Около църквите на Тиграй


 
Към скалните църкви на Тиграй се насочихме не толкова заради самите църкви, колкото заради природата около тях. От равното поле в далечината пред нас стърчаха червеникави скални планинки. След тях пак пустош и отново скали. Надявахме се да намираме подходящи за спане места между селата, през които минаваме. Още първата вечер видяхме, че това ако не невъзможно, ще е доста трудно. Цялото поле бе осеяно с къщи и ниви около тях. Не можехме да повярваме, че колкото и да вървим няма едно ненаселено петно земя. Колкото и да е голяма държавата нейните 82 милиона население добре са я населили.

Галерия – тук

История – тук

Около църквите на Тиграй

Още като тръгвахме от Адис ни предупредиха, че пътните инциденти и повредите в рейсовете са нещо съвсем обичайно. За наше щастие до сега само виждаме обърнати камиони и рейсове, а тези, на които се возихме стигаха до крайната си цел.

Пътят ни към скалните църкви на Тиграй започна в едно съвсем стандартно микробусче Toyota. След като се запълниха всичките дванадесет места потеглихме за градче със странното име Синката. Тук всичкият транспорт тръгва само и единствено след като всичките места са заети. Кога ще стане това никой не знае. Може да се чака няколко часа. Такова понятие като час на тръгване просто няма. Хората са свикнали да заемат местата си и да чакат. За сутрешните рейсове ранното отиване гарантира само хубави места и дълго чакане. Очевидно местната власт се опитва да наложи правилото да не се взимат повече пътници от колкото са седящите места и често има следящи полицаи. Те обаче са само на края на градовете и след това бусчетата започват да се препълват. Такъв беше и нашият случай. Минахме проверката и наблъскването започна. На всяко спиране бяхме убедени, че няма къде да се поберат повече хора, но те винаги ни изненадваха с изобретателността си. В крайна сметка достигнахме до 24 човека в 12 местен бус. От Синката хванахме рейсче с 24 места. Него успяха да запълнят отново по невъобразим начин, и то така, че дори не можахме да преброим хората. Няколко километра след тръгването нещо започна да мирише и рейсът спря на средата на полето. Успяхме да преброим петдесетина пътници, наобиколили килнатия на една страна автобус. След няколко телефонни разговора на шофьора и кратко чакане по пътя се зададе друго рейсче или по-точно подвижна дискотека, в което отново се натъпкахме. Тук всички рейсове се движат като дискотека. Основен техен атрибут е високоговорител закрепен над кабината, дънещ една от петте въртящи се навсякъде песни. При вида или по-точно след като чуят приближаващия рейс, дечицата излизат на пътя и почват да танцуват. Вътре в рейсовете музиката е не по-малко силна, но хората се возят без това да им прави впечатление, а ние се чудим как да набутаме по-плътно тапите си за уши.

Към скалните църкви на Тиграй се насочихме не толкова заради самите църкви, колкото заради природата около тях. От равното поле в далечината пред нас стърчаха червеникави скални планинки. След тях пак пустош и отново скали. Надявахме се да намираме подходящи за спане места между селата, през които минаваме. Още първата вечер видяхме, че това ако не невъзможно, ще е доста трудно. Цялото поле бе осеяно с къщи и ниви около тях. Не можехме да повярваме, че колкото и да вървим няма едно ненаселено петно земя. Колкото и да е голяма държавата нейните 82 милиона население добре са я населили. Малко преди здрачаване получихме още една изненада от природата – дъжд. Забавата настана когато открихме, че порасналите ни раници изобщо не влизат в дъждобраните им. Неволята ни накара набързо да намерим подходящо място за спане и след като съгласувахме намеренията си с хората от съседните къщи, щастливо си разпънахме палатката. Малко след това дъждът спря, въпреки че изглеждаше, че ще вали цяла нощ. Това обясняваше и спокойствието на групичката зяпачи около нашата палатка, които определено не забелязваха че вали и от своя страна се чудиха на нашето притеснение от дъжда. По-късно ни обясниха, че обикновено вали следобед и то за кратно, дълги валежи по това време на годината там няма.

