Прескачане на бикове

Прескачане на бикове, Етиопия

 
Ритуалът с прескачане на бикове е се организира за всяко младо момче от племето Хамар, за което е решено, че е настъпил моментът да стане мъж. Причините за това решение може да са много – възрастта му,  това че се е наложило да стане глава на семейството или просто амбицията на баща му, както беше случая с церемонията на дванадесет годишното момче, на която ние присъствахме. Сезонът, в който се организират тези прескачания, е свързан със събирането на реколтата, тъй като това е периодът, в който има най-много храна и момчетата имат повече сила. За още повече сила дни наред преди важното събитие се пие и смес от мляко и кръв от крава, но на това ние не станахме свидетели. В ритуала, продължаващ цял ден, момчето участва само за броени минути. Основна роля имат жените, близки на семейството му.

Галерия – тук

История – тук

Прескачане на бикове

Цялата етиопска нация е приела, че ходенето е основния, а до скоро и единствения начин за придвижване в страната. Голяма част от асфалтираните пътища, по които имаме щастието да летим с цели 70 километра в час, са на не повече от една-две години. Преди тях, особено в по-затънтените райони, транспортът е бил изключително рядко явление и на места се е свеждал само до камиони ISUZU, доставящи провизии. Причината е, че по старите пътища се е пътувало невероятно бавно, и че дори и здравите тойоти и исузо машини не са издържали дълго. Това важи с изключителна сила за южната част на долината на реката Омо. И в момента тук пътят е един и свързва само най-големите четири-пет села. Навсякъде другаде се стига пеша или със собствен високопроходим транспорт. Това е накарало хората да свикнат да ходят на разстояния от двадесет-тридесет километра без въобще да намират това за нещо необикновено. Освен това често им се налага да пренасят на тези разстояния и стоката, която са произвели, натоварвайки се с чували, тежащи доста повече от нашите раници. За нас все още е забавно като чуем, че до някъде се стига за три часа, а като попитаме за километрите да чуваме двадесет и два-три-пет километра. Не знам дали наистина ги взимат за толкова. Така и не можем да вървим с никой от тях, за да проверим. Определено се възхищавам на хората, които всяка седмица изминават сутрин и вечер по над двадесет километра, за да стигнат до пазара. Към мястото, на което щяхме да гледаме прескачането на бикове вървяхме точно с такива хора, защото нито ние, нито водачът ни знаеше къде точно отиваме.

Пристигнахме преди здрачаване, за радост на нашия водач, който както и всички етиопци се притесняваше от ходене по тъмно. Намерихме си чудна поляна за спане, но колкото и да се чувствахме вкъщи, ни казаха, че не трябва да снимаме нито селото, нито хора, преди да получим позволение от местния вожд. Лошото беше, че това позволение се очакваше чак на следващия ден, когато така и така щяхме да си платим за удоволствието да наблюдаваме и снимаме ритуала. Ако искахме да снимаме и вечерта, трябваше да си платим и такса за вход в селото. Без да я плащаме можехме само да спим, да се разхождаме и да общуваме с хората. Понякога тези забрани са много приятни, защото успяват да отклонят вниманието ни от търсенето на интересен кадър. Като цяло тук всичко се плаща. За наше огромно учудване не само чужденците си плащат. Те просто плащат всичко в поне петорен размер. Всяка помощ се заплаща и от местните хора. Да ти помогнат за спукана гума, да ти помогнат, ако си закъсал с колата в калта, да ти качат багажа на рейса, дори да пресечеш река, придошла от дъжда – всичко това се прави срещу пари.

Казаха ни, че тържеството ще е голямо. На фона на малкото село не можехме да си представим как ще стане това, но нашият водач ни каза, че ще се съберат роднини и приятели на семейството на момчето от всички околни села. Водачът ни си легна малко след като се стъмни, докато ние тепърва се приготвяхме за вечеря около огъня. Докато споделяхме впечатленията си от изминалия ден, от далечината започнахме да чуваме мелодията на звънци и песни. Звуците идваха от много различни посоки. Тъмнината беше непрогледна и само можехме да гадаем какво се случва. Една след друга на метри от нас преминаха няколко групи от жени, които с викове и песни се насочваха към къщата на момчето, което щеше да става мъж. Там празненството се разрастваше. Песни, викове и танци огласиха цялата долина. Не искахме да се натрапваме и да отклоняваме вниманието на празнуващите, молейки ги да седнем при тях. За това решихме, че единствено можем да съпреживяваме тяхното веселие, седящи на метри от къщата, невидими в тъмнината на нощта. Не разбрахме до колко късно са продължили танците, но не бих се учудил, ако не са спирали през цялата нощ,, защото ние заспахме и се събудихме с тях.

