Константин Буюклиев
Хората от племето Десанеч не живеят в Оморате. Може и да има някой друг техен представител, но това са хора загърбили племенния живот и традиции и изцяло посветили се на туристите. А такива не липсваха. Дори и в най-слабия туристически сезон, в който бяхме ние, по прашния път за селото всеки ден вдигаха пушилка бързащи джипове с чуждоземни гости.
Оморате, Етиопия
Галерия – тук
История – тук
Тръгвайки с шест месечни визи не си представяхме да останем в Етиопия повече от три месеца, но за наше учудване не бяхме прави. Не само това, но дори ни се наложи да удължим престоя си с месец. Причината беше силното ни желание да се върнем отново в долината на Омо преди да поемем към Кения. Сдобихме се с кенийски визи, разделихме се с Адис и пътешествието отново започна.
Нещата, от гледна точка на транспорт, които преди ни се струваха невъзможни, сега ни изглеждаха рутинни и всичко се получаваше с лекота. Успяхме за един ден да тръгнем от Арба Минч, да стигнем до Кей Афер, от там до Димека, да прекараме цял следобед на пазара там и вечерта да пристигнем в Турми. Точно се радвахме, колко се нареждат нещата, когато Яна каза, че и няма чантичката с документите. Нищо смислено не бяхме загубили за тази половин година и не вярвах да има дори и малък шанс да изчезне нещо толкова важно. Обърнахме всичко наопаки, започвайки с леко нежелание, че трябва да разравяме раниците, но с напредването на търсенето, то се превръщаше в засилваща се паника. Единственото успокояващо беше, че аз бях убеден, че след като взехме кенийските визи, бях прибрал и двата паспорта при мен. Така че единственото важно, което можеше да липсва, бяха малко пари и две банкови карти. След четири раници, обърнати наопаки, и един час по-късно, налице беше само първата ни сериозна загуба. Дойде време да се уверим, че поне паспортите ни са в нас. Рутината, всяко нещо да отива на мястото си, развита за тези шест месеца, се оказа по-силна отколкото предполагахме. Оказа се, че все пак Яна е прибрала прилежно своя паспорт, а аз само моя, така че спокойствието, което се опитвах да поддържам през цялото търсене, вече беше без основи. Часът беше около десет вечерта, бяхме в село, в което мобилните телефони не работеха от пет дни и ни липсваше една слабо казано важна вещ. Телефонът беше проблем, защото много ни се искаше да звъннем в Адис и да разберем, че цялата чантичка се е изтърколила някъде, и в тъмната утрин, докато потегляхме, просто не сме я видели. Естествено искахме да блокираме и картите, но и двете неща трябваше да почакат най-рано до сутринта.
За наше съжаление в Турми, освен мобилните телефони, не работеха и няколкото стационарни. След тази новина единственото, което ни оставаше, беше да чакаме стоп по безлюдния сутрешен път към Димека. Попроветрихме си главите в каросерията на едно бързо камионче Isuzo, което успя да ни докаже, че в долината на Омо на тези камиони наистина е забранено да возят туристи извън кабината. Успяхме да умилостивим полицаите в Димека с историята си за загубения паспорт и как тези мили хора са ни направили услуга да ни вземат. На шофьорът му се размина, но ние се оказахме в непроменено положение относно връзката ни със света. Полицаите казаха, че и тук мобилните телефони не работят от няколко дни, а всички стационарни са добре заключени, тъй като е неделя и всички почиват. Добре, че се позовахме на мъдрата мисъл, че проверката е висша форма на доверие, и започнахме да обикаляме с телефони в ръка. Все пак имахме някаква капка късмет и за учудване на полицаите намерихме обхват. Не само ние, но и цялото село ходеше на въпросния завой на пътя, за да говори по телефон, но това предполагам само двамата полицаи не знаеха. Единственото, което си спестихме беше поредната разходка до поредното по пътя село, но късметът ни свърши тук. И последната ни надежда отпадна. Трябваше да започнем да мислим по действителността, в която ясно стояхме ние двамата и само един паспорт.
Съвсем очевидно беше, че Кения отпада на дадения етап, а бяхме само на петдесетина километра от границата. Това, че трябва да се върнем до Адис беше ясно, но дали от там щяхме да можем да продължим отново, нямахме никаква представа. Така и така бяхме изминали целия път до Турми, и за да не е напразно нашето усилие, решихме да изпълним планираната финална обиколка на племената, а после каквото ще да става. Едно от племената, които не бяхме видели, беше Десанеч. Те обитават делтата на река Омо, в граничните райони между Етиопия и Кения и началото на езерото Туркана. Планът ни беше да стигнем до последното етиопско село – Оморате и там да прекараме няколко дни с Десанеч. Оморате е и един от възможните гранични пунктове за Кения, въпреки че селото се намира на десетина километра от самата граница, и най-вече, въпреки че на кенийска земя няма граничен пункт. Всеки излезнал през Оморате трябва да стигне до Найроби, където да получи входен печат. Това било рутинна практика, въпреки че на нас ни изглеждаше доста рисковано и не го обмисляхме дори и докато все още притежавахме два паспорта. Хванахме на стоп един полицейски джип, който през цялата седемдесет километрова отсечка черен път се опитваше да набере нужната за излитане скорост, но така и не успя да излети дори и от завоите. Оставиха ни точно пред двора с голям надпис „Имиграционни власти“ и ние небрежно поехме бързо в посока далече от него, докато те ни казваха да минем да се регистрираме. Надявахме се, че сме се разминали с това, но хотелиерът, в чиито двор си опънахме палатката ни каза, че е необходимо да го направим и то същия ден, въпреки че нямаме намерение да ходим в Кения. Всички туристи трябвало да се записват. Нямам представа защо никой от пътуващите, с които разговаряхме в Турми, които се връщаха от Оморате и знаеха, че сме загубили един паспорт, не ни казаха тази малка подробност. Но вече нямаше какво да направим. Защо не бяхме видели удебеления шрифт, с който пишеше точно това в пътеводителя, е отделен въпрос. Реших да се правя на хитър и да отида сам с шофьорските книжки и на двама ни. Както и предполагах номерът не мина. Граничарят поиска паспорти, и като му казах, че моя е в мен, а другия сме оставили в Адис, започнах да си представям кашата, в която можеше да се забъркаме, особено спомняйки си за случилото се в Кибиш. Де факто, Оморате беше единственото място в Етиопия, на което ни искаха паспорти. Поредица грешни ходове. За наше щастие, хората се оказаха доста разбрани, и имайки стара любов към българите, добри техни приятели от комунистическото минало на двете държави, ни оставиха да се забавляваме около Оморате, с уговорка да оставя моя паспорт при тях като гаранция. Оморате, както и Димека, Турми и Кей Афер е изкуствено създадено село, единствено с цел да подслони няколкото сгради на държавната администрация. Покрай това, че до него има и път, селото се е превърнало и в удобно място за търговия на номадското иначе племе. Интересното тук е, че няма фиксиран пазарен ден. Всеки ден е пазарен. Другото интересно около Оморате е моста над Омо. Мост силно казано, защото от него са останали само някой части. Или по-точно всички части без централната подпора, на която са стъпвали две огромни метални конструкции. Сега от далече се виждат двата края на моста и потъващите в средата на реката пътни платна. Доколкото разбрахме, причината за падането му била лошото изпълнение и лошите материали. Сега мостът се строи отново, но проблемът бил в това, че въпреки че е нает чуждестранен изпълнител, условията към него били да работи само с етиопски материали.
На племето не изглеждаше да му липсва моста. Добре познатите ни лодки, построени от един ствол на дърво, постоянно прекосяваха реката. Дори станахме свидетели как се пренася крава на другия бряг. Не, не я качват в тясната лодка. Просто кравата се завързва добре за лодката и всички поемат напред. Думата добре очевидно беше моя интерпретация, защото по едно време лодката и кравата започнаха да се отдалечават една от друга, а хората викаха в паника, опитвайки се да направят нещо.
