ни направи особено впечатление. Очевидно семействата бяха по-заможни, защото след задължителното седене на гата, за цялата група бе наета лодка, която да ги разходи до отсрещния бряг на Ганг. И ако в това няма нищо впечатляващо, това което ни срази беше жената, която като че ли почистваше пътя на новото семейство. Въпросната дама правеше по една крачка, след което лягаше по очи на земята, ставаше, правеше поредна крачка, пак лягаше и така по целият им път. Само дето не ходеха върху нея, иначе бих си помислил, че тя просто играе ролята на червен килим. Определено ни впечатли как това се прави, слизайки по стълбите на гата.

Може би всеки свързва Индия с мърсотия. Нас ни бяха предупредели още в Етиопия, че в Индия е по-мръсно и по-точно по-гнусно. Странно е, но ни беше трудно да си го представим. Предполагам всички хора, които първото с което свързват Индия е мърсотията, определено са прекарали няколко дни във Варанаси. За целия ни престой в Индия, не открихме място, който даже да се доближава по този критерий. Предполагам липсата на обществените тоалетни във Варанаси е същата като този в Адис Абеба, но тук основен фактор за безумната липса на хигиена са тоновете хора, минаващи през гатовете всеки ден. Като че ли, както имаше определени гатове за кремиране, за сватби, за къпане, така имаше и такива, служещи за тоалетна. Дневната светлина не смущаваше никого. Най-горните редове стъпала на гатовете-тоалетни изглеждаха като музей с добре подредена експозиция. Не мога да отрека, че поне на подреденост го докарваха. Редичките с преработена храна бях изрядни. Човек можеше да остане с впечатление, че има някакво конкретно отстояние, което всички спазват. Безумна гледка. И безумно миришеща. Другото, за което човек трябваше да внимава докато се разхожда по крайбрежието, бяха рекичките, извиращи от бетонните стени в края на гатовете. Тези рекички дори не произлизаха от канализацията на сградите над тях. Те бяха грижливо създавани и подхранвани от минувачите. Нищо необичайно нямаше в мъж, допълващ течащата вада, стоящ с гръб, но само на няколко метра от основния път на всички, разхождащи се около реката. Определено впечатляващо и запомнящо се, макар и по-скоро само част от облика на Варанаси, отколкото нещо, с което човек трябва да свързва града.

Варанаси и Алахабад

С това, че в Индия е мръсно, няма да учудя никой. Проблемът обаче не е в това, че мърсотията разваля малко облика на населените места, а в това, че в комбинация с топлината е чудна предпоставка за интересни болести. Планът ни след Каджурахо беше да се придвижваме към Алахабад, за да присъстваме на едно от най-масовите събирания на хора на едно място. Името на повода за това събиране е Kumbh Mella. Така в нашата отворена и безгрижна програма се беше настанила една дата, с която трябваше да се съобразяваме. Уплътнявайки времето, решихме да прекараме няколко дни във Варанаси и след това да се отправим към близкия Алахабад. Говорейки за мърсотията и болестите, бяхме се примирили, че каквато и хигиена да се опитваме да спазваме все някога ще минем през лаборатория, доктор или поне лекарства. Яна имаше повече основания да вярва в това, след като в Етиопия премина няколко пъти през горната последователност за разлика от мен, но в Индия нещата се случиха доста по-рано и то на двамата. На десетия ни ден, първо Яна, а после и аз, започнахме да се оплакваме от стомашни проблеми. Връщайки лентата назад, можем смело да обвиняваме липсата на мисъл у нас при пиенето на литър айран. Това, че го искахме без лед никак не помагаше, имайки предвид, че той така и така изисква вода. А малко ресторантче, тип гараж, да готви с минерална вода просто не вярвам. Първо Яна падна в боя, но ден по-късно и аз я последвах. Така последния ден в Каджурао, който за наш късмет бяхме отделили за най-красивите храмове, мина в тежко, трудно и без никакво желание обикаляне под горещото слънце. Беше моят ден да ми е зле. Трудно ми беше да се фокусирам върху изящните скулптори, а след като се завърнахме в стаята ни, термометърът даде добро обяснение на този феномен. Още предната сутрин бяхме минали през лекар, имайки предвид, че след дългият ни престой в държава с малария, всяко вдигане на температура има шанс да се дължи именно на това. Тестът за малария беше отрицателен и единствено получихме рецепта за хапчета за стомашни проблеми. Пътуването с нощния влак до Варанаси и търсенето на хотел минаха добре, но малко след това силите ми свършиха. Единственото, което можех да правя беше да спя. С температура малко над 39°С нямах желание дори да си подам носа извън стаята. На няколко милионния град обаче изобщо не му пукаше за моето състояние. Хилядите туристи бяха на върха на щастието, че са достигали до мечтаната си дестинация, месните бяха безкрайно щастливи, че тонове хора са се изсипали, за да изхарчат парите си в техните магазини и ресторанти и изобщо еуфорията беша пълна. В контраст на всичко около мен, аз имах нужда от тишина и сън. За наше огромно съжаление, бяхме избрали тотално грешна стая. На долният етаж бяха, според мен, най-търсените курсове по тарамбука в града. От десет сутринта, поне до осем вечерта, през търпеливия учител минаваха десетки хора. А той определено беше търпелив, защото цел ден свиреше един и същи ритъм, без видно да се побърква от липсата на грам талант в своите ученици. С всеки нов ученик, си мислех, че по-некадърен няма от къде да дойде, но следващите отново ме учудваха. Този музикален фон, не би тормозил никой здрав човек във Варанаси, защото той не би имал работа в стаята си през деня, но за мое нещастие и след осем тишина нямаше. Всички магазинчета, които са буквално хиляди, са оборудвани с метални ролетни врати и шумното им затваряне почва след осем и продължава поне до десет. За след десет остават само тези, които на фона на попритихналия град, те карат да мислиш, че съседната сграда пада. И след това тишина. И малко по-късно започва лят на кучетата и техните среднощни разговори. Предполагам нито едно от тези неща нямаше да ми направи и грам впечатление ако бях здрав. За наша радост, следваха два дни, в които и двамата бяхме в пълно здраве.

Масовото потапяне в Алахабад, беше първия индийски празник, който искахме да видим. Малкото ни опит в Индия ни караше да мислим, че можем просто да отидем ден преди събитието и така „изпреварвайки всички“ да си намерим лесно хотел. Добре, че се заговорихме с готвача в нашия хотел. Човекът беше ходил два пъти на тази Mella, случваща се през дванадесет години, и каза, че толкова хора не можем да си представим. Хиндуиси не само от цяла Индия, но и от цял свят се стичали на една от шестте свещени дати, но тази, която си бяхме избрали ние, щеше да бъде кулминацията. Научихме също така, че стая в хотел почти няма шанс да си намерим, а ако случайно успеем, цената ще е поне петкратна на нормалната, а разбира се, първо се заемали евтините стаи. Гениалният съвет на човека, който между другото каза, че колкото и свещена да е тази дата за него, повече няма да си причини преживяването, беше да хванем нощен рейс и да се целим да сме в Алахабад рано сутринта. Рейсове имало денонощно през десет минути. Разстоянието е само сто километра и идеята за еднодневна разходка звучеше наистина добре. В дванадесет и половина вечерта бяхме на автогарата. Рейсовете бяха десетки, а хората, налягали и насядали на всички възможни места – стотици. Докато гледахме неориентирано, получихме бързо предложение да се качим в тръгващия на минутата рейс. Малко сгъчкани в кабината, но поне имахме някакво място да приседнем върху капака, покриващ двигателя на реса. Заспахме бързо, защото знаехме, че нямаме много време, а ни чака дълъг ден. Към седем сутринта се разбудихме окончателно, за да станем пасивни участници в търсенето на алтернативен път към града. Магистралата беше тотално задръстена, и след като чакахме не по-малко от час, преди да стигнем до първия изход, започна същинското обикалян напред-назад с огромен рейс по тесни коларски пътища. Разбира се, алтернативно решение търсеха и стотици други рейсове и коли. Навсякъде из поляните някой беше открил „правилния път“ и хвърчеше по него. Малко по-късно всички правилни пътища се събираха в някое село или на някой мост, задръстването се образуваше за секунди и след това пак същото. И така, към десет и половина сутринта, докато гледахме върволици хора ходещи пеша, шофьорът ни каза, че няма да продължи напред и ние ще ставаме пешеходци. Според километричните камъни имахме да извървим петнадесет километра. Тесният път бе изцяло блокиран от колона, която за огромна наша изненада, беше в обратна на нашата посока. Всички рейсове в нея, преброих до сто и се отказах, бяха пълни с хора, потопили се рано, рано сутринта и сега вече пречистени, пътуваха към дома. Пътуващи не е точната дума, защото докато ние вървяхме три часа, видяхме колоната да мръдне само веднъж и то с малко. Около два следобед достигнахме Алахабад. Потокът от хора вече беше превзел цялата улица, рейсовете и колите бяха спрени километри назад. Колкото повече влизахме в града, толкова по гъста ставаше тълпата. Всички мислеха единствено как да не се отделят от групата си и даваха всичко от себе си да останат хванати за шала на предния. Имаше групи държащи се за предвидливо донесено въже. Страхотна бутаница. След като се видя реката, колкото повече доближавахме до Ганг, толкова хората се разпръскваха. Успяхме да стигнем до най-святото за потапяне място Сангам едва в пет часа. Докато хората вече почти се разотиваха, дойде ред на болестта на Яна пак да се обади. Нямаше как да и отделим много внимание, защото скоро се стъмваше и трябваше да мислим за транспорт на обратно. С усилия и заедно с цялата тълпа се добрахме до централната автогара, където с по-малко, но все пак не без усилие, разбрахме, че рейс към Варанаси няма да има следващите два дни. Влаковете, тръгващи от Алахабад, още докато се возихме в рейса сутринта, бяха точно както по снимките с хиляди хора на покрива, така че дори не ни хрумваше да ходим на гарата. Добри хора ни казаха, че в посоката, от която бяхме дошли, има друга автогара, от където ще има рейс. За два часа успяхме да се доберем до въпросната, добре скрита автогара. Рейсовете бяха повече от колкото мога да броя, но въпреки, че ги проверявахме един по един, пътуващ за Варанаси беше само един от тях. Той разбира се беше толкова пълен, че нямаше как да се вместим дори прави в него. На всичкото отгоре, беше сред последните на колоната в автогарата и в края на една безкрайна улица с подредени спрели рейсове, чакащи в задръстването. Питахме навсякъде, където ни хрумна, и към десет вечерта ни казаха, че заради задръстването, рейсовете за Варанаси тръгват от някакво кръстовище на няколко километра от автогарата. В дванадесет успяхме да се качим на един от многото рейсове в нашата посока. Заспахме. Стоте километра отново бяха непревзимаеми. Рано сутринта се събудихме в края на друга колона рейсове, този път чакащи да влезнат във Варанаси. Бяхме само двадесет километра от града и ситуацията изглеждаше безнадеждна. Варианта отново беше да походим. С ходене и стоп успяхме да се доберем към девет във Варанаси.

