Каро

Каро, Етиопия

 
Каро са най-малобройното племе в южната част на долина на реката Омо. Хората от това племе живеят в три села на брега на реката. До преди пет-шест години броят им е бил под 1500, но сега вече са около 8000. Както и в цяла Етиопия, населението се умножава със страни темпове. Каро са известни с риболовните си умения. Те са тясно свързани с реката и рибата в нея, от където идва и името им. Кара на местния език означава риба.

Галерия – тук

История – тук

Каро

До малко преди да се откаже от водачеството ни, Дъста развълнувано ни говореше какво ни предстои в територията на Каро, как всичко там е диво и почти непосещавано от туристи. Обясняваше ни как там никой не ходи, защото се стига само пеша и то с минимум два дни ходене от пътя. Доброто от страна на Дъста, беше, че преди да ни зареже с обяснението, че не правил парите, които си е представял, и че нямал сметка да продължава, все пак ни намери друг водач, с който да изпълним нарисувания от него план. Новият ни водач беше момче от племето Каро, и съвсем случайно точно щял да си ходи от Турми, за да види родителите си в едно от селата, до които ние искахме да стигнем. За това щял да ни взима по-малко пари, нали така и така отивал натам. Не мисля, че който и да е от нас четиримата вярваше на тази измислица, но всички добре се правихме, че вярваме. Водачът ни искаше каквито и да е приходи в сезонът, в който ние бяхме почти единствените туристи от няколко месеца насам, а ние нямахме нищо против да плащаме малко по-малко. И без това се чувствахме доста прецакани от отглеждането на Дъста в продължение на пет дни, в които реално не излезнахме от отъпкания път, по който и сами щяхме да се оправим не по-зле. За ходенето в дивото, обаче нямахме нищо против да си имаме местен водач. Каро са най-малобройното племе в южната част на долина на реката Омо. Хората от това племе живеят в три села на брега на реката. До преди пет-шест години броят им е бил под 1500, но сега вече са около 8000. Както и в цяла Етиопия, населението се умножава със страни темпове. Каро са известни с риболовните си умения. Те са тясно свързани с реката и рибата в нея, от където идва и името им. Кара на местния език означава риба. За да опрости нещата, правителството дори е променило името на племето от Каро на Кара, но това е само на хартия и между държавните служители. Каро са в добри отношения със съседите си от племето хамър и дори бракове между хора от различните племена не са странност. За непросветените като нас хора, единствената разлика, която виждахме между външния вид на двете племена беше в прическите на жените. И двете племена използват едни и същи оцветители за маслото в косите си, но предполагам по-малката надморска височина, и доста по-високата температура, при която живеят Каро, са накарали жените да се придържат към късите прически.

