Аксум и около него

На дванадесетия ден от разходката ни в Симиен стигнахме до крайната й точка – Ад Аркай – малко градче на главния път. Въпреки желанието ни да прекараме целия ден в планината и да отидем в града привечер, нашият скаут беше със съвсем други идеи. За него ходенето в планината беше стигане максимално бързо и рано в определената за деня точка. Това важеше с особена сила за последния ден, тъй като колкото по-рано стигне в града, толкова по-рано се освобождава от закачените за него туристи. Съответно бяхме разбудени малко преди изгрев и преди обяд достигахме заветната цел.

Идеята ни беше да пътуваме по посока Аксум и тъй като тук транспортът спира през нощта, да спим в някое селце по пътя. След дълги преговори с единствената маршрутка, чакаща да се напълни, за да тръгне към следващото градче, почти успяхме да се спазарим за цена поне близка до цената за местни, когато едно услужливо момче успя да ни уреди да се качим в полицейски джип пътуващ в нашата посока. Това беше третия ни стоп и много му се зарадвахме, не само защото пътувахме доста по-комфортно, но и защото не са успели да ни излъжат много с цената на рейса. Радостта ни бързо се смени с гняв, когато ужким услужливите органи на реда ни поискаха почти двойно на това, което бяхме се спазарили за микробуса. На всичкото отгоре се озовахме в градче на средата на нищото, от което на този ден нямаше никакъв  транспорт в посока Аксум.

На пръв поглед неприветливото пустинно градче Мау Тсаури се оказа идеалното за нас място за почивка и нищо правене. Хотелът беше на повече от смешна цена, спокойствието цареше навсякъде и това бе всичко, от което се нуждаехме. Единствено имахме малко проблем с жегата, която бе постоянно с нас – през денят извън хотела и нощем в нагряваните цял ден стени на нашата стая. Бяхме убедени, че просто слизайки от над 3000м на под 2000м това е нормално, но се оказа, че бъркаме. Обясниха ни, че климатът на Мау Тсаури е значително по-различен от другите близки градове, характеризиращ се с много горещо време през сухия сезон и огромно количество валежи през дъждовния. Повредата не беше в нашият телевизор.

След добро мързелуване решихме да продължим към Аксум, и както никога до сега бяхме точно в 5:30 на автогарата в търсене на нашия транспорт. Ужасно ни учуди факта, че бяхме почти първи и автогарата бе затворена. До 6:30 се събраха доста хора, но така и не ни пуснаха при автобуса. Точно се чудихме дали изобщо ще успеем да се качим, когато Яна стопира един джип и за наше учудване той ни взе. Историята с полицаите очевидно не ни беше научила на нищо, защото след приятния разговор в джипа и приятелската атмосфера, на която се наслаждавахме радвайки се и на късмета ни, при пристигането ни в Аксум ни зарадваха с такава цена на превоза ни, че направо онемяхме. Очевидно тук стопът се плаща, или поне трябва да се пита, преди човек да се качи. Хората приемат това, че искаме да се возим при тях, не като искане на услуга, а като желание от наша страна да се возим по комфортно и съответно това е скъпо удоволствие.

Аксум се оказа по-малък от моите представи, но все пак един от малкото градове с банкомат, а той определено ни беше необходим. Тук хем банкоматите се изключителна рядкост, хем носенето на много кеш не е опция, дори само заради огромните пачки, които реално изобщо не са много пари. През следващите няколко дни успяхме да поживеем в този град. Обиколихме всички исторически забележителности, хванахме пазарния ден и дори видяхме какво се продава на пазара за животни и как се избира бик. Намерихме и ресторанта, в който ходят всички местни и съдейки по намаляващите всеки ден цени и радостта на персонала, почти станахме едни от тях. Не знам дали ме привличаше повече отношението към нас или вкусното месо, но за Яна съм сигурен кое е, тъй като вегетариански ястия просто нямаше. Станахме свидетели на множество сватби, три от които на метри от прозорците на хотела ни. Интересното при сватбите беше местата, на които се провеждат. Когато видяхме строящото се скеле на средата на улицата, мислехме, че има някакъв голям празник, за който хората се подготвят. Оказа се, че сватбата се прави в двора на някоя къща, но тъй като той не е достатъчен, се построява шатра, блокираща цялата улица пред въпросната къща. Празненството е два дни без прекъсване. Сигурно в зависимост от състоятелността на човека, може да се блокира произволно голяма улица, или както в случая, който наблюдавахме, едното платно на главния път бе заето от огромна шатра за няколко дни, за да се направи помен на починал заможен човек.

Следващата ни цел бяха скалните църкви на Тиграй, за разходка около които е необходим или собствен транспорт или раници с храна и вода и желание за ходене. По пътят ни към тези църкви трябваше да се прекачваме в Адиграт. Адиграт е с население два пъти по-многобройно от това на Аксум, което ни даваше надежда, че там ще намерим някакви провизии. Идеята ни беше да пристигнем рано сутринта, да напазаруваме и да си тръгнем същия ден, но нещо в това място ни накара да му отделим един ден за разглеждане. Попаднахме на много колоритен пазар, който беше и първото място, на което видяхме множество трудещи се хора за разлика от навсякъде другаде, където хората прекарваха времето си в кафенета и бирарии. Адиграт се намира на 30 километра от граничния пункт с Еритрея, но за наше съжаление той е затворен след последните конфликти между двете държави. Изненада ни времето тук. Като цяло дъждовния сезон на север трябва да почне през юни, но черните облаци над нас не мислиха така. Небето изведнъж се отвори и започна да се сипе градушка. Това беше последното което очаквахме, но за наше по-голямо учудване за около половин час се образува стабилна покривка от бели ледени топчета и задушния и топъл град се промени изцяло.

Намерихме си страхотно малко семейно хотелче в центъра на града, в което може и да не са стъпвали чуждестранни туристи. Адиграт като цяло не е изобщо туристическа дестинация. Споменавам хотелчето най-вече заради неговия забавен собственик, който ни направи демонстрация на тотално различната култура тук. Малките хотели се използват предимно от хора с коли замръкнали в съответния град, настаняващи се след смрачаване и тръгващи сутрин при първи слънчеви лъчи. През нощта пътуването се избягва. Дали заради лошите пътища, дали заради животните на пътя или защото хората са карали от 6 сутринта не знаем още. Нашата цел за следващия денят беше на около 30 километра от Адиграт, а за такива разстояния има транспорт през целия ден и не е нужно да ставаме в 5. Решихме да се наспим. Съответно към 7 вече бяхме единствените гости на хотела. Собственикът, с който се бяхме запознали и разговорили добре предната вечер, предполагам от най-топли чувства и гостоприемство, си беше сложил стол пред нашия прозорец и наслаждавайки се на спокойствието ни пускаше музика от телефонът си. Нашият сън беше обречен. Тук всички стават рано, свикнали са да живеят по много хора в една малка къща и пазенето на тишина или съобразяването с някого, дори и в повечето хотели, е нещо, на което не може и да се надяваме.
nbsp;


3 Comments

  1. Стефан
    май 17, 2012

    Бая градушка се е изсипала, като гледам.

  2. K.
    май 18, 2012

    И в Каспичан наваляха 40 санта градушка оня ден 😉 Айде, научете се да се пазарите като местни най-накрая 😉

  3. Огита
    май 18, 2012

    Май за стопа е важно да питаш дали ще е безплатно…поне ако съдя по блога на едни младежи, които са кръстосвали Африка пеш…повечето пъти им искат пари…но накрая все пак ги качват без пари…
    Може да пробвате:)

Вашият коментар

Scroll to top