Минавайки покрай ЖП гарата, решихме да си вземем билети за влак. Тук се сблъскахме с друг интересен феномен – ужасно многото чуждестранни туристи. Причината да ни притисни броят им беше, че за всички чужденци имаше отделно гише за билети и там работеше само един човек. Чакайки два часа, разбрахме, че за следващите десет дни билети дори в квотата за туристи няма и единственият ни вариант е да се борим редом с всички индийци за малкото билети, които се пускат всеки ден в десет сутринта за влаковете през следващите 24 часа. Това е поредната странност на индийските железници. За някой дестинации тези билети свършват за минути и ни казаха, че ако искаме да сме сред късметлиите, трябва да дойдем поне в седем. Докато пътувахме и чакахме аз бях наред да се разболявам. В стаята видях, че отново съм с 39°С.

И така поредните два дни лежане, но и този път с ходене по лаборатории и лекари. Колкото и да вярвам в индийските професионалисти сред лекарите, толкова ме учудиха двамата доктори, с които се срещнахме. Никой нямаше и грам желание да ни направи някакви изследвания, смело поставяха диагноза и изписваха лекарства. Не пропуснаха да кажат, че лекарят от Каджурахо не е взел предвид температурата ни, и че лекарствата, предписани от него, ни оправят само за времето, в което ги пием. После всичко се повтаря. И така почнахме да се лекуваме отново под звуците на тарамбуки и решетки. Май ни беше писнало да сме зле, защото този път отделяхме и време за опознаване на града. Нямаше как да натрупаме много други впечатления, освен тези свързани със здраве, лекари и подобни. В тази връзка няма как да не спомена индийските аптеки. Ако в представите ни аптеките са символ на подреденост, то тук това не е така. Докато чакахме да ни изпълнят рецептите, с усмивки наблюдавахме как осем аптекари се блъскат и ровят като обезумели в аптеката си, помещаваща се в стая четири на четири метра. Никой нямаше идея кое къде е, а някой неща се срещаха на повече от едно място. Други изобщо ги нямаше или недостигаха и ако не беше лекарят да им се накара, щяхме да си тръгнем с половин доза и някой подменени лекарства. Финално ни казаха да изчакаме час и ще имаме всичко. Убедихме ги, че ще се върнем след час, а няма да чакаме на място, с надежди повече да не ни предстоят подобни премеждия.

Лъкнау и Каджурахо

Имахме избор да влезнем в Индия или късно вечерта или да преспим в последното непалско село преди границата. Избрахме си мотото „нов ден – нова държава“ и оставихме непознатото за сутринта. Сутринта не се различаваше много от вечерта преди нея – мъглата беше гъста и само по часа можехме да кажем, че слънцето трябва да е някъде там горе и да свети вече от няколко часа. Вървейки пеша по осеяната с безброй магазини и кафенета улица в посока Индия, забелязахме офис на имиграционните власти на Непал. Дори пред него имаше няколко служители, които ни упътиха към правилното гише. Официално напуснали Непал, продължихме пеша напред по улицата. Изведнъж от мъглата изплува голяма арка с надпис Индия. От тук оставаше само да намерим някой, който да бие печати в паспортите ни. Колкото и да ми се струваше нелогично за един граничен пункт, тук можехме с по-голяма лекота да открием произволна стока за бита, отколкото индийските гранични власти. С доста питане разбрахме, че сме ги подминали, защото табелката на един магазин за обувки закрива тяхната, а офисът им е просто една малка врата, малко под нивото на улицата.
След като индийците ни изненадаха за добре дошли, беше наш ред да ги учудим. Бяхме предупредени още за Непал, че раниците, които се возят на покрива на рейса, трябва да са добре заключени. Така няма да се разсейват и да се излага на риск живота на хората, возещи се редом с тях, оставяйки им възможност вместо да се държат здраво, да разглеждат съдържанието им. За Индия бяхме посъветвани да вземем още по-безумни мерки и да връзваме с вериги самите раници за багажника на рейса, може би, защото в Индия хората са по-предпазливи и залагайки на безопасността си, биха предпочели да се запознаят със съдържанието на багажа ни в по-удобна, домашна обстановка. Никога не бяхме взимали такива мерки за сигурност, но предполагам, че и персоналът на рейса не беше виждал друг да ги използва. Затова момчето до мен на покрива гледаше и не вярваше на очите си, какво точно правя, докато аз пристягах и заключвах собствеността ни.
След няколко часа в Индия дойде време да се сблъскаме с магията на индийските железници. Казвам магия, защото във возенето в индийски влак няма нищо тривиално. Започнахме да учим това изкуство още с първия ни влак и мисля, че дори и месните винаги могат да научат нещо ново. Бяхме подготвени, че за пътя ни от шест часа до Лъкнау запазени места няма как да си намерим за същия ден, но нямахме против да пътуваме и в най-ниската класа, само да достигнем целта си. Имахме достатъчно време да пристигнем в приличен час на деня, така че да успеем да си намерим подслон по светло. С учудване, на гишето ни продадоха билети за кушет вагон, за който ние бяхме убедени, че се продават само запазени места. Оказахме се в грешка. На билета липсваха не само местата ни, но и номерът на влака, на който трябва да се качим. След много разпитване на недоумяващи хора, намерихме човек, знаещ, че можем да хванем всеки влак, в който има конкретната категория и който отива за Лъкнау. Първият такъв беше след половин час. Всичко вървеше повече от добре. И така, докато не видях на таблото, че чакания от нас влак няма да дойде на време, а се движи с два часа закъснение. Два часа не бяха фатални за плана ни. Малко по-лошо изглеждаше, когато половин час преди да измине закъснението от два часа, на таблото се изписа цифрата три вместо две. Малко по-късно се смени с четири и половина. Изглеждаше, че този влак просто е заседнал на някоя гара на половин час от нас и си седи там, а някой само сменя часовете закъснение. И докато осъзнавахме как ще пристигнем по тъмно, за малко да изпуснем друг влак, отиващ в Лъкнау, защото погледите ни бяха вперени в закъснението на избрания от нас. Забавата далеч не остана само на перона. Не само ние бяхме учудени от билетите за спален вагон без запазени места. Всеки, когото питахме, ни препращаше на някъде, от където пак ни препращаха на другаде. Най-накрая се настанихме на две свободни кушетки, с уговорка да ги освободим, когато се появят пътниците, имащи билети за тях. Това така и не стана до момента, в който към десет вечерта пристигнахме в Лъкнау.
Буквалният превод на името на града звучеше малко като подигравка с нас, докато три часа бродихме из тъмните безлюдни улици на двумилионния град в търсене на подслон. Всеки хотел, в който попадахме, разбиваше напълно мита за евтината Индия, предлагайки цени, многократно по-високи от тези в Непал. Тези, които пък изглеждаха по-приемливи, бяха пълни. Най-накрая дългото ни търсене даде резултат и намерихме новия ни дом за следващите три дни. Лъкнау беше за нас нещо като място за адаптация към новата държава и голям град, в който да се оправим с битови задачи, като купуване на GSM карта, за която бяхме прочели, че изискванията са се променили доста в последните два месеца, и за туристи като нас, сдобиването с такава вече не е толкова лесно. След три дни в Лъкнау, впечатленията ни бяха различни от очакваното. Индия не изглеждаше нито толкова пренаселена, нито толкова мръсна, колкото мислехме. Следващата ни цел беше малкото градче Каджурахо, известно с красивите храмове и още по-известно с секс сцените, изобразени на тях.

Катманду и Покара

Ако с две думи трябва да опиша Катманду, те биха били разкошен хаос. Но ако имам право само на една, то тя би била КЛАКСОН. Особено от гледна точка на хора, мислещи си, че им предстоят месеци в Индия, държава с доста повече хора, хаосът, който трафика в Катманду създава, беше леко плашещ. По големите улици, ако приемем че предимството е право пропорционално на теглото на участника в движението, то всичко става разбираемо и просто. Далеч не такова е положението по малките улички и алейки. Няма никакво значение, колко пешеходно изглежда едно пространство. То просто не е такова. Моторите са превзели града. С мотор, хората като че ли само в банята не ходят. На стъпалата на всяка къща има направена рампа за мотори. Там където няма, се използва малко помощ или повече газ. Вървиш си по улицата, отваря се входната врата на някоя къща и от там излиза … мотор. Ако дойдеш от провинцията с мотор и си вземеш стая в хотел, то съвсем нормално е рецепционистът да ти помогне да го изкатерите по десетината стъпала, за да го паркираш във фоайето на хотела.

Това, което ми правеше силно впечатление и не престана да ме учудва до последния ден, беше смелостта или безразсъдността на мотористите . Най-хубавото е, че никой не кара бързо. За сметка на това предимство или оглеждане са думи, неясни за всеки уважаващ себе си непалец. Представете си улица широка пет-шест метра. Запълнете я в представите си с пешеходци, моторчета, рикши и някоя друга малка кола. Ако, погледнато отгоре, асфалтът на въображаемата улица се вижда, значи е пропуснато някое моторче. А сега си представете пролука между две сгради, толкова широка, че средно статистически човек да трябва да ходи с малко завъртени рамене, за да минава. За такива улички се прилага изцяло прибиране на огледалата на мотора навътре над кормилото, така че не само да не закачат стените, но и да не разсейват шофьора в устрема му напред. И за да не трябва всеки път, когато се минава през такава пролука между сградите да прибират огледалата си, те просто винаги са прибрани. И тук идва действието в цялата картинка. Моторчето, което се е засилило по малката „уличка“, влиза в натовареното движение все едно излиза на писта, след престой в бокса. Само газ, клаксон и никакво оглеждаме. Всичко е изцяло на късмет. Просто няма начин мотористът да е успял да види каквото и да е преди да влезне с бясна скорост в улицата. И оцеляват. Нямам идея как, но може би тук помагат множеството им божества, разпределяйки си бденето над огромния брой шофьори самоубийци.