За разлика от нашите очаквания да поемем през храстите, малко след Турми, си взехме високо платен автостоп в полицейска кола, отиваща към първото от трите Каро села. Решихме, че така ще имаме повече време с хората, а ходенето няма къде да избяга. В първото село – Корчо, доста се учудихме от добрия английски на хората, както и на магазина с няколко каси бира и Кола. А ние си мислехме, че сме напълно в дивото. За влизане във всяко едно от селата туристите плащат входна такса. Срещу това не получават почти нищо. Ако старателно се избягват хората в кадър, може би е възможно да се снима без някой да дойде в очакване на заплащане, но това е всичко. Освен, за да се видят поредния вид сламени къщи, на поредното племе, в селата друго няма какво да се прави. Или поне не в сезонът, в който ние бяхме там. През това време на годината, всички хора са на полето, и живеят в малко по-временни къщи от тези селата им. Ние попаднахме във времето за събиране на една от двете годишни реколти соргом. Целите семейства са ангажирани в процесът по събирането му и то целодневно. Децата прекарват времето си върху нещо като вишки разпръснати из полето. От там те имат гледка от високо и лесно виждат огромните ята от малки птички също дошли за реколтата от соргом. Тези птички са враг номер едно и изобщо не се разминават само с виковете н децата. До всяка от вишките има издълбани дупки в земята, от които се вади мокра, лепкава пръст. Всяко от децата гонещи птиците има по една дълга жилава пръчка. Когато ятото започне да се прехранва, в края на тази пръчки се залепя малка топка пръст, след което с камшично движение тя се изстрелва със страхотна скорост към птиците. Докато младежите пазят соргомът, по възрастните го берат и носят към колибите си. В тези колиби, които служат главно за сянка през денят, живее цялото семейство докато продължава събирането на соргомът. Тук са и най-възрастните. Те се грижат да има храна за трудещите се и за бебетата разхвърляни под сянката. Храната е почти изцяло соргом. Супа от соргом, хляб от соргомено брашно, печен соргом, варен соргом. Не знам как не им писва, но и просто друго няма. На тази трапеза беше и първият ни сблъсък с водата на Омо. Тя даваше невероятния шоколадов цвят и гъстота на супата. Неприятното за нас беше, че никак не вървеше да откажем, след като супата изглеждаше гордостта на домакинята. Просто се надявахме поне някои от живеещите в нея организми да са измрели от варенето. За наше съжаление това беше само първия път, когато вкусвахме Омо. Още при тръгването ни, бяхме получили многократни положителни отговори на въпросът ни дали има помпи за вода. Е това, че бяхме убедени, че ги има се дължеше на два факта. Единият е, че чувахме това, което ни се искаше да чуем и вторият е, че когато етиопците не разбират какво ги питаш просто отговарят с да. Докато вървяхме между селата и питахме отново за помпи, стигнахме до безумен разговор с Амукуле. Накратко на въпросът ни има ли помпа, той пак ни казваше ‘да’, но при следващия въпрос – къде е помпата, отговорът беше ‘няма помпи’. И така няколко пъти преди да се откажем. Показа ни само една помпа, която правителството построило за Каро хората, но те отказали да я ползват. Просто традицията на тези хора е да пият от Омо, това била тяхната култура и тази на предците им. За това и други помпи няма. Амукуле ни успокои, че месните хора си имат начин за пречистване на водата, след което тя е напълно годна за пиене. Трудно ни беше да повярваме, имайки предвид, че ако се сипе два пръста от тази вода в чаша, то нейното дъно спира да се вижда. Хубавото за нас беше, че все пак бяхме подготвени със средства за пречистване на вода, но такива, работещи само в бистра вода. За това и опряхме до вълшебната Каро пръчка. Пълна магия. Никаква шега, магия и пак магия. Първото странно беше, че оставена в леген, водата от Омо изобщо не се утаява с часове. Второто, още по-странно нещо беше, че след кратко разбъркване с някакво странно дърво и водата за пет минути ставаше кристално бистра, а всичката мътилка падаше на дъното. Амукуле каза, че този ефект се постига само и единствено с този вид дърво, и по-точно с неговите корени. То не само карало мътилката да се утаи, но и пречиствало водата. На нас ни стигаше само първата част от магията на дървото, за втората се доверявахме на науката, макар че представяйки си, че пием от голяма бавнотечаща река в Африка, и дори вярата ни в науката малко се размътваше. Проблемът бе, че друг избор нямахме. Връщайки се на соргомът, ние за пръв път се срещнахме с това растение в нивите на Каро. Малко ни беше тъпо, че нямаме и идея как се казва на български и къде се отглежда, а всички месни хора го знаеха на английски. Твърдо решени да поправим грешката си, поровихме малко в Интернет и някакси ни олекна. Нашето невежество не се оказа толкова голямо в този случай. Според това, което открихме, малките топченца соргом растат само по тези места на планетата ни, така че нямаше как да очакваме да знаем повече.

