Варанаси и Алахабад

Варанаси и Алахабад, Индия

 
Масовото потапяне в реките, сливащи се в Алахабад, беше първия индийски празник, който искахме да видим. Малкото ни опит в Индия ни караше да мислим, че можем просто да отидем ден преди събитието и така „изпреварвайки всички“ да си намерим лесно хотел. Добре, че се заговорихме с готвача в нашия хотел. Човекът беше ходил два пъти на тази Mella, случваща се през дванадесет години, и каза, че толкова хора не можем да си представим.

Варанаси и Алахабад, Индия

Галерия – тук

История – тук

Варанаси и Алахабад

С това, че в Индия е мръсно, няма да учудя никой. Проблемът обаче не е в това, че мърсотията разваля малко облика на населените места, а в това, че в комбинация с топлината е чудна предпоставка за интересни болести. Планът ни след Каджурахо беше да се придвижваме към Алахабад, за да присъстваме на едно от най-масовите събирания на хора на едно място. Името на повода за това събиране е Kumbh Mella. Така в нашата отворена и безгрижна програма се беше настанила една дата, с която трябваше да се съобразяваме. Уплътнявайки времето, решихме да прекараме няколко дни във Варанаси и след това да се отправим към близкия Алахабад. Говорейки за мърсотията и болестите, бяхме се примирили, че каквато и хигиена да се опитваме да спазваме все някога ще минем през лаборатория, доктор или поне лекарства. Яна имаше повече основания да вярва в това, след като в Етиопия премина няколко пъти през горната последователност за разлика от мен, но в Индия нещата се случиха доста по-рано и то на двамата. На десетия ни ден, първо Яна, а после и аз, започнахме да се оплакваме от стомашни проблеми. Връщайки лентата назад, можем смело да обвиняваме липсата на мисъл у нас при пиенето на литър айран. Това, че го искахме без лед никак не помагаше, имайки предвид, че той така и така изисква вода. А малко ресторантче, тип гараж, да готви с минерална вода просто не вярвам. Първо Яна падна в боя, но ден по-късно и аз я последвах. Така последния ден в Каджурао, който за наш късмет бяхме отделили за най-красивите храмове, мина в тежко, трудно и без никакво желание обикаляне под горещото слънце. Беше моят ден да ми е зле. Трудно ми беше да се фокусирам върху изящните скулптори, а след като се завърнахме в стаята ни, термометърът даде добро обяснение на този феномен. Още предната сутрин бяхме минали през лекар, имайки предвид, че след дългият ни престой в държава с малария, всяко вдигане на температура има шанс да се дължи именно на това. Тестът за малария беше отрицателен и единствено получихме рецепта за хапчета за стомашни проблеми. Пътуването с нощния влак до Варанаси и търсенето на хотел минаха добре, но малко след това силите ми свършиха. Единственото, което можех да правя беше да спя. С температура малко над 39°С нямах желание дори да си подам носа извън стаята. На няколко милионния град обаче изобщо не му пукаше за моето състояние. Хилядите туристи бяха на върха на щастието, че са достигали до мечтаната си дестинация, месните бяха безкрайно щастливи, че тонове хора са се изсипали, за да изхарчат парите си в техните магазини и ресторанти и изобщо еуфорията беша пълна. В контраст на всичко около мен, аз имах нужда от тишина и сън. За наше огромно съжаление, бяхме избрали тотално грешна стая. На долният етаж бяха, според мен, най-търсените курсове по тарамбука в града. От десет сутринта, поне до осем вечерта, през търпеливия учител минаваха десетки хора. А той определено беше търпелив, защото цел ден свиреше един и същи ритъм, без видно да се побърква от липсата на грам талант в своите ученици. С всеки нов ученик, си мислех, че по-некадърен няма от къде да дойде, но следващите отново ме учудваха. Този музикален фон, не би тормозил никой здрав човек във Варанаси, защото той не би имал работа в стаята си през деня, но за мое нещастие и след осем тишина нямаше. Всички магазинчета, които са буквално хиляди, са оборудвани с метални ролетни врати и шумното им затваряне почва след осем и продължава поне до десет. За след десет остават само тези, които на фона на попритихналия град, те карат да мислиш, че съседната сграда пада. И след това тишина. И малко по-късно започва лят на кучетата и техните среднощни разговори. Предполагам нито едно от тези неща нямаше да ми направи и грам впечатление ако бях здрав. За наша радост, следваха два дни, в които и двамата бяхме в пълно здраве.

Масовото потапяне в Алахабад, беше първия индийски празник, който искахме да видим. Малкото ни опит в Индия ни караше да мислим, че можем просто да отидем ден преди събитието и така „изпреварвайки всички“ да си намерим лесно хотел. Добре, че се заговорихме с готвача в нашия хотел. Човекът беше ходил два пъти на тази Mella, случваща се през дванадесет години, и каза, че толкова хора не можем да си представим. Хиндуиси не само от цяла Индия, но и от цял свят се стичали на една от шестте свещени дати, но тази, която си бяхме избрали ние, щеше да бъде кулминацията. Научихме също така, че стая в хотел почти няма шанс да си намерим, а ако случайно успеем, цената ще е поне петкратна на нормалната, а разбира се, първо се заемали евтините стаи. Гениалният съвет на човека, който между другото каза, че колкото и свещена да е тази дата за него, повече няма да си причини преживяването, беше да хванем нощен рейс и да се целим да сме в Алахабад рано сутринта. Рейсове имало денонощно през десет минути. Разстоянието е само сто километра и идеята за еднодневна разходка звучеше наистина добре. В дванадесет и половина вечерта бяхме на автогарата. Рейсовете бяха десетки, а хората, налягали и насядали на всички възможни места – стотици. Докато гледахме неориентирано, получихме бързо предложение да се качим в тръгващия на минутата рейс. Малко сгъчкани в кабината, но поне имахме някакво място да приседнем върху капака, покриващ двигателя на реса. Заспахме бързо, защото знаехме, че нямаме много време, а ни чака дълъг ден. Към седем сутринта се разбудихме окончателно, за да станем пасивни участници в търсенето на алтернативен път към града. Магистралата беше тотално задръстена, и след като чакахме не по-малко от час, преди да стигнем до първия изход, започна същинското обикалян напред-назад с огромен рейс по тесни коларски пътища. Разбира се, алтернативно решение търсеха и стотици други рейсове и коли. Навсякъде из поляните някой беше открил „правилния път“ и хвърчеше по него. Малко по-късно всички правилни пътища се събираха в някое село или на някой мост, задръстването се образуваше за секунди и след това пак същото. И така, към десет и половина сутринта, докато гледахме върволици хора ходещи пеша, шофьорът ни каза, че няма да продължи напред и ние ще ставаме пешеходци. Според километричните камъни имахме да извървим петнадесет километра. Тесният път бе изцяло блокиран от колона, която за огромна наша изненада, беше в обратна на нашата посока. Всички рейсове в нея, преброих до сто и се отказах, бяха пълни с хора, потопили се рано, рано сутринта и сега вече пречистени, пътуваха към дома. Пътуващи не е точната дума, защото докато ние вървяхме три часа, видяхме колоната да мръдне само веднъж и то с малко. Около два следобед достигнахме Алахабад. Потокът от хора вече беше превзел цялата улица, рейсовете и колите бяха спрени километри назад. Колкото повече влизахме в града, толкова по гъста ставаше тълпата. Всички мислеха единствено как да не се отделят от групата си и даваха всичко от себе си да останат хванати за шала на предния. Имаше групи държащи се за предвидливо донесено въже. Страхотна бутаница. След като се видя реката, колкото повече доближавахме до Ганг, толкова хората се разпръскваха. Успяхме да стигнем до най-святото за потапяне място Сангам едва в пет часа. Докато хората вече почти се разотиваха, дойде ред на болестта на Яна пак да се обади. Нямаше как да и отделим много внимание, защото скоро се стъмваше и трябваше да мислим за транспорт на обратно. С усилия и заедно с цялата тълпа се добрахме до централната автогара, където с по-малко, но все пак не без усилие, разбрахме, че рейс към Варанаси няма да има следващите два дни. Влаковете, тръгващи от Алахабад, още докато се возихме в рейса сутринта, бяха точно както по снимките с хиляди хора на покрива, така че дори не ни хрумваше да ходим на гарата. Добри хора ни казаха, че в посоката, от която бяхме дошли, има друга автогара, от където ще има рейс. За два часа успяхме да се доберем до въпросната, добре скрита автогара. Рейсовете бяха повече от колкото мога да броя, но въпреки, че ги проверявахме един по един, пътуващ за Варанаси беше само един от тях. Той разбира се беше толкова пълен, че нямаше как да се вместим дори прави в него. На всичкото отгоре, беше сред последните на колоната в автогарата и в края на една безкрайна улица с подредени спрели рейсове, чакащи в задръстването. Питахме навсякъде, където ни хрумна, и към десет вечерта ни казаха, че заради задръстването, рейсовете за Варанаси тръгват от някакво кръстовище на няколко километра от автогарата. В дванадесет успяхме да се качим на един от многото рейсове в нашата посока. Заспахме. Стоте километра отново бяха непревзимаеми. Рано сутринта се събудихме в края на друга колона рейсове, този път чакащи да влезнат във Варанаси. Бяхме само двадесет километра от града и ситуацията изглеждаше безнадеждна. Варианта отново беше да походим. С ходене и стоп успяхме да се доберем към девет във Варанаси.

Минавайки покрай ЖП гарата, решихме да си вземем билети за влак. Тук се сблъскахме с друг интересен феномен – ужасно многото чуждестранни туристи. Причината да ни притисни броят им беше, че за всички чужденци имаше отделно гише за билети и там работеше само един човек. Чакайки два часа, разбрахме, че за следващите десет дни билети дори в квотата за туристи няма и единственият ни вариант е да се борим редом с всички индийци за малкото билети, които се пускат всеки ден в десет сутринта за влаковете през следващите 24 часа. Това е поредната странност на индийските железници. За някой дестинации тези билети свършват за минути и ни казаха, че ако искаме да сме сред късметлиите, трябва да дойдем поне в седем. Докато пътувахме и чакахме аз бях наред да се разболявам. В стаята видях, че отново съм с 39°С.

И така поредните два дни лежане, но и този път с ходене по лаборатории и лекари. Колкото и да вярвам в индийските професионалисти сред лекарите, толкова ме учудиха двамата доктори, с които се срещнахме. Никой нямаше и грам желание да ни направи някакви изследвания, смело поставяха диагноза и изписваха лекарства. Не пропуснаха да кажат, че лекарят от Каджурахо не е взел предвид температурата ни, и че лекарствата, предписани от него, ни оправят само за времето, в което ги пием. После всичко се повтаря. И така почнахме да се лекуваме отново под звуците на тарамбуки и решетки. Май ни беше писнало да сме зле, защото този път отделяхме и време за опознаване на града. Нямаше как да натрупаме много други впечатления, освен тези свързани със здраве, лекари и подобни. В тази връзка няма как да не спомена индийските аптеки. Ако в представите ни аптеките са символ на подреденост, то тук това не е така. Докато чакахме да ни изпълнят рецептите, с усмивки наблюдавахме как осем аптекари се блъскат и ровят като обезумели в аптеката си, помещаваща се в стая четири на четири метра. Никой нямаше идея кое къде е, а някой неща се срещаха на повече от едно място. Други изобщо ги нямаше или недостигаха и ако не беше лекарят да им се накара, щяхме да си тръгнем с половин доза и някой подменени лекарства. Финално ни казаха да изчакаме час и ще имаме всичко. Убедихме ги, че ще се върнем след час, а няма да чакаме на място, с надежди повече да не ни предстоят подобни премеждия.

Scroll to top