Димека

Димека, Етиопия

 
Незнайно защо, но си представяхме Димека като село с пет – шест къщи и нищо повече. Най-вероятно защото знаехме, че до там рейс няма, а единственият начин да се стигне е с някой ISUZU камион, отиващ на там. За наше голямо учудване това не беше съвсем така. Селото е център на територията на племето Хамер и съответно там са няколкото административни бараки, няколкото магазина и дори няколко хотелчета.

Галерия – тук

История – тук

Димека

Незнайно защо, но си представяхме Димека като село с пет – шест къщи и нищо повече. Най-вероятно защото знаехме, че до там рейс няма, а единственият начин да се стигне е с някой ISUZU камион, отиващ на там. За наше голямо учудване това не беше съвсем така. Селото е център на територията на племето Хамер и съответно там са няколкото административни бараки, няколкото магазина и дори няколко хотелчета. Още по пътя водачът ни Дъста започна да разказва за племето, което щяхме да видим. За Кай Афер единствено разбрахме, че сме видели хора от племената Банна и Цемай, но нито научихме нещо за тях, нито дори разбрахме как да ги различаваме. Решихме да поправим грешката си и почнахме да разпитваме.

Планът беше да преспим една нощ в Димека и на сутринта да тръгнем към територията на Каро, минавайки и преспивайки в Хамер селища. Е плановете са за това да се променят. Едно от нещата, които научихме за племето Хамер, още преди да сме ги видели, беше, че всички момчета от племето изпълняват специален ритуал преди да могат да се оженят или по-точно разделящ мъжете от момчетата. Съвсем накратко – бъдещият мъж трябва да успее да претича по гърбовете на наредени един до друг десетина-петнадесет бика. Всички останали подробности за цялата суматоха по натам. И точно този ритуал промени тотално плановете ни. Не вярвахме да имаме шанс да видим подобно нещо, без да се налага да чакаме с дни за него. Но късметът си е късмет. След доста разпитване на познати в Димека, Дъста пристигна при нас с интригуващи новини. Прескачане на бикове ще има! И то само след два дни. Трябваше да решим дали да изчакаме или да продължим по плана си. Решихме, че това се вижда веднъж в живота и че късметът не трябва да се изпуска. Така имахме два дни за уплътняване и се насочихме към близко Хамер село, в което трябваше да получим сто процентово потвърждение, че церемонията ще се състои и да разберем точното място. Това съмнение и потвърждаване изобщо не звучаха добре, но вече се бяхме хванали на хорото.

Селото, в което попаднахме, беше съвсем автентично и забравено от модерния свят. Опънахме си палатката пред една от всичките десет къщи и тръгнахме към евентуалното място, на което трябваше да е прескачането на бикове на следващия ден. За наше разочарование, единственото, което се потвърди когато стигнахме до следващото село, беше, че там нищо няма да има и хората дори не са чували някъде в околността нещо да се очаква да се случи. Малко започнахме да се съмняваме до колко просто не си губим времето, но каква загуба на време пък беше допира ни до хората от селото? Бяхме поканени на кафе в една от къщите и всичко, което бяхме научили за хамерите започна да се онагледява. Къщите им са направени от пръчки забити в кръг, по-дебели дървета за под на втория етаж и сламени покриви. Тук зима няма и понятието за изолиране от атмосферните условия не съществува. Стената дори не е измазана с кал, както бяхме виждали да правят другаде. Бонуса от това е проветрение и гледка на вън. В къщите има постоянно запален огън, опушващ всичко, и едно глинено гърне, в което се готви всичко. Когато не се прави храна, в гърнето постоянно има отвара от кафе. Въпреки, че Етиопия е световно известна с кафето си, тези хора го консумират по странен начин. Вари се нещо като чай от обелките на кафените зърна. Течността няма почти никакъв вкус на кафе и се пие постоянно и в големи количества. Всичко в къщите се сервира в половинки от кратунки. Не си мислете, че те се мият между различните блюда. Интересни са поставките им. Тъй като във високия под метър първи етаж столове и маси разбира се няма, всички седят на земята. В повечето случаи за постелки се използват прекрасно опънати кожи от крави, но по-големите щастливци могат да предложат на важните гости и кожа от кудо, застреляно в някой национален парк. Сервирането на земята в обли кратунки не е лесна работа, освен ако човек не иска постоянно да я държи в ръце. Така е на пръв поглед. Докато гледахме умно ни подхвърлиха навити на кръгче тънки пръчици. Това е единият вид поставки за кратунки, другият са дупките в пода – просто гениално. Вторият етаж се ползва главно като склад, но има и място за спане на някои от многото им деца. Всяка жена си има къща. Не казвам всеки мъж, защото хамерите имат по няколко жени. Броят им зависи единствено от богатството, което мъжът притежава. И колкото и да е странно, те са богати хора. Макар и да нямат пари в банки или под дюшека, богатството им пасе на поляните. Съвсем нормално е един Хамер да има няколко стотин крави и хиляди кози. Многото му деца ги пасат. Точния брой на добитъка е неясен, защото се вярва, че ако ги преброят, кравите ще измрат. Подобно е положението и с възрастта им. Никой хамер не знае на колко години е. Това не се брои. При въпроса ни на колко години е домакинът ни, получихме отговор, че е роден през дъждовния сезон. Толкова. Затова и можехме само да гадаем за възрастта на, поне на пръв поглед, двойно по-младите му жени.

