Мурси

Мисля, че ако някой си представя нещо когато чуе за племена в Етиопия, то това е племето Мурси. Нарисувани с бяло тела, множество белези за декорация и най-вече жени с огромни керамични дискове закрепени в дупка на долната им устна. Несъмнено, това е главната атракция за туристите идващи в южната част на долината на река Омо. За разлика от останалите племена, които всеки може да види на ежеседмичните им пазари, Мурси живеят доста далече от „цивилизацията“ и не посещават масово нито един пазар. За да ги видят, туристите не само трябва да наемат кола, но и трябва да се подготвят добре психически. При мурсите, демонстрацията на мъжественост е свързана с кражби. Колкото повече откраднати трофеи толкова по истински мъж е един младеж. За съжаление този ритуал изобщо не е само вътре в самото племе, а туристите стават истински участници. Водачите съветват гостите си да махнат всички свои бижута, часовници и грижливо да пазят фотоапаратите, шапките си и всички лесно изчезващи вещи. Като цяло хората от северна Етиопия, смятащи се за по образовани и цивилизовани постоянно натякват, че племената са диваци и ги описват в доста черни краски. За мурсите се твърди, че са избухливи и агресивни, особено ако някой не си плати всичките снимки. Казвам всички, защото срещайки се с повече туристи отколкото с етиопци, мурсите са несъмнено най-скъпо платените етиопски модели. Таксата при тях не е на човек, а на брой снимки и не само това, но е два-три пъти по-висока спрямо другите племена. Свикнали са до такава степен с множеството фотоапарати срещу тях, че освен с атрактивния си външен вид са известни и със способността си да чуят точния брой снимки независимо от бързината, с която се правят. Забавното е, че туристите, с които говорихме не се оплакваха от нито един от изброените „проблеми“, а бяха останали безкрайно недоволни от комерсиалността на нещата. Сутрин в селото влизат десетки джипове с туристи, срещу тях се подреждат в отработен строй всички мурси и подвиквайки карат гостите си да ги снимат. От своя страна всички посетители се избиват кой да има по-добра позиция и вместо да гледат и общуват с хората превръщат екскурзията в едно напрегнато състезание. Всички изброени причини ни бяха отказали категорично от участието ни в този цирк. Бяхме се примирили да гледаме мурсите на снимките в Интернет, докато не се запознахме с първият ни водач, който силно акцентира върху предложението си да ни заведе до село на Мурси, намиращо се далече от отъпканите пътеки.

Въпреки, че сменихме водачът си, плановете да видим Мурси, далеч от тълпата туристи, останаха. Новият ни водач от племето Каро се оправяше перфектно в трите села на неговото племе, но категорично не се наемаше да влезем само тримата в територията на Мурси. Трябваше ни скаут. При това, скаутът не можеше да е Каро, тъй като двете племена нямат много контакти, и като цяло Каро се страхуват от Мурси. Амукуле избра да наеме скаут от племето Мугуджи, живеещо между териториите на Каро и Мурси. Най-хубавото за нашето спокойствие беше, че Мугуджи са в прекрасни отношения и с двата си съседа. И все пак за разлика от Симиен, тук калашника на нашия скаут далеч не беше само за да придържа слабичкия Мугуджи по-стабилно към земята. Никой не знае какво може да хрумне на хората, които срещаме в дивото. Останахме с впечатление, че скаутът пази нас само от ограбване, докато при Амукуле,като представител на друго племе, нещата направо си бяха въпрос на оцеляване.

За племето Мугуджи не разбрахме почти нищо, макар че прекарахме една нощ при семейството на нашия скаут. Колкото по-близо до мурсите стигахме толкова по разсъблечени бяха племената. Нашият скаут имаше само две дрехи на себе си и по-точно освен тях и пушката си, не носеше абсолютно нищо друго за тридневния си престой с нас. Едната от дрехите беше одеялото му, служеща за всякакъв вид препаска и спален чувал, а другата бяха гащите му. Не бих споменавал това ако последните не сменяха често предназначението си. Всеки път когато слънцето напичаше силно, гащите приемаха ролята а шапка. Неповторима беше гледката на човек увит в одеяло, с калашник на рамо и боксерки на главата. Калашника и възпитанието ни ни караха да не забелязваме изобщо нелепата картинка.