Още когато обсъждахме планът на нашия преход, Дъста нарисува на картата три пресичания на реката. Не бяхме виждали Омо, но някакси не си я представяхме малка вадичка. И двамата с Яна не бяхме безкрайно ентусиазирани от тази идея, и дори още тогава си казахме, че ако не ни изглежда достатъчно безопасно просто няма да го правим. Доста след тези ни разговори моментът най-накрая настъпи. Рано сутринта стигнахме до мястото, от където щяхме да се натоварим в лодката. Ако има нещо свързано с племето Каро, за което съм сигурен, че не се е променило много през годините то това са лодките им. Издълбани дървени трупи, леко заострени от двете страни, семпличко, но доказало се през годините. Лодките са дълги 4-5-6 метра, а мястото за пасажерите е толкова широко, колкото дървото позволява. Управляват се с една пръчка. Гребла няма. Това е нещо, което все още ме озадачава, просто не откривам никаква логика. Реката е дълбока. Според хората, които попитах, е дълбока над петнадесет метра, но реално всеки метър над дължината на пръчката им я обезсмисля. Пръчките са дълги не повече от три метра, и с тях се стига до дъното на не повече от метър от брегът. От там нататък, следващите над петдесет метра до другия бряг, пръчката се използва точно като гребло, но тя си е просто пръчка. Докато премине реката, лодката слиза стотина метра по течението. Поради липсата на гребла, единствения начин за придвижване на лодките срещу течението е отбутване с пръчката плътно до брега. Казаха ни, че няма шанс лодката да се обърне, макар и да не разбирам причината за това. Тази, в която се возихме ние, беше от толкова тясно дърво, че освен, че раниците ни нямаха шанс да влезнат до дъното и стърчаха над лодката, разбрахме и, че Каро хората са по-тесни тазове от мен. Не се заклещих за винаги в лодката, но знаех, че няма да изпадна лесно. Не присъстваме на подобна сцена, но тези лодки се използвали за превозване на стадата от кози, когато пашата на единия бряг свърши. Интересно ми беше как ги вкарват вътре, по колко, и как неспокойните животни не обръщат лодката, но за тази сцена май ще трябва да идваме отново. Тези лодки се правят трудно, бавно и с много любов, и веднъж готови те направо стават част от семейството. Ако случайно някой иска да си купи лодка, процедурата не се различава много от даването на момиче за женене. Цената в крави и за двете е еднаква, а и новият собственик или жених, трябва да е достоен за да си тръгне, с което и да е от двете, независимо, че е способен да си плати. И лодката и момичетата нямат глас при взимането на това решение.

Както повечето племена в региона, и Каро не са били земеделци. Преживявали са от отглеждания от тях добитък, но за разлика от повечето други племена Каро разчитат и много на риболова и са известни като отлични рибари. Много ни се искаше да погледаме как се лови риба с приспособлението им приличащо на копие. До някаква степен си представяхме да отидем на реката и да наблюдаваме хората, но те всички бяха заети със събиране на реколтата си от соргом. За да задоволи нашето желание, водачът ни Амукуле, сам реши да ни направи представление. То се разиграваше на заблатена поляна, на поне двеста-триста мера от реката. Обясниха ни, че през дъждовния сезон реката наводнява околните ниви, но сега беше останала вода само на въпросната поляна. Амукуле взе странно приспособление за риболов от близката къща и смело заджапа из блатото. Странното нещо беше съставено от пръчка, метално острие с контра и въженце. Металното острие, което е тънко колкото молив, влиза в дупка в единия край на пръчката и е завързано с дългото около метър въженце за нея. Копието се засилва напосоки в блатото почти хоризонтално и на малка дълбочина. Ако някоя риба бъде улучена, металното острие остава в нея, но все пак завързано за пръчката. Уловката тук е в гъстата трева и плътната покривка от водни растения по повърхността. Тоест нищо не се вижда. Дали хвърлят пръчката в напълно случайни посоки и всичко е късмет или виждат някакво размърдване във водата не знам. И в двата случая ми изглежда като чист късмет ако не чиста магия. За под половин час Амукуле извади три риби. Хрумна ни, че може водата толкова да се е изпарила, че всичката риба от до скоро наводнените ниви да е пренаселила въпросното блато и хората да минават и с лекота да си боцват по няколко за вечеря. Но дори и така пак ми изглеждаше като магия.

