Категория: Пътеписи

Събота сутрин крайно време за отдалечаване от София. Колкото и да не съм най-големия почитател на ходене на високо с Алек и К., винаги търчащи неуморно към поредния връх без да ми оставят много време да се заплесвам в снимане, таз седмица реших, че съм склонен към експерименти. От София тръгнахме с току що придобитата и толкова чакана от К. кола и с идея за ходене на Кончето. През нощта беше понавалял сняг, който разбира се беше изненадал всички шофьори и беше довел до безумно задръстване на Владая. Решихме да се спасим през Железница, но това беше само нашата идея, не и на колата на К.. Тя се оказа с летни гуми, които дори не искат да ни качат до Бояна. След доста неуспешни опити, решихме, че това е само началото и щом тук не става е крайно време за друга кола. Следващата беше колата на Гери. Бързо стигнахме до центъра, прехвърлихме багажа и обратно на пътя. Късмета определено не беше с нас. Някъде около хладилника дружелюбен шофьор ни подсказа, че задната ни гума е малко спукана. Това стана на около 50 м по киша от един вулканизатор с огромна опашка от хора стигнали до извода, че сняг и зимни гуми са добра комбинация. Вулканизатора намери време за нас единствено след множеството молби на Гери, в ролята на малко неоправно момиченце и то единствено за да ни съобщи, че от тази гума нищо не става. Сложихме патерицата и дойде време за поредната смяна на колите.

За тази галерия почти нямам какво да кажа, пък и мисля, че тя говори достатъчно сама за себе си. Преди шест-седем години, ми се наложи да огранича физическите си натоварвания за няколко месеца и в края на този период и началото на моя ски сезон трябваше да почна малко по-кротко. Стефчо ме покани да отида с него на Семково в базата на ВИАС ( УАСГ ), където той ходеше от години. Казах си малък курорт, няма да се изсилвам….. Не бях прав. И до сега споря с разни хора, които си мислят, че само количеството и качеството на пистите определят кефа от карането. Аз мисля, че човек сам си го прави, пък и трябва малко разнообразие. Дори и терена да е тотално гаден, като свикнеш и удоволствието става двойно. На първото ми ходене на Семково карането определено не беше малко, кротко и спокойно. Който търси намира, а и тогава се случи да има достатъчно сняг и за близките гори, което напоследък за съжаление не е така. Като се прибави и атмосферата на мястото, което през февруари и март се обитава почти изцяло от студенти, това нямаше как да ми е последното ходене там. Носталгията ми по Академика на Банско, някак си се притъпи като открих, че някъде в България е останало и друго подобно място, незасегнато от позьорщината, хилядите хотели и намусените хора опитващи се да избягат от забързания си и угрижен живот. От тогава всяка година успявам да отделя поне седмица за Семково.
Бивайки редовни посетители се запознахме и с управителя на станцията – Анжел. Веднъж той дойде към два часа в барчето, каза на бармана да затваря и да изгони всички студенти и точно когато и ние решихме да ставаме преди да ни го кажат, той седна на нашата маса и ни покани да останем на по питие. Говорихме си дълго за какво ли не. Стори ми се, че съм прав, че живота далече от приятели, роднини и дори населено място, изобщо не е лесен, а дори е и малко самотен. Представих си какво е всяка седмица да виждаш и общуваш различни хора, които дори и да дойдат пак това ще е най-рано след една година. Това беше една от малкото вечери, в които Анжел слизаше в барчето, специално заради него пуснаха около 1000 пъти любимата му песен на Robbie Williams, която аз толкова не понасям. След това беше истинско удоволствие дори да го слушаме как пее стари руски песни. От тогава си имаме приказка.
Най-хубавото е, че си имаме стая. Последен етаж, пет легла, много мухъл, две малки прозорчета, баня, три не винаги работещи радиатора, една маса и две кофи за събиране на течащата от покрива вода. И странно защо, но винаги е свободна, просто никой друг не я иска. Пък и е доста по-просторна от лъскавите двойки, може би е предвидена за хора идващи с багаж за месец и то хора на брой определено по-голям от броя на леглата. Малко е трудно да поканиш някой на гости без да се отврати от хаоса вътре или от липсата на грам интимна атмосфера с постоянно влизащи и излизащи хора, но това си е вид естествен отбор. Живота там е толкова динамичен, че не мога да си представя за какво биха му трябвали на някой повече удобства. Закуска, каране, бира на слънце на поляната, душ, вечеря, малко сън, барчето на ВИАС или хотел Рила, малко сън и цикълът се затваря. Е не че съм голям почитател на пружините били те с два или три дюшека, ужким за да не потъват до долу като хамак, но когато си лягаш в три, четири или пет сутринта и закуската е до 9:15, мисля, мога да заспя навсякъде. Особено когато това зацикли в продължение на над седмица. Бих искал да приложа и снимката, на която съм заспал в барчето подпрян с лакти на масата, докато приятелите ми играят шах в очакване на тълпата да влети и започване на купона. Не знам какво съм им направил, но са ме зарязали сам, а на техните места се настанили непознати за мен хора и добре, че бяха светкавиците на фотоапаратите документиращи как се спи в осем и половина вечерта в заведение, иначе можеше да откарам още няколко часа. Учуденият ми поглед на снимката е наистина ценен. Барманът Стефчо дълго време ми повтаряше, че му дължа 15лв. за нощувката.
Време за снимане няма. Не знам от какви подбуди, но си бях взел сапунерката, с която са направени и снимките от галерията. К. каза че трябва да заличи всички копия преди да се кандидатира за президент, защото снимката му по гащи на леглото определено няма да се връзва със стила на кампанията му. За сега не е тръгнал да се кандидатира, иначе обещавам, ще я махна. Останалото е просто частта от деня в която всички сме в стаята и няма заспали – време за баня и чудене какво са сготвили лелките в стола. А след две седмици Семково пак ме зове!

Галерия – тук

Кукерският фестивал в Перник е другото място освен абитуриентските балове, на което ходя със слушалки в ушите и силна тежка музика звучаща от тях. Хората ходели да се потопят в атмосферата, но на мен ми идва малко в повече. Ако имаше и с какво да си запуша носът щях да съм още по-щастлив. Определено нямам нищо против идеята на кукерите, съзнавам, че това да са шумни е част от ритуала, но просто не мога да чуя собствените си мисли, още по-малко да изкарам шест седем часа.

Като изключа гореспоменатите ми проблеми, фестивалът е едно забавно мероприятие. Събират се групи от цяла България дори и от извън нея. Всички те минават бавно по главната улица, чакайки редът си да излязат пред журито на площада. От двете страни на парада се скупчват множество зяпачи, катерещи се по всички възможни парапети и кошчета за боклук и подскачащи от крак на крак в студеното време. Зад многото хора дошли да видят стария български обичай е разположено множество от малки бързо подвижни кашонени сергийки, на които се продават всевъзможни боклуци – от китайски електроника през захарен памук до домашно вино в малки бутилки от минерална вода.

Последните години спускането на улея Орлово гнездо стана нещо като традиция преди закриването на ски сезона. Обикновено го правим последните дни, в които работят съоръженията на Витоша. След като всичко затвори, посоката е ясна. Е не, че при първото търсене на заход за улея от платото не го подминахме доста в посока Копитото, и не пълзяхме дълго и бавно по затревените стръмни поляни докато го открием, но вече гледаме да не се губим. Бутането от Боби до най-високото от връхчетата над платото е с цел единствено хващането на още малко каране преди пресичането на платото. Обикновено по това време на годината то е покрито с изсъхнала трева и храсталаци, а гледката на ходещи през него хора със ски обувки и ски на рамо винаги ме забавлява.

Тази пролет по незнайни причини не можах да хвана последното каране на Витоша, но пък не исках и да закрия сезона без Орлово гнездо. Мераклии винаги се намират. Навих Иво в последния момент, когато беше вече на работа, взех всичко и за него – ски, обувки, дрехи, раница, само забравих втория челник. Уговорка в 17:30 на площада на Драгалевци, всеки тръгва малко по-рано от работа, но целта си заслужава.

Влади от много време ми говореше за ходене до Русенски Лом с негов познат, работещ с лалугери. Поканата към тях бе от страна на ръководството на Природен парк Русенски Лом. Аз бях навлека със свободно време и желане да пътува. Не е редно да се оставят празни места в кола и да се изпуска приятна компания, а особено когато това може да се съчетае и с отиване на място което толкова харесвам. Приех предложението още преди да бъде изказано докрай. Пристигнахме рано сутринта, разгледахме Русе, намерихме Метро. Не, нямам никаква привързаност към този магазин, нито има за цел да се снимам пред всеки негов клон – просто на средата на пътя установих, че съм си забравил спалният чувал. Срам не срам ще призная, че ми се случва за втори път в живота. Не знам как е възможно. Това е като големият ми страх, че ще отида на ски без ски обувки. Не съм го правил, но винаги има една проверка в асансйора – ски, обувки, щеки, ръкавици, пари – никога не ме е бивало в мисленето при ранно ставане, за това трябва да се разчита на навиците. Един от тях е навика ми да си подреждам раница – там постелката палатката и чувала имат толкова несменяеми места, че няма начин да забравя нещо. Като се тръгва с кола и без раница обаче, всичко е възможно. Връщайки се на темата Метро, реших че за три нощи би трябвало и с едно одеало и дрехи на мен да съм ОК.