Освен много жени и много добитък, всеки уважаващ себе си Хамер има и калашников. Дали наистина, за да охранява стадото си, дали за респект, или просто защото ги има за продан, но всеки си има по един. Патроните макар и да разбрахме, че са поскъпнали доста за последните години, са налични в добри количества и са подредени в множество джобчета на кожения колан. За наш ужас със заредени калашници се разхождат хлапета на по десет-петнадесет години, пасящи добитъка. Оръжията гордо висят и в дървените им колиби, в които си играят множество деца. Пълна идилия. Лъковете, стрелите и ножовете са отживелица.

За разлика от мъжете, които трябва да прескачат бикове, за жените има съвсем други критерии, определящи готовността им за брак. При тях важна е опитността им в леглото. Преди да се омъжи, едно момиче трябва да натрупа колкото може повече опит и то с колкото може повече партньори. Ако момиче не е било с много мъже, камоли с николко, се счита, че то не е харесвано и за това е останало само и съответно никой не иска да се ожени за него. На фона на тази традиция, след сватбата момичето трябва да се пречисти от предишния си живот. Това става чрез пълна изолация в продължение на четиридесет дни, през които момичето е затворено на втория етаж на колибата на майка си. Излиза единствено по тъмно, а само майка й я вижда и храни. След този период тя заживява със съпругът си.

Макар и да не разбрахме как да познаваме реда на втората, третата и четвъртата жена, първата е съвсем ясно различима. Всички женени жени имат дебели стоманени огърлици, специално направени от ковач и поставени веднъж за винаги на вратовете им. Всяка първа съпруга има и една отличаваща я от другите огърлица, която поне на мен ми напомня като форма на заключалка за колело, само дето е доста по масивна и тежка. И тя също не се сваля.

По традиция всички жени имат едни и същи прически, добиващи вида си след обилно мазане с масло, разбъркано с прах от червен камък. Колкото повече масло се използва, толкова по-заможна е жената. По-интересното е, че тези прически стоят непокътнати между половин и една година! През този период косата не се мие, а само се добавя масло. Това определя и червено-кафявия цвят на тениските, които в днешно време са доста на мода. Мазната червено-кафява течност се стича по вратовете им и попива дълбоко в тениските. Това поне малко убива ярките цветове на китайските им придобивки и ги кара да изглеждат малко по в тон с останалата картинка. За сметка на това полите им са все още направени от две кожи от кози с много маниста – една отпред и една отзад, вързани като престилки. Броят на манистата също е показател за състоянието на дамата. Мънистата са основен елемент в традиционното им облекло. От тях се правят гривни за крака, ръце, китки, правят се гердани и украшения за коса. Гривните на ръцете и краката се поставят на младите момичета, стягат се и размерът им не се променя изобщо с напредването на възрастта. Някой жени се оплакваха с жестове, че малко им стягат, но красотата е на първо място. За украшения на главите им се използват всякакви предмети от съвременния свят. Китайските шнолки и фиби, които са залели пазара, могат да бъдат видени и на мъже и на жени. Най-важно е да са шарени и да са подредени по оригинален начин. Използват се безопасни игли, медна тел с цветна изолация, метални каишки от часовници и каквото друго има. Това, което ни разби, беше мъж с обеца, направена от пет медни жички, всяка от които на отделна дупка на ухото, а за капак на всичко, на тях висеше пластмасово парче от фоно карта.