Докато се разхождахме из нивите, няколко пъти ми направи впечатление, че хората ми се оплакват от някакви болешки. На Амукуле обаче изобщо не му се занимаваше с превеждане и за известно време тези оплаквания бяха чиста наша хипотеза. Едно от децата се оказа по-настоятелно и все пак разбрахме, че иска лекарства за болните си сестричета. Нито имахме идея какво им е, нито разбираме каквото и да е от това, но детето изпроси два аналгина, показвайки ни, че ги боли глава. Това отприщи неочакван поток от „болни“ хора. Всеки искаше лекарства за каквото му хрумне. Въпреки, че съм сигурен, че на повечето им нямаше нищо, бяхме учудени, че не си прибираха получените лекарства, а ги изпиваха на момента. Подобни случаи имахме и в следващите села. Хората тук просто приемат всички туристи за лекари. Странното е, че аптеки има. Не в техните села, но има много пътуващи до места с аптеки. И лекарствата в тях са в изобилие и са безкрайно евтини. Защо никой от близките им не им носи нямам идея. Попитахме Амукуле как така хората са толкова свикнали с туристи, при положение, че на теория това бяха от доста забутаните села. Отговорът съдържаше информация, която предния ни водач ни беше спестил. До преди няколко години точно през тези села е минавал основния поток от туристи и така докато пътя тотално се е скапал и агенциите са измислили други маршрути. От цялата тази история се сблъскахме само с един голям филмов екип немци и един мисионер. Докато се радвахме на тишийната и спокойствието пред палатката ни, разпъната в двора на къщата на семейството на Амукуле, изведнъж от не далече започнахме да чуваме странни викове. Изобщо не ми беше удобно да питаме дали сме прави, но колкото и да не ни се вярваше и двамата чувахме крясъците „Алелуя“. Дълго време отбягвахме темата, но в последствие разбрахме, че става дума за мисионер, католик, и неговите последователи, които огласят племенното село всяка вечер. Това беше последното място, на което очаквахме да видим проповедници. Изобщо не ни се връзваше с нищо, но не бяхме единствените, които мислехме така. Цялото семейство на Амукуле не подкрепяше инициативата, но си мълчаха за да не ни обидят, в случай, че и ние сме дошли с такива цели. А виковете продължаваха да огласят селото. Просто си представям Каро мъж, със традиционния си Каро външен вид и един Калашник през рамо, как се дере да вика „Алелуя“.

Турми

Турми, Етиопия

 
Турми е почти най-отдалеченото от селата намиращи се на единствения път в южната долина на Омо, проходим и през дъждовния сезон. Може би за това и хората бяха най-малко променени от модерната цивилизация. Или поне така изглеждат на външен вид. Почти няма тениски и пластмасови боклуци. Колкото по-дълбоко влизахме толкова по-истинско ставаше. И така мислехме до момента, в който едно след друго младите момичета започваха да ни заговарят на чуден английски. И то не толкова за да ни питат кои сме, от къде сме, а за да ни кажат, колко пари ще ни струват снимките им, и че нямат нищо против да правим този бизнес.

Галерия – тук

История – тук

Турми

Турми за нас беше не само селото с пореден пазар и нови хора, но и мястото, от което най-накрая щяхме да започнем нашето приключение в дивото. Но преди него имахме странния късмет да попаднем в Турми точно на пазарния ден, а имахме и времето, тъй като така и така седяхме и чакахме транспорт до мястото, от където щяхме да започнем пешеходенето. Предполагам ако се бяхме опитвали да нацелим трите най-интересни пазара в страната, в последователността с най-малко изчакване между тях, нямаше да се справим по-добре. В Турми на пазар се събират основно хора от племената Хамър и Каро. За нас беше последна среща с хамърите и запознанство с предстоящите ни Kаро домакини.