На сутринта ни казаха, че спокойно може да се приближим до къщата и да гледаме случващото се. Разрешение за снимане още нямахме, защото вождът не беше решил още каква да е таксата. Всички се подготвяха за важния ден. Целият ритуал се прави само за едно момче, не както ние си мислехме, че няколко момчета ще тестват силите си. Сезонът, в който се организират тези прескачания, е свързан със събирането на реколтата, тъй като това е периодът, в който има най-много храна и момчетата имат повече сила. За още повече сила дни наред преди важното събитие се пие и смес от мляко и кръв от крава, но на това ние не станахме свидетели. В ритуала, продължаващ цял ден, момчето участва само за броени минути. Основна роля имат жените, близки на семейството му. Това са същите жени, които пеят и танцуват още от предната вечер. Казаха ни, че песните са за надъхване и окуражаване на момчето и на самите тях. Танците продължават до след обяд. Жените са облечени в традиционните кожи от кози, накичени с множество мъниста. Всички семейни бижута са на показ. По-възрастните имат големи стоманени звънци, завързани за гривни на краката им. Подскачането и звукът от тях са непрестанни, а раните и синините от тежките музикални инструменти се преодоляват само със състоянието, в което се докарват с песни и викове. Това е нужно и за предстоящото им изпитание. В този ден младите момичета от рода на момчето имат уникалния и рядък шанс да бъдат зверски набити с тънки жилави пръчки и то по собствено желание. Независимо дали момичетата са облечени в тениски или с кожи, в ранния следобед всички се подготвят за това, оголвайки гърбовете си. От една страна, молейки да бъдат бити колкото може по-силно, те изразяват подкрепата си и съпричастността си с героя на деня, а от друга – това е шанс за тях да успеят в живота си. Всяко момиче само събира и подготвя снопчето с пръчки, с които да бъде удряно. Всяка пръчка се използва само веднъж и за това е внимателно подбрана. Наградата от ударите с тънките жилави пръчки по голата кожа на гърба са множество рани, за които момичетата копнеят. Колкото повече рани и колкото повече и по-жестоки са белезите от тях, толкова по-силно е едно момиче в очите на момчетата, търсещи си съпруга. Белезите са символ на сила и издръжливост у момичетата, символ на надеждна съпруга. Тези белези се получават само в дните, в които някой техен роднина ще става мъж. За по-хубави белези, понякога раните не се оставят да зарастват и дори се замърсяват нарочно.

Сред важните гости и участници в ритуала са и младите момчета от околните села. Тяхната роля е да дадат всичко от себе си, за да направят така желаните белези на момичетата. Надъхани и подготвени момчетата се отправят към събитието, но преди да се появят има кратка игра. Те трябва да бъдат намерени от групата момичета. След като ги открият в шубрака, момичетата започват да ги обиждат и да засягат мъжкото им достойнство. Целта е да ги накарат да бъдат наистина жестоки с тях. Докато момичетата ги дразнят, момчетата слагат последните щрихи във външния си вид. Различни по цвят смлени камъни се използват за бои, а художниците са самите момчета. Когато шарките са готови се стига и до кървавата част. Подскачайки, викайки и дразнейки ги, момичетата нахъсват своите биячи. Когато момчето се съгласи да понашляпа момичето, то му подава своя сноп с пръчки, от които момчето започва да избира. Момичето разперва ръце в готовност за удара и не спирайки да подскача, гледа настойчиво в очите младежа срещу нея. Ако момчето е благосклонно, то дарява дамата с няколко удара с различни пръчки, а благодарността за тях се изказва с поклон на момичето след всеки от тях. След няколко секунди за опомняне от болката, момичето си избира друг бияч. Кръвта, която не вярвахме, че наистина ще се лее, определено не беше заблуда. Момчето, което ще скача, гледа и се надъхва от саможертвата на роднините си. Тук има и малко уловка за него. Момчето просто не трябва да се проваля в преодоляването на препятствието. Ако това случайно стане, саможертвата е била напразна и същите тези бити момичета взимат пръчките и причиняват не по-малко страдание, но и срам на момчето. Тази мисъл сигурно определено го води към успеха.