От друга страна, ако поне по нещо се познава дали от някъде ще изскочи някакво превозно средство, то това ще е по звука от клаксона му. Клаксонът се използва за всичко – когато си попаднал в безумно задръстване и виждаш, че с клаксон и без клаксон нещата няма да се променят, когато няма никой на празна права улица и е два през нощта, когато навлизаш в кръстовище и като цяло по всяко време. Докато се чудихме защо всички рикши толкова често и ненужно ползват звънците си, забелязахме, че те просто са свързани с предните им спирачки и всеки път, когато намаляват или спират, звънецът звъни. Не знам дали при моторчетата клаксонът е свързан към газта, но поне така звучи. И докато тротоарите са единствено на големите булеварди, в жилищните квартали всички се борят за парче от улицата. Там е трудно дори да си чуеш мислите от постоянния вой на клаксони. Странното е, че никой не им обръща внимание. Или поне така изглежда на пръв поглед. Всъщност дори и ние за няколкото дни в Катманду се научихме да не подскачаме първо нагоре, а след това да залягаме встрани при всеки проглушителен звук на два метра зад нас. Правилото в мешавицата между хора, рикши и мотори е, че всеки пази предния. Този отпред изобщо не се интересува какво става зад него. Той може и не само може, но и го прави, да кривне в най-невероятна посока, без да се обърне и за секунда. Това е проблем на задния. Той очаква всичко. Изглежда обречено на провал, но работи. И всъщност клаксоните не са много повече от чисто предупреждение, че нещо се движи зад теб. Може и да значат пази се от пътя ми, но никой не го прави, най-малкото защото няма къде, и по-скоро, защото дори и да се дръпнеш от пътя на някой, след секунда ще дойде друг и пак ще иска да спреш, за да мине. И така никой до никъде няма да стигне. Местните са проумели прекрасно това и се движат по улиците все едно са с тапи за уши. Странно е, но навикът се придобива сравнително бързо. Просто знаеш да не изскачаш рязко на страни и си вървиш на където си тръгнал, без изобщо да се съобразяваш с тези зад теб.

В Катманду храмовете са навсякъде. Вървиш си по улицата, редицата от сгради е плътна, а всеки партер или дори мазе са превърнати в магазинчета за нещо. Особено в квартала, набеден за туристически, буквално няма място да се седне, защото навсякъде са опънати сергии, повечето от които са просто черджета постлани върху някое ръбче, бордюрче или стълби на затворен магазин. Единственото, което може да прекъсне поредицата магазини, са храмовете. Те могат да са на най-причудливите места. В мазе, на първия етаж, в гаража до месарницата. Просто това са помещения с една статуя в тях, отворени за всеки. Освен този тип храмове, има и просто ниши с образ на божество в тях, които също могат да са навсякъде. Разбира се, има и цели сгради, като и при тях местоположението им е забавно нещо. Въпреки че, вървейки по тесните улички, усещането е за забързан препълнен с хора и трафик град, повечето алейки между сградите водят до нещо, приличащо на градски оазис. Това, което се крие между високите сгради, са просторни и спокойни вътрешни дворове. Освен играещите си деца, бабите и котките, съвсем нормално е в тези дворове да има и огромни храмове. Те могат да са старинни или чисто нови, изящно декорирани или прости бели постройки, но това какво ще откриеш, шмугвайки се в някоя тясна пътечка между сградите, по нищо не се разбира, преди да го видиш. Уличките между сградите са толкова малки и невзрачни, понякога дори просто тунелчета, в които трябва да се навеждаш, че не веднъж бяхме убедени, че влизаме направо в нечия къща. В Непал хората са определено религиозни. Това, което не можахме да проумеем, е отношението им към храмовете. В никакъв случай не се опитваха да запазят добрия им външен вид и ако слагането на грозни метални решетки е в реда на нормалното, то това, което ни учуди повече, беше как храмовете се използват за простиране на дрехи, за спане или хранене от страна на по-бедните хора. Стъпаловидната архитектура на някой от тях е, като че ли измислена за простор на изпраните в близкия канал дрехи, а докато те съхнат, сенчестата част се превръща в стъпаловидна закусвалня с място и за следобедна дрямка. Лошото е, че за чистотата на тези мултифункционални постройки никой не се грижи, а пликчетата от прането и закуските, хартиените чинийки и всичко останало се зарязват там, където са използвани за последно. Очевидно това, че мястото е свято, изобщо не налага то да се поддържа чисто. А ако някой се чуди къде са въжетата, на които се простира, такива просто няма. Това, че нещо е изпрано, не означава, че е чисто или, че след като изсъхне, ще е чисто. Първото е защото, докато се пере, не е ясно дали водата, която се използва, се замърсява от дрехите или дрехите от водата. А второто е, защото изпраните неща се простират директно върху земята, била тя стъпаловидния храм, мръсната трева или просто някое по-равно място. Важно е през вода да се мине.

Бях убеден, че режимът и липсата на ток са останали само в Етиопия и в спомените на някой сънародници. Непал ни доказа, че това не е така. В най-големите им градове Катманду и Покара ток имаше през по малко от половината на денонощието. Преди да разберем, че моментите на спирането и пускането му не са загадка, а часовете за всяка седмица все пак се знаят предварително бяхме убедени, че непалците са най-спокойните и търпеливи хора на света. За да не вземат все пак хората да свикнат, режимът се сменя не само всяка седмица, но и в дните от нея няма два с еднакъв график. Общото между всички дни е, че токът се спира два пъти за общо дванадесет – тринадесет часа. Групите може да са от шест и седем часа, но може и да са три и десет часа. Така съвсем спокойно може токът да го има само след като всички са дълбоко заспали, да го спрат малко преди да се събудят, и да го пуснат докато хората са в движение или на работа през деня. Доколкото разбрахме от персонала на хотела ни, причината за този режим не е в това, че Непал не произвежда достатъчно ток за нуждите си, а в това, че част от него се изнася за Индия. Липсата на ток не се отразява много на магазините, ресторантите и хотелите, повечето от които имат генератори, или акумулатори с инвертори. Само в по-скромните хотели като този, в който ние бяхме, на рецепцията, освен листа с режима за седмицата, имаше и свещи. Въпреки това, за заблуда на противника, самата рецепция и стълбището бяха осветени постоянно.

Наложи ни се да прекараме малко повече от седмица в Катманду, защото изваждането на индийски визи е едно продължително приключение. Това, което знаехме от туристите, минали вече през това упражнение, беше, че документите трябва да са попълнени абсолютно прецизно, дори и полетата им, за които събиране на информация отнема часове. Едно от тези полета беше адресът на хотела ни. Никой рецепционист и дори и управителят нямаше идея за точния адрес. Казват ти квартала и по името всеки го знаел. С помощта на карта и адресите на околните туристически агенции съчинихме нещо, но за полето пощенски код никой нищо не знаеше. По форумите пишеше, че с празно поле няма да минат документите, но никой не се беше сетил да напише, че целия град Катманду е с един и същи пощенски код. С доста обикаляне и питане се добрахме и до тази ценна информация. Както и очаквахме, след като си бяхме попълнили всичко изрядно, нямаше повод да ни върнат. Оставаше само да чакаме отговор от Индия, и дори отговор на проверка в София, най-вероятно, че дядовците ни не са пакистанци. Това не е шега, поле с такъв въпрос наистина има. След като изчакахме седмицата за отговор, се сблъскахме със следващото, за което бяхме подготвени. Въпреки че цената на визата е една и съща, независимо дали ще е валидна за максималните шест месеца или само за един, от посолството в Катманду изобщо не обичат да издават шест месечни визи. Ако случайно някой иска такава, започва голямото мотане, докато на някой нервите не издържат. Имахме късмет, че и тук пазаренето вървеше. Казаха ни, че не са получили отговор от София, а без него могат да ни дадат не повече от тримесечни визи. Ако не ги искаме, трябва да проверяваме всеки ден докато, и ако изобщо, този отговор дойде. Предполагам, за да си спестят тормоза всеки ден, служителите с малко чудене, но все пак лесно се съгласиха на компромисен вариант за четиримесечни визи, без чакане на отговор. На нас повече не ни трябваше и всички бяхме щастливи.

Освен че отнема доста време, друг проблем с взимането на индийски визи няма, но поне не ни уплътниха цялата седмица с висене в посолството. Така успяхме да се разходим в и около Катманду. Градът е пълен с туристи. Дори и в сезона, в който не би трябвало да са много, на нас ни изглеждаше, че просто туристите превземат града. В отговор на това, непалците се опитват да припечелят от всичко, до което туристите биха искали да се докоснат. Това, което ни разсмя най-много, беше таксата за вход на площад. Такова нещо не бяхме и подозирали, че може да има. Но като казвам площад, изобщо не визирам пространство оградено от красиви сгради, отделено от лудницата на града и превърнато в туристическа атракция. Тук ставаше дума за част от града, с оширени улици и наистина няколко площадчета, и около всички тях стари сгради. Но цялото това пространство си беше част от града. Обичайният трафик, безброй клаксони, сергии, магазини и хиляди преминаващи хора бяха съвсем нормална част от пейзажа.

Ябело

За наша радост, липсващият паспорт на Яна не ни създаде никакви неприятности при поредното ни прекосяване на половин Етиопия, на път за Адис. Колкото и да изпиша, няма да е достатъчно, за да изкажа благодарностите ни към г-н Панов, посланик на България в Етиопия. След всичките му усилия Яна се сдоби със странен документ, за който не бяхме и чували. Заместителят на паспорта й представляваше лист с размер А5 и носеше гръмкото име Emergency Travel Document. Върху това листче бе залепена снимката на Яна и беше написан точния маршрут на полетите ни на път за дома. До избрания от нас полет имахме десет дни, но решихме, че не си струва риска Яна да се разхожда из страната с такъв документ за самоличност. От друга страна в Етиопия беше останало само едно място, което искахме да видим или по-скоро аз много държах да видя. Хубавото беше, че колкото на мен не ми се стоеше в Адис, толкова Яна чувстваше приключението за приключило и не й се мърдаше от там. Така аз потеглих към Ябело, а Яна остана в компанията на вече не толкова новите ни приятели в Адис.

Градът Ябело е на под сто километра от най-използвания граничен пункт между Етиопия и Кения. Въпреки че точно минаването през този пункт да беше плана ни до преди няколко седмици, аз не бях тръгнал на там. Докато се вайках пред нашия водач в долината на Омо, че така и не успяхме да видим зебрите в националния парк до Арба Минч, той ми каза, че това значително по-лесно може да стане в близост до Ябело. И така, зебрите бяха целта на моята едноседмична мисия. Естествено те живееха в парк, и естествено, за да вляза в него трябваше да ми прикрепят скаут. Нямайки никаква представа колко време ще ни отнеме да намерим раираните животни, реших да заложа на два дни и една нощ в парка, с възможност да остана и повече, ако целта се окажеше добре скрита. След не повече от половин час от напускането ни на града или към осем сутринта аз вече клечах в изсъхналите треви само на няколко метра от стадо зебри. Макар че още при тръгването ми от Адис бях приел възможността да не видя и една зебра, късметът беше определено с мен. След като прекарах всичкото време, което исках в близост до животните, скаутът ми и неговият приятел решиха да дадат всичко от себе си, за да не скучая през двата дни, които си бях отделил. Първо отидохме до най-големия в Етиопия пазар за камили, намиращ се точно на границата на парка. Просто имах късмет да съм там в точния ден от седмицата. Всички бяха толкова заети в пазаренето и оглеждането на едногърбите животни, че аз учудващо успявах да остана почти незабелязан. Пазарът беше оживен и шумен и започвайки на обед се очакваше да продължи до късно. След като по пътя за пазара скаутите разказваха разгорещено, колко гепарди има в парка и как почти няма турист, който да не успее да зърне някой от тях, решихме да оставим търговията с камили и да тръгнем из храстите в търсене на големи котки. До залез слънце кръстосвахме всевъзможни пътечки и горички и дори прекарахме един час скрити в храстите, чакайки животни, идващи на водопой, на едно от направените за целта водоемчета. Може и да съм един от малкото туристи, невидели гепарди в Ябело, но все пак се утешавах, че зебрите, за които бях дошъл, не бяха само на теория обитатели на парка. Последният ми реален шанс да видя хищни животни беше ранната сутрин на изгрев слънце. И двамата скаути нямаха нито палатка, нито чували, и въпреки че бяха учудени от идеята ми да ме оставят да спя сам, не след дълго я приеха. Взех си раницата от тяхната квартира и се отправих в пълния мрак да търся мястото, което по-рано през деня ми бяха показали. Лутането ми не беше хич кратко, тъй като пейзажът и през деня изглеждаше еднакъв на всякъде, а през нощта откриването на малкото ориентири, които си бях набелязал беше почти невъзможно. В един момент си харесах една полянка и без идея дали това е мястото, което търсих, реших да спя на нея. Часът беше към осем, но пълното спокойствие в парка беше само няколко минути докато си избирах място за палатката. Изведнъж тишината беше нарушена от гласове на много хора идващи от пазара, минаващи на метри от мен и продължаващи на някъде в тъмното. Бях си избрал поляна намираща се на десетина метра от път, който изобщо не подозирах че е там, и то път, по който сигурно се прибираха две села хора. Знаейки колко любопитни са Етиопците и с колко безкрайно много време разполагат реших, че ще е глупаво от моя страна да привлека тълпата да гледа как се опъва палатка и как се готви на бензинов котлон. Седнах кротко до раницата си и зачаках. Мина сигурно около половин час и тълпата се източи. Точно реших да продължа с дейностите си, когато чух разговор на двойка, задаваща се по пътя. Тук късметът определено вече не беше с мен. Двойката се оказа съставена от едни доста пиян мъж и малко по-малко пияната му жена, която с викове и крясъци се опитваше да го накара да върви към вкъщи. На метри от моето място мъжът реши, че няма да върви повече и двамата седнаха и почнаха да си говорят. Ако от трезви етиопци е трудно да се отърве човек, от пияни сигурно е невъзможно. Отново трябваше да чакам тихо и кротко в пълния мрак. Поне имаше страхотни звезди. По едно време ми писна и по най-незабележимия и безшумен начин опънах спалните си приспособления. През това време виковете и песните на пияните ми съседи не спираха. Или по-точно спираха за по минута, в която да се обнадеждя, че може би са си тръгнали и след това започваха отново. Точно влезнах в палатката и чух стъпките им да се приближават към мен. В непрогледната тъмнина трябва да е било чисто съвпадение, че клатушканията им из поляните са ги довели точно до моята палатка. Първо платката бе подробно огледана с фенерче, но след като започнаха да побутват от тук от там, нямаше как да не изляза и да не ги помоля на висок тон да си тръгнат. Изглеждаха истински изплашени, виждайки нещо да излиза от купчината плат и след това да им говори на неразбираем за тях език. Изгонването им се оказа хиляди пъти по-лесно отколкото очаквах.

На сутринта обикалях дълго преди скаутите да ме открият. За съжаление освен същото стадо зебри, други животни не успях да открия. Следващата идея на моя скаут беше да ме заведе на седемдесет километра от Ябело на място, на което се среща другия вид зебри. Животните от него били по-едри и още по-красиви. Идеята беше добра, но се оказа, че изпълнението й е невъзможно, освен ако човек си има джип или поне средства да си наеме такъв. Последната атракция, която хрумна на скаута, беше да хванем рейс до другия край на парка, където могат да се видят стада от антилопи. Четири-пет часовото ни търсена все пак даде резултат и макар и отдалече, успяхме да видим всички животни, които очаквахме да срещнем. Дори и да не ги бяхме видели, аз нямаше изобщо да съм недоволен, тъй като разходката из толкова прекрасно място сама по себе си беше достатъчна като емоция. Докъдето ми стигаше погледа се виждаха малки хълмчета, покрити със светло жълта изсъхнала трева, контрастираща с ярко червената почва на пътечките, виещи се из тях. И ако това не беше достатъчно нестандартна гледка, зебрите и огромните дървета с широки плоски корони изграждаха напълно африканския пейзаж.

Имах още едни ден до тръгването ми обратно към Адис и въпреки че изглеждаше доста смело начинание, реших да пробвам да отида до селцето Ел Сод, известно с вулканичния кратер в близост до него. Начинанието ми изглеждаше малко по-трудно, защото транспорт до Ел Сод няма, а аз имах само един ден, в който да тръгна и да се върна до Ябело. Определено достигането до Ел Сод е забавно нещо. Отново малкото туристи тръгнали на там се радват на наетите от тях джипове. Местните хора си уговарят някое моторче да дойде от Ел Сод до главния път, на 18 километра от селото, и да ги вземе, когато слезнат от рейса. Останалите ходят пеша. Дори и да иска човек да си вземе превоз от главния път, такъв просто няма. Хубавото в дългата разходка за мен беше сутрешната прохлада и пълното спокойствие по пътя през абсолютната пустош. Изсъхналата трева се простираше до безкраят, малкото дървета около главния път бързо изчезнаха и ниските обли хълмове около мен по нищо не издаваха, че съм на няколко километра от прекрасно оформен кратер на вулкан. Изненадата ми, стигайки в селото, беше пълна. Представях си, че трябва да изкача някое съседното хълмче за да видя кратера, а се оказа, че ръбът му е на двадесетина метра от пътя, минаващ през селото. Гледката беше невероятна – дълбок около 400 метра кратер със стръмно отсечени склонове и малко чисто черно езеро в средата. И тук правителството беше развързало ръцете на местните водачи да изкарват по нещо от туристите. Бързо ми обясниха, че дори нямам право да гледам от ръба без да си наема водач. Спокойствието си остана само по пътя. Черното езеро далеч не е само туристическа атракция. То е едно от големите находища на сол в Етиопия и дава прехрана на местното население. Добивът се регулира от държавата, която взима такса за всеки изнесен чувал, а също така определя, в кои дни каква сол може да се добива. Видовете сол са три – черна, бяла и кристална. Черната се използва само за животни и изглежда като постоянен и неизчерпаем ресурс поне със методите, които месните хора използват при добиването й. Достигането до езерото в кратера отнема около един час по стръмна и виеща се камениста пътечка. Хората желаещи черна сол наемат някой от селото, предоставят му магарета и чували и го пращат да се труди. Това е единствения вид сол, която може да се добива всеки ден. Работниците използват доста причудлив метод за извличане на черна сол от езерото. Всеки от тях взима по един голям леген и започва да плува към някоя от пръчките стърчащи из езерото. Още докато слизах надолу видях странни пръчки, подаващи се от водата, но нямах идея за какво са. Самото плуване е доста смешно, защото заради солеността на водата в дълбокото иначе езеро, хората изглеждат като легнали в плитка локва, с цялото си тяло стърчащо над нея. Това от една страна им гарантира, че няма да се удавят лесно, но от друга прави живота им черен като солта, за която се борят. Въпросната сол е черна, защото е смесена с голямо количество тиня от езерото и съответно се намира на дъното му. За да достигнат до нея хората трябва да се гмурнат три-четири метра в солената вода. Изплуването нагоре е лесно независимо колко сол са успели да съберат в шепите си, но самото стигане до дъното отнема доста усилия. Пълните шепи се изсипват в големия леген и следва ново гмуркане. Когато всички натрошени частици от дъното бъдат събрани в действие влизат пръчките, показващи се над водата. Освен за връзване на легените те служат и за натрошаване на солта по дъното на езерото. След дълго и упорито забиване на пръчката новият материал е подготвен и само чака да бъде извлечен на повърхността. Напълнените легени се изсипват в чували и натоварена на магаретата, солта поема към върха на кратера.

Бялата сол се образува при изпаряването на водата от езерото и остава като тънък слой върху изсъхващата земя. Тя е изцяло годна за консумация от хора и съответно цената й е значително по-висока. Бялата сол се добива само в сухия период, когато нивото на езерото се понижава всеки ден, въпреки няколкото малки изворчета, пълнещи го непрестанно. Последният вид сол в езерото е кристалната сол. Това са кристалчетата сол, образуващи се около всяко твърдо нещо по краищата на езерото. Процесът на изграждане на тези кристали е толкова бавен, че дните в годината, в които е разрешен добива на кристална сол са не повече от десет. В тези дни в Ел Сод се събират хиляди хора, окупиращи целият бряг на езерото и събиращи ценните кристали. Ако бях дошъл на следващия ден щях да оцеля точно един от тези дни, в които гледката била впечатляваща. За съжаление нямаше как да остана, тъй като бях зарязал целия си багаж в Ябело.

На връщане към главния път нямах време да стигна до някой от другите кратери в района, но поне можах да се отклоня далеч от пътя, минавайки през безкрайните поляни със суха трева и бодливи храсти. Прибирането ми бе една от малкото разходки в Етиопия, през която не се натъкнах на никакви хора, и това беше наистина учудващо. За сметка на липсващите хора, животните бяха навсякъде около мен. Като изключа зебрите, всички други животни, които толкова търсехме със скаута в парка, тук бяха значително по-многобройни. Дълго време си играхме на криеница и гоненица между храстите. И с криенето не се справях задоволително, но с гоненето просто нямах шанс. Пейзажът около мен и притичващите животни създаваха едно от най-африканските усещания за цялото пътуване. От тук ми оставаше само двудневното пътуване до Адис и от там прибирането в България, за която все по-често си мислех.

Подкрепете нашето пътешествие

 

aaa

Десанеч

Тръгвайки с шест месечни визи не си представяхме да останем в Етиопия повече от три месеца, но за наше учудване не бяхме прави. Не само това, но дори ни се наложи да удължим престоя си с месец. Причината беше силното ни желание да се върнем отново в долината на Омо преди да поемем към Кения. Сдобихме се с кенийски визи, разделихме се с Адис и пътешествието отново започна.

Нещата, от гледна точка на транспорт, които преди ни се струваха невъзможни, сега ни изглеждаха рутинни и всичко се получаваше с лекота. Успяхме за един ден да тръгнем от Арба Минч, да стигнем до Кей Афер, от там до Димека, да прекараме цял следобед на пазара там и вечерта да пристигнем в Турми. Точно се радвахме, колко се нареждат нещата, когато Яна каза, че и няма чантичката с документите. Нищо смислено не бяхме загубили за тази половин година и не вярвах да има дори и малък шанс да изчезне нещо толкова важно. Обърнахме всичко наопаки, започвайки с леко нежелание, че трябва да разравяме раниците, но с напредването на търсенето, то се превръщаше в засилваща се паника. Единственото успокояващо беше, че аз бях убеден, че след като взехме кенийските визи, бях прибрал и двата паспорта при мен. Така че единственото важно, което можеше да липсва, бяха малко пари и две банкови карти. След четири раници, обърнати наопаки, и един час по-късно, налице беше само първата ни сериозна загуба. Дойде време да се уверим, че поне паспортите ни са в нас. Рутината, всяко нещо да отива на мястото си, развита за тези шест месеца, се оказа по-силна отколкото предполагахме. Оказа се, че все пак Яна е прибрала прилежно своя паспорт, а аз само моя, така че спокойствието, което се опитвах да поддържам през цялото търсене, вече беше без основи. Часът беше около десет вечерта, бяхме в село, в което мобилните телефони не работеха от пет дни и ни липсваше една слабо казано важна вещ. Телефонът беше проблем, защото много ни се искаше да звъннем в Адис и да разберем, че цялата чантичка се е изтърколила някъде, и в тъмната утрин, докато потегляхме, просто не сме я видели. Естествено искахме да блокираме и картите, но и двете неща трябваше да почакат най-рано до сутринта.

За наше съжаление в Турми, освен мобилните телефони, не работеха и няколкото стационарни. След тази новина единственото, което ни оставаше, беше да чакаме стоп по безлюдния сутрешен път към Димека. Попроветрихме си главите в каросерията на едно бързо камионче Isuzo, което успя да ни докаже, че в долината на Омо на тези камиони наистина е забранено да возят туристи извън кабината. Успяхме да умилостивим полицаите в Димека с историята си за загубения паспорт и как тези мили хора са ни направили услуга да ни вземат. На шофьорът му се размина, но ние се оказахме в непроменено положение относно връзката ни със света. Полицаите казаха, че и тук мобилните телефони не работят от няколко дни, а всички стационарни са добре заключени, тъй като е неделя и всички почиват. Добре, че се позовахме на мъдрата мисъл, че проверката е висша форма на доверие, и започнахме да обикаляме с телефони в ръка. Все пак имахме някаква капка късмет и за учудване на полицаите намерихме обхват. Не само ние, но и цялото село ходеше на въпросния завой на пътя, за да говори по телефон, но това предполагам само двамата полицаи не знаеха. Единственото, което си спестихме беше поредната разходка до поредното по пътя село, но късметът ни свърши тук. И последната ни надежда отпадна. Трябваше да започнем да мислим по действителността, в която ясно стояхме ние двамата и само един паспорт.

Съвсем очевидно беше, че Кения отпада на дадения етап, а бяхме само на петдесетина километра от границата. Това, че трябва да се върнем до Адис беше ясно, но дали от там щяхме да можем да продължим отново, нямахме никаква представа. Така и така бяхме изминали целия път до Турми, и за да не е напразно нашето усилие, решихме да изпълним планираната финална обиколка на племената, а после каквото ще да става. Едно от племената, които не бяхме видели, беше Десанеч. Те обитават делтата на река Омо, в граничните райони между Етиопия и Кения и началото на езерото Туркана. Планът ни беше да стигнем до последното етиопско село – Оморате и там да прекараме няколко дни с Десанеч. Оморате е и един от възможните гранични пунктове за Кения, въпреки че селото се намира на десетина километра от самата граница, и най-вече, въпреки че на кенийска земя няма граничен пункт. Всеки излезнал през Оморате трябва да стигне до Найроби, където да получи входен печат. Това било рутинна практика, въпреки че на нас ни изглеждаше доста рисковано и не го обмисляхме дори и докато все още притежавахме два паспорта. Хванахме на стоп един полицейски джип, който през цялата седемдесет километрова отсечка черен път се опитваше да набере нужната за излитане скорост, но така и не успя да излети дори и от завоите. Оставиха ни точно пред двора с голям надпис „Имиграционни власти“ и ние небрежно поехме бързо в посока далече от него, докато те ни казваха да минем да се регистрираме. Надявахме се, че сме се разминали с това, но хотелиерът, в чиито двор си опънахме палатката ни каза, че е необходимо да го направим и то същия ден, въпреки че нямаме намерение да ходим в Кения. Всички туристи трябвало да се записват. Нямам представа защо никой от пътуващите, с които разговаряхме в Турми, които се връщаха от Оморате и знаеха, че сме загубили един паспорт, не ни казаха тази малка подробност. Но вече нямаше какво да направим. Защо не бяхме видели удебеления шрифт, с който пишеше точно това в пътеводителя, е отделен въпрос. Реших да се правя на хитър и да отида сам с шофьорските книжки и на двама ни. Както и предполагах номерът не мина. Граничарят поиска паспорти, и като му казах, че моя е в мен, а другия сме оставили в Адис, започнах да си представям кашата, в която можеше да се забъркаме, особено спомняйки си за случилото се в Кибиш. Де факто, Оморате беше единственото място в Етиопия, на което ни искаха паспорти. Поредица грешни ходове. За наше щастие, хората се оказаха доста разбрани, и имайки стара любов към българите, добри техни приятели от комунистическото минало на двете държави, ни оставиха да се забавляваме около Оморате, с уговорка да оставя моя паспорт при тях като гаранция. Оморате, както и Димека, Турми и Кей Афер е изкуствено създадено село, единствено с цел да подслони няколкото сгради на държавната администрация. Покрай това, че до него има и път, селото се е превърнало и в удобно място за търговия на номадското иначе племе. Интересното тук е, че няма фиксиран пазарен ден. Всеки ден е пазарен. Другото интересно около Оморате е моста над Омо. Мост силно казано, защото от него са останали само някой части. Или по-точно всички части без централната подпора, на която са стъпвали две огромни метални конструкции. Сега от далече се виждат двата края на моста и потъващите в средата на реката пътни платна. Доколкото разбрахме, причината за падането му била лошото изпълнение и лошите материали. Сега мостът се строи отново, но проблемът бил в това, че въпреки че е нает чуждестранен изпълнител, условията към него били да работи само с етиопски материали.

На племето не изглеждаше да му липсва моста. Добре познатите ни лодки, построени от един ствол на дърво, постоянно прекосяваха реката. Дори станахме свидетели как се пренася крава на другия бряг. Не, не я качват в тясната лодка. Просто кравата се завързва добре за лодката и всички поемат напред. Думата добре очевидно беше моя интерпретация, защото по едно време лодката и кравата започнаха да се отдалечават една от друга, а хората викаха в паника, опитвайки се да направят нещо.

Десанеч не живеят в Оморате. Може и да има някой друг техен представител, но това са хора загърбили племенния живот и традиции и изцяло посветили се на туристите. А такива не липсваха. Дори и в най-слабия туристически сезон, в който бяхме ние, по прашния път за селото всеки ден вдигаха пушилка бързащи джипове с чуждоземни гости. Тук е единственото достижимо по път място в южната част на долината на Омо, от което може да се види самата река. И никой не искаше да пропусне тази възможност. Всички имаха отделени по около два часа по програма за Оморате. Половин час за регистриране при имиграционните, половин за пиене на безалкохолни в съзерцаване на реката и един за разходка с лодка до другият и бряг и среща с Десанеч и техните сергии със сувенири. Едната част от туристическия ритуал не можахме да пропуснем, колкото и да ни се искаше. Но вместо да прекосяваме реката, решихме да се поразходим из пустинния пейзаж в търсене на истински дасенеч селища. Също както много от племената, които бяхме видели, и Десанеч са номади следващи стадата си в търсене на оскъдната паша. Домовете им са изградени от няколко десетки пръчки, въжета и всевъзможни материали за покриване на конструкцията. Всяка от къщите им може да бъде разглобена за часове, натоварена на няколко магарета и понесена към някое ново място. Самите села бяха подредени по странен начин. Къщите образуваха кръг, като цялото село не беше нищо повече от оградено парче пустиня. Входовете бяха насочени навътре, а пред някои от тях имаше забити по една дълга пръчка, стърчаща към небето, и една по-къса, върху която имаше нещо увито в чувал. По наличието на тези пръчки пред някоя къща може да се каже, че точно в нея живее главата на семейството. За пореден път имахме огромен късмет. Бяхме уцелили точния месец, в който се провежда най-значимия за племето Десанеч ритуал – Дими. Любезността на домакините ни се изчерпваше с това да ни поканят да присъстваме на церемонията им на залез слънце, но това далеч не значеше, че ще пропуснем дългите пазарлъци относно цената на това удоволствие. Ритуалът Дими се провежда всяка година по време на сухия сезон. Всеки мъж участващ в празника се обявява за възрастен, но основната цел на церемонията е да бъдат благословени младите момичета с пожелания за плодовитост и здраве. Освен песните, танците и благословиите на старейшините не се пропуска и голямата почерпка. За дните, в които се провежда церемонията във всяко село се заколват десетина крави, които биват дружно изяждани, поне по мое мнение съвсем сурови. Нищо в подбора на сезона за провеждане на ритуала не е случайно. По време на големите суши пашата за добитъка съвсем изчезва и същото става и с млякото. Липсата на мляко се замества удобно с месото от заколените за церемонията животни. Идеална традиция, спомагаща за оцеляване на племето в сухите гладни месеци. Връщайки се в селото в късния следобед, не само успяхме да видим какво се крие на пръчките увити с чували, но племето Десанеч онагледи и отговора на чуденето ни, защо след толкова месеци бродене из тази държава, не видяхме нито една голяма котка поне за миг. Парадното облекло на всеки глава на семейство задължително включваше кожа от гепард или леопард и шапка от пера на щраус. За дамите имаше по една кожа от маймуна колубъс. Повечето от тези животни отдавна бяха изчезнали от територията на племето, затова се налага за нови трофеи да се прибягва до услугите на племената, живеещи в националните паркове Маго и Омо. Въпросните котки бяха толкова малобройни дори и в тези паркове, че никъде не срещахме реклама за сафарита, на които да се виждат такива животни.

Подкрепете нашето пътешествие

 

aaa

Гамбела

Гамбела беше изцяло моя приумица. Бях чел, колко запазена е природата, как животът на хората не се е променил особено от доста години и това май ми стигаше. В Гамбела туристите са рядкост. Искаше ми се да вярвам, че това се дължи на продължителните конфликти между племената обитаващи района и дори на случая с няколкото застреляни чужденци, а не на факта, че там няма какво да се види.

Основните племена, живеещи в Гамбела, са Ануак и Нуер. Дългогодишните битки между тях са спрели преди няколко години и за краткия ни престой не усетихме никакво напрежение или лошо отношение на едните към другите. Хората и от двете племена приличат толкова на средностатистическите етиопци, колкото и на европейците. Просто нямат нищо общо, освен може би, че всички са човешки същества. За разлика от не много тъмните етиопци с доста европейски черти, хората от Гамбела са наистина черни, с много изразени африкански черти. Дълго време седях и гледах множеството от хора, минаващи по една от оживените улици, в опит да открия какво прави гамбелците толкова различни от останалите. Минах през доста предположения, но всички те отпадаха с още малко наблюдения. Гамбелците са много слаби, но такива са и останалите етиопци. Други предположения бяха, че вратовете им са по-къси или, че рамената им са неестествено вдигнати. Може би бяха малките тазове и рамена? Много време отделих, чудейки се коя е тази им черта. Мога да кажа, че са много красиви хора, стройни, издължени, слаби, изправени. Отговорът се оказа в профила им. Сравнявайки ги с останалите хора на улицата, с учудване забелязахме, че и при Нуер и при Ануак най-издадената част на лицето им в профил бяха устните, а не носовете както при нас и при останалите етиопци. Беше толкова очевидно, а ми отне толкова много време да го видя. Това, което пък отличава едното племе от другото са белезите по лицата на Нуер. В знак на принадлежност към племето, момчетата Нуер се сдобиват с няколко черти през цялото чело от ухо до ухо. Линиите са успоредни през около един пръст разстояние и както и при другите племена, украсяването се извършва с остър предмет. В анфас изглеждат все едно някой е пуснал половината им глава в машина за рязане на хляб, след това е слепил частите, но е забравил да избърше лепилото, излязло между отделните части. Странна гледка е разхождащ се по улицата добре сложен мъж в изискан костюм, с вратовръзка и в добавка на това с няколко брутални белега на челото. Другото характерно и за двете племена е, че мразят да ги снимат. Колкото и да се усмихвахме и молихме, не успяхме да навием дори един от тях да позира, а знаейки и че са агресивни и войнстващи хора, решихме да не пробваме с хитрости.

Докато се разхождахме из безкрайните мочурища и равни поляни на националния парк Гамбела, попаднахме в едно село населено от Ануак. Възрастните отново не позволяваха да ги снимаме и ние решихме да пробваме с децата. Изглеждаше, че те нямат предразсъдъци и дори им е интересно да видят себе си на дисплея. Като цяло винаги казвам, че дисплеят ми е счупен и отбягвам да показвам снимки, но този път пристъпих този си принцип и чак след това разбрах колко съм сгрешил. Десетките радостни деца привлякоха вниманието на родители и роднини. След кратко задружно гледане на снимки избухна небивал скандал. Нямахме никаква идея какво породи тази им реакция. Нищо не искаха от нас, но определено нещо не беше наред. Парковият служител, който задължително трябваше да ни придружава успя да пооправи положението. Помоли ме да изтрия една-две снимки на деца и след това да им покажа други снимки, за да са спокойни, че всичко е заличено. Направих го и хората се успокоиха. Нямахме търпение да разберем, какво точно се случи там, нито никакъв шанс да отгатнем. Причината за общото недоволство била в това, че сме снимали деца и по-точно, в страха на родителите им, че сме дошли за да избираме деца, които после да отвлечем и продадем за осиновяване. Нямам представа дали това им се е случвало скоро или е останало от отдавна отминалите времена на отвличането на хора и продаването им като роби. Гамбела, е мястото в Етиопия, от което са изнесени най-много роби. За търговията с тях много е спомагала реката, минаваща и през едноименната столица на областта, по която някога редовно са плавали кораби, пълни с бъдещи роби.

Пътуването ни из цяла Етиопия беше в най-неправилния сезон от гледна точка на валежите, но това единствено се оказа проблем в Гамбела. С много късмет, малко четене и малко разпитване на месните хора успявахме да прескачаме в различните райони на страната малко преди или малко след дъждовните периоди. Когато навсякъде другаде валеше, дойде ред на пустинните области в източната част на средата. Като цяло огромната площ на Етиопия ни позволи да избягаме от дъждовете дори в сезона, който се счита за най-неподходящ за пътуване. За наше щастие и тук не ни валя, но избуялата растителност в края на дъждовния сезон не ни позволи да видим нито едно от животните, обитаващи парка, а многото вода от дъждовете беше превърнала и малкото пътеки в парка в поточета и разходките бяха невъзможни.

Сури

Мурси и Сури са може би двете най-изолирани племена в Етиопия. Изолирани не като територия, а като отношение на останалите хора към тях. От името Сурма съкратено от Сури и Мурси, което е прието официално от властите, се долавя лекото пренебрежение към различната култура и самоопределяне на хората от двете племена. При това племената съвсем не са малобройни, за разлика от някой други племена, обитаващи поречието на Омо, за които обаче се използва тяхното си име, а не събирателни имена. За разлика от Сурите, Мурсите са късметлии поне в едно отношение – обитават територията на национален парк и никой не може да има претенции към земите им. При Сурите нещата обаче не стоят така. Точно както при племето Дизи, така и земите на Сури са попаднали в полезрението на чуждестранни инвеститори. Единствената разлика е, че сурите не искат да дават земите си. От една страна са номадско племе, препитаващо се от животновъдство, за което трябват пасища, от друга – земите им са богати на злато. И като към всичко това добавим, че са борбен народ и не на последно място близостта им до суданската граница, от където лесно се сдобиват с оръжие срещу крави, проблемът на държавата с тях става сериозен. В отговор на тяхната непримиримост с „общонационалните“ интереси, държавата ги е поставила в тотална изолация. Първа мярка – разполагане на армия в защита на населението. Втора – забраняване на сурите да напускат територията си. Без да имаме и малка представа колко това усложнява животът им, поне разбрахме колко се усложни нашия, докато пробвахме да достигнем до тези хора. Отне ни повече от седмица от точката, от която се предполага, че всичко е просто въпрос на взимане на рейс, до правилното място.

Това място е градът Мизан Тефари. Пристигайки там, информацията ни за сурите и как да стигнем до тях беше доста оскъдна. В пътеводителя ни просто е загатнато, а в интернет попаднахме само на предложения за организирани екскурзии с коли, водачи, готвачи и още хиляди допълнителни неща. Незнанието ни ни заведе право в бюрото по туризмът, както се казва държавната агенция, занимаваща се с туристи. Там беше истинска забава. Едни бездействащи чиновници, даващи всичко от себе си, за да ни отпратят вместо да ни дадат идеи. Казах забава, защото според тях на всеки турист, обикалящ Етиопия, е необходимо придружително писмо от Министерството на културата или от това на туризма. Това, че сме с туристически визи изобщо не показвало целта на посещението ни и не ни давало право да се движим из страната. Без такова писмо, което се издавало в Адис Абеба, не само че не можели да ни дадат никаква информация, но дори трябвало да ни изпратят обратно в столицата. Пълно безумие. Вече бяхме обикаляли шест месеца, без никой никъде да ни спомене за такова писмо и може би точно обяснението ни къде сме били успя да ги склони да не ни правят проблеми. Записаха си всички наши данни, дадоха ни телефон за връзка ако ни потрябва и ни пратиха към някакво градче, от където ще намерим транспорт за целта ни. Не мога да им отрека, че ни предупредиха, че няма да е лесно. Особено трудно стана, когато самите те ни дадоха грешна информация.

След почти цял ден път стигнахме въпросното градче. Оказа се, че това е последната точка преди територията на Сури. Градчето е създадено напълно изкуствено от правителството преди няколко години и е заселено предимно с хора от северната част на страната и бежанци от южен Судан. Северът е частта от Етиопия, от където се води че произлизат повечето образовани хора и съответно голяма част от управляващите. В Димма е забранено за Сури. На входът му има пропускателен пункт с военни, които по-скоро бездействат, защото по бившия главен път вече почти никой не минава. Разпитвахме навсякъде, но ни казаха, че транспорт няма да си намерим по този път и че единственият шанс да стигнем до място, населено от Сури е да се върнем обратно в Мизан Тефари и да хванем рейс до селата на племето Дизи. От там имало шанс да намерим транспорт или някой да ни заведе пеша. Така и не успяхме да намерим някой, който да се чувства достатъчно смел да ни покаже близките села на Сури, а когато тръгнахме сами по пътя военните ни казаха да не се отдалечаваме, защото е опасно. За пръв път в Етиопия не се натъкнахме дори на един мераклия водач, от каквито до тук ни беше трудно да се отървем. Не искахме да влизаме сами и неканени в територия на племе и за наше съжаление ни оставаше единствено да пробваме поредния вариант тръгвайки си от тук.

След още два дни път стигнахме в селото Тум, обитавано от племето Дизи. За разлика от Димма, в Тум веднага се намери човек, който да твърди, че може да ни заведе до всяко Сури село и че се познава, и е в добри отношения с вождовете и хората в селата. Избрахме един от предложените ни два варианта и поехме към селото Кольо. След много бързи двадесет километра, с крака висящи от каросерията на правителствен пикап и осем часа ходене по коларски път, превърнал се в река след пороен дъжд, доволно мокри пристигнахме в последното по този път село на племето Дизи. От там имахме по-малко от два часа до Кольо и всичко изглеждаше прекрасно и по план. Но планът свърши във въпросното село Адикас, където за пореден път се сблъскахме с етиопски военни части. Единственият полицай в селото категорично отказа да изпрати някой дизи с нас и каза, че ако все пак решим да тръгнем сами това е изцяло на наша отговорност, и че няма да изпрати никой да ни спасява. Не звучеше никак обнадеждаващо. Нашият водач ни каза, че за разлика от дизите, които наистина можело да бъдат застреляни, нас най-много можело да ни оберат. От друга страна ни предложи да си платим на някои дизи и да тръгнем с тях, без знанието и съгласието на полицая. Човекът просто искаше да изкара пари и изобщо не се сещаше за историите, които и той дори разказваше, как двете племена наистина се избиват. Нямахме никакво желание да тръгнем с хора, които може да бъдат застреляни заради нашата приумица. Последният вариант бяха военните. Лошото беше, че и техният командир не се съгласи да рискува живота на хората си или с това да предизвика възникването на конфликт, без да му е наредено на изпраща някой в територията на Сури. Колкото и всичко да ни изглеждаше нереално и пресилено, историята за недобронамерените Сури звучеше от прекалено много места. Текущият конфликт между двете племена бил за земя. След като земите на Дизи били взети от държавата в полза на чуждестранни инвеститори, племето нямало къде да пасе добитъка си и започнало да навлиза в земите на Сури. От тук и войната. И то война с жертви. Според местните хора около две хиляди сури загивали годишно в битки с дизи и армията. Преди няколко седмици цяло село с дизи било изклано в отмъщение за подобно деяние от тяхна страна. Решихме да не рискуваме. Очевидно и това не беше начин да се доберем до заветното племе и поехме обратно към Тум.

Оставаше ни само още един вариант и той беше да поемем към селото със странното име Кока. Още преди Тум се разделихме с водача ни, поради доказаната му вече неефективност. От него очаквахме да разбира обстановката от хората, които срещаме по път и така да не губим време в безцелно ходене. За съжаление неговата идея беше да прекара колкото може повече време с нас, а не да съкращаваме програмата. Това което бяхме разбрали от него беше, че до Кока директно не можем да стигнем, тъй като малко преди селото има срутен мост. Вариантът беше да помолим за превоз някой от малайзийската плантация за палмово масло, намираща се точно преди падналият мост. Имахме късмет, че един от джиповете им поемаше към плантацията на следващия ден. До въпросната плантация бяха само двадесет километра, но никой не се наемаше да мине от там пеша. Дори джиповете се движеха с охрана. В Тум имаше също петдесетина военни, някои от които винаги пътуваха с джиповете и тракторите на малайзийците, а останалите пазиха дизите в селото. Като цяло голямо пазене. От всички хора, с които си говорехме, само бившият ни водач твърдеше, че сурите са прекрасни хора, но просто са в лоши отношения с държавата, която настройва и плаши всички с тях. На нас тази версия най-много ни харесваше и затова и продължавахме. Точно преди да влезнем в ограждението на палмовата плантация любезният ни шофьор спря и ни каза, че сме до там. Показа ни посоката, в която е Кока и ни пожела приятна разходка. След всички неща, които слушахме за сурите в последните дни и останали сами надалече от всяка възможна цивилизация, не мога да скрия, че имаше не леко чудене какво по дяволите правим и нужно ли е наистина да продължаваме. Нямайки много избор продължихме напред. За кратко притесненията ни от враждебните Сури бяха изместени от притеснения как точно да преминем с раници на гръб по дългото тясно паднало дърво, служещо за мост. Метри след това навлязохме в напълно автентичното село Кока. И ние и обитателите му бяхме доста изненадани от факта, че нито имаме някой местен с нас, нито знаехме много, много къде отиваме. А докато ние се оглеждахме като паднали от Марс, около нас се разхождаха съвсем голи или завити с одеяло мъже и жени с големи глинени кръгове, закрепени в цепнатите им долни устни. Това което знаехме беше, че и тук има база на военни, и че може да ги помолим да опънем палатата си близо до тях. Докато ги търсехме, един местен мъж много настойчиво искаше да ни заведе някъде, където можем да се подслоним. Ние обаче бяхме твърдо решени да спим при военните. За наша огромна радост, те нямаха нищо против това наше желание. Единственото лошо беше, че то създаде конфликт с местното население. Докато гледахме неразбиращо и опъвахме палатката си, около нас се събраха всички старейшини на селото, които бяха видимо недоволни. Това като че ли разнообрази малко скучното ежедневие на военните, които също се събраха около нас и започнаха да се разправят с вождовете. Докато траеше всичката разправия, няколкото военни говорещи английски ни успокояваха, че всичко е наред и да не се притесняваме. В последствие разбрахме, че проблемът не е в нашето присъствие като цяло, а в това, че ще спим при военните, а не плащайки си на някой от селото за да спим в двора му. Военните обаче предпочитаха да сме близо до тях, за да не трябва да ни мислят и успяха да постигнат своето. След по малко от половин час всичко беше забравено и спокойствието беше пълно. Имахме невероятния шанс да си поживеем малко в истинско Сури село, в което след първоначалната суматоха хората просто приеха нашето присъствие и можеше да се разхождаме и наблюдаваме всичко колкото си искахме. Единствено със снимането срещахме доста трудности и то не защото хората не искаха да бъдат увековечавани, а защото парите, които искаха за всяка снимка, бяха безумни. За съжаление възможност да се снима скришно няма. Винаги някой забелязва какво става и шансът за поредна разправия е голям. Затова и само наблюдавахме как десетина чисто голи мъже, нарисувани с кал, задружно строят къща, както и много други сцени от ежедневието им. Вече имахме опит с други племена, които също искат пари за всяка снимка, но при сурите се натъкнахме на чисто нов за нас проблем. Разликата беше в това, че колкото и да е смешен изразът, сурите бяха нечестни. Опитът ни до тук беше, че преди всяка снимка, трябва да постигнем съгласие за цената й и ако се договорим, то всичко е наред. При сурите обаче, въпреки предварителните уговорки, в момента в който се стигне до заплащане на снимката, цената и става двойна или тройна. И от тук скандалът е неизбежен. Определено усещането не е приятно, но за наше учудване това поведение не беше случайност, а по-скоро обичай на всички хора. Решихме само да гледаме и да общуваме с хората, а когато се наситихме, ни хрумна безумната идея да продължим навътре в територията на Сури до най-голямото населено място – Кибиш.

Няма нужда да казвам, че до Кибиш транспорт няма. Няма никакъв транспорт между селата на Сури. Два пъти седмично до Кибиш отива камион, който носи провизии, но той не винаги минава през Кока, а дори и да минава, никой не знае кога ще стане това. Единствените превозни средства в Кока бяха полицейските и военните джипове. Вече се познавахме с командира на военните и решихме да помолим за още една услуга. Обещаха ни, че ще ни вземат при първия курс на там. Но дори и това никой не знаеше кога ще се случи. Оставаше ни да седим и да чакаме. В един момент един войник дойде и ни каза, че имаме десетина, петнадесет минути да се натоварим в джипа. Беше едно от най-бързите събирания на палатка и багаж като цяло. Мисля, че нищо не върви по-бързо от чисто нова държавна, военна Toyota, карана разбира се от военен. Командирът ни подреди, така че да сме най в средата на джипа и така, че до всичките отворени лично от него прозорци да има по един военен със зареден калашников. Предупреди ни, че всъщност не отиваме до Кибиш, а до друго село преди него и ралито започна. Ако шансът да бъдем нападнати от сури по пътя го оценявах на един процент, то този да се разбием без да оцелеем в някоя пропаст го виждах почти сто процента. Стигайки до уреченото село шофьорът ни каза, че ако си мълчим ще ни направи услуга и ще ни закара и до Кибиш. Речено сторено. Минавахме през реки и дълбока до вратите кал, сякаш карахме по магистрала. На километър от Кибиш преди да преодолеем поредната придошла от дъжда река разбрахме, че сме до там. В Кибиш имаше още военни, които изобщо не трябваше да виждат джипа и шофьора ни. Слязохме заедно с няколкото полицаи, които също се възползваха от транспорта, след което започнаха нашите водни приключения.

Реката, през която пътят минава без мост, беше доста пълноводна. Мястото, където я пресичаше пътят беше най-широката й част, но и най-плитката. Неприятното беше не само, че цвета й не позволяваше да се вижда къде се стъпва, но и скоростта и. Докато полицаите се събличаха, а един висок гол Сури предлагаше помощта си, аз реших, че трябва да се пробвам. Водата беше до малко под кръста ми, но колкото и да беше бърза с тежката ми раница стоях стабилно в нея. Разбрах, че просто трябва да гледам само отсрещния бряг, защото иначе бързо губех равновесие от минаващата около мен бърза вода. Първото ми минаване беше лесно и обнадежден реших да се върна за Яна. Веднага разбрах, че килограмите имат огромно значение. Водата ме отнасяше с лекота и едвам движех краката си. Не виждах никакъв шанс за Яна да премине дори и с раница. Може би заради бедността си, но етиопците искат да изкарат пари от всичко. Не мога да си представя в екстремен случай като този с придошлата река, на някой да му е до изкарване на пари, но не и в Етиопия. Естествено, голият сури седеше при реката точно с тази идея. И очакваше не само ние да си платим за услугите му, а се пазареше дори и с полицаите. Нямахме много избор, а аз не се чувствах стабилен, за да преведа Яна. Мъжът беше минавал тази река стотици пъти още от детството и изглеждаше все едно джапа в плитка локва. Единственият му проблем беше, че изобщо не се и опита да се съобрази с това, че води някой, който няма толкова опит с реките. Мъжът тръгна толкова бързо и смело, че Яна може би се чувстваше като дърпана от моторница, докато кара водни ски. Жалко, че и в това нямаше опит. Падането беше неизбежно, но най-хубавото в него беше, че мъжът държеше здраво Яна, докато не стигнаха до другия бряг. Цялата Яна и цялата електронна техника бяха подгизнали напълно. Яна и част от техниката изсъхнаха и скоро бяха като нови. Друга част от техниката се удави геройски. Така влезнахме в Кибиш.

Ако и да си мислехме, че сме преживяли достатъчно неща в опитите си да стигнем до Кибиш, то приключенията ни тепърва започваха. Вече бяхме спали два пъти в близост до военните поделения и след като не намерихме място за спане решихме отново да помолим тях. Нямахме и идея в какво се набъркваме. Колкото и да ни убеждаваха, че няма да получим разрешение, ние настоявахме все пак да си говорим лично с човека, от който това зависи. Това в случая беше шефът на полицията. След дълго и мъчително търсене в петте кръчми в града все пак го открихме. Поводът да го търсим всъщност беше, че в началото получихме разрешение да опънем палатката си в двора на полицейското управление, но малко след като го направихме ни казаха да се местим другаде. Идеята ни беше, че като говорим с началника поне ще знаем финалното решение. Оказа се много лоша идея. Попаднахме на доста неприятен тип. Човекът отказваше дори да ни погледне в очите и разговаряше с нас само през преводача си. Опънатата ни палатка в двора на управлението му определено не подобри нещата. Стигна се отново до писмото от някое от министерствата, удостоверяващо целта на пътуването ни. Колкото и да му показвахме туристическите си визи нямахме шанс да го убедим, че те ни стигат. Стигнахме до там, че конфискуваха всичките ни апарати и ни казаха, че ще ни заведат до окръжния град, където в бюрото по туризмът ще решат какво да правят с нас. Твърдението им беше, че сме тотално нелегални там и още на сутринта ни намират превоз за Мизан Тефари. Не, че намирането на превоз беше лесно и за тях, но след като дадохме толкова от себе си, за да стигнем до Кибиш, изобщо не искахме да ни гонят на следващият ден, пък било и следобед. Започнахме да мислим, кой може да е с по-големи правомощия от този полицай и как да го открием, за да го молим за разрешение да останем. Мисля, че никога не съм бил толкова или изобщо нахален, но знаех какво ни беше коствало да стигнем до тук. Първото ни хрумване беше да се свържем по телефонът с чиновниците в Мизан Тефари, при които очевидно искаха да ни пратят. С големи мъки намерихме обхват и за наше щастие ги открихме. Обяснихме им ситуацията и помолихме да омилостивят полицая. В началото изглеждаше, че имаме шанс, но след като разговаряха с полицая ни казаха, че нищо не могат да направят за нас и че са ни предупредили, че ни трябва такова писмо. Казаха ни да потърсим някой с длъжност, звучаща като областен управител и да видим той какво ще каже. Работният ден беше свършил и не ни оставаше друго освен да се пробваме на сутринта преди да ни намерят транспорт и да ни качат на него. Сутринта първо имахме късмет да се засечем командира на военните, при които спахме в Кока. Човекът имаше желанието да ни помогне, но просто нямаше думата. Успяхме да открием кабинета, в който се криеше следващата ни надежда. Почакахме да свърши оперативката и с надежда нахлухме в кабинета му. Мисля, че в този град управниците ги бяха избирали с конкурс за темерути. Отношението му беше същото, като на полицая. Човекът дори не ни поглеждаше в очите и колкото и свестен да изглеждаше подчинения му, през който минаваше комуникацията, така и нищо не свършихме. Полезното за нас беше, че докато чакахме да ни приеме, разговаряхме с някакъв човек, който така и не разбрахме кой е или какво работи, но пък знаеше, че шефът на бюрото по туризъм за целия регион бил точно тези дни на посещение в Кибиш. Това беше страхотна новина, защото точно неговото ведомство трябваше да реши съдбата ни. След поне два часа търсене на непознатия мъж в неголемия град, най-накрая го открихме точно когато се канеше, събуждайки се, да използва за тоалетна поляната пред бараката, в която бе настанен. Колкото и да бе неучтиво го прекъснах и след като човекът вдигна ципа си, изслуша с търпение нашите мъки. Усилията ни си заслужаваха. Получихме разрешение да останем още един ден в Кибиш! Не беше достатъчно, за да поживеем с племето, но поне можехме да се разхождаме и да събираме впечатления и да гледаме шарения свят и обитателите му.

След като изтече позволението ни, на нас ни хрумна, че дори и не в Кибиш, все пак можем да прекараме още няколко дни в Кока, като просто кажем, че не искаме да хващаме камион директно за Мизан, а искаме да си вземем рейс от Тум. Замисълът ни изглеждаше добър, и за още по-голям наш късмет в този момент видяхме нашия военен шофьор, който ни каза, че след десет минути тръгва към Кока. Съобщихме решението си на полицая. Отговорът му беше, че той не е съгласен, но ако господинът, който ни разреши да останем не възразява, то може да си ходим както си искаме. Уговорката да минем през Мизан Тефари, където да прегледат всичките ми снимки, си оставаше. В това време вече бях получил обратно цялата си фото раница и бях прехвърлил всички снимки на сигурно – на дискове, скрити в раниците ни. През цялото време имахме прикрепен към нас един униформен полицай, грижещ се да не останем по-дълго в Кибиш. В момента, в който се товарихме в джипа ни мина през ума, че има шанс да са го пратили да ни придружава до Мизан. За наш ужас се оказахме прави. Полицаят взе мешката си и се метна в джипа до нас. Това изобщо не беше планирано. По двадесетте километра черен път тръгнахме в конвой от два джипа. Пред нас караше полицейски джип с шестима полицай с автомати, застанали в пълна готовност да стрелят. При нас имаше няколко военни отново с автомати, седящи в готовност до отворените задни прозорци. Движихме се плътно един до друг, разбира се, с безумна скорост. Целият път си заслужаваше дори и само за демонстрацията по шофиране на лош черен път. Към средата на пътя пресрещнахме друг джип пълен с цивилни. Разбрахме, че нашите два джипа са тръгнали, за да го ескортират до Кибиш. Тоест трябваше да се връщаме обратно. Отново нарушавайки заповедите на началниците си, нашият шофьор след кратка разправия с колегите си, ни каза, че все пак ще ни закара набързо до Кока и ще настигне другите. Колкото и нито придружаващият ни полицай, нито военните да бяха съгласни, решението беше на шофьора. Тръгнахме с още по убийствено темпо. Имахме удоволствието да видим колко са невероятни възможностите на джипа, в който се возихме. За нас цялата тази предпазливост, пътуване с конвой и с автомати, изглеждаше като истинско преиграване. Бяхме прекарали няколко дни със сурите и ги намирахме за съвсем добри и неагресивни хора. Бяхме чули за инцидент със стрелба от засада по полицейски джип, но не го приемахме на сериозно. И това до момента, в който пред нас на пътя видяхме стадо крави. Нямаше шанс да ги заобиколим и това се виждаше отдалече. За пръв път видяхме големия и весел шофьор притеснен. Изражението му се смени напълно докато ми казваше да му подам автомата, стоящ в краката ми. Дори не знаех, че бивайки цивилен шофьор и той има автомат. Мисля че и двамата с Яна осъзнахме, че все пак ситуацията не е шега в момента, в който наближавайки кравите с натиснат до край клаксон, шофьорът ни махна предпазителя на калашника и започна да се оглежда към храстите. Това правиха и другите войници в каросерията. За наше щастие кравите на пътя не бяха част от планирана засада. Същата сцена се разигра още един път и вече повярвахме, че има защо да не ни пускат да си тръгнем от Кибиш пеша. Виждайки, че шофьорът се притеснява за времето, в което трябва да догони останалите, малко преди Кока му казахме да ни остави да продължим пеша. Познавахме мястото от разходките ни в дните прекарани в селото и знаехме, че имаме два-три километра до базата на военните.

Джипът си тръгна и тримата с нашия нов спътник полицай поехме пеша. Не знам дали защото се здрачаваше, дали защото беше чувал само лоши неща за сурите или защото беше съвсем младо момче, но нашият полицай се побъркваше от страх и ужас. Постоянно питаше колко още остава и държейки автомата си ни казваше, че няма страшно. Макар и по тъмно стигнахме до познатите ни военни и вече всички бяхме спокойни. На момчето, което трябваше да ни пази да не изчезнем, му беше дошло в повече и ни остави да се мотаеме из селото и да си уреждаме сами транспорт с помощта отново на малайзийците. Ние не бързахме да си ходим, а на него май не му пукаше от това.

На сутринта нещо странно ставаше в селото. Цялата предна нощ се чуваха тъпани, песни и подвиквания. Бяха се събрали много хора и нещо определено щеше да се случва. В главите ни веднага се намести думата донга, но в същото време не ни се вярваше да е това. Донгата, както и при мурсите, е името на пръчките и на ритуала извършван с тях. Ритуалът до колкото знаехме си е чист бой с въпросните пръчки. И то истински бой. Толкова истински, че смъртните случаи в хватките не били рядкост. Дали от хуманност, дали, за да убие идентичността на сурите чрез изкореняване на ритуалите им, но този бой е забранен от правителството. Докато бяхме в Кока, си говорихме с местните за техните битки. Впечатляващото от разговора беше да научим за цената на живота и колко философски гледат те на него. Казаха ни, че загубите на мъже в боя са чести. Това не било нищо страшно. Ако някой загине, значи това просто е трябвало да се случи. Никой не гледа с лошо на боеца, убил друг боец. Но при едно условие. Смъртта се заплаща. Ако някой бъде убит, семейството на убилия го противник трябва да заплати обезщетение от пет крави на рода на загиналия. Ако това стане всичко е мирно и щастливо, двата рода се събират и отпразнуват паметния ден. Лошо било когато семейството на по-силния в боя е бедно. Тогава ставала война. Смъртта трябва да се изкупи с крави или със смърт. И след това пак всичко е нормално и спокойно. Такава била традицията от векове. Но всичко това вече е противозаконно и бавно отмира. Бяхме чели за случаи, в които армията бива изпращана, за да прекъсне със сила ритуала. Знаехме, че все още той се практикува, но това става на скришни меса и без много шум в подготовката. А тук всичко ставаше пред очите на военните. За това и не бяхме сигурни преди да видим групи момчета с изрисувани тела и пръчки в ръце. Всички пиеха и се надъхваха за събитието. Свиреха с рогове, удряха се тъпани. Жените бяха помощен персонал, отговарящ за бирата. Истинска картинка бяха групата мъже, отправящи се по пътя само с пръчки в ръце, а след тях група жени с двадесет литрови туби с домашна бира на главите си. От време не време някоя спираше и се пиеше бира. И в най-смелите си мечти не съм вярвал, че без предварително проучване и уговорки, ще имаме шанс да попаднем точно в деня, в който ще има донга. И колкото и да имахме късмет, два пъти повече нямахме. Към нас беше прикрепен полицай, който не само, че трябваше да ни заведе бързо до града, но и с който нямаше как да отидем на събитие, забранено от държавата. Бяхме толкова близо до мечтата си, и толкова далече. Сърцата ни се късаха, но нямаше какво да направим.

С мъки изкоренихме идеите си за донгата, и за да бъде програмата ни пълна, се оказа, че ни предстоят двадесет километра на трактор. Това беше единственото превозно средство отиващо към Тум, и притеснен, че закъснява с графика, нашият полицай пожела да се натоварим на него. Никога не съм предполагал колко клати и друса един трактор. Прекарахме над час седнали на калниците му, сграбчили кой каквото намери в опитите си да се задържим на него. По пътя срещахме нашия бивш водач с един белгиец, возещи се на трактор в обратната посока. Успяхме да го зарадваме, че в края на деня ще има донга и му пожелахме да я гледа с удоволствие. На следващия ден бяхме в Мизан Тефари. Срещнахме се отново с познатите ни чиновници. Полицаят беше изключително горд, че ни е довел. Толкова горд, че дори когато след два-три безсмислени въпроса ни казаха да си ходим, той настоя да ни прегледат снимките. Отново всичко се правеше заради случая с „туристи“, снимали порно с хора от племената. Последва дълго преглеждане на картите, които бяхме оставили в апаратите. Другите дори не ги погледнаха. Може би им беше пределно ясно, че за няколкото дни сме могли да заличим всички следи, но не мисля, че изобщо ги беше грижа. Изтриха две, три снимки, на които имаше голи мъже, защото това било неприлично. Това че хиляди хора в тези племена ходят така от векове е отделен въпрос. Просто не трябва да го виждат хора, които не са били там.

Останахме с впечатление, че сурите са едно от най-непроменените племена в Етиопия. И в никакъв случай недружелюбни или злонамерени, поне към чужденци като нас. Колкото и сложно да беше да се доберем до тях то определено си струваше, а следващия път като се насочим на там, ще си извадим придружително писмо.

Подкрепете нашето пътешествие

 

aaa

Scroll to top