Колкото и много да са хората в Етиопия и колкото и да са навсякъде, почти никой от тях не пропуска да заговори минаващи покрай него чуждоземци. В повечето случаи просто ни подвикват някоя друга гласна буква, любимата им дума ‘фаранджи’, или ‘you, you, you’ до безкрайност. Виковете идват от всякъде – от паркирали коли, от движещи се коли, от спящи на улицата, от заведения. Доста пъти са стряскащи, ако си се замислил или заговорил нещо. Чудим се ще спре ли някога да ни дразни постоянния въпрос, задаван с по-скоро настойчив от колкото любопитен тон – „Where are you go?“. И се чудя как може в толкова огромна страна във всички училища да не им обяснят поне как да го задават правилно. От чисто възпитание се опитваме да бъдем любезни и поне да се усмихваме и кимаме на хората, когато ни попитат нещо различно или просто подвикват „welcome“. Доста е трудно, толкова не съм се усмихвал и кимал през целия си живот. А те пък се обиждат, ако вървейки до теб и питайки те всички въпроси, на които си дал милион пъти отговор, вземеш, че просто продължаваш да вървиш, правейки се, че до теб няма никой. И дори някой казват – ама защо не искаш да си говориш с мен? Нямам никаква идея как да им обясня, че те са поне стотния човек за деня, който иска чрез прост безсмислен разговор накрая да ми продаде нещо или да поиска пари и за това просто нямам сили да общувам и с него.
В този ред на мисли, докато се разхождахме из Консо, ни заговори поредния младеж. Нямам представа какво точно ме беше ударило по главата, че реших да му обърна внимание, но разговорът ни тръгна в интересна посока. Очевидно момчето си беше направило домашното, беше ни видяло по-рано с раници, апарати и ни беше преценил набързо. Тъй като Консо е на пътя на всички, отиващи към долината на Омо, не беше трудно да се досети, че и ние сме се запътили натам. Интересното беше накъде подхвана разговора. Каза, че се занимава изцяло с туристи, ходещи пеша с раници, прави го от години и може да ни направи колкото искаме дълъг маршрут и то през дивото и през села, до които няма път за коли и съответно туристите рядко посещават. Всичко звучеше толкова добре, сякаш момчето четеше мислите и желанията ни и ни ги предлагаше за изпълнение. Не мога да кажа, че някой от нас му вярваше, но пък решихме да чуем цялото предложение и в очакване на уловката, да съберем поне полезната информация. Бързо се уговорихме за среща привечер, когато трябваше да видим подробно какво ни се предлага, дори момчето каза, че ще ни нарисува карта.
Толкова мнителен не съм бил никога през живота си. С Яна започнахме да прехвърляме в главите си всичко, което бяхме чули в търсене на непасващи детайли или нещо, което сме пропуснали в еуфорията. Не намерихме. Вечерта седнахме на маса и момчето, на име Дъста, отвори лист с карта и разграфена разходка по дни. Малко ми беше криво, че не я рисуваше пред нас, за да се убедим, че знае нещата наистина, но нямаше какво да направим. Получихме предложения за пет, десет и петнадесет дневни преходи, които разбира се можеше да променяме както ни дойде. Дъста твърдеше, че ще сме изцяло извън отъпкания път и ще видим нещата от истинския живот на хората. Като дойде време да се говори за пари, което ние отлагахме докрай с подлото намерение поне да съберем информация, ако ни застреля с непосилна цена, дори и тук нещата бяха учудващо добре. С малко пазарлък цената за ден падна до тази, която ние си бяхме определили като максимум, и най-хубавото беше, че в нея влизаха всичките ни разходи за деня. Ние му даваме договорената сума, а той се оправя с местните хора за такси за вход в селото, необходимите скаути, където той прецени и всичко останало. Всичко, което бях прочел за долината на Омо, ни караше да си мислим, че ако успеем да се доберем поне до по-главните села и видим някой друг пазар, ще бъдем най-големите щастливци. Не бях открил нито един пътешественик казващ, че е възможно да се обикаля без организирана екскурзия, джип и водач. И дори всички тези екскурзии бяха само до главните пазари и евентуално някое друго по-малко село, до което се стига с джип, и разбира се всички ходят там. За това, колкото и да не искахме и да не си бяхме помисляли да взимаме водач от някъде си, предложението на Дъста ни даваше поне надежда и възможност да опитаме да видим повече. Получихме картата, името му, имейла, телефона, и се разбрахме да финализираме нещата на следващия ден. Имахме огромно желание да видим какво ще излезе за този мистериозен водач в мрежата. Лошото беше, че в Консо нет няма. Не разбрахме дали правителството, мобилният оператор или просто повреда са причината, но разбрахме, че е така от няколко месеца и не се знае до кога. Това, че и обхвата на телефоните го имаше от време на време и за малко, правеше задачата ни още по-сложна. Благодарение на нашите приятели и родители и на няколко SMSа, разбрахме, че има поне един човек, който е обикалял с Дъста и е доволен. Това ни стигаше. Малко беше странно, когато половин час бяхме молени за някаква предплата, но след като не получихме адекватна обосновка, а и нямахме никакво желание да даваме пари на произволен човек от улицата, настояхме, че ще получи пари като стигнем в първото село, където щял да си пазарува провизии.
На сутринта тръгнахме към Кай Афер. От разказите на Дъста с колко туристи е работил и колко дни са обикаляли в дивото пеша, очаквах да го видя поне малко подготвен за десет дни без магазин и пазари и за спане на открито. За наше учудване, човекът беше тръгнал с едно найлоново пликче с едно одеяло в него. Не знаехме как да се чувстваме с големите си раници, грижливо сметнати за приключението. Нашето реално ходене по план започваше от следващия ден след нощувка в Димека, което е село в сърцето на територията на племето Хамер. За това и нямаше как да мрънкаме много, когато разбрахме, че ще уплътним първия ни ден с престой в Кай Афер, където трябваше и да си търсим транспорт за Димека. Кай Афер, както го произнасят местните хора, или Кей Афар, както му казват останалите, е малко село на главния път за Джинка – столицата на областта Южно Омо. Докато се лашкахме в рейса в очакване на най-интересните ни преживявания в Етиопия, Яна, която седеше до прозореца, започна да издава странни възторжени звуци и да ме дърпа за ръка. И двамата не можехме да повярваме, че пастирите вървящи със стадата си по главния път са едно към едно със снимките, които сме гледали във фото албумите за хората от Африка. Беше невероятно странно и приятно усещане. Тези хора бяха на една ръка разстояние от нас, а сякаш само ние ги забелязвахме. Мечтите ни, в които изобщо не вярвахме, започваха да изглеждат напълно реални. С наближаването ни към Кай Афер, хората ставаха все повече и все по-пъстри. Оставихме си раниците в малко заведение и Дъста ни каза, че имаме достатъчно време да разгледаме пазара, докато той търси транспорт. За наш огромен късмет денят беше четвъртък, когато е и пазарният ден в Кай Афер. Какво се продава на този пазар не знам, не погледнахме. Усещането да бъдеш сред хора, запазили бита си, традициите си и най-вече външния си вид е толкова завладяващо, че дълго време просто се разхождахме, гледахме хората, усмихвахме се един на друг, невярвайки къде сме попаднали. За всеобщо нещастие, в по принцип сухите южни части на страната, пак беше дъждовен сезон, и дори и да валеше през седмица, ние уцелихме момента. Небето просто се отвори и бързо превърна пъстрия пазар в кална арена с бягащи хора. Не че имахме избор, но и изобщо не се дърпахме, когато дъждът ни накара да се скрием с всички останали от пазара под единствената стряха. Нямаше място да се обърне човек, но пък място за нас и за други прииждащи намокрени хора се намираше. Бяхме вътре в нещата. Оглеждане, смеене, странна комуникация и много усмивки. Може би един от многото случаи, в които изобщо не съжалявах, знаейки, че за разлика от другите туристи на пазара, нас не ни чака големият джип, превръщащ се лесно в изолатор.
Върнахме се при Дъста, който равнодушно каза, че това било нищо в сравнение с това което ни очаква. За нас дори и това да беше всичко, то определено беше надхвърлило очакванията ни. Набутахме се в някакво рейсче, каращо работници към Димека и потеглихме напред.
|