Всичко това успяхме да видим в по-голям детайл, след като искахме или не, имахме половин ден за пазарния ден в Димека. Не че ни трябваше водач за да гледаме пазари, но прескачането на бикове беше точно след пазарния ден и тъй като беше само на двадесет километра, както Дъста каза, имахме половината ден, за да се мотаме из пазара. Другите четири часа за бързо ходене.

 



 

 

Кай Афар

Кай Афер, Етиопия

 
Кай Афар е малко село на главния път за Джинка – столицата на областта Южно Омо, което два пъти седмично се изпълва с хора идващи на пазар. Това е идеалното място за срещи с племето Бана. Докато се лашкахме в рейса в очакване на най-интересните ни преживявания в Етиопия, Яна, която седеше до прозореца, започна да издава странни възторжени звуци и да ме дърпа за ръка. И двамата не можехме да повярваме, че пастирите вървящи със стадата си по главния път са едно към едно със снимките, които сме гледали във фото албумите за хората от Африка. Беше невероятно странно и приятно усещане. Тези хора бяха на една ръка разстояние от нас, а сякаш само ние ги забелязвахме.

Галерия – тук

История – тук

Кай Афар<

Колкото и много да са хората в Етиопия и колкото и да са навсякъде, почти никой от тях не пропуска да заговори минаващи покрай него чуждоземци. В повечето случаи просто ни подвикват някоя друга гласна буква, любимата им дума ‘фаранджи’, или ‘you, you, you’ до безкрайност. Виковете идват от всякъде – от паркирали коли, от движещи се коли, от спящи на улицата, от заведения. Доста пъти са стряскащи, ако си се замислил или заговорил нещо. Чудим се ще спре ли някога да ни дразни постоянния въпрос, задаван с по-скоро настойчив от колкото любопитен тон – „Where are you go?“. И се чудя как може в толкова огромна страна във всички училища да не им обяснят поне как да го задават правилно. От чисто възпитание се опитваме да бъдем любезни и поне да се усмихваме и кимаме на хората, когато ни попитат нещо различно или просто подвикват „welcome“. Доста е трудно, толкова не съм се усмихвал и кимал през целия си живот. А те пък се обиждат, ако вървейки до теб и питайки те всички въпроси, на които си дал милион пъти отговор, вземеш, че просто продължаваш да вървиш, правейки се, че до теб няма никой. И дори някой казват – ама защо не искаш да си говориш с мен? Нямам никаква идея как да им обясня, че те са поне стотния човек за деня, който иска чрез прост безсмислен разговор накрая да ми продаде нещо или да поиска пари и за това просто нямам сили да общувам и с него.

В този ред на мисли, докато се разхождахме из Консо, ни заговори поредния младеж. Нямам представа какво точно ме беше ударило по главата, че реших да му обърна внимание, но разговорът ни тръгна в интересна посока. Очевидно момчето си беше направило домашното, беше ни видяло по-рано с раници, апарати и ни беше преценил набързо. Тъй като Консо е на пътя на всички, отиващи към долината на Омо, не беше трудно да се досети, че и ние сме се запътили натам. Интересното беше накъде подхвана разговора. Каза, че се занимава изцяло с туристи, ходещи пеша с раници, прави го от години и може да ни направи колкото искаме дълъг маршрут и то през дивото и през села, до които няма път за коли и съответно туристите рядко посещават. Всичко звучеше толкова добре, сякаш момчето четеше мислите и желанията ни и ни ги предлагаше за изпълнение. Не мога да кажа, че някой от нас му вярваше, но пък решихме да чуем цялото предложение и в очакване на уловката, да съберем поне полезната информация. Бързо се уговорихме за среща привечер, когато трябваше да видим подробно какво ни се предлага, дори момчето каза, че ще ни нарисува карта.