Десанеч не живеят в Оморате. Може и да има някой друг техен представител, но това са хора загърбили племенния живот и традиции и изцяло посветили се на туристите. А такива не липсваха. Дори и в най-слабия туристически сезон, в който бяхме ние, по прашния път за селото всеки ден вдигаха пушилка бързащи джипове с чуждоземни гости. Тук е единственото достижимо по път място в южната част на долината на Омо, от което може да се види самата река. И никой не искаше да пропусне тази възможност. Всички имаха отделени по около два часа по програма за Оморате. Половин час за регистриране при имиграционните, половин за пиене на безалкохолни в съзерцаване на реката и един за разходка с лодка до другият и бряг и среща с Десанеч и техните сергии със сувенири. Едната част от туристическия ритуал не можахме да пропуснем, колкото и да ни се искаше. Но вместо да прекосяваме реката, решихме да се поразходим из пустинния пейзаж в търсене на истински дасенеч селища. Също както много от племената, които бяхме видели, и Десанеч са номади следващи стадата си в търсене на оскъдната паша. Домовете им са изградени от няколко десетки пръчки, въжета и всевъзможни материали за покриване на конструкцията. Всяка от къщите им може да бъде разглобена за часове, натоварена на няколко магарета и понесена към някое ново място. Самите села бяха подредени по странен начин. Къщите образуваха кръг, като цялото село не беше нищо повече от оградено парче пустиня. Входовете бяха насочени навътре, а пред някои от тях имаше забити по една дълга пръчка, стърчаща към небето, и една по-къса, върху която имаше нещо увито в чувал. По наличието на тези пръчки пред някоя къща може да се каже, че точно в нея живее главата на семейството. За пореден път имахме огромен късмет. Бяхме уцелили точния месец, в който се провежда най-значимия за племето Десанеч ритуал – Дими. Любезността на домакините ни се изчерпваше с това да ни поканят да присъстваме на церемонията им на залез слънце, но това далеч не значеше, че ще пропуснем дългите пазарлъци относно цената на това удоволствие. Ритуалът Дими се провежда всяка година по време на сухия сезон. Всеки мъж участващ в празника се обявява за възрастен, но основната цел на церемонията е да бъдат благословени младите момичета с пожелания за плодовитост и здраве. Освен песните, танците и благословиите на старейшините не се пропуска и голямата почерпка. За дните, в които се провежда церемонията във всяко село се заколват десетина крави, които биват дружно изяждани, поне по мое мнение съвсем сурови. Нищо в подбора на сезона за провеждане на ритуала не е случайно. По време на големите суши пашата за добитъка съвсем изчезва и същото става и с млякото. Липсата на мляко се замества удобно с месото от заколените за церемонията животни. Идеална традиция, спомагаща за оцеляване на племето в сухите гладни месеци. Връщайки се в селото в късния следобед, не само успяхме да видим какво се крие на пръчките увити с чували, но племето Десанеч онагледи и отговора на чуденето ни, защо след толкова месеци бродене из тази държава, не видяхме нито една голяма котка поне за миг. Парадното облекло на всеки глава на семейство задължително включваше кожа от гепард или леопард и шапка от пера на щраус. За дамите имаше по една кожа от маймуна колубъс. Повечето от тези животни отдавна бяха изчезнали от територията на племето, затова се налага за нови трофеи да се прибягва до услугите на племената, живеещи в националните паркове Маго и Омо. Въпросните котки бяха толкова малобройни дори и в тези паркове, че никъде не срещахме реклама за сафарита, на които да се виждат такива животни.
                                                              |
Подкрепете нашето пътешествие
|
aaa
|
Мисля, че ако някой си представя нещо когато чуе за племена в Етиопия, то това е племето Мурси. Нарисувани с бяло тела, множество белези за декорация и най-вече жени с огромни керамични дискове закрепени в дупка на долната им устна. Несъмнено, това е главната атракция за туристите идващи в южната част на долината на река Омо. За разлика от останалите племена, които всеки може да види на ежеседмичните им пазари, Мурси живеят доста далече от „цивилизацията“ и не посещават масово нито един пазар.
Галерия – тук
История – тук
Мисля, че ако някой си представя нещо когато чуе за племена в Етиопия, то това е племето Мурси. Нарисувани с бяло тела, множество белези за декорация и най-вече жени с огромни керамични дискове закрепени в дупка на долната им устна. Несъмнено, това е главната атракция за туристите идващи в южната част на долината на река Омо. За разлика от останалите племена, които всеки може да види на ежеседмичните им пазари, Мурси живеят доста далече от „цивилизацията“ и не посещават масово нито един пазар. За да ги видят, туристите не само трябва да наемат кола, но и трябва да се подготвят добре психически. При мурсите, демонстрацията на мъжественост е свързана с кражби. Колкото повече откраднати трофеи толкова по истински мъж е един младеж. За съжаление този ритуал изобщо не е само вътре в самото племе, а туристите стават истински участници. Водачите съветват гостите си да махнат всички свои бижута, часовници и грижливо да пазят фотоапаратите, шапките си и всички лесно изчезващи вещи. Като цяло хората от северна Етиопия, смятащи се за по образовани и цивилизовани постоянно натякват, че племената са диваци и ги описват в доста черни краски. За мурсите се твърди, че са избухливи и агресивни, особено ако някой не си плати всичките снимки. Казвам всички, защото срещайки се с повече туристи отколкото с етиопци, мурсите са несъмнено най-скъпо платените етиопски модели. Таксата при тях не е на човек, а на брой снимки и не само това, но е два-три пъти по-висока спрямо другите племена. Свикнали са до такава степен с множеството фотоапарати срещу тях, че освен с атрактивния си външен вид са известни и със способността си да чуят точния брой снимки независимо от бързината, с която се правят. Забавното е, че туристите, с които говорихме не се оплакваха от нито един от изброените „проблеми“, а бяха останали безкрайно недоволни от комерсиалността на нещата. Сутрин в селото влизат десетки джипове с туристи, срещу тях се подреждат в отработен строй всички мурси и подвиквайки карат гостите си да ги снимат. От своя страна всички посетители се избиват кой да има по-добра позиция и вместо да гледат и общуват с хората превръщат екскурзията в едно напрегнато състезание. Всички изброени причини ни бяха отказали категорично от участието ни в този цирк. Бяхме се примирили да гледаме мурсите на снимките в Интернет, докато не се запознахме с първият ни водач, който силно акцентира върху предложението си да ни заведе до село на Мурси, намиращо се далече от отъпканите пътеки.
Въпреки, че сменихме водачът си, плановете да видим Мурси, далеч от тълпата туристи, останаха. Новият ни водач от племето Каро се оправяше перфектно в трите села на неговото племе, но категорично не се наемаше да влезем само тримата в територията на Мурси. Трябваше ни скаут. При това, скаутът не можеше да е Каро, тъй като двете племена нямат много контакти, и като цяло Каро се страхуват от Мурси. Амукуле избра да наеме скаут от племето Мугуджи, живеещо между териториите на Каро и Мурси. Най-хубавото за нашето спокойствие беше, че Мугуджи са в прекрасни отношения и с двата си съседа. И все пак за разлика от Симиен, тук калашника на нашия скаут далеч не беше само за да придържа слабичкия Мугуджи по-стабилно към земята. Никой не знае какво може да хрумне на хората, които срещаме в дивото. Останахме с впечатление, че скаутът пази нас само от ограбване, докато при Амукуле,като представител на друго племе, нещата направо си бяха въпрос на оцеляване.
