Соф Омар

Може би от чист мазохизъм или от инат, решихме да видим колко различен може да е климата в Етиопия на разстояние от стотина километра. След като прогизнахме и се намръзнахме добре в Харена, следващата ни цел беше селото и пещерата Соф Омар. От всичко, което имахме като информация за това място, най-запомнящото се беше пустинния горещ климат и почти пълната невъзможност да се стигне до там без собствен транспорт. След като за трети път бяхме на кръстопътя, от където се тръгва за Соф Омар, отново имаше не малко чудене дали трябва да се отклоняваме сто километра от посоката ни към Омо, само за да видим някаква пещера, за която почти нищо не знаем, но която е много почитана от местното население. За сметка на това случайността, че бяхме в точния момент, така че да стигнем навреме за пазарния ден, без да губим време в изчакването му, наклони везните и се отправихме на там.

Пазарният ден е важен поради две причини. Едната е шанса да се съчетаят посещението на пещерата с шляенето из цветния племенен пазар, а другата, не по-малко важна е, че това е единствения ден, в който има транспорт от най-близкото населено място – Горо, намиращо се на петдесет километра. Пътуването ни до Горо беше интересно почти толкова, колкото предишното ни изпитание в обществения транспорт. Отклонявайки се малко от темата, не мога да не спомена за странното отношение на етиопците към децата им. Като цяло наблюдението ни е, че те биват обгрижвани от майките им докато проходят. След този момент, те се оставят на грижите на всички други деца и възрастни, с които се срещат. Поне за нас шансът да познаем кои са родителите на някое дете е нищожен. Особено забавно е в рейсовете. Споменавайки за пътуването ни с рейс преди да поемем към Соф Омар, забавното в него бе детенцето, седящо върху многото багаж на пътеката до седалката на Яна. Пътят, по който се движихме беше с доста завой, които не му се отразяваха никак добре. Детето отначало просто започна да гледа в една точка, после пожълтя, колкото и да е странно за човек с неговия цвят на кожата, след това се появиха множество капчици пот по челото му. Като цяло изглеждаше доста зле. Това обаче правеше впечатление само на нас с Яна. Никой от родителите му, ако изобщо те бяха в рейса, или поне от хората които познаваше, не му обръщаше никакво внимание. По едно време нещата достигнаха очакваната фаза и детето успя да помоли за пликче. На тази молба винаги хората се отзовават учудващо бързо. Единственият проблем беше, че пликчето, което му дадоха, беше скъсано. И това не направи впечатление на никой, освен на нас и най вече на Яна, върху която детето се бе излегнало. От една страна не върви да го избуташ на другата страна, за да не тече минаващото през пликчето по теб, след като е преминало и по блузката на детето, но от друга и последното не е много опция. Единствено ни остана да се надяваме, че някой ще забележи проблема, или по-скоро ще обърне внимание на детето, което определено изглеждаше зле. Това не стана.

Връщайки се към пътуването ни в посока Соф Омар и по-точно Горо, с Яна седяхме по-далече един от друг и всеки имаше собствено забавление, или по-правилно ще е да кажа, всеки забавляваше отделна група от хората в рейса. Яна бе попаднала сред група жени, които бяха силно заинтересовани от косата й – пипаха я, дърпаха я, гледаха я и така два часа. Аз обсъждах религиите с двама етиопци, които казаха, че са близки приятели, въпреки различните религии, които изповядват. Като цяло в Етиопия в повечето селца и градове има както църкви така и джамии и всички живеят в прекрасни приятелски отношения. Мюсюлманите ходят на гости на християните на Великден и Коледа и прекарват празниците с тях, и обратното.

Следващият ден бе пазарен за Соф Омар и това беше и нашия шанс за транспорт. От разговорите ми в рейса бях останал с впечатление, че има много рейсове, пътуващи за пазара от Горо. За това и решихме да се наспим, което беше доста трудно в началото на нощта, заради дискотеката в нашия хотел, а от много ранна сутрин – заради църквата от другата страна на улицата и нейните високоговорители, които се чудих дали не са в нашата стая. Към седем и половина в стаята ни влетя единият от събеседниците ми в рейса. Беше доста притеснен и ни каза, че веднага трябва да отиваме на автогарата, защото рейсът тръгва. Оказа се, че това е рейсът. Друг няма. А ние го изпуснахме. Почти бяхме приели факта, че няма да видим прословутата пещера, но така и така имахме време и застанахме на пътя с надежда на стоп. След около два часа си намерихме камион ISUZO, с който направо летяхме по черния път.

Пещерата, както май всички туристически атракции в Етиопия, е станала прекрасно място за изкарване на безумни пари от туристи. Не че му мислехме много, след като бяхме употребили доста време и емоции за да се доберем до там. Пещерата е водна, дълга е седемнадесет километра и само в първия от тях не се налага намокряне. Нашият водач бе със светлина със силата на запалка с диодче, но пък не му липсваше желание да влезнем в до кръста дълбоката река и да вървим по нея още шестнадесет километра. Ние обаче нямахме това желание. Видяхме три камъка, именовани на Соф Омар и други двама, но не разбрахме нищо повече, поради липсата на общ език с водача ни. Далеч по-интересни ни се сториха маймуните пред пещерата, които без страх ядяха от ръцете ни и шарения пазар. В Соф Омар, което е много малко селце, населението е изцяло мюсюлмани. Нагледахме се на мъже с оранжеви бради, облечени в шарени чаршафи, увити около тях и наподобяващи поли. В контраст на десетте къщи съставящи селото, пазарът, който е веднъж седмично, събира хора от всякъде. За наше съжаление разумът ни ни каза, че е по-важно да си запазим места в рейса на обратно, от колкото да се мотаме още на пазара и така приключихме с разходката си до Соф Омар.

 

 

 

1 Comment

  1. Jenny
    октомври 17, 2012

    а… защо са им такива брадите??
    пазарните дни винаги са интересни.

Вашият коментар

Scroll to top