Толкова мнителен не съм бил никога през живота си. С Яна започнахме да прехвърляме в главите си всичко, което бяхме чули в търсене на непасващи детайли или нещо, което сме пропуснали в еуфорията. Не намерихме. Вечерта седнахме на маса и момчето, на име Дъста, отвори лист с карта и разграфена разходка по дни. Малко ми беше криво, че не я рисуваше пред нас, за да се убедим, че знае нещата наистина, но нямаше какво да направим. Получихме предложения за пет, десет и петнадесет дневни преходи, които разбира се можеше да променяме както ни дойде. Дъста твърдеше, че ще сме изцяло извън отъпкания път и ще видим нещата от истинския живот на хората. Като дойде време да се говори за пари, което ние отлагахме докрай с подлото намерение поне да съберем информация, ако ни застреля с непосилна цена, дори и тук нещата бяха учудващо добре. С малко пазарлък цената за ден падна до тази, която ние си бяхме определили като максимум, и най-хубавото беше, че в нея влизаха всичките ни разходи за деня. Ние му даваме договорената сума, а той се оправя с местните хора за такси за вход в селото, необходимите скаути, където той прецени и всичко останало. Всичко, което бях прочел за долината на Омо, ни караше да си мислим, че ако успеем да се доберем поне до по-главните села и видим някой друг пазар, ще бъдем най-големите щастливци. Не бях открил нито един пътешественик казващ, че е възможно да се обикаля без организирана екскурзия, джип и водач. И дори всички тези екскурзии бяха само до главните пазари и евентуално някое друго по-малко село, до което се стига с джип, и разбира се всички ходят там. За това, колкото и да не искахме и да не си бяхме помисляли да взимаме водач от някъде си, предложението на Дъста ни даваше поне надежда и възможност да опитаме да видим повече. Получихме картата, името му, имейла, телефона, и се разбрахме да финализираме нещата на следващия ден. Имахме огромно желание да видим какво ще излезе за този мистериозен водач в мрежата. Лошото беше, че в Консо нет няма. Не разбрахме дали правителството, мобилният оператор или просто повреда са причината, но разбрахме, че е така от няколко месеца и не се знае до кога. Това, че и обхвата на телефоните го имаше от време на време и за малко, правеше задачата ни още по-сложна. Благодарение на нашите приятели и родители и на няколко SMSа, разбрахме, че има поне един човек, който е обикалял с Дъста и е доволен. Това ни стигаше. Малко беше странно, когато половин час бяхме молени за някаква предплата, но след като не получихме адекватна обосновка, а и нямахме никакво желание да даваме пари на произволен човек от улицата, настояхме, че ще получи пари като стигнем в първото село, където щял да си пазарува провизии.