За племето Мугуджи не разбрахме почти нищо, макар че прекарахме една нощ при семейството на нашия скаут. Колкото по-близо до мурсите стигахме толкова по разсъблечени бяха племената. Нашият скаут имаше само две дрехи на себе си и по-точно освен тях и пушката си, не носеше абсолютно нищо друго за тридневния си престой с нас. Едната от дрехите беше одеялото му, служеща за всякакъв вид препаска и спален чувал, а другата бяха гащите му. Не бих споменавал това ако последните не сменяха често предназначението си. Всеки път когато слънцето напичаше силно, гащите приемаха ролята а шапка. Неповторима беше гледката на човек увит в одеяло, с калашник на рамо и боксерки на главата. Калашника и възпитанието ни ни караха да не забелязваме изобщо нелепата картинка.
Според това, което знаехме, мурсите, при които отивахме бяха от другата страна на Омо, недалеч от последното Мугуджи село. По принцип племето Мурси живее в планините около реката, но два пъти годишно цели села слизат за по няколко седмици в долината, за да се грижат за реколтата си от соргом. Това беше и нашия шанс да се срещнем с тях без да се отдалечаваме на повече от три дни пеша от Турми. Изобщо не се учудихме, когато се оказа, че при нивите са останали само трима представители на племето, които още не са досъбрали реколтата. Така и така промените в плановете не бяха нищо ново. Имахме два варианта, да ходим още два дни, за да стигнем до селото им или да се връщаме. Вариантът с продължаването изключваше връщането ни в Турми, като в цивилизацията трябваше да се върнем стигайки в столицата на региона Джинка по пътят, по който минават туристите и надавайки се някой да ни качи. Този вариант правеше невъзможна и срещата ни с племето Нянгатом или Буме, което по план трябваше да видим на връщане за Турми. Трябваше да избираме между двете племена, но без много чудене избрахме да видим Мурси. До тяхното село не можеше да се стигне за един ден, което на езика на племената вървящи десетки километри на ден, означаваше, че ни чака голямо ходене. Оказахме се прави. Забавното в дългата ни разходка първия ден беше постоянната смяна на терени и то с градация към по и по-неприятни. Такова нещо никога не си бяхме представяли. Започнахме с няколко часа ходене през бодливи храсти, по нещо като пътека, криволичеща безумно из равната като тепсия, гореща долина. Пътеката следваше малкото места без храсти, които въпреки че бяха по-ниски от нас, бяха непреодолимо препятствие. Странно беше, че заради храстите изминавахме почти толкова разстояние в нашата посока, колкото и във всички останали. Последва лека почивка в рядка гора, докато не стигнахме до първото ни водно препятствие. Може би прекалено наплашени от снимките на червеи под кожата на хора джапали във водоеми в Африка, нямахме никакво желание да решим бързо проблемът с препятствието, събувайки се както двамата ни спътници. Все пак бяхме в гора и с хвърлянето на няколко сухи клони мостът ни беше готов. За огромно наше съжаление, водните ни препятствия изобщо не свършиха с това. Малко след като излезнахме от гората и започнахме да ходим през безкрайна обрасла с висока трева поляна, започнахме да чуваме звуци на вода под краката ни. Цялата поляна беше наводнена без никакъв шанс да заобиколим. Бяхме ходили прекалено много за да се отказваме и просто трябваше да си събуем и обувките и панталоните и да нагазим смело. Пътеката беше повече от забавна. Изобщо не беше направена от хора, а от слонове. Самите животни за добро или за лошо не видяхме, но през цялото ни джапане се сещахме за тях. Скрити във водата, бяха следите им. Мини кратери, в които не само се спъвахме, но и затъвахме до над коляно. Чисто доказателство, че наличието на слонове в паркът Маго не е измислица. В гората видяхме долна челюст на слон, но тя можеше спокойно да е там от години преди да са изчезнали слоновете. Така си мислехме докато не повървяхме малко в следите им. Вървейки нагазили до колена във вода, и в трева до кръста нямаше как да не се сетя, че на този континент сред змиите има такива, които изобщо не искам да срещам от близо, камоли с голи крака. И точно докато се чудих дали поне ще ги видя, пред мен мина не голям техен представител. Тук дойде краят на сухите ни обувки. Обухме и тях и панталоните си и продължихме да се мокрим, с малко по-големи надежди, че може да ни се размине. Бавно излезнахме от водата и започна следващото ни препятствие. Нападали стъбла от соргом и множество увивни растения на замята. Неприятното при тях беше, че след почти цял ден ходене, се оказа, че нямаме много сили да си вдигаме достатъчно високо краката. Голямо спъване падна, но ние не. Убедени, че няма какво вече да ни се стори по-гадно навлезнахме в последната отсечка за деня. Пътеката беше осеяна с много красиви растения с височина от тази на колената ни до към главите ни. Освен, че бяха красиви, растенията имаха и много неприятен сок. Нещо като коприва но в друга форма. На позигорялата ни кожа никак не и идваше добре сблъсъка с тях.
В Етиопия и мюсюлманите и християните не ядат свинско. Религията им забранява. Това, че не ядат диви животни няма общо с религията им, но в голяма част от страната е факт. За съжаление, това не е така сред племената и съответно в някой от големите национални паркове. Малко преди да се стъмни, оглеждайки се за място за лагер, изведнъж Амукуле ни каза да стоим мирно и да пазим тишина. Минути по-рано, скаутът ни ни показа следи от куду. Усещайки накъде отиват нещата, докато Яна се опитваше да вдига колкото може повече шум, видяхме нашия скаут само по боксерки с калашник в ръце да се промъква като котка сред храстите. Чу се изстрел. И двамата не вярвахме, че така лесно се убива диво животно, но за съжаление грешахме. Водачите ни бяха безкрайно щастливи от улова и подсигурената им вечеря докато нещастното куду издъхваше пред очите ни. И всичко това в национален парк. Както споменах, скаутът ни не носеше нищо освен пушката си. И това не му създаваше проблеми преди да застреля животното. Кожата на кудото е чуден трофей за всяко семейство, но за да се превърне и нашето животно в постелка за лежане трябваше някой да го одере. Проблемът беше не, че няма кой, а че няма с какво. Така се стигна до моето малко швейцарско ножче. Не можех да повярвам, че някой изобщо ще пробва да одере и разчасти животно с големината на крава с такъв инструмент, но като че ли нашия скаут искаше да ми демонстрира обратното. За под два часа, животното се превърна в купчина месо и кожа захвърлена върху храстите. За първа вечер седнахме на две отделни трапези. Не знам как усетиха, че не искаме от месото им, но изобщо не ни тормозиха да ядем. Колкото и етиопците да са винаги гладни, с такова количество нямаше как да се справят. Казаха ни, че каквото остане ще е подарък за мурсите, като кожата и един бут тръгват с нас на сутринта, а останалото те ще слезнат да си вземат сами. 0т чисто любопитство, решихме да си направим експеримент, отново предлагайки на Амукуле от нашите спагети, както правихме всяка вечер. И както всяка друга вечер, той не отказа, въпреки че едва мърдаше след количеството месо, което беше погълнал. Сетихме се за разговорът ни с българския посланик, който ни убеждаваше, че деца отгледани в глад, храна никога не отказват, независимо от изобилието, в което попадат.
На следващия ден походихме до ранния следобед, този път върху обли мокри камъни, разхождащи се свободно между краката ни и за десерт дълбока лепкава кал, и обувки тежащи повече от раниците ни. Най-накрая стигнахме в селото. Само да имаше кой да пусне една камера и да ни снима първия един час. Цялото село се беше събрало на най-централната поляна и оглеждаше двамата изплашени зайци. Мурсите са значително по-едри от всички племена, които бяхме видели, а и с тяхната репутация определено се нуждаехме от време за отпускане. Малко преди да влезем в селото, от храстите изскочиха трима младежи. По настроението им и по притеснението на Амукуле, личеше, че само респектът от калашника на скаута ни ни спаси от интересни моменти. Сетихме се за историята, която Дъста ни разказа за германец, обиколил цяла Етиопия напълно сам, отказващ да си вземе скаут докато се разхожда из земите на Мурси. Колкото и да го убеждавали, човекът искал да е сам. И така и тръгнал. Всичко било добре докато от храстите се появили момчета, на които им харесвали вещите му. Оставили го по гащи, без пари и документи. Полицията положила много усилия да намери паспорта, но дори и вождовете не били в състояние да помогнат. По традиция, след кражбата, момчетата се барикадирали в гората готови да посрещнат всеки със заредените си калашници. Чак след време успели да ги хванат. Интересното било, че за тях всички вещи са просто трофей. Паспортът бил накъсан на парченца и забоден с бодили по стените в къщите им и още по-забавното това била съдбата и на всичката валута, която човекът носил.