През следващите дни нагледно разбрахме писаното по форуми и в пътеводителя относно трудностите, които срещат туристите в този район. По-точно трудностите бяха за тези като нас, които се опитват да разгледат природата без водачи, без да влизат във всички църкви, плащайки доста високи такси за това. Надявахме се да се оправим, но при двата ни опита да се качим на възвишенията от нищото изскачаха хора представящи се за водачи, лицензирани скаутове и какви ли не, и не ни оставяха да продължим без да ги наемем и да вървят с нас. Една от вечерите преспахме в импровизиран къмпинг с идеята да си оставим големите раници през денят и да ходим олекнали. Същата вечер се разходихме в околността и въпреки, че ни разбраха, че искаме да сме сами, от къмпинга изпратиха едно момче да разгонва децата около нас. На сутринта, тръгвайки за планината, решихме отново да се възползваме от услугите му. Обясниха ни, че няма семейство и всички приходи са му от голяма полза. И въпреки че говореше само на амарик, компанията беше приятна. На следващата сутрин, пробвайки се да се измъкнем от равнината, бяхме наобиколени отново от всякакви скаутове и водачи. Оказа се, че компанията на момчето с нас изобщо не ни била достатъчна. Трябвало ни и водач и скаут, което за наше учудване струваше тройно за същата услуга в Симиен. За малко не пребиха нашия водач, който се опитваше да ни преведе по заобиколни пътеки. Така и приключиха нашите опити да се качим на платото. Решихме да довършим разходката си по равното, без дори да се пробваме да се отклоняваме към църквите. Определено си струваше. Видяхме много животни, запознахме се с интересни хора, а и гледките не бяха за изпускане.

Последната вечер успяхме да си намерим приказно местенце на тясна поляна, между два каньона на реки, далече от всички хора. Пълното спокойствие, за което си мечтаехме, беше факт. Бяхме сигурни, че поне вечерта никой няма да се появи при нас, защото в Етиопия извън градовете и селата животът по тъмно просто изчезва. На сутринта обаче стана ясно, че не сме успели да се скрием толкова добре. Разбудиха ни двама дядовци, седящи на отсрещната страна на дерето. Погледаха ни, порадваха ни се, опитаха се да ни разговорят на амарик и след като получиха две безценни празни бутилки от вода, с усмивка си тръгнаха. Тук просто хората са навсякъде. Повървяхме няколко часа и стигнахме до село, в което знаехме, че се намира една от най-запазените и красиви църкви в региона. Докато Яна й се наслаждаваше, аз се забавлявах с маймуните и другите животни, тичащи около мен. В селото бе пазарен ден и взаимно се радвахме и разглеждахме с местните хора. До градчето на главния път, до което искахме да стигнем, имахме около двадесет километра по прашен път нагоре-надолу из планините. След неуспеха ни с хващането на рейс, за наше учудване ни качи един камион, носещ 60 тона пясък. Движихме се с малко по-голяма скорост от пешеходците, но пък не ни валя, а и имахме възможност да разглеждаме все едно, че ходим.

Стигнахме същия ден до Мекеле – голям, студентски град без никакви особени забележителности. Оказа се, че хотелът който си избрахме, след доста търсене, се използва най-вече от местните момчета, успели да навият някое момиче от дискотеката да ги придружи в стаята им. Ние бяхме единствените, които се задържахме повече от няколко часа. За пръв път попадахме в град с много млади хора, много барове, дискотеки, ресторанти и като цяло много нощен живот. За съжаление, след като минахме през две лаборатории, които ни зарадваха с новината, че си отглеждаме амеби, причиняващи стомашните ни мъки и ни предписаха антибиотици, баровете останаха място, в което нямаше какво да правим.
nbsp;

Scroll to top