На сутринта тръгнахме към Кай Афер. От разказите на Дъста с колко туристи е работил и колко дни са обикаляли в дивото пеша, очаквах да го видя поне малко подготвен за десет дни без магазин и пазари и за спане на открито. За наше учудване, човекът беше тръгнал с едно найлоново пликче с едно одеяло в него. Не знаехме как да се чувстваме с големите си раници, грижливо сметнати за приключението. Нашето реално ходене по план започваше от следващия ден след нощувка в Димека, което е село в сърцето на територията на племето Хамер. За това и нямаше как да мрънкаме много, когато разбрахме, че ще уплътним първия ни ден с престой в Кай Афер, където трябваше и да си търсим транспорт за Димека. Кай Афер, както го произнасят местните хора, или Кей Афар, както му казват останалите, е малко село на главния път за Джинка – столицата на областта Южно Омо. Докато се лашкахме в рейса в очакване на най-интересните ни преживявания в Етиопия, Яна, която седеше до прозореца, започна да издава странни възторжени звуци и да ме дърпа за ръка. И двамата не можехме да повярваме, че пастирите вървящи със стадата си по главния път са едно към едно със снимките, които сме гледали във фото албумите за хората от Африка. Беше невероятно странно и приятно усещане. Тези хора бяха на една ръка разстояние от нас, а сякаш само ние ги забелязвахме. Мечтите ни, в които изобщо не вярвахме, започваха да изглеждат напълно реални. С наближаването ни към Кай Афер, хората ставаха все повече и все по-пъстри. Оставихме си раниците в малко заведение и Дъста ни каза, че имаме достатъчно време да разгледаме пазара, докато той търси транспорт. За наш огромен късмет денят беше четвъртък, когато е и пазарният ден в Кай Афер. Какво се продава на този пазар не знам, не погледнахме. Усещането да бъдеш сред хора, запазили бита си, традициите си и най-вече външния си вид е толкова завладяващо, че дълго време просто се разхождахме, гледахме хората, усмихвахме се един на друг, невярвайки къде сме попаднали. За всеобщо нещастие, в по принцип сухите южни части на страната, пак беше дъждовен сезон, и дори и да валеше през седмица, ние уцелихме момента. Небето просто се отвори и бързо превърна пъстрия пазар в кална арена с бягащи хора. Не че имахме избор, но и изобщо не се дърпахме, когато дъждът ни накара да се скрием с всички останали от пазара под единствената стряха. Нямаше място да се обърне човек, но пък място за нас и за други прииждащи намокрени хора се намираше. Бяхме вътре в нещата. Оглеждане, смеене, странна комуникация и много усмивки. Може би един от многото случаи, в които изобщо не съжалявах, знаейки, че за разлика от другите туристи на пазара, нас не ни чака големият джип, превръщащ се лесно в изолатор.

Върнахме се при Дъста, който равнодушно каза, че това било нищо в сравнение с това което ни очаква. За нас дори и това да беше всичко, то определено беше надхвърлило очакванията ни. Набутахме се в някакво рейсче, каращо работници към Димека и потеглихме напред.

 


 

 

 

 

 

 


 


 

 

Консо

Консо, Етиопия

 
Пристигнахме в Консо точно за пазарния ден, в който се събират хора от всички околни села. За разлика от всичко друго в Етиопия, пазарите тук не започват в шест сутринта, а към обяд. И това не е защото хората са по-мързеливи, а защото вървят пет-шест часа, за да стигнат до мястото. На пазара всеки продава най-причудливи неща. Продават се подправки, всякакви житни култури, животни, плодове, коренчета, олио… Мъжете продават и купуват само добитък, всичко останало е женска работа. Има разбира се и китайски тениски и фенерчета, които са модерните придобивки. Нас най-много ни привлече мястото, на което се продават дърва и слама. До късен следобед продължаваха да прииждат нови и нови жени, носещи тези ценности в малко по-големия град Консо. До края на пазара повечето дърва и слама останаха непродадени и жените се натовариха отново и ги понесоха по дългия път обратно.

Галерия – тук

История – тук

Консо

Много, много планове не правим, а оставяме решенията на къде да продължим или колко да се задържим някъде да се взимат на момента. В този дух, докато бяхме в Лалибела, още почти нищо не бяхме проучили за южна Етиопия и когато руснакът, с който там се запознахме, ни разказа за приключенията си в Консо, ние нямахме никаква представа за къде говори. Той беше в Етиопия за по-малко от две седмици и това, че беше избрал точно Консо за едно от малкото места, на които да отиде, ни накара да се поинтересуваме повече. Всъщност Консо е изходна точка за обиколка на долината на река Омо и е най-лесния допир до тази уникална култура.