След като свикнахме едни с други всичко си дойде по местата. Прекарахме чудесно без да се сблъскаме с нито един от проблемите, за които се бяхме подготвили. Отново изиграхме ролята на доктори, но този път се борихме с раните на хората. Всичко почна с една баба, с огромна рана на пищяла, на която нямаше как да откажем. От там започна да се събира опашка от хора с какви ли не рани, за които Яна трябваше да се погрижи. Само като виждахме водата, с която измиваха раните си и ни побиваха тръпки.
Според Амукуле, последният ден ни очакваше само един час ходене до автомобилния път. Най-неприятното беше, че вечерта ни свършиха всички батерии, а с това изчезнаха шансовете ни да си пречистим вода. Това изобщо не беше смятано за възможно, но хубавото беше, че си купихме малко мляко, а и за един час ходене сутринта, можехме да минем и без много вода. Всичко това се оказа само в нашето въображение. Както се казва сметки без кръчмаря. А в случая кръчмарят дори не беше Амукуле, а новият ни Мурси скаут, който беше и единствения от нас знаещ пътя. Лошото е, че мурсите нямат и понятие за време, а и ходят с темпо тотално различно от нашето. Някъде след третия час безспирно ходене реших все пак да попитам кога се очаква да стигнем. Преводът който получихме беше, че трябва да стигнем до едно хълмче в далечината, а най-вероятно преди преводът, думите на скаута са били, че от там ще минем. Финално, според GPS-a ни, вървяхме осем часа с малки почивки, и изминахме неочакваните тридесет и два километра. Нямам идея как Яна успя да изкара на жегата цял ден с под литър мляко, но не я питах много много, защото знаех, че нямам с какво да и помогна. След стомашните и проблеми, с които доста се борихме, тя изобщо не искаше и да чуе за преварена вода. Аз обаче просто нямаше начин да издържа без течности. Въпреки, че бързахме да стигнем колкото може по-бързо, аз спрях цялата група докато си сваря няколко литра чай от мътните реки, които пресичахме. Интересно ми е след колко време ще спре да ми се повдига само при споменът за този чай, който дори може да няма нищо общо с трите дни, които прекарах в леглото и в повръщане на всичко, което сложа в устата си. Колкото и на Амукуле да му се искаше да продължи като наш водач, аз изобщо не исках да го виждам след малката неточност в планът ни за последния ден. Смешно е, че който и вариант да си бяхме избрали да видим Мурси, без дребни спънки очевидно нямаше как да минем.
                     
|
Каро са най-малобройното племе в южната част на долина на реката Омо. Хората от това племе живеят в три села на брега на реката. До преди пет-шест години броят им е бил под 1500, но сега вече са около 8000. Както и в цяла Етиопия, населението се умножава със страни темпове. Каро са известни с риболовните си умения. Те са тясно свързани с реката и рибата в нея, от където идва и името им. Кара на местния език означава риба.
Галерия – тук
История – тук
До малко преди да се откаже от водачеството ни, Дъста развълнувано ни говореше какво ни предстои в територията на Каро, как всичко там е диво и почти непосещавано от туристи. Обясняваше ни как там никой не ходи, защото се стига само пеша и то с минимум два дни ходене от пътя. Доброто от страна на Дъста, беше, че преди да ни зареже с обяснението, че не правил парите, които си е представял, и че нямал сметка да продължава, все пак ни намери друг водач, с който да изпълним нарисувания от него план. Новият ни водач беше момче от племето Каро, и съвсем случайно точно щял да си ходи от Турми, за да види родителите си в едно от селата, до които ние искахме да стигнем. За това щял да ни взима по-малко пари, нали така и така отивал натам. Не мисля, че който и да е от нас четиримата вярваше на тази измислица, но всички добре се правихме, че вярваме. Водачът ни искаше каквито и да е приходи в сезонът, в който ние бяхме почти единствените туристи от няколко месеца насам, а ние нямахме нищо против да плащаме малко по-малко. И без това се чувствахме доста прецакани от отглеждането на Дъста в продължение на пет дни, в които реално не излезнахме от отъпкания път, по който и сами щяхме да се оправим не по-зле. За ходенето в дивото, обаче нямахме нищо против да си имаме местен водач. Каро са най-малобройното племе в южната част на долина на реката Омо. Хората от това племе живеят в три села на брега на реката. До преди пет-шест години броят им е бил под 1500, но сега вече са около 8000. Както и в цяла Етиопия, населението се умножава със страни темпове. Каро са известни с риболовните си умения. Те са тясно свързани с реката и рибата в нея, от където идва и името им. Кара на местния език означава риба. За да опрости нещата, правителството дори е променило името на племето от Каро на Кара, но това е само на хартия и между държавните служители. Каро са в добри отношения със съседите си от племето хамър и дори бракове между хора от различните племена не са странност. За непросветените като нас хора, единствената разлика, която виждахме между външния вид на двете племена беше в прическите на жените. И двете племена използват едни и същи оцветители за маслото в косите си, но предполагам по-малката надморска височина, и доста по-високата температура, при която живеят Каро, са накарали жените да се придържат към късите прически.