След няколкочасовия бой с една-две паузи за местна бира, всички дружно сядат да хапнат и пийнат в очакване на най-съществения момент. На близката поляна вече са докарани биковете, които ще бъдат прескачани. Много се чудих как точно ще ги накарат да седят на едно място, докато някой тича по гърбовете им, но това се оказа лесно осъществимо с груба сила и държане за опашките и рогата им. Петнадесетината говеда и всички зяпачи бързо се строиха на поляната. В нашия случай главният герой беше момченце на не повече от петнадесет години. Макар и да беше доста малък, баща му беше решил, че е време да става мъж. Причината била, че баща му е възрастен и искал да види поне най-големия си син как става мъж, въпреки че той определено не беше готов за изпитанието. Никой не беше учуден, когато малкото момче, дори и след засилката си, не успя да се качи на гърба на първия бик. Развълнуваната тълпа бързо се намеси и му помогна. Претичването мина успешно, но приземяването от високо не беше без травми. Момчето удари жестоко коляното си, но нямаше никакъв избор. Прескачането трябва да се повтори пет пъти, отказване няма. С малко помощ и много подкрепа от всички, момчето успя да изпълни ритуала и да избегне боя и срама.

Преживяването беше незабравимо за всички, но след дълги размишления с Яна стигнахме до извода, че трябва да забранят на нас туристите да се намесваме в културата и ритуалите на племето. Ние се опитвахме да останем незабележими, да стоим назад и да снимаме само ако имаме възможност, а не да пречим на хората, бутайки си между тях и отклонявайки вниманието им. Но другите туристи нямаха тази цел. Те си бяха платили, предполагам доста повече от нас, и искаха да получат своето. Груба и грозна работа, дори и ние не бяхме за там. Хората се притесняват, гледат ни, разсейват се. Има спорове за пари, за снимки. Всички са недоволни, че ще бъдат снимани, без да им се плаща директно на тях, и възникващите скандали се решават само с помощта на вожда на селото, който е взел парите. Той убеждава хората, че ще получат ядене и пиене срещу техните снимки. Водачите обясняват на туристите, че винаги става това и не трябва да се притесняват. Да, нищо страшно няма за нас в цялата работа, но е малко напрягащо да гледаш разгневени заради тебе хора. Но това не е най-важното. Проблемът е, че това измества фокуса на самите участници от събитието. И за съжаление този скандал не става само веднаж . Всяка нова група гости прави същия проблем и хората от племето очакват същите обещания, но докато ги получат има много нерви и всичко просто спира. Отначало се притеснявахме да не би всичко да е направено само заради нас зяпачите, а в края на деня си мислехме, че ако беше така щеше да е най-правилно. Леко грозна гледка е да видиш белите туристи, разплути до големите си джипове, с които са дошли почти до мястото за танци, гледащи отегчено и раздаващи чипс и напитки от хладилните чанти, донесени от водачите им. А още по-лошо е да гледаш хора с вековна традиция да се борят с отварянето на пакетче чипс и да се чудят какво е това, което слагат в устите си. През това време туристите недоволстват и правят скандали на водачите си, защо им губят времето да чакат момичетата да открия биячите си и защо всичко не става по-бързо. Това напрежение се усеща от всички. Като цяло не бяхме за там, но присъствахме на нещо, което никога няма да забравим. А момченцето, което претича по гърбовете на биковете го очакваше сватба след няколко седмици. Сватбата при хамърите е тихо и маловажно събитие, свързано най-вече с прехвърляне на крави от стадото на бащата на момчето към това на бащата на момичето. Мисля, че само на това малко момче не му беше до нас и не можахме да му развалим деня. То нито беше дорасло, нито с нетърпение очакваше да се докаже като голям мъж – просто изпълняваше поредното желание на баща си.


 

Димека

Димека, Етиопия

 
Незнайно защо, но си представяхме Димека като село с пет – шест къщи и нищо повече. Най-вероятно защото знаехме, че до там рейс няма, а единственият начин да се стигне е с някой ISUZU камион, отиващ на там. За наше голямо учудване това не беше съвсем така. Селото е център на територията на племето Хамер и съответно там са няколкото административни бараки, няколкото магазина и дори няколко хотелчета.