Турми е почти най-отдалеченото от селата намиращи се на единствения път в южната долина на Омо, проходим и през дъждовния сезон. Може би за това и хората бяха най-малко променени от модерната цивилизация. Или поне така изглеждат на външен вид. Почти няма тениски и пластмасови боклуци. Колкото по-дълбоко влизахме толкова по-истинско ставаше. И така мислехме до момента, в който едно след друго младите момичета започваха да ни заговарят на чуден английски. И то не толкова за да ни питат кои сме, от къде сме, а за да ни кажат, колко пари ще ни струват снимките им, и че нямат нищо против да правим този бизнес. Нещо повече, което заподозряхме е, че не само нямат нищо против, а направо това е идеята, с която са дошли на пазара и са се пременили по най-правилния за снимки начин. Така че в Турми на пазара се заражда нов бизнес. Като цяло никога досега в живота си не бях плащал за снимки, но тук без това е почти невъзможно. Как се е стигнало до това, че всеки е съгласен да го снимаш срещу почти твърдо фиксирана за всяко племе сума не знам. Водачите ни казаха, че само туристите са виновни, защото давали на хората пари без те изобщо да го искат, а сега всички са свикнали да получават. Това е една теория. Това, което ние виждахме беше, че дори и някой да не иска нищо освен усмивка след снимката си, винаги се намират хора, които да му кажат искай пари, искай много пари, и дори те да ги искат от негово име. Гадна работа, молиш някой за снимка, и след това не знаеш как да постъпиш, човека стои срещу теб и нищо не казва. Единия вариант е директно да извадиш пари и да му ги подадеш, но за мен поне това винаги ми изглежда като някаква обида, нещо като ето ти тези стотинки, снимах те, прекрасно, чао. Нещо като автомат за паркиране, пускаш едни пари в него и изчезваш. Другия вариант е просто да благодариш и да си тръгнеш, рискувайки да си в гадната ситуация някой да те годни и вика след теб за въпросните стотинки. Като цяло мисля, че всичко е едно унижение на хората, които се чувстват като някакви извънземни или животни в зоопарк, и техните снимки ще бъдат отнесени като трофеи. Дано те да не мислят така. Още по-неприятно, е когато някой далеч не толкова интересен за туристът субект иска да бъде заснет и си казва цената, а ти просто не искаш да го снимаш. Или дори още по гадното за мен усещане да помолиш някой, от група хора за снимка и изведнъж всеки от групата да каже снимай и мене. Ако съм сигурен, че всичко е само за пари нямаше да се колебая и секунда да избирам на кой да ги давам, но като си представя, че отказвайки им, директно казвам на хората, че изобщо не са ми интересни и не заслужават да си вдигна обектива за тях и емоциите в мен са неприятни.

Решението на всички тези проблеми намерихме в седенето на едно място и снимане от далече, използвайки всички хватки, които измислим за да изглежда, че снимаме нещо съвсем съвсем друго. Особено като се задържим някъде повече и хората свикнат с новите индивиди и всичко става лесно. Аз си щракам и никой не ми обръща внимание. По-трудно е, но определено си спестявам неприятните мисли и изживявания. От време на време някоя леля ме разконспирира и бивам пропъден с крясъци и летящи предмети, но това е малкото зло. Един нещастен от цялата ситуация американец дори ми направи забележка, че мамя хората с дългия си обектив и, че той знае какво правя. После каза, че просто завижда и съжалява, че е тръгнал с половината си техника. Може би е наистина малко като зоопарк, в който гледаш нещо, за което нищо не знаеш и те мързи дори да прочетеш табелката, но донякъде разбирам защо се шири мнението, че ако човек няма време за повече, то поне трябва да види пазарите на племената. На пазарите са всички, можеш да седиш почти незабелязано и да ги разглеждаш с увиснало чене, а и снимането е най-лесно и почти без пари. И акцентът дори не е в това, че се спестяват някакви пари, а в това, че хората са естествени, карат се, смеят се, блеят някъде и това е коренно различно от паметниците, в които мигновено се превръщат щом се разберете за снимка и видят апарата срещу тях.

Гледайки и изучавайки хората от племето забелязахме странни белези по телата на момчета и момичета, на мъже и жени. Първото, което ни хрумна, разбира се беше прескачането на бикове и последствията от него, но белезите бяха малки и на странни места. Попитахме Дъста, нашия водач, и той напълно ни застреля, като равнодушно каза, че момчето, за което питаме очевидно е било болнаво и за това са всичките белези от нарязване. То си е чисто нарязване, защото белезите бяха във всякакви посоки, като очевидно пускането на кръв от краката, ръцете и гърбът не е свършило нужната работа и се е наложило да се стигне и до лицето. Тук се сетих за обмяната на опит между мен и други пациенти, претърпели коленни операции, за това, кое от няколкото налични лекарства ще отстрани най-ефикасно белезите ни. При хамърите, белезите не са изобщо критерии за красота, ако изобщо красотата е критерии при изборът на партньор. Гледайки хората на пазара бързо се научихме да различаваме произходът на белезите им, и все едно здравните им картони бяха написани върху телата им.

Пиейки бира в една от местните кръчми се замислихме върху нещо, което се оказа, че е направило впечатление и на мен и на Яна по отделно. Всички кръчми, магазини, хотели и изобщо всичкия бизнес беше в ръцете на хора от северна Етиопия. Няма дори и едно заведение, в което гордия собственик да е хамър, пък било то и без гривните, прическата и полата. Отговорът на тази загадка с оказа в номадската природа на племената. Хамърите основно се изхранват от развъждането на добитък. Когато пашата за стадото свърши на някое място, цялото семейство с все къщата се мести към следващото находище на свежа трева. Тяхната култура не ги свързва с обитаването на конкретно място за дълго време, макар и за жените и малките деца да се строят по-солидни и непреместваеми къщи. За това никой хамър не си представя отварянето на магазин и дългия живот в къщата до него. Странно или не, в Кай Афер, Димека и Турми не живеят никакви представители на племената, с които се свързва южната долина на Омо. Но пък номадската култура на всички тези племена им позволява без никакво притеснение да пият до късни нощи в кръчмите в тези села. На хората от племената не им трябва хотел или подслон. Ако е прекалено тъмно, за да се връщат към селото им, те без притеснение спят на пода на кръчмата или просто в първите храсти на път за домът. Единственото нещо, с което всеки мъж хамър не се разделя, е малкото столче-възглавница. То си има дръжка от кожа или метал и е навсякъде с тях. Жените също имат столчета-възглавници, но те си стоят в къщата им. Дървените произведения на изкуството са наистина удобни за седене, и тъй като тези хора седят без работа през повечето време, столчетата са си необходимост. Как точно успяват да спят на тях не знам, аз си искам мека възглавница и дървения стол не ме примамва за тази работа. За хамърките и техните намазани с масло и прах с тухлен цвят коси е малко по-обяснимо защо биха спали на въпросното дърво. Всяко племе си има свой дизайн на столчетата и за мъже и за жени. Ако на север не открихме нищо уникално в бита на хората, то такива столчета не бяхме и подозирали, че съществуват.

Чудейки се как северняците се превзели целите села, разбрахме, че всъщност те нищо не се превземали. Всички тези села са изкуствено създадени от правителството, чиято идея е да цивилизова племената, да построи нови сгради, в които да разположи администрацията си, да построи училища, здравни центрове и прочие и да се опита да накара хората да живеят около тях. Това, което са постигнали е събирането на всички хора от околностите веднъж седмично за пазара. Те все още са си номади, но са харесали пиенето на бира и китайските дрехи предлагани им от новата действителност. И северняците и племената са щастливи от ежеседмичния алъш вериш. Племената все още продават това, с което разполагат – мед, мляко, масло и добитък. Разликата с близкото минало е, за какво използват парите от печалбата си. Преди ценни за тях са били мънистата, гривните, солта, а сега са тениските, батериите и фенерчетата, мобилните телефони и най-вече бирата. Мъниста, гривни и други украшения все още се продават и то не малко. Единствената разлика е в това кой ги купува. Огромните и многобройни сергии, заплашващи да превземат целия пазар са насочени изцяло към жадните за сувенири туристи. Малко е странно когато продаващата хамърка те посрещне с добър английски и почне да се пазари с теб, но това са правилата на модерния свят.


Scroll to top