За разлика от нашите очаквания да поемем през храстите, малко след Турми, си взехме високо платен автостоп в полицейска кола, отиваща към първото от трите Каро села. Решихме, че така ще имаме повече време с хората, а ходенето няма къде да избяга. В първото село – Корчо, доста се учудихме от добрия английски на хората, както и на магазина с няколко каси бира и Кола. А ние си мислехме, че сме напълно в дивото. За влизане във всяко едно от селата туристите плащат входна такса. Срещу това не получават почти нищо. Ако старателно се избягват хората в кадър, може би е възможно да се снима без някой да дойде в очакване на заплащане, но това е всичко. Освен, за да се видят поредния вид сламени къщи, на поредното племе, в селата друго няма какво да се прави. Или поне не в сезонът, в който ние бяхме там. През това време на годината, всички хора са на полето, и живеят в малко по-временни къщи от тези селата им. Ние попаднахме във времето за събиране на една от двете годишни реколти соргом. Целите семейства са ангажирани в процесът по събирането му и то целодневно. Децата прекарват времето си върху нещо като вишки разпръснати из полето. От там те имат гледка от високо и лесно виждат огромните ята от малки птички също дошли за реколтата от соргом. Тези птички са враг номер едно и изобщо не се разминават само с виковете н децата. До всяка от вишките има издълбани дупки в земята, от които се вади мокра, лепкава пръст. Всяко от децата гонещи птиците има по една дълга жилава пръчка. Когато ятото започне да се прехранва, в края на тази пръчки се залепя малка топка пръст, след което с камшично движение тя се изстрелва със страхотна скорост към птиците. Докато младежите пазят соргомът, по възрастните го берат и носят към колибите си. В тези колиби, които служат главно за сянка през денят, живее цялото семейство докато продължава събирането на соргомът. Тук са и най-възрастните. Те се грижат да има храна за трудещите се и за бебетата разхвърляни под сянката. Храната е почти изцяло соргом. Супа от соргом, хляб от соргомено брашно, печен соргом, варен соргом. Не знам как не им писва, но и просто друго няма. На тази трапеза беше и първият ни сблъсък с водата на Омо. Тя даваше невероятния шоколадов цвят и гъстота на супата. Неприятното за нас беше, че никак не вървеше да откажем, след като супата изглеждаше гордостта на домакинята. Просто се надявахме поне някои от живеещите в нея организми да са измрели от варенето. За наше съжаление това беше само първия път, когато вкусвахме Омо. Още при тръгването ни, бяхме получили многократни положителни отговори на въпросът ни дали има помпи за вода. Е това, че бяхме убедени, че ги има се дължеше на два факта. Единият е, че чувахме това, което ни се искаше да чуем и вторият е, че когато етиопците не разбират какво ги питаш просто отговарят с да. Докато вървяхме между селата и питахме отново за помпи, стигнахме до безумен разговор с Амукуле. Накратко на въпросът ни има ли помпа, той пак ни казваше ‘да’, но при следващия въпрос – къде е помпата, отговорът беше ‘няма помпи’. И така няколко пъти преди да се откажем. Показа ни само една помпа, която правителството построило за Каро хората, но те отказали да я ползват. Просто традицията на тези хора е да пият от Омо, това била тяхната култура и тази на предците им. За това и други помпи няма. Амукуле ни успокои, че месните хора си имат начин за пречистване на водата, след което тя е напълно годна за пиене. Трудно ни беше да повярваме, имайки предвид, че ако се сипе два пръста от тази вода в чаша, то нейното дъно спира да се вижда. Хубавото за нас беше, че все пак бяхме подготвени със средства за пречистване на вода, но такива, работещи само в бистра вода. За това и опряхме до вълшебната Каро пръчка. Пълна магия. Никаква шега, магия и пак магия. Първото странно беше, че оставена в леген, водата от Омо изобщо не се утаява с часове. Второто, още по-странно нещо беше, че след кратко разбъркване с някакво странно дърво и водата за пет минути ставаше кристално бистра, а всичката мътилка падаше на дъното. Амукуле каза, че този ефект се постига само и единствено с този вид дърво, и по-точно с неговите корени. То не само карало мътилката да се утаи, но и пречиствало водата. На нас ни стигаше само първата част от магията на дървото, за втората се доверявахме на науката, макар че представяйки си, че пием от голяма бавнотечаща река в Африка, и дори вярата ни в науката малко се размътваше. Проблемът бе, че друг избор нямахме. Връщайки се на соргомът, ние за пръв път се срещнахме с това растение в нивите на Каро. Малко ни беше тъпо, че нямаме и идея как се казва на български и къде се отглежда, а всички месни хора го знаеха на английски. Твърдо решени да поправим грешката си, поровихме малко в Интернет и някакси ни олекна. Нашето невежество не се оказа толкова голямо в този случай. Според това, което открихме, малките топченца соргом растат само по тези места на планетата ни, така че нямаше как да очакваме да знаем повече.
Още когато обсъждахме планът на нашия преход, Дъста нарисува на картата три пресичания на реката. Не бяхме виждали Омо, но някакси не си я представяхме малка вадичка. И двамата с Яна не бяхме безкрайно ентусиазирани от тази идея, и дори още тогава си казахме, че ако не ни изглежда достатъчно безопасно просто няма да го правим. Доста след тези ни разговори моментът най-накрая настъпи. Рано сутринта стигнахме до мястото, от където щяхме да се натоварим в лодката. Ако има нещо свързано с племето Каро, за което съм сигурен, че не се е променило много през годините то това са лодките им. Издълбани дървени трупи, леко заострени от двете страни, семпличко, но доказало се през годините. Лодките са дълги 4-5-6 метра, а мястото за пасажерите е толкова широко, колкото дървото позволява. Управляват се с една пръчка. Гребла няма. Това е нещо, което все още ме озадачава, просто не откривам никаква логика. Реката е дълбока. Според хората, които попитах, е дълбока над петнадесет метра, но реално всеки метър над дължината на пръчката им я обезсмисля. Пръчките са дълги не повече от три метра, и с тях се стига до дъното на не повече от метър от брегът. От там нататък, следващите над петдесет метра до другия бряг, пръчката се използва точно като гребло, но тя си е просто пръчка. Докато премине реката, лодката слиза стотина метра по течението. Поради липсата на гребла, единствения начин за придвижване на лодките срещу течението е отбутване с пръчката плътно до брега. Казаха ни, че няма шанс лодката да се обърне, макар и да не разбирам причината за това. Тази, в която се возихме ние, беше от толкова тясно дърво, че освен, че раниците ни нямаха шанс да влезнат до дъното и стърчаха над лодката, разбрахме и, че Каро хората са по-тесни тазове от мен. Не се заклещих за винаги в лодката, но знаех, че няма да изпадна лесно. Не присъстваме на подобна сцена, но тези лодки се използвали за превозване на стадата от кози, когато пашата на единия бряг свърши. Интересно ми беше как ги вкарват вътре, по колко, и как неспокойните животни не обръщат лодката, но за тази сцена май ще трябва да идваме отново. Тези лодки се правят трудно, бавно и с много любов, и веднъж готови те направо стават част от семейството. Ако случайно някой иска да си купи лодка, процедурата не се различава много от даването на момиче за женене. Цената в крави и за двете е еднаква, а и новият собственик или жених, трябва да е достоен за да си тръгне, с което и да е от двете, независимо, че е способен да си плати. И лодката и момичетата нямат глас при взимането на това решение.
Както повечето племена в региона, и Каро не са били земеделци. Преживявали са от отглеждания от тях добитък, но за разлика от повечето други племена Каро разчитат и много на риболова и са известни като отлични рибари. Много ни се искаше да погледаме как се лови риба с приспособлението им приличащо на копие. До някаква степен си представяхме да отидем на реката и да наблюдаваме хората, но те всички бяха заети със събиране на реколтата си от соргом. За да задоволи нашето желание, водачът ни Амукуле, сам реши да ни направи представление. То се разиграваше на заблатена поляна, на поне двеста-триста мера от реката. Обясниха ни, че през дъждовния сезон реката наводнява околните ниви, но сега беше останала вода само на въпросната поляна. Амукуле взе странно приспособление за риболов от близката къща и смело заджапа из блатото. Странното нещо беше съставено от пръчка, метално острие с контра и въженце. Металното острие, което е тънко колкото молив, влиза в дупка в единия край на пръчката и е завързано с дългото около метър въженце за нея. Копието се засилва напосоки в блатото почти хоризонтално и на малка дълбочина. Ако някоя риба бъде улучена, металното острие остава в нея, но все пак завързано за пръчката. Уловката тук е в гъстата трева и плътната покривка от водни растения по повърхността. Тоест нищо не се вижда. Дали хвърлят пръчката в напълно случайни посоки и всичко е късмет или виждат някакво размърдване във водата не знам. И в двата случая ми изглежда като чист късмет ако не чиста магия. За под половин час Амукуле извади три риби. Хрумна ни, че може водата толкова да се е изпарила, че всичката риба от до скоро наводнените ниви да е пренаселила въпросното блато и хората да минават и с лекота да си боцват по няколко за вечеря. Но дори и така пак ми изглеждаше като магия.