Галерия – тук

История – тук

Димека

Незнайно защо, но си представяхме Димека като село с пет – шест къщи и нищо повече. Най-вероятно защото знаехме, че до там рейс няма, а единственият начин да се стигне е с някой ISUZU камион, отиващ на там. За наше голямо учудване това не беше съвсем така. Селото е център на територията на племето Хамер и съответно там са няколкото административни бараки, няколкото магазина и дори няколко хотелчета. Още по пътя водачът ни Дъста започна да разказва за племето, което щяхме да видим. За Кай Афер единствено разбрахме, че сме видели хора от племената Банна и Цемай, но нито научихме нещо за тях, нито дори разбрахме как да ги различаваме. Решихме да поправим грешката си и почнахме да разпитваме.

Планът беше да преспим една нощ в Димека и на сутринта да тръгнем към територията на Каро, минавайки и преспивайки в Хамер селища. Е плановете са за това да се променят. Едно от нещата, които научихме за племето Хамер, още преди да сме ги видели, беше, че всички момчета от племето изпълняват специален ритуал преди да могат да се оженят или по-точно разделящ мъжете от момчетата. Съвсем накратко – бъдещият мъж трябва да успее да претича по гърбовете на наредени един до друг десетина-петнадесет бика. Всички останали подробности за цялата суматоха по натам. И точно този ритуал промени тотално плановете ни. Не вярвахме да имаме шанс да видим подобно нещо, без да се налага да чакаме с дни за него. Но късметът си е късмет. След доста разпитване на познати в Димека, Дъста пристигна при нас с интригуващи новини. Прескачане на бикове ще има! И то само след два дни. Трябваше да решим дали да изчакаме или да продължим по плана си. Решихме, че това се вижда веднъж в живота и че късметът не трябва да се изпуска. Така имахме два дни за уплътняване и се насочихме към близко Хамер село, в което трябваше да получим сто процентово потвърждение, че церемонията ще се състои и да разберем точното място. Това съмнение и потвърждаване изобщо не звучаха добре, но вече се бяхме хванали на хорото.

Селото, в което попаднахме, беше съвсем автентично и забравено от модерния свят. Опънахме си палатката пред една от всичките десет къщи и тръгнахме към евентуалното място, на което трябваше да е прескачането на бикове на следващия ден. За наше разочарование, единственото, което се потвърди когато стигнахме до следващото село, беше, че там нищо няма да има и хората дори не са чували някъде в околността нещо да се очаква да се случи. Малко започнахме да се съмняваме до колко просто не си губим времето, но каква загуба на време пък беше допира ни до хората от селото? Бяхме поканени на кафе в една от къщите и всичко, което бяхме научили за хамерите започна да се онагледява. Къщите им са направени от пръчки забити в кръг, по-дебели дървета за под на втория етаж и сламени покриви. Тук зима няма и понятието за изолиране от атмосферните условия не съществува. Стената дори не е измазана с кал, както бяхме виждали да правят другаде. Бонуса от това е проветрение и гледка на вън. В къщите има постоянно запален огън, опушващ всичко, и едно глинено гърне, в което се готви всичко. Когато не се прави храна, в гърнето постоянно има отвара от кафе. Въпреки, че Етиопия е световно известна с кафето си, тези хора го консумират по странен начин. Вари се нещо като чай от обелките на кафените зърна. Течността няма почти никакъв вкус на кафе и се пие постоянно и в големи количества. Всичко в къщите се сервира в половинки от кратунки. Не си мислете, че те се мият между различните блюда. Интересни са поставките им. Тъй като във високия под метър първи етаж столове и маси разбира се няма, всички седят на земята. В повечето случаи за постелки се използват прекрасно опънати кожи от крави, но по-големите щастливци могат да предложат на важните гости и кожа от кудо, застреляно в някой национален парк. Сервирането на земята в обли кратунки не е лесна работа, освен ако човек не иска постоянно да я държи в ръце. Така е на пръв поглед. Докато гледахме умно ни подхвърлиха навити на кръгче тънки пръчици. Това е единият вид поставки за кратунки, другият са дупките в пода – просто гениално. Вторият етаж се ползва главно като склад, но има и място за спане на някои от многото им деца. Всяка жена си има къща. Не казвам всеки мъж, защото хамерите имат по няколко жени. Броят им зависи единствено от богатството, което мъжът притежава. И колкото и да е странно, те са богати хора. Макар и да нямат пари в банки или под дюшека, богатството им пасе на поляните. Съвсем нормално е един Хамер да има няколко стотин крави и хиляди кози. Многото му деца ги пасат. Точния брой на добитъка е неясен, защото се вярва, че ако ги преброят, кравите ще измрат. Подобно е положението и с възрастта им. Никой хамер не знае на колко години е. Това не се брои. При въпроса ни на колко години е домакинът ни, получихме отговор, че е роден през дъждовния сезон. Толкова. Затова и можехме само да гадаем за възрастта на, поне на пръв поглед, двойно по-младите му жени.

