За тази галерия почти нямам какво да кажа, пък и мисля, че тя говори достатъчно сама за себе си. Преди шест-седем години, ми се наложи да огранича физическите си натоварвания за няколко месеца и в края на този период и началото на моя ски сезон трябваше да почна малко по-кротко. Стефчо ме покани да отида с него на Семково в базата на ВИАС ( УАСГ ), където той ходеше от години. Казах си малък курорт, няма да се изсилвам….. Не бях прав. И до сега споря с разни хора, които си мислят, че само количеството и качеството на пистите определят кефа от карането. Аз мисля, че човек сам си го прави, пък и трябва малко разнообразие. Дори и терена да е тотално гаден, като свикнеш и удоволствието става двойно. На първото ми ходене на Семково карането определено не беше малко, кротко и спокойно. Който търси намира, а и тогава се случи да има достатъчно сняг и за близките гори, което напоследък за съжаление не е така. Като се прибави и атмосферата на мястото, което през февруари и март се обитава почти изцяло от студенти, това нямаше как да ми е последното ходене там. Носталгията ми по Академика на Банско, някак си се притъпи като открих, че някъде в България е останало и друго подобно място, незасегнато от позьорщината, хилядите хотели и намусените хора опитващи се да избягат от забързания си и угрижен живот. От тогава всяка година успявам да отделя поне седмица за Семково.
Бивайки редовни посетители се запознахме и с управителя на станцията – Анжел. Веднъж той дойде към два часа в барчето, каза на бармана да затваря и да изгони всички студенти и точно когато и ние решихме да ставаме преди да ни го кажат, той седна на нашата маса и ни покани да останем на по питие. Говорихме си дълго за какво ли не. Стори ми се, че съм прав, че живота далече от приятели, роднини и дори населено място, изобщо не е лесен, а дори е и малко самотен. Представих си какво е всяка седмица да виждаш и общуваш различни хора, които дори и да дойдат пак това ще е най-рано след една година. Това беше една от малкото вечери, в които Анжел слизаше в барчето, специално заради него пуснаха около 1000 пъти любимата му песен на Robbie Williams, която аз толкова не понасям. След това беше истинско удоволствие дори да го слушаме как пее стари руски песни. От тогава си имаме приказка.
Най-хубавото е, че си имаме стая. Последен етаж, пет легла, много мухъл, две малки прозорчета, баня, три не винаги работещи радиатора, една маса и две кофи за събиране на течащата от покрива вода. И странно защо, но винаги е свободна, просто никой друг не я иска. Пък и е доста по-просторна от лъскавите двойки, може би е предвидена за хора идващи с багаж за месец и то хора на брой определено по-голям от броя на леглата. Малко е трудно да поканиш някой на гости без да се отврати от хаоса вътре или от липсата на грам интимна атмосфера с постоянно влизащи и излизащи хора, но това си е вид естествен отбор. Живота там е толкова динамичен, че не мога да си представя за какво биха му трябвали на някой повече удобства. Закуска, каране, бира на слънце на поляната, душ, вечеря, малко сън, барчето на ВИАС или хотел Рила, малко сън и цикълът се затваря. Е не че съм голям почитател на пружините били те с два или три дюшека, ужким за да не потъват до долу като хамак, но когато си лягаш в три, четири или пет сутринта и закуската е до 9:15, мисля, мога да заспя навсякъде. Особено когато това зацикли в продължение на над седмица. Бих искал да приложа и снимката, на която съм заспал в барчето подпрян с лакти на масата, докато приятелите ми играят шах в очакване на тълпата да влети и започване на купона. Не знам какво съм им направил, но са ме зарязали сам, а на техните места се настанили непознати за мен хора и добре, че бяха светкавиците на фотоапаратите документиращи как се спи в осем и половина вечерта в заведение, иначе можеше да откарам още няколко часа. Учуденият ми поглед на снимката е наистина ценен. Барманът Стефчо дълго време ми повтаряше, че му дължа 15лв. за нощувката.
Време за снимане няма. Не знам от какви подбуди, но си бях взел сапунерката, с която са направени и снимките от галерията. К. каза че трябва да заличи всички копия преди да се кандидатира за президент, защото снимката му по гащи на леглото определено няма да се връзва със стила на кампанията му. За сега не е тръгнал да се кандидатира, иначе обещавам, ще я махна. Останалото е просто частта от деня в която всички сме в стаята и няма заспали – време за баня и чудене какво са сготвили лелките в стола. А след две седмици Семково пак ме зове!
Галерия – тук