Пристигнахме в Консо точно за пазарния ден, в който се събират хора от всички околни села. За разлика от всичко друго в Етиопия, пазарите тук не започват в шест сутринта, а към обяд. И това не е защото хората са по-мързеливи, а защото вървят пет-шест часа, за да стигнат до мястото. На пазара всеки продава най-причудливи неща. Продават се подправки, всякакви житни култури, животни, плодове, коренчета, олио… Мъжете продават и купуват само добитък, всичко останало е женска работа. Има разбира се и китайски тениски и фенерчета, които са модерните придобивки. Нас най-много ни привлече мястото, на което се продават дърва и слама. До късен следобед продължаваха да прииждат нови и нови жени, носещи тези ценности в малко по-големия град Консо. До края на пазара повечето дърва и слама останаха непродадени и жените се натовариха отново и ги понесоха по дългия път обратно. Огромните снопове се носят на гол гръб. Смешни бяха очевидно новите за бабите тениски. През целия им път, тениските са само нахлузени през главите им, а гърбовете и гърдите им са голи. Дали идеята е да си запазят по-дълго здрави тениските или през почти целият им живот са носили на гол гръб и навика си остава, не знам. Веднъж разтоварят ли се, тениските се махат, поизтупват и обличат. Чудихме се какво ли е било облеклото им преди да се появят тениските и забелязахме единиците останали с кожи от коза, прикриващи гърдите им. За разлика от невръзващите се с картината тениски, всички жени бяха облечени в традиционни Консо поли, чиято форма наподобява формата на покривите на къщите им.

Държавата очевидно е решила да вземе контрола върху туризма по тези места и за целта има учредена асоциация на локалните екскурзоводи. От една страна те събират такса за вход в селата, която се използва са подпомагане на племенните общности, но освен това прикачат към всяка група туристи по един екскурзовод. Колкото по на юг слизаме толкова по забавно става убеждаването на водачи и скаути да вървят пеша с нас. В Консо всички туристи минават с големите си джипове наети от Адис и водачите са свикнали да получават не малката си такса за разходка с кола за един, два часа. В повечето случаи дори не им се налага да обясняват каквото и да е, защото туристите вече са си взели квалифициран екскурзовод от самото им пристигане на летището. Идеята на правителството обаче е, че трябва да се вливат пари и да се дава работа и на местното население. Така че, дали човек е дошъл с водач или иска да се разхожда сам, все е прецакан и трябва да си вземе още един спътник. Забавна ни беше табелката, гласяща, че към фиксираната такса за ден трябва да се добави и нефиксирано количество пари, ако ще се ходи пеша. Доброто за нас беше, че случайно бяхме в най-умрелия туристически сезон и пазарлъците с изгладнелите екскурзоводи бяха лесни.

И така, снабдени с екскурзовод и желание за обиколка на околните села, започнахме да разучаваме странностите и обичаите на второ етиопско племе, с което се срещахме. До близкото минало повечето племена са били в конфликт едно с друго. Затова племето Консо правят селата си на върха на хълмове, ограждат ги с високи огради и поставят всякакви други препятствия срещу евентуални недоброжелатели. В този стил са и входовете на дворовете и къщите, високи под метър, така че всеки, който влиза, да е на четири крака. Доста неблагоприятна поза ако си враг. В зависимост от големината на селото, в него са построени няколко по-големи обществени колиби. Освен за решаване на спорове, за клюки и дебати, всяка вечер в тях се редуват да спят млади мъже. Идеята е да пазят селото, а също и при възникване на какъвто и да е проблем да бъдат викани за помощ. Подът на спалното помещение е направен от доста неравни и неудобни дръвчета, което е не просто лошо изпълнение, а решение на проблема с дълбокия сън на пазачите. На централния площад, пред обществената колиба, във всяко Консо село се издига стълб на поколенията, направен от сноп прави дървета. На всеки осемнадесет години към този стълб се добавя поредното дърво и по този начин лесно се определя възрастта на селото. С всяко увеличаване на снопа се сменят и задълженията на мъжете от всяко поколение.

