Гамбела

Гамбела беше изцяло моя приумица. Бях чел, колко запазена е природата, как животът на хората не се е променил особено от доста години и това май ми стигаше. В Гамбела туристите са рядкост. Искаше ми се да вярвам, че това се дължи на продължителните конфликти между племената обитаващи района и дори на случая с няколкото застреляни чужденци, а не на факта, че там няма какво да се види.

Основните племена, живеещи в Гамбела, са Ануак и Нуер. Дългогодишните битки между тях са спрели преди няколко години и за краткия ни престой не усетихме никакво напрежение или лошо отношение на едните към другите. Хората и от двете племена приличат толкова на средностатистическите етиопци, колкото и на европейците. Просто нямат нищо общо, освен може би, че всички са човешки същества. За разлика от не много тъмните етиопци с доста европейски черти, хората от Гамбела са наистина черни, с много изразени африкански черти. Дълго време седях и гледах множеството от хора, минаващи по една от оживените улици, в опит да открия какво прави гамбелците толкова различни от останалите. Минах през доста предположения, но всички те отпадаха с още малко наблюдения. Гамбелците са много слаби, но такива са и останалите етиопци. Други предположения бяха, че вратовете им са по-къси или, че рамената им са неестествено вдигнати. Може би бяха малките тазове и рамена? Много време отделих, чудейки се коя е тази им черта. Мога да кажа, че са много красиви хора, стройни, издължени, слаби, изправени. Отговорът се оказа в профила им. Сравнявайки ги с останалите хора на улицата, с учудване забелязахме, че и при Нуер и при Ануак най-издадената част на лицето им в профил бяха устните, а не носовете както при нас и при останалите етиопци. Беше толкова очевидно, а ми отне толкова много време да го видя. Това, което пък отличава едното племе от другото са белезите по лицата на Нуер. В знак на принадлежност към племето, момчетата Нуер се сдобиват с няколко черти през цялото чело от ухо до ухо. Линиите са успоредни през около един пръст разстояние и както и при другите племена, украсяването се извършва с остър предмет. В анфас изглеждат все едно някой е пуснал половината им глава в машина за рязане на хляб, след това е слепил частите, но е забравил да избърше лепилото, излязло между отделните части. Странна гледка е разхождащ се по улицата добре сложен мъж в изискан костюм, с вратовръзка и в добавка на това с няколко брутални белега на челото. Другото характерно и за двете племена е, че мразят да ги снимат. Колкото и да се усмихвахме и молихме, не успяхме да навием дори един от тях да позира, а знаейки и че са агресивни и войнстващи хора, решихме да не пробваме с хитрости.

Докато се разхождахме из безкрайните мочурища и равни поляни на националния парк Гамбела, попаднахме в едно село населено от Ануак. Възрастните отново не позволяваха да ги снимаме и ние решихме да пробваме с децата. Изглеждаше, че те нямат предразсъдъци и дори им е интересно да видят себе си на дисплея. Като цяло винаги казвам, че дисплеят ми е счупен и отбягвам да показвам снимки, но този път пристъпих този си принцип и чак след това разбрах колко съм сгрешил. Десетките радостни деца привлякоха вниманието на родители и роднини. След кратко задружно гледане на снимки избухна небивал скандал. Нямахме никаква идея какво породи тази им реакция. Нищо не искаха от нас, но определено нещо не беше наред. Парковият служител, който задължително трябваше да ни придружава успя да пооправи положението. Помоли ме да изтрия една-две снимки на деца и след това да им покажа други снимки, за да са спокойни, че всичко е заличено. Направих го и хората се успокоиха. Нямахме търпение да разберем, какво точно се случи там, нито никакъв шанс да отгатнем. Причината за общото недоволство била в това, че сме снимали деца и по-точно, в страха на родителите им, че сме дошли за да избираме деца, които после да отвлечем и продадем за осиновяване. Нямам представа дали това им се е случвало скоро или е останало от отдавна отминалите времена на отвличането на хора и продаването им като роби. Гамбела, е мястото в Етиопия, от което са изнесени най-много роби. За търговията с тях много е спомагала реката, минаваща и през едноименната столица на областта, по която някога редовно са плавали кораби, пълни с бъдещи роби.

Пътуването ни из цяла Етиопия беше в най-неправилния сезон от гледна точка на валежите, но това единствено се оказа проблем в Гамбела. С много късмет, малко четене и малко разпитване на месните хора успявахме да прескачаме в различните райони на страната малко преди или малко след дъждовните периоди. Когато навсякъде другаде валеше, дойде ред на пустинните области в източната част на средата. Като цяло огромната площ на Етиопия ни позволи да избягаме от дъждовете дори в сезона, който се счита за най-неподходящ за пътуване. За наше щастие и тук не ни валя, но избуялата растителност в края на дъждовния сезон не ни позволи да видим нито едно от животните, обитаващи парка, а многото вода от дъждовете беше превърнала и малкото пътеки в парка в поточета и разходките бяха невъзможни.

Дизи

Дизи, Етиопия

 
Четейки думата племе си мислехме, че ще попаднем в поредната напълно различна и колоритна група хора, спазващи техни традиции и имащи малко общо с глобалната култура.За съжаление, племенната идентичност на Дизи изчезва със скоростта, с която се отчуждават земите им. И единственото нещо, което ги отличаваше от заселниците от севера бяха татуировките по лицата на някой от по-възрастните жени.

Тум, Етиопия

Галерия – тук

История – тук

Дизи

Последната част на Етиопия, която бяхме набелязали да посетим, беше районът около Гамбела, в близост до границата с Южен Судан. На път за там искахме да видим племето Сури, което за нас беше дори по-голяма цел, отколкото достигането до Гамбела. Така се насочихме към западната част на долината на река Омо, само че малко по на север, отколкото когато бяхме в териториите на Мурси, Хамър и Каро. Пътят в тази посока непременно минава през плантациите за кафе на юг от Мизан Тефари. Те са една от най-големите гордости на етиопците, защото освен с бегачите на дълги разстояния, името Етиопия неминуемо се свързва и с кафето. Дори хората твърдят, че името на кафето е произлязло от бившото име на провинцията Джима – Кафа, в която и до ден днешен са най-големите плантации с кафе. Изобщо не си представяхме да се озовем на организиран тур и да бродим из храстите кафе, удивлявайки се колко са хубави. За наше щастие гледката от рейса в продължение на часове успя хем да задоволи любопитството ни към тази туристическа атракция, хем не й се пренаситихме. За човек като мен, който не пие кафе, беше голяма радост да открия нещо ценно в неговото отглеждане. Храстите или дърветата кафе искат сянка. И благодарение на добрите приходи от производството му, хората са се принудили да запазят най-добрата среда за него, а именно вековната гора от огромни високи дървета. Някъде долу между тях вирее и кафето – безкрайни редички от храстчета. Май това е дори по-сигурен начин за запазването на една гора в иначе тотално обезлесената Еиопия, дори от обявяването й за национален парк. И въпреки че кафето гарантира добра печалба два пъти годишно, хората не винаги се задоволявали с това. Според местните, имало тенденция за изсичане на гори и кафе, като на тяхно място се засажда чат. Предимството при него било почти ежедневната реколта и съответно печалба.

Няколко часа след като се разделихме с кафето стигнахме в територията на племето Дизи. Четейки думата племе си мислехме, че ще попаднем в поредната напълно различна и колоритна група хора, спазващи техни традиции и имащи малко общо с глобалната култура. Оказа се, че цивилизацията навлиза със светкавични темпове с изграждането на един хубав нов път. Точно това бе случаят с племето Дизи. До преди няколко години до техните земи се е стигало само с камион, джип или най-много с някой типичен етиопски рейс, изграден върху шасито на камион. И всичко си било по старо му преди чуждестранните инвеститори да погледнат към плодородните им земи. Единствената пречка, за да бъдат използвани, е била липсата на път. И правителството се погрижило за отстраняването на тази спънка. Множество инженери от братски Китай оставили след себе си чисто нов път и множество полу китайчета. След като проектът свършил, китайците си тръгнали, но хората тук все още наричат всеки чужденец китаец. Може би като част от плана за превземане на земите на дизите или като съвсем нормално разрастваща се търговия, по новия път започнали да навлизат съвременни стоки, доставката на които преди това била нерентабилна. Хората заживявали все повече със съвременните ценности и ставали зависими от тях. По някое време се стигнало и до идеята за отчуждаване на земите им, но пък срещу осигурени работни места. И докато слушахме тази история от един възрастен дизи, който със сълзи на очи споделяше как са му отнели земите, принадлежали на родът му от край време, по-младите се връщаха от работа в чуждестранните ферми. Ако не достигат местни хора, желаещи да работят във фермите, правителството без проблем осигурявало работници от пренаселените и уж по-развити и цивилизовани северни провинции. А желаещи сред тях винаги има, тъй като техните земи се обработват до последния метър, а работа за постоянно множащото им се население няма. Целият този разговор беше много деликатен, защото селото, в което бяхме, имаше затвор пълен с хора, искали да запазят земите си.

А културата на племето Дизи изчезва със скоростта, с която се отчуждават земите им. И единственото нещо, което ги отличаваше от заселниците от севера бяха татуировките по лицата на някой от по-възрастните жени.

Scroll to top