Според това, което знаехме, мурсите, при които отивахме бяха от другата страна на Омо, недалеч от последното Мугуджи село. По принцип племето Мурси живее в планините около реката, но два пъти годишно цели села слизат за по няколко седмици в долината, за да се грижат за реколтата си от соргом. Това беше и нашия шанс да се срещнем с тях без да се отдалечаваме на повече от три дни пеша от Турми. Изобщо не се учудихме, когато се оказа, че при нивите са останали само трима представители на племето, които още не са досъбрали реколтата. Така и така промените в плановете не бяха нищо ново. Имахме два варианта, да ходим още два дни, за да стигнем до селото им или да се връщаме. Вариантът с продължаването изключваше връщането ни в Турми, като в цивилизацията трябваше да се върнем стигайки в столицата на региона Джинка по пътят, по който минават туристите и надавайки се някой да ни качи. Този вариант правеше невъзможна и срещата ни с племето Нянгатом или Буме, което по план трябваше да видим на връщане за Турми. Трябваше да избираме между двете племена, но без много чудене избрахме да видим Мурси. До тяхното село не можеше да се стигне за един ден, което на езика на племената вървящи десетки километри на ден, означаваше, че ни чака голямо ходене. Оказахме се прави. Забавното в дългата ни разходка първия ден беше постоянната смяна на терени и то с градация към по и по-неприятни. Такова нещо никога не си бяхме представяли. Започнахме с няколко часа ходене през бодливи храсти, по нещо като пътека, криволичеща безумно из равната като тепсия, гореща долина. Пътеката следваше малкото места без храсти, които въпреки че бяха по-ниски от нас, бяха непреодолимо препятствие. Странно беше, че заради храстите изминавахме почти толкова разстояние в нашата посока, колкото и във всички останали. Последва лека почивка в рядка гора, докато не стигнахме до първото ни водно препятствие. Може би прекалено наплашени от снимките на червеи под кожата на хора джапали във водоеми в Африка, нямахме никакво желание да решим бързо проблемът с препятствието, събувайки се както двамата ни спътници. Все пак бяхме в гора и с хвърлянето на няколко сухи клони мостът ни беше готов. За огромно наше съжаление, водните ни препятствия изобщо не свършиха с това. Малко след като излезнахме от гората и започнахме да ходим през безкрайна обрасла с висока трева поляна, започнахме да чуваме звуци на вода под краката ни. Цялата поляна беше наводнена без никакъв шанс да заобиколим. Бяхме ходили прекалено много за да се отказваме и просто трябваше да си събуем и обувките и панталоните и да нагазим смело. Пътеката беше повече от забавна. Изобщо не беше направена от хора, а от слонове. Самите животни за добро или за лошо не видяхме, но през цялото ни джапане се сещахме за тях. Скрити във водата, бяха следите им. Мини кратери, в които не само се спъвахме, но и затъвахме до над коляно. Чисто доказателство, че наличието на слонове в паркът Маго не е измислица. В гората видяхме долна челюст на слон, но тя можеше спокойно да е там от години преди да са изчезнали слоновете. Така си мислехме докато не повървяхме малко в следите им. Вървейки нагазили до колена във вода, и в трева до кръста нямаше как да не се сетя, че на този континент сред змиите има такива, които изобщо не искам да срещам от близо, камоли с голи крака. И точно докато се чудих дали поне ще ги видя, пред мен мина не голям техен представител. Тук дойде краят на сухите ни обувки. Обухме и тях и панталоните си и продължихме да се мокрим, с малко по-големи надежди, че може да ни се размине. Бавно излезнахме от водата и започна следващото ни препятствие. Нападали стъбла от соргом и множество увивни растения на замята. Неприятното при тях беше, че след почти цял ден ходене, се оказа, че нямаме много сили да си вдигаме достатъчно високо краката. Голямо спъване падна, но ние не. Убедени, че няма какво вече да ни се стори по-гадно навлезнахме в последната отсечка за деня. Пътеката беше осеяна с много красиви растения с височина от тази на колената ни до към главите ни. Освен, че бяха красиви, растенията имаха и много неприятен сок. Нещо като коприва но в друга форма. На позигорялата ни кожа никак не и идваше добре сблъсъка с тях.

В Етиопия и мюсюлманите и християните не ядат свинско. Религията им забранява. Това, че не ядат диви животни няма общо с религията им, но в голяма част от страната е факт. За съжаление, това не е така сред племената и съответно в някой от големите национални паркове. Малко преди да се стъмни, оглеждайки се за място за лагер, изведнъж Амукуле ни каза да стоим мирно и да пазим тишина. Минути по-рано, скаутът ни ни показа следи от куду. Усещайки накъде отиват нещата, докато Яна се опитваше да вдига колкото може повече шум, видяхме нашия скаут само по боксерки с калашник в ръце да се промъква като котка сред храстите. Чу се изстрел. И двамата не вярвахме, че така лесно се убива диво животно, но за съжаление грешахме. Водачите ни бяха безкрайно щастливи от улова и подсигурената им вечеря докато нещастното куду издъхваше пред очите ни. И всичко това в национален парк. Както споменах, скаутът ни не носеше нищо освен пушката си. И това не му създаваше проблеми преди да застреля животното. Кожата на кудото е чуден трофей за всяко семейство, но за да се превърне и нашето животно в постелка за лежане трябваше някой да го одере. Проблемът беше не, че няма кой, а че няма с какво. Така се стигна до моето малко швейцарско ножче. Не можех да повярвам, че някой изобщо ще пробва да одере и разчасти животно с големината на крава с такъв инструмент, но като че ли нашия скаут искаше да ми демонстрира обратното. За под два часа, животното се превърна в купчина месо и кожа захвърлена върху храстите. За първа вечер седнахме на две отделни трапези. Не знам как усетиха, че не искаме от месото им, но изобщо не ни тормозиха да ядем. Колкото и етиопците да са винаги гладни, с такова количество нямаше как да се справят. Казаха ни, че каквото остане ще е подарък за мурсите, като кожата и един бут тръгват с нас на сутринта, а останалото те ще слезнат да си вземат сами. 0т чисто любопитство, решихме да си направим експеримент, отново предлагайки на Амукуле от нашите спагети, както правихме всяка вечер. И както всяка друга вечер, той не отказа, въпреки че едва мърдаше след количеството месо, което беше погълнал. Сетихме се за разговорът ни с българския посланик, който ни убеждаваше, че деца отгледани в глад, храна никога не отказват, независимо от изобилието, в което попадат.