Хората от племето Консо се делят на девет клана. Идеята, която поне ние разбрахме, а не се съмнявам да има и други, е чисто възпрепятстване на кръвосмешенията. Семейства се правят само от двойки от различни кланове. Всеки клан си има вожд. И тук става забавното. Когато вождът умре, идва ред властта му да поеме най-големия му син. Но не веднага. Тялото на вожда се мумифицира и се оставя да си седи в дома му цели девет години! През тези години той не е умрял, а се води за болен. Синът му изпълнява задълженията на вожд, но има съветници, които май имат думата поне колкото и той. Това е особено полезно, когато бъдещият вожд е в ранното си детство. След като все пак вождът вземе че умре след дългата си „болест“, идва ред на поредния странен обичай. Тялото не се погребва в нормална дупка в земята, а след достигането на необходимата дълбочина на гроба, на дъното му се прави странична ниша. Там се полага тялото, така че пръста да не тежи върху него. След това на малко разстояние от гроба се поставят вече направените от специалисти „уаки”. Уаката е дървена статуя на човек. Уаки се правят само на починали вождове или на герои. Героите са хора, убили враг или голямо диво животно, например лъв. За това и лъвове няма, има само уаки. До гроба се поставят множество статуи в опреден ред. В средата е статуята на починалия, умело показваща всички негови детайли и максимално приличаща на него. От двете му страни стоят статуите на жените му. Те може да са няколко, и те също са с всички атрибути, като гърдите са важни за да се знае, че това е статуя на жена. Подчертавам това, защото само статуите на героите са с отчетливо видими гениталии. Следващите в страни уаки са на убитите врагове и са без гениталии. Така че, ако на жените отсъстваха гърдите, лесно можеше да се сбъркат с врагове. А враговете са само мъже, разбира се. А по-важното е как се доказва, че е убит враг – по донесения в селото негов пенис. Дори и да не е убит, със сигурност след схватката вече няма да може да допринесе за увеличаването на вражеското племе, ако мъжката му гордост вече не е негово притежание. За това и уаките на враговете са малко по-постни. Ако уаката се прави за герой, убил диво животно, неговата статуя се поставя пред тези на семейството на героя.

За огромно съжаление повечето от тези традиции бавно изчезват. По-разбираемата причина са колекционерите, в чест на които повечето уаки са откраднати и изнесени далеч от Консо. С доста търсене успяхме да видим няколко уаки на оригиналните им места. За да се предпазят от кражби, хората са се принудили да изграждат метални решетки около тях или да ги поставят в дворовете на къщите си, вместо в близост до гробовете. Правителството е направило усилие и е намерило и върнало доста от статуите, но се е сблъскало с други традиции. След поставянето си, уаката е духовно свързана с починалия и никой няма право да я мести. А веднъж преместена, тази връзка се губи и дори и намерена, уаката не бива да бъде поставяна отново до гроба. От това са облагодетелствани главно посетителите на музея, който е построен, след като дълги години ценните намерени „сувенири“ са гниели в склад на общината. Няма да преувелича ако кажа, че това е музея, който ни впечатли най-много от всички в Етиопия. Другата причина традициите на племето да изчезват е старанието на православната, католическата и какви ли не други църкви да покръстят племето до край. И уж идеята е, че религия и традиции не трябва да са в разрез, но някак си църквата не се радвала особено много да се почита мумия девет години. И не само това, другите обичай също лека полека се обявяват за извън правата вяра. По-образованите хора осъзнават проблема и изчезването на културата им, но те са прекалено малка част, за да спрат този процес. Като цяло това с покръстването ни се видя доста гадна работа.

Последната ни разходка около Консо, така се казва и градът и племето, беше до природен феномен, подобен на Стобските пирамиди, и известен сред местните като New York, заради приличащите им на небостъргачи пясъчни форми. След като не можахме да си платим само за вход в селата без да взимаме водач, решихме да пробваме и без двете. Показахме билета за вход от предния ден и въпреки, че доста се зачетоха в него, никой не забеля грешната дата. След слънчевите осемнадесет километра стигнахме на мястото само за да разберем, защо водачите са задължителни. Събралите се десетина младежи направиха разходката ни ад. Странно как не се стигна до бой, след като Яна, убедена че най-голямото момче ме е ударило с пръчката си, бързо скочи и с крясъци му я отне. Интересното беше, че момчето определено се изплаши от нея, а след това и от мен, докато я носех и размахвах. Всичко това бе провокирано от спонтанното решение на момчето да ми забрани да снимам повече, което ме накара да го стресна с малко викове. Тук Яна реши, че съм бил ударен… Въпреки разправията, единственото което постигнахме беше два метра дистанция, но виковете продължаващи от самото ни влизане в New York, не спряха. Като цяло – поредно, не най-приятно преживяване с етиопската младеж. И все пак е по-лесно да се създаде асоциация на екскурзоводите и да се праща по един с всички туристи, отколкото да се образоват и възпитат толкова милиони деца. Фактът си е факт.