Докато се разхождахме из нивите, няколко пъти ми направи впечатление, че хората ми се оплакват от някакви болешки. На Амукуле обаче изобщо не му се занимаваше с превеждане и за известно време тези оплаквания бяха чиста наша хипотеза. Едно от децата се оказа по-настоятелно и все пак разбрахме, че иска лекарства за болните си сестричета. Нито имахме идея какво им е, нито разбираме каквото и да е от това, но детето изпроси два аналгина, показвайки ни, че ги боли глава. Това отприщи неочакван поток от „болни“ хора. Всеки искаше лекарства за каквото му хрумне. Въпреки, че съм сигурен, че на повечето им нямаше нищо, бяхме учудени, че не си прибираха получените лекарства, а ги изпиваха на момента. Подобни случаи имахме и в следващите села. Хората тук просто приемат всички туристи за лекари. Странното е, че аптеки има. Не в техните села, но има много пътуващи до места с аптеки. И лекарствата в тях са в изобилие и са безкрайно евтини. Защо никой от близките им не им носи нямам идея. Попитахме Амукуле как така хората са толкова свикнали с туристи, при положение, че на теория това бяха от доста забутаните села. Отговорът съдържаше информация, която предния ни водач ни беше спестил. До преди няколко години точно през тези села е минавал основния поток от туристи и така докато пътя тотално се е скапал и агенциите са измислили други маршрути. От цялата тази история се сблъскахме само с един голям филмов екип немци и един мисионер. Докато се радвахме на тишийната и спокойствието пред палатката ни, разпъната в двора на къщата на семейството на Амукуле, изведнъж от не далече започнахме да чуваме странни викове. Изобщо не ми беше удобно да питаме дали сме прави, но колкото и да не ни се вярваше и двамата чувахме крясъците „Алелуя“. Дълго време отбягвахме темата, но в последствие разбрахме, че става дума за мисионер, католик, и неговите последователи, които огласят племенното село всяка вечер. Това беше последното място, на което очаквахме да видим проповедници. Изобщо не ни се връзваше с нищо, но не бяхме единствените, които мислехме така. Цялото семейство на Амукуле не подкрепяше инициативата, но си мълчаха за да не ни обидят, в случай, че и ние сме дошли с такива цели. А виковете продължаваха да огласят селото. Просто си представям Каро мъж, със традиционния си Каро външен вид и един Калашник през рамо, как се дере да вика „Алелуя“.
                                                     |
Турми е почти най-отдалеченото от селата намиращи се на единствения път в южната долина на Омо, проходим и през дъждовния сезон. Може би за това и хората бяха най-малко променени от модерната цивилизация. Или поне така изглеждат на външен вид. Почти няма тениски и пластмасови боклуци. Колкото по-дълбоко влизахме толкова по-истинско ставаше. И така мислехме до момента, в който едно след друго младите момичета започваха да ни заговарят на чуден английски. И то не толкова за да ни питат кои сме, от къде сме, а за да ни кажат, колко пари ще ни струват снимките им, и че нямат нищо против да правим този бизнес.
Галерия – тук
История – тук
Турми за нас беше не само селото с пореден пазар и нови хора, но и мястото, от което най-накрая щяхме да започнем нашето приключение в дивото. Но преди него имахме странния късмет да попаднем в Турми точно на пазарния ден, а имахме и времето, тъй като така и така седяхме и чакахме транспорт до мястото, от където щяхме да започнем пешеходенето. Предполагам ако се бяхме опитвали да нацелим трите най-интересни пазара в страната, в последователността с най-малко изчакване между тях, нямаше да се справим по-добре. В Турми на пазар се събират основно хора от племената Хамър и Каро. За нас беше последна среща с хамърите и запознанство с предстоящите ни Kаро домакини.
Турми е почти най-отдалеченото от селата намиращи се на единствения път в южната долина на Омо, проходим и през дъждовния сезон. Може би за това и хората бяха най-малко променени от модерната цивилизация. Или поне така изглеждат на външен вид. Почти няма тениски и пластмасови боклуци. Колкото по-дълбоко влизахме толкова по-истинско ставаше. И така мислехме до момента, в който едно след друго младите момичета започваха да ни заговарят на чуден английски. И то не толкова за да ни питат кои сме, от къде сме, а за да ни кажат, колко пари ще ни струват снимките им, и че нямат нищо против да правим този бизнес. Нещо повече, което заподозряхме е, че не само нямат нищо против, а направо това е идеята, с която са дошли на пазара и са се пременили по най-правилния за снимки начин. Така че в Турми на пазара се заражда нов бизнес. Като цяло никога досега в живота си не бях плащал за снимки, но тук без това е почти невъзможно. Как се е стигнало до това, че всеки е съгласен да го снимаш срещу почти твърдо фиксирана за всяко племе сума не знам. Водачите ни казаха, че само туристите са виновни, защото давали на хората пари без те изобщо да го искат, а сега всички са свикнали да получават. Това е една теория. Това, което ние виждахме беше, че дори и някой да не иска нищо освен усмивка след снимката си, винаги се намират хора, които да му кажат искай пари, искай много пари, и дори те да ги искат от негово име. Гадна работа, молиш някой за снимка, и след това не знаеш как да постъпиш, човека стои срещу теб и нищо не казва. Единия вариант е директно да извадиш пари и да му ги подадеш, но за мен поне това винаги ми изглежда като някаква обида, нещо като ето ти тези стотинки, снимах те, прекрасно, чао. Нещо като автомат за паркиране, пускаш едни пари в него и изчезваш. Другия вариант е просто да благодариш и да си тръгнеш, рискувайки да си в гадната ситуация някой да те годни и вика след теб за въпросните стотинки. Като цяло мисля, че всичко е едно унижение на хората, които се чувстват като някакви извънземни или животни в зоопарк, и техните снимки ще бъдат отнесени като трофеи. Дано те да не мислят така. Още по-неприятно, е когато някой далеч не толкова интересен за туристът субект иска да бъде заснет и си казва цената, а ти просто не искаш да го снимаш. Или дори още по гадното за мен усещане да помолиш някой, от група хора за снимка и изведнъж всеки от групата да каже снимай и мене. Ако съм сигурен, че всичко е само за пари нямаше да се колебая и секунда да избирам на кой да ги давам, но като си представя, че отказвайки им, директно казвам на хората, че изобщо не са ми интересни и не заслужават да си вдигна обектива за тях и емоциите в мен са неприятни.
Решението на всички тези проблеми намерихме в седенето на едно място и снимане от далече, използвайки всички хватки, които измислим за да изглежда, че снимаме нещо съвсем съвсем друго. Особено като се задържим някъде повече и хората свикнат с новите индивиди и всичко става лесно. Аз си щракам и никой не ми обръща внимание. По-трудно е, но определено си спестявам неприятните мисли и изживявания. От време на време някоя леля ме разконспирира и бивам пропъден с крясъци и летящи предмети, но това е малкото зло. Един нещастен от цялата ситуация американец дори ми направи забележка, че мамя хората с дългия си обектив и, че той знае какво правя. После каза, че просто завижда и съжалява, че е тръгнал с половината си техника. Може би е наистина малко като зоопарк, в който гледаш нещо, за което нищо не знаеш и те мързи дори да прочетеш табелката, но донякъде разбирам защо се шири мнението, че ако човек няма време за повече, то поне трябва да види пазарите на племената. На пазарите са всички, можеш да седиш почти незабелязано и да ги разглеждаш с увиснало чене, а и снимането е най-лесно и почти без пари. И акцентът дори не е в това, че се спестяват някакви пари, а в това, че хората са естествени, карат се, смеят се, блеят някъде и това е коренно различно от паметниците, в които мигновено се превръщат щом се разберете за снимка и видят апарата срещу тях.
Гледайки и изучавайки хората от племето забелязахме странни белези по телата на момчета и момичета, на мъже и жени. Първото, което ни хрумна, разбира се беше прескачането на бикове и последствията от него, но белезите бяха малки и на странни места. Попитахме Дъста, нашия водач, и той напълно ни застреля, като равнодушно каза, че момчето, за което питаме очевидно е било болнаво и за това са всичките белези от нарязване. То си е чисто нарязване, защото белезите бяха във всякакви посоки, като очевидно пускането на кръв от краката, ръцете и гърбът не е свършило нужната работа и се е наложило да се стигне и до лицето. Тук се сетих за обмяната на опит между мен и други пациенти, претърпели коленни операции, за това, кое от няколкото налични лекарства ще отстрани най-ефикасно белезите ни. При хамърите, белезите не са изобщо критерии за красота, ако изобщо красотата е критерии при изборът на партньор. Гледайки хората на пазара бързо се научихме да различаваме произходът на белезите им, и все едно здравните им картони бяха написани върху телата им.
Пиейки бира в една от местните кръчми се замислихме върху нещо, което се оказа, че е направило впечатление и на мен и на Яна по отделно. Всички кръчми, магазини, хотели и изобщо всичкия бизнес беше в ръцете на хора от северна Етиопия. Няма дори и едно заведение, в което гордия собственик да е хамър, пък било то и без гривните, прическата и полата. Отговорът на тази загадка с оказа в номадската природа на племената. Хамърите основно се изхранват от развъждането на добитък. Когато пашата за стадото свърши на някое място, цялото семейство с все къщата се мести към следващото находище на свежа трева. Тяхната култура не ги свързва с обитаването на конкретно място за дълго време, макар и за жените и малките деца да се строят по-солидни и непреместваеми къщи. За това никой хамър не си представя отварянето на магазин и дългия живот в къщата до него. Странно или не, в Кай Афер, Димека и Турми не живеят никакви представители на племената, с които се свързва южната долина на Омо. Но пък номадската култура на всички тези племена им позволява без никакво притеснение да пият до късни нощи в кръчмите в тези села. На хората от племената не им трябва хотел или подслон. Ако е прекалено тъмно, за да се връщат към селото им, те без притеснение спят на пода на кръчмата или просто в първите храсти на път за домът. Единственото нещо, с което всеки мъж хамър не се разделя, е малкото столче-възглавница. То си има дръжка от кожа или метал и е навсякъде с тях. Жените също имат столчета-възглавници, но те си стоят в къщата им. Дървените произведения на изкуството са наистина удобни за седене, и тъй като тези хора седят без работа през повечето време, столчетата са си необходимост. Как точно успяват да спят на тях не знам, аз си искам мека възглавница и дървения стол не ме примамва за тази работа. За хамърките и техните намазани с масло и прах с тухлен цвят коси е малко по-обяснимо защо биха спали на въпросното дърво. Всяко племе си има свой дизайн на столчетата и за мъже и за жени. Ако на север не открихме нищо уникално в бита на хората, то такива столчета не бяхме и подозирали, че съществуват.
Чудейки се как северняците се превзели целите села, разбрахме, че всъщност те нищо не се превземали. Всички тези села са изкуствено създадени от правителството, чиято идея е да цивилизова племената, да построи нови сгради, в които да разположи администрацията си, да построи училища, здравни центрове и прочие и да се опита да накара хората да живеят около тях. Това, което са постигнали е събирането на всички хора от околностите веднъж седмично за пазара. Те все още са си номади, но са харесали пиенето на бира и китайските дрехи предлагани им от новата действителност. И северняците и племената са щастливи от ежеседмичния алъш вериш. Племената все още продават това, с което разполагат – мед, мляко, масло и добитък. Разликата с близкото минало е, за какво използват парите от печалбата си. Преди ценни за тях са били мънистата, гривните, солта, а сега са тениските, батериите и фенерчетата, мобилните телефони и най-вече бирата. Мъниста, гривни и други украшения все още се продават и то не малко. Единствената разлика е в това кой ги купува. Огромните и многобройни сергии, заплашващи да превземат целия пазар са насочени изцяло към жадните за сувенири туристи. Малко е странно когато продаващата хамърка те посрещне с добър английски и почне да се пазари с теб, но това са правилата на модерния свят.
  
|
Ритуалът с прескачане на бикове е се организира за всяко младо момче от племето Хамар, за което е решено, че е настъпил моментът да стане мъж. Причините за това решение може да са много – възрастта му, това че се е наложило да стане глава на семейството или просто амбицията на баща му, както беше случая с церемонията на дванадесет годишното момче, на която ние присъствахме. Сезонът, в който се организират тези прескачания, е свързан със събирането на реколтата, тъй като това е периодът, в който има най-много храна и момчетата имат повече сила. За още повече сила дни наред преди важното събитие се пие и смес от мляко и кръв от крава, но на това ние не станахме свидетели. В ритуала, продължаващ цял ден, момчето участва само за броени минути. Основна роля имат жените, близки на семейството му.
Галерия – тук
История – тук
Цялата етиопска нация е приела, че ходенето е основния, а до скоро и единствения начин за придвижване в страната. Голяма част от асфалтираните пътища, по които имаме щастието да летим с цели 70 километра в час, са на не повече от една-две години. Преди тях, особено в по-затънтените райони, транспортът е бил изключително рядко явление и на места се е свеждал само до камиони ISUZU, доставящи провизии. Причината е, че по старите пътища се е пътувало невероятно бавно, и че дори и здравите тойоти и исузо машини не са издържали дълго. Това важи с изключителна сила за южната част на долината на реката Омо. И в момента тук пътят е един и свързва само най-големите четири-пет села. Навсякъде другаде се стига пеша или със собствен високопроходим транспорт. Това е накарало хората да свикнат да ходят на разстояния от двадесет-тридесет километра без въобще да намират това за нещо необикновено. Освен това често им се налага да пренасят на тези разстояния и стоката, която са произвели, натоварвайки се с чували, тежащи доста повече от нашите раници. За нас все още е забавно като чуем, че до някъде се стига за три часа, а като попитаме за километрите да чуваме двадесет и два-три-пет километра. Не знам дали наистина ги взимат за толкова. Така и не можем да вървим с никой от тях, за да проверим. Определено се възхищавам на хората, които всяка седмица изминават сутрин и вечер по над двадесет километра, за да стигнат до пазара. Към мястото, на което щяхме да гледаме прескачането на бикове вървяхме точно с такива хора, защото нито ние, нито водачът ни знаеше къде точно отиваме.
Пристигнахме преди здрачаване, за радост на нашия водач, който както и всички етиопци се притесняваше от ходене по тъмно. Намерихме си чудна поляна за спане, но колкото и да се чувствахме вкъщи, ни казаха, че не трябва да снимаме нито селото, нито хора, преди да получим позволение от местния вожд. Лошото беше, че това позволение се очакваше чак на следващия ден, когато така и така щяхме да си платим за удоволствието да наблюдаваме и снимаме ритуала. Ако искахме да снимаме и вечерта, трябваше да си платим и такса за вход в селото. Без да я плащаме можехме само да спим, да се разхождаме и да общуваме с хората. Понякога тези забрани са много приятни, защото успяват да отклонят вниманието ни от търсенето на интересен кадър. Като цяло тук всичко се плаща. За наше огромно учудване не само чужденците си плащат. Те просто плащат всичко в поне петорен размер. Всяка помощ се заплаща и от местните хора. Да ти помогнат за спукана гума, да ти помогнат, ако си закъсал с колата в калта, да ти качат багажа на рейса, дори да пресечеш река, придошла от дъжда – всичко това се прави срещу пари.
Казаха ни, че тържеството ще е голямо. На фона на малкото село не можехме да си представим как ще стане това, но нашият водач ни каза, че ще се съберат роднини и приятели на семейството на момчето от всички околни села. Водачът ни си легна малко след като се стъмни, докато ние тепърва се приготвяхме за вечеря около огъня. Докато споделяхме впечатленията си от изминалия ден, от далечината започнахме да чуваме мелодията на звънци и песни. Звуците идваха от много различни посоки. Тъмнината беше непрогледна и само можехме да гадаем какво се случва. Една след друга на метри от нас преминаха няколко групи от жени, които с викове и песни се насочваха към къщата на момчето, което щеше да става мъж. Там празненството се разрастваше. Песни, викове и танци огласиха цялата долина. Не искахме да се натрапваме и да отклоняваме вниманието на празнуващите, молейки ги да седнем при тях. За това решихме, че единствено можем да съпреживяваме тяхното веселие, седящи на метри от къщата, невидими в тъмнината на нощта. Не разбрахме до колко късно са продължили танците, но не бих се учудил, ако не са спирали през цялата нощ,, защото ние заспахме и се събудихме с тях.
На сутринта ни казаха, че спокойно може да се приближим до къщата и да гледаме случващото се. Разрешение за снимане още нямахме, защото вождът не беше решил още каква да е таксата. Всички се подготвяха за важния ден. Целият ритуал се прави само за едно момче, не както ние си мислехме, че няколко момчета ще тестват силите си. Сезонът, в който се организират тези прескачания, е свързан със събирането на реколтата, тъй като това е периодът, в който има най-много храна и момчетата имат повече сила. За още повече сила дни наред преди важното събитие се пие и смес от мляко и кръв от крава, но на това ние не станахме свидетели. В ритуала, продължаващ цял ден, момчето участва само за броени минути. Основна роля имат жените, близки на семейството му. Това са същите жени, които пеят и танцуват още от предната вечер. Казаха ни, че песните са за надъхване и окуражаване на момчето и на самите тях. Танците продължават до след обяд. Жените са облечени в традиционните кожи от кози, накичени с множество мъниста. Всички семейни бижута са на показ. По-възрастните имат големи стоманени звънци, завързани за гривни на краката им. Подскачането и звукът от тях са непрестанни, а раните и синините от тежките музикални инструменти се преодоляват само със състоянието, в което се докарват с песни и викове. Това е нужно и за предстоящото им изпитание. В този ден младите момичета от рода на момчето имат уникалния и рядък шанс да бъдат зверски набити с тънки жилави пръчки и то по собствено желание. Независимо дали момичетата са облечени в тениски или с кожи, в ранния следобед всички се подготвят за това, оголвайки гърбовете си. От една страна, молейки да бъдат бити колкото може по-силно, те изразяват подкрепата си и съпричастността си с героя на деня, а от друга – това е шанс за тях да успеят в живота си. Всяко момиче само събира и подготвя снопчето с пръчки, с които да бъде удряно. Всяка пръчка се използва само веднъж и за това е внимателно подбрана. Наградата от ударите с тънките жилави пръчки по голата кожа на гърба са множество рани, за които момичетата копнеят. Колкото повече рани и колкото повече и по-жестоки са белезите от тях, толкова по-силно е едно момиче в очите на момчетата, търсещи си съпруга. Белезите са символ на сила и издръжливост у момичетата, символ на надеждна съпруга. Тези белези се получават само в дните, в които някой техен роднина ще става мъж. За по-хубави белези, понякога раните не се оставят да зарастват и дори се замърсяват нарочно.
Сред важните гости и участници в ритуала са и младите момчета от околните села. Тяхната роля е да дадат всичко от себе си, за да направят така желаните белези на момичетата. Надъхани и подготвени момчетата се отправят към събитието, но преди да се появят има кратка игра. Те трябва да бъдат намерени от групата момичета. След като ги открият в шубрака, момичетата започват да ги обиждат и да засягат мъжкото им достойнство. Целта е да ги накарат да бъдат наистина жестоки с тях. Докато момичетата ги дразнят, момчетата слагат последните щрихи във външния си вид. Различни по цвят смлени камъни се използват за бои, а художниците са самите момчета. Когато шарките са готови се стига и до кървавата част. Подскачайки, викайки и дразнейки ги, момичетата нахъсват своите биячи. Когато момчето се съгласи да понашляпа момичето, то му подава своя сноп с пръчки, от които момчето започва да избира. Момичето разперва ръце в готовност за удара и не спирайки да подскача, гледа настойчиво в очите младежа срещу нея. Ако момчето е благосклонно, то дарява дамата с няколко удара с различни пръчки, а благодарността за тях се изказва с поклон на момичето след всеки от тях. След няколко секунди за опомняне от болката, момичето си избира друг бияч. Кръвта, която не вярвахме, че наистина ще се лее, определено не беше заблуда. Момчето, което ще скача, гледа и се надъхва от саможертвата на роднините си. Тук има и малко уловка за него. Момчето просто не трябва да се проваля в преодоляването на препятствието. Ако това случайно стане, саможертвата е била напразна и същите тези бити момичета взимат пръчките и причиняват не по-малко страдание, но и срам на момчето. Тази мисъл сигурно определено го води към успеха.
След няколкочасовия бой с една-две паузи за местна бира, всички дружно сядат да хапнат и пийнат в очакване на най-съществения момент. На близката поляна вече са докарани биковете, които ще бъдат прескачани. Много се чудих как точно ще ги накарат да седят на едно място, докато някой тича по гърбовете им, но това се оказа лесно осъществимо с груба сила и държане за опашките и рогата им. Петнадесетината говеда и всички зяпачи бързо се строиха на поляната. В нашия случай главният герой беше момченце на не повече от петнадесет години. Макар и да беше доста малък, баща му беше решил, че е време да става мъж. Причината била, че баща му е възрастен и искал да види поне най-големия си син как става мъж, въпреки че той определено не беше готов за изпитанието. Никой не беше учуден, когато малкото момче, дори и след засилката си, не успя да се качи на гърба на първия бик. Развълнуваната тълпа бързо се намеси и му помогна. Претичването мина успешно, но приземяването от високо не беше без травми. Момчето удари жестоко коляното си, но нямаше никакъв избор. Прескачането трябва да се повтори пет пъти, отказване няма. С малко помощ и много подкрепа от всички, момчето успя да изпълни ритуала и да избегне боя и срама.
Преживяването беше незабравимо за всички, но след дълги размишления с Яна стигнахме до извода, че трябва да забранят на нас туристите да се намесваме в културата и ритуалите на племето. Ние се опитвахме да останем незабележими, да стоим назад и да снимаме само ако имаме възможност, а не да пречим на хората, бутайки си между тях и отклонявайки вниманието им. Но другите туристи нямаха тази цел. Те си бяха платили, предполагам доста повече от нас, и искаха да получат своето. Груба и грозна работа, дори и ние не бяхме за там. Хората се притесняват, гледат ни, разсейват се. Има спорове за пари, за снимки. Всички са недоволни, че ще бъдат снимани, без да им се плаща директно на тях, и възникващите скандали се решават само с помощта на вожда на селото, който е взел парите. Той убеждава хората, че ще получат ядене и пиене срещу техните снимки. Водачите обясняват на туристите, че винаги става това и не трябва да се притесняват. Да, нищо страшно няма за нас в цялата работа, но е малко напрягащо да гледаш разгневени заради тебе хора. Но това не е най-важното. Проблемът е, че това измества фокуса на самите участници от събитието. И за съжаление този скандал не става само веднаж . Всяка нова група гости прави същия проблем и хората от племето очакват същите обещания, но докато ги получат има много нерви и всичко просто спира. Отначало се притеснявахме да не би всичко да е направено само заради нас зяпачите, а в края на деня си мислехме, че ако беше така щеше да е най-правилно. Леко грозна гледка е да видиш белите туристи, разплути до големите си джипове, с които са дошли почти до мястото за танци, гледащи отегчено и раздаващи чипс и напитки от хладилните чанти, донесени от водачите им. А още по-лошо е да гледаш хора с вековна традиция да се борят с отварянето на пакетче чипс и да се чудят какво е това, което слагат в устите си. През това време туристите недоволстват и правят скандали на водачите си, защо им губят времето да чакат момичетата да открия биячите си и защо всичко не става по-бързо. Това напрежение се усеща от всички. Като цяло не бяхме за там, но присъствахме на нещо, което никога няма да забравим. А момченцето, което претича по гърбовете на биковете го очакваше сватба след няколко седмици. Сватбата при хамърите е тихо и маловажно събитие, свързано най-вече с прехвърляне на крави от стадото на бащата на момчето към това на бащата на момичето. Мисля, че само на това малко момче не му беше до нас и не можахме да му развалим деня. То нито беше дорасло, нито с нетърпение очакваше да се докаже като голям мъж – просто изпълняваше поредното желание на баща си.
  
|