Освен много жени и много добитък, всеки уважаващ себе си Хамер има и калашников. Дали наистина, за да охранява стадото си, дали за респект, или просто защото ги има за продан, но всеки си има по един. Патроните макар и да разбрахме, че са поскъпнали доста за последните години, са налични в добри количества и са подредени в множество джобчета на кожения колан. За наш ужас със заредени калашници се разхождат хлапета на по десет-петнадесет години, пасящи добитъка. Оръжията гордо висят и в дървените им колиби, в които си играят множество деца. Пълна идилия. Лъковете, стрелите и ножовете са отживелица.

За разлика от мъжете, които трябва да прескачат бикове, за жените има съвсем други критерии, определящи готовността им за брак. При тях важна е опитността им в леглото. Преди да се омъжи, едно момиче трябва да натрупа колкото може повече опит и то с колкото може повече партньори. Ако момиче не е било с много мъже, камоли с николко, се счита, че то не е харесвано и за това е останало само и съответно никой не иска да се ожени за него. На фона на тази традиция, след сватбата момичето трябва да се пречисти от предишния си живот. Това става чрез пълна изолация в продължение на четиридесет дни, през които момичето е затворено на втория етаж на колибата на майка си. Излиза единствено по тъмно, а само майка й я вижда и храни. След този период тя заживява със съпругът си.

Макар и да не разбрахме как да познаваме реда на втората, третата и четвъртата жена, първата е съвсем ясно различима. Всички женени жени имат дебели стоманени огърлици, специално направени от ковач и поставени веднъж за винаги на вратовете им. Всяка първа съпруга има и една отличаваща я от другите огърлица, която поне на мен ми напомня като форма на заключалка за колело, само дето е доста по масивна и тежка. И тя също не се сваля.

По традиция всички жени имат едни и същи прически, добиващи вида си след обилно мазане с масло, разбъркано с прах от червен камък. Колкото повече масло се използва, толкова по-заможна е жената. По-интересното е, че тези прически стоят непокътнати между половин и една година! През този период косата не се мие, а само се добавя масло. Това определя и червено-кафявия цвят на тениските, които в днешно време са доста на мода. Мазната червено-кафява течност се стича по вратовете им и попива дълбоко в тениските. Това поне малко убива ярките цветове на китайските им придобивки и ги кара да изглеждат малко по в тон с останалата картинка. За сметка на това полите им са все още направени от две кожи от кози с много маниста – една отпред и една отзад, вързани като престилки. Броят на манистата също е показател за състоянието на дамата. Мънистата са основен елемент в традиционното им облекло. От тях се правят гривни за крака, ръце, китки, правят се гердани и украшения за коса. Гривните на ръцете и краката се поставят на младите момичета, стягат се и размерът им не се променя изобщо с напредването на възрастта. Някой жени се оплакваха с жестове, че малко им стягат, но красотата е на първо място. За украшения на главите им се използват всякакви предмети от съвременния свят. Китайските шнолки и фиби, които са залели пазара, могат да бъдат видени и на мъже и на жени. Най-важно е да са шарени и да са подредени по оригинален начин. Използват се безопасни игли, медна тел с цветна изолация, метални каишки от часовници и каквото друго има. Това, което ни разби, беше мъж с обеца, направена от пет медни жички, всяка от които на отделна дупка на ухото, а за капак на всичко, на тях висеше пластмасово парче от фоно карта.

Всичко това успяхме да видим в по-голям детайл, след като искахме или не, имахме половин ден за пазарния ден в Димека. Не че ни трябваше водач за да гледаме пазари, но прескачането на бикове беше точно след пазарния ден и тъй като беше само на двадесет километра, както Дъста каза, имахме половината ден, за да се мотаме из пазара. Другите четири часа за бързо ходене.

 



 

 

Scroll to top