Турми

Турми за нас беше не само селото с пореден пазар и нови хора, но и мястото, от което най-накрая щяхме да започнем нашето приключение в дивото. Но преди него имахме странния късмет да попаднем в Турми точно на пазарния ден, а имахме и времето, тъй като така и така седяхме и чакахме транспорт до мястото, от където щяхме да започнем пешеходенето. Предполагам ако се бяхме опитвали да нацелим трите най-интересни пазара в страната, в последователността с най-малко изчакване между тях, нямаше да се справим по-добре. В Турми на пазар се събират основно хора от племената Хамър и Каро. За нас беше последна среща с хамърите и запознанство с предстоящите ни Kаро домакини.

Турми е почти най-отдалеченото от селата намиращи се на единствения път в южната долина на Омо, проходим и през дъждовния сезон. Може би за това и хората бяха най-малко променени от модерната цивилизация. Или поне така изглеждат на външен вид. Почти няма тениски и пластмасови боклуци. Колкото по-дълбоко влизахме толкова по-истинско ставаше. И така мислехме до момента, в който едно след друго младите момичета започваха да ни заговарят на чуден английски. И то не толкова за да ни питат кои сме, от къде сме, а за да ни кажат, колко пари ще ни струват снимките им, и че нямат нищо против да правим този бизнес. Нещо повече, което заподозряхме е, че не само нямат нищо против, а направо това е идеята, с която са дошли на пазара и са се пременили по най-правилния за снимки начин. Така че в Турми на пазара се заражда нов бизнес. Като цяло никога досега в живота си не бях плащал за снимки, но тук без това е почти невъзможно. Как се е стигнало до това, че всеки е съгласен да го снимаш срещу почти твърдо фиксирана за всяко племе сума не знам. Водачите ни казаха, че само туристите са виновни, защото давали на хората пари без те изобщо да го искат, а сега всички са свикнали да получават. Това е една теория. Това, което ние виждахме беше, че дори и някой да не иска нищо освен усмивка след снимката си, винаги се намират хора, които да му кажат искай пари, искай много пари, и дори те да ги искат от негово име. Гадна работа, молиш някой за снимка, и след това не знаеш как да постъпиш, човека стои срещу теб и нищо не казва. Единия вариант е директно да извадиш пари и да му ги подадеш, но за мен поне това винаги ми изглежда като някаква обида, нещо като ето ти тези стотинки, снимах те, прекрасно, чао. Нещо като автомат за паркиране, пускаш едни пари в него и изчезваш. Другия вариант е просто да благодариш и да си тръгнеш, рискувайки да си в гадната ситуация някой да те годни и вика след теб за въпросните стотинки. Като цяло мисля, че всичко е едно унижение на хората, които се чувстват като някакви извънземни или животни в зоопарк, и техните снимки ще бъдат отнесени като трофеи. Дано те да не мислят така. Още по-неприятно, е когато някой далеч не толкова интересен за туристът субект иска да бъде заснет и си казва цената, а ти просто не искаш да го снимаш. Или дори още по гадното за мен усещане да помолиш някой, от група хора за снимка и изведнъж всеки от групата да каже снимай и мене. Ако съм сигурен, че всичко е само за пари нямаше да се колебая и секунда да избирам на кой да ги давам, но като си представя, че отказвайки им, директно казвам на хората, че изобщо не са ми интересни и не заслужават да си вдигна обектива за тях и емоциите в мен са неприятни.

Решението на всички тези проблеми намерихме в седенето на едно място и снимане от далече, използвайки всички хватки, които измислим за да изглежда, че снимаме нещо съвсем съвсем друго. Особено като се задържим някъде повече и хората свикнат с новите индивиди и всичко става лесно. Аз си щракам и никой не ми обръща внимание. По-трудно е, но определено си спестявам неприятните мисли и изживявания. От време на време някоя леля ме разконспирира и бивам пропъден с крясъци и летящи предмети, но това е малкото зло. Един нещастен от цялата ситуация американец дори ми направи забележка, че мамя хората с дългия си обектив и, че той знае какво правя. После каза, че просто завижда и съжалява, че е тръгнал с половината си техника. Може би е наистина малко като зоопарк, в който гледаш нещо, за което нищо не знаеш и те мързи дори да прочетеш табелката, но донякъде разбирам защо се шири мнението, че ако човек няма време за повече, то поне трябва да види пазарите на племената. На пазарите са всички, можеш да седиш почти незабелязано и да ги разглеждаш с увиснало чене, а и снимането е най-лесно и почти без пари. И акцентът дори не е в това, че се спестяват някакви пари, а в това, че хората са естествени, карат се, смеят се, блеят някъде и това е коренно различно от паметниците, в които мигновено се превръщат щом се разберете за снимка и видят апарата срещу тях.

Гледайки и изучавайки хората от племето забелязахме странни белези по телата на момчета и момичета, на мъже и жени. Първото, което ни хрумна, разбира се беше прескачането на бикове и последствията от него, но белезите бяха малки и на странни места. Попитахме Дъста, нашия водач, и той напълно ни застреля, като равнодушно каза, че момчето, за което питаме очевидно е било болнаво и за това са всичките белези от нарязване. То си е чисто нарязване, защото белезите бяха във всякакви посоки, като очевидно пускането на кръв от краката, ръцете и гърбът не е свършило нужната работа и се е наложило да се стигне и до лицето. Тук се сетих за обмяната на опит между мен и други пациенти, претърпели коленни операции, за това, кое от няколкото налични лекарства ще отстрани най-ефикасно белезите ни. При хамърите, белезите не са изобщо критерии за красота, ако изобщо красотата е критерии при изборът на партньор. Гледайки хората на пазара бързо се научихме да различаваме произходът на белезите им, и все едно здравните им картони бяха написани върху телата им.

Пиейки бира в една от местните кръчми се замислихме върху нещо, което се оказа, че е направило впечатление и на мен и на Яна по отделно. Всички кръчми, магазини, хотели и изобщо всичкия бизнес беше в ръцете на хора от северна Етиопия. Няма дори и едно заведение, в което гордия собственик да е хамър, пък било то и без гривните, прическата и полата. Отговорът на тази загадка с оказа в номадската природа на племената. Хамърите основно се изхранват от развъждането на добитък. Когато пашата за стадото свърши на някое място, цялото семейство с все къщата се мести към следващото находище на свежа трева. Тяхната култура не ги свързва с обитаването на конкретно място за дълго време, макар и за жените и малките деца да се строят по-солидни и непреместваеми къщи. За това никой хамър не си представя отварянето на магазин и дългия живот в къщата до него. Странно или не, в Кай Афер, Димека и Турми не живеят никакви представители на племената, с които се свързва южната долина на Омо. Но пък номадската култура на всички тези племена им позволява без никакво притеснение да пият до късни нощи в кръчмите в тези села. На хората от племената не им трябва хотел или подслон. Ако е прекалено тъмно, за да се връщат към селото им, те без притеснение спят на пода на кръчмата или просто в първите храсти на път за домът. Единственото нещо, с което всеки мъж хамър не се разделя, е малкото столче-възглавница. То си има дръжка от кожа или метал и е навсякъде с тях. Жените също имат столчета-възглавници, но те си стоят в къщата им. Дървените произведения на изкуството са наистина удобни за седене, и тъй като тези хора седят без работа през повечето време, столчетата са си необходимост. Как точно успяват да спят на тях не знам, аз си искам мека възглавница и дървения стол не ме примамва за тази работа. За хамърките и техните намазани с масло и прах с тухлен цвят коси е малко по-обяснимо защо биха спали на въпросното дърво. Всяко племе си има свой дизайн на столчетата и за мъже и за жени. Ако на север не открихме нищо уникално в бита на хората, то такива столчета не бяхме и подозирали, че съществуват.

Чудейки се как северняците се превзели целите села, разбрахме, че всъщност те нищо не се превземали. Всички тези села са изкуствено създадени от правителството, чиято идея е да цивилизова племената, да построи нови сгради, в които да разположи администрацията си, да построи училища, здравни центрове и прочие и да се опита да накара хората да живеят около тях. Това, което са постигнали е събирането на всички хора от околностите веднъж седмично за пазара. Те все още са си номади, но са харесали пиенето на бира и китайските дрехи предлагани им от новата действителност. И северняците и племената са щастливи от ежеседмичния алъш вериш. Племената все още продават това, с което разполагат – мед, мляко, масло и добитък. Разликата с близкото минало е, за какво използват парите от печалбата си. Преди ценни за тях са били мънистата, гривните, солта, а сега са тениските, батериите и фенерчетата, мобилните телефони и най-вече бирата. Мъниста, гривни и други украшения все още се продават и то не малко. Единствената разлика е в това кой ги купува. Огромните и многобройни сергии, заплашващи да превземат целия пазар са насочени изцяло към жадните за сувенири туристи. Малко е странно когато продаващата хамърка те посрещне с добър английски и почне да се пазари с теб, но това са правилата на модерния свят.