На следващия ден походихме до ранния следобед, този път върху обли мокри камъни, разхождащи се свободно между краката ни и за десерт дълбока лепкава кал, и обувки тежащи повече от раниците ни. Най-накрая стигнахме в селото. Само да имаше кой да пусне една камера и да ни снима първия един час. Цялото село се беше събрало на най-централната поляна и оглеждаше двамата изплашени зайци. Мурсите са значително по-едри от всички племена, които бяхме видели, а и с тяхната репутация определено се нуждаехме от време за отпускане. Малко преди да влезем в селото, от храстите изскочиха трима младежи. По настроението им и по притеснението на Амукуле, личеше, че само респектът от калашника на скаута ни ни спаси от интересни моменти. Сетихме се за историята, която Дъста ни разказа за германец, обиколил цяла Етиопия напълно сам, отказващ да си вземе скаут докато се разхожда из земите на Мурси. Колкото и да го убеждавали, човекът искал да е сам. И така и тръгнал. Всичко било добре докато от храстите се появили момчета, на които им харесвали вещите му. Оставили го по гащи, без пари и документи. Полицията положила много усилия да намери паспорта, но дори и вождовете не били в състояние да помогнат. По традиция, след кражбата, момчетата се барикадирали в гората готови да посрещнат всеки със заредените си калашници. Чак след време успели да ги хванат. Интересното било, че за тях всички вещи са просто трофей. Паспортът бил накъсан на парченца и забоден с бодили по стените в къщите им и още по-забавното това била съдбата и на всичката валута, която човекът носил.

След като свикнахме едни с други всичко си дойде по местата. Прекарахме чудесно без да се сблъскаме с нито един от проблемите, за които се бяхме подготвили. Отново изиграхме ролята на доктори, но този път се борихме с раните на хората. Всичко почна с една баба, с огромна рана на пищяла, на която нямаше как да откажем. От там започна да се събира опашка от хора с какви ли не рани, за които Яна трябваше да се погрижи. Само като виждахме водата, с която измиваха раните си и ни побиваха тръпки.

Според Амукуле, последният ден ни очакваше само един час ходене до автомобилния път. Най-неприятното беше, че вечерта ни свършиха всички батерии, а с това изчезнаха шансовете ни да си пречистим вода. Това изобщо не беше смятано за възможно, но хубавото беше, че си купихме малко мляко, а и за един час ходене сутринта, можехме да минем и без много вода. Всичко това се оказа само в нашето въображение. Както се казва сметки без кръчмаря. А в случая кръчмарят дори не беше Амукуле, а новият ни Мурси скаут, който беше и единствения от нас знаещ пътя. Лошото е, че мурсите нямат и понятие за време, а и ходят с темпо тотално различно от нашето. Някъде след третия час безспирно ходене реших все пак да попитам кога се очаква да стигнем. Преводът който получихме беше, че трябва да стигнем до едно хълмче в далечината, а най-вероятно преди преводът, думите на скаута са били, че от там ще минем. Финално, според GPS-a ни, вървяхме осем часа с малки почивки, и изминахме неочакваните тридесет и два километра. Нямам идея как Яна успя да изкара на жегата цял ден с под литър мляко, но не я питах много много, защото знаех, че нямам с какво да и помогна. След стомашните и проблеми, с които доста се борихме, тя изобщо не искаше и да чуе за преварена вода. Аз обаче просто нямаше начин да издържа без течности. Въпреки, че бързахме да стигнем колкото може по-бързо, аз спрях цялата група докато си сваря няколко литра чай от мътните реки, които пресичахме. Интересно ми е след колко време ще спре да ми се повдига само при споменът за този чай, който дори може да няма нищо общо с трите дни, които прекарах в леглото и в повръщане на всичко, което сложа в устата си. Колкото и на Амукуле да му се искаше да продължи като наш водач, аз изобщо не исках да го виждам след малката неточност в планът ни за последния ден. Смешно е, че който и вариант да си бяхме избрали да видим Мурси, без дребни спънки очевидно нямаше как да минем.


Вашият коментар

Scroll to top