 

 

 

Планината Бале

Bale Mountain

 
За Бале ще се опитам да напиша и да разкажа, защото снимането на такива пейзажи не ми се отдаде. Безкрайни, безкрайни плата. Безкрайни долини. Всичко се простира до където стига погледа, а и продължава след това. В Симиен следващите лагери се виждаха, просто стигането до тях беше с много повечко слизане, качване и въртене. В Бале разстоянията са огромни, но теренът е много лесен за ходене. Офисът на парка се намира на 3200 м надморска височина, а най високият връх в планината е 4377 м. Офисът е и най-вероятно най-ниското място в парка, на което бяхме. Всичко е плавно, спокойно и безкрайно. Този терен позволява навсякъде в парка да може да се отиде на кон. Хората от селата в парка също се придвижват на коне. Това е и атракцията за туристите – преходи на коне. Знаехме това, но някак го подценихме, а разстоянията между лагерите също са сметнати за придвижване с кон. Наистина няма никакви стръмни изкачвания или слизания по-дълги от час, но също така няма и преход по-къс от 20 километра.

Галерия – тук

История – тук

Планината Бале

След обиколката на северна Етиопия трябваше да изберем на коя от другите три посоки да поемем. Решихме, че е най-разумно да се съобразим с наближаващия дъждовен сезон и започнахме да четем къде през май ще ни вали най-малко. За наша радост, на единственото място в Етиопия с над 4000 м надморска височина, което още искахме да посетим – планината Бале, се оказа, че има шанс да не ни вали много, ако отидем през май. И въпреки че си мислихме, че ще поемем към Гамбела, хванахме рейса в посока Бале.

Изходната точка за парка Бале е малкото градче Диншо. Това е мястото, на което се плащат таксите за парка и се взима задължителния водач. Неприятното в остарелите издания на пътеводителите е, че ако не друго, то цените със сигурност за няколко години се променят. Идеята ни беше да прекараме поне десетина дни в парка и ако успеем, да не си взимаме водач. За наше съжаление цените бяха станали двойни спрямо написаните през 2009 г. Опитите ни за пазарлъци с парковите служители да си платим таксата за 12 дни, но да не си взимаме водач, бяха напразни. Не само това, но се опитваха всячески да ни накарат да си вземем муляр и мулета. Не едно ами две, за да има едно за нашия багаж и едно за нещата на муляра и водача. Най-сериозният довод, който излагаха в подкрепа на идеята си за мулета в групата, беше съмнението им, че ще се намери водач, съгласен сам да си носи багажа като нас. След видяното в Симиен това ми изглеждаше доста смешно. Хората се оплакваха, че тяхната екипировка била лоша, стара и не била лека като нашата. За това трябвало да вземем муле за водача. Очевидно беше, че никой не му се занимава в края на работния ден да провери дали някой все пак ще тръгне с нас и за това оставиха работата за следващата сутрин.

На сутринта отново проведохме разговора за мулетата и водача и се започна търсенето на доброволец да ни придружи. Водачите и тук са на ротационен принцип и всеки си чака реда. Това не е така, ако има туристи мераклии да си носят багажа. В този случай започва звънене и разпитване за евентуални желаещи водачи, или такива, на които им трябват пари в момента. Май и юни са месеци, в които почти няма туристи. Малко странно при положение, че дъждовния сезон е април, юли и август. Май и юни може и да вали, може и да не вали, а ако вали то е гарантирано, че ще е следобед. Това беше и довода на водача ни да пристигаме в лагерите преди четири следобед. Прекрасно е да си сигурен, че ако си спазваш графика няма да имаш честта да подгизнеш.

След няколко телефонни разговора вече имахме водач. Доста грубо към него, че колегите му от офиса не бяха го предупредили от предния ден, а трябваше да се подготвя за по-малко от час. В Бале организацията е тотално различна от Симиен. Паркът се подпомага от немска организация, която освен средства е дала и модел за това как туристите очакват да се случват нещата. Всичко е наистина добре организирано и подредено или поне идеята я има, стига някой да се погрижи за изпълнението. Например има създадена през 2009 г. прекрасна карта на местността и пътеките, но от нея има налична само една бройