Джиджига

Джиджига е последния голям етиопки град по пътя за Сомалиленд. Близостта му до границата е и единствената причина някой турист да посети това място. Ние нямахме намерение да минаваме през Сомалиленд, но така и така бяхме стигнали до Харар, който се намира на стотина километра от Джиджига, а и микробусчетата пътуващи натам бяха толкова многобройни, че решихме, да отидем и да се върнем за един ден.

Джиджига е не само близо до Сомалия и Сомалиленд, но и повечето хора от града и околността му се определят първо като сомали, а след това като етиопци. За нищо и никаквите сто километра разстояние, климатът е тотално различен от този в Харар. За разлика от не прекалено топлото време там, тук жегата е непоносима. Градът се намира на около две хиляди метра по-ниско от Харар в средата на безкрайна равна пустиня. Камилите заместват изцяло магаретата, но това, по което двата града си приличат, е религията изповядвана от почти всички. Мюсюлмани. Има доста напълно забулени жени, което обаче не ги спира да работят като общи работници на строежите. За пореден път гледахме с учудване как слаби фини жени носят нещо като носилки, натоварени с камъни или бъркат цимент. Причината е разбира се в липсата на друга работа за тях. Мъжете не изглеждаха да имат този проблем – те прекарваха времето си шляейки се по улиците в търсене на далавери, от които да припечелят нещо. Това, което ни впечатли в тях, бяха оранжевите им бради и сините точки на челата им. И двете са символи на силната им вяра. Причината за къносаните им бради не разбрахме, но това, което научихме за сините им точки ни беше напълно достатъчно. Първото интересно за тях е, че сините точки на челата на някой от мюсюлманите изобщо не са постигнати с боя или грим, те са просто синини. И причината за повяването им е същата, като за всички нормални синини – удар. Ненормалното според нас беше, че този удар изобщо не случаен, например в някоя ниска врата в джамията, която всички не забелязват. Синината е следствие от ежедневни удари с глава в земята при всяка една молитва. Колкото по-изразена е синята точка на челото на някой мъж, толкова по-силна е неговата вяра, или поне така мислят околните. Жените, на които не се налагаше да работят по строежите, не отстъпваха по колоритност на разкрасените господа. За разлика от белите хора в България, облечени в черно, тук черните хора залагаха на цветното. Почти невъзможно беше да открием липсващ цвят по дрехите им и като към това прибавим количеството плат, свободно покриващо телата им от горе до долу, картината ставаше доста шарена.

Докато се лутахме из града, попаднахме на нещо като импровизиран пазар. Малки улички с хора седящи по земята с опънати пред тях постелки, на които се продава всичко от китайка конфекция, през резени диня, до сурово месо. Обясниха ни, че това не е баш пазара, а блед негов заместител. Истинският пазар бил затворен от правителството, за да може на негово място да се построи нов, по-уреден и по прегледен пазар, но това изобщо не се нравило на месните хора. Бойкотирайки новостите, те просто се разпръснали по уличките в квартала и опъвали черджетата си – сергии на всяко възможно място. Уличката с месото беше нещо, което не бяхме виждали до този момент. Като оставим на страна всеки бегъл помисъл за хладилници и напълно приемем идеята за месото, лазено от мухи, прекарващо цял ден на над тридесет градусовата жега, интересното беше, че асортиментът на всеки щанд беше ограничен до конкретни части от животинското тяло. Сякаш всеки отива в кланицата и казва „Аз купувам всички ……..!“. Имаше сергии с разцепени на две главички, сергии с вътрешности, сергии с кожи и крака, изобщо всичко, за което човек може да се сети. Между всички тези сергии бяха опънати въженца, със закачени на тях фини лентички месо, сушащи се под жаркото слънце. Продавачите сякаш бяха притеснени от факта, че заснемайки ги, някой ще може да ги свърже с нечувано клане и дори гавра с трупове на животни и бяха безкрайно предпазливи и направо агресивни при опитите ни да ги вместим в кадър.

Купувайки си резен диня се запознахме с младо местно момиче. Всички бяхме много щастливи да разменим няколко думи на английски – тя за да си го упражни, а ние за да си вземем диня без да ни вдигат десеторно цената. Забавното в разговора ни с девойката беше моментът, в който се наложи да и отговорим, колко сомалийци има и познаваме в България. Нямахме никакъв шанс да я убедим, че в София сомалийците не са значително по брой малцинство и дори не познаваме нито един сомалиец в нашия град. Даже не успяхме да приключим разговора достигайки съгласие, а момичето каза, че не само не ни вярва, а и че ще дойде да провери, защото сомалийците били навсякъде по света и всички знаели за тях.

Подкрепете нашето пътешествие

Джиджига е последния голям етиопки град по пътя за Сомалиленд. Близостта му до границата е и единствената причина някой турист да посети това място. Ние нямахме намерение да минаваме през Сомалиленд, но така и така бяхме стигнали до Харар, който се намира на стотина километра от Джиджига, а и микробусчетата пътуващи натам бяха толкова многобройни, че решихме, да отидем и да се върнем за един ден.

Джиджига е не само близо до Сомалия и Сомалиленд, но и повечето хора от града и околността му се определят първо като сомали, а след това като етиопци. За нищо и никаквите сто километра разстояние, климатът е тотално различен от този в Харар. За разлика от не прекалено топлото време там, тук жегата е непоносима. Градът се намира на около две хиляди метра по-ниско от Харар в средата на безкрайна равна пустиня. Камилите заместват изцяло магаретата, но това, по което двата града си приличат, е религията изповядвана от почти всички. Мюсюлмани. Има доста напълно забулени жени, което обаче не ги спира да работят като общи работници на строежите. За пореден път гледахме с учудване как слаби фини жени носят нещо като носилки, натоварени с камъни или бъркат цимент. Причината е разбира се в липсата на друга работа за тях. Мъжете не изглеждаха да имат този проблем – те прекарваха времето си шляейки се по улиците в търсене на далавери, от които да припечелят нещо. Това, което ни впечатли в тях, бяха оранжевите им бради и сините точки на челата им. И двете са символи на силната им вяра. Причината за къносаните им бради не разбрахме, но това, което научихме за сините им точки ни беше напълно достатъчно. Първото интересно за тях е, че сините точки на челата на някой от мюсюлманите изобщо не са постигнати с боя или грим, те са просто синини. И причината за повяването им е същата, като за всички нормални синини – удар. Ненормалното според нас беше, че този удар изобщо не случаен, например в някоя ниска врата в джамията, която всички не забелязват. Синината е следствие от ежедневни удари с глава в земята при всяка една молитва. Колкото по-изразена е синята точка на челото на някой мъж, толкова по-силна е неговата вяра, или поне така мислят околните. Жените, на които не се налагаше да работят по строежите, не отстъпваха по колоритност на разкрасените господа. За разлика от белите хора в България, облечени в черно, тук черните хора залагаха на цветното. Почти невъзможно беше да открием липсващ цвят по дрехите им и като към това прибавим количеството плат, свободно покриващо телата им от горе до долу, картината ставаше доста шарена.

Докато се лутахме из града, попаднахме на нещо като импровизиран пазар. Малки улички с хора седящи по земята с опънати пред тях постелки, на които се продава всичко от китайка конфекция, през резени диня, до сурово месо. Обясниха ни, че това не е баш пазара, а блед негов заместител. Истинският пазар бил затворен от правителството, за да може на негово място да се построи нов, по-уреден и по прегледен пазар, но това изобщо не се нравило на месните хора. Бойкотирайки новостите, те просто се разпръснали по уличките в квартала и опъвали черджетата си – сергии на всяко възможно място. Уличката с месото беше нещо, което не бяхме виждали до този момент. Като оставим на страна всеки бегъл помисъл за хладилници и напълно приемем идеята за месото, лазено от мухи, прекарващо цял ден на над тридесет градусовата жега, интересното беше, че асортиментът на всеки щанд беше ограничен до конкретни части от животинското тяло. Сякаш всеки отива в кланицата и казва „Аз купувам всички ……..!“. Имаше сергии с разцепени на две главички, сергии с вътрешности, сергии с кожи и крака, изобщо всичко, за което човек може да се сети. Между всички тези сергии бяха опънати въженца, със закачени на тях фини лентички месо, сушащи се под жаркото слънце. Продавачите сякаш бяха притеснени от факта, че заснемайки ги, някой ще може да ги свърже с нечувано клане и дори гавра с трупове на животни и бяха безкрайно предпазливи и направо агресивни при опитите ни да ги вместим в кадър.

Купувайки си резен диня се запознахме с младо местно момиче. Всички бяхме много щастливи да разменим няколко думи на английски – тя за да си го упражни, а ние за да си вземем диня без да ни вдигат десеторно цената. Забавното в разговора ни с девойката беше моментът, в който се наложи да и отговорим, колко сомалийци има и познаваме в България. Нямахме никакъв шанс да я убедим, че в София сомалийците не са значително по брой малцинство и дори не познаваме нито един сомалиец в нашия град. Даже не успяхме да приключим разговора достигайки съгласие, а момичето каза, че не само не ни вярва, а и че ще дойде да провери, защото сомалийците били навсякъде по света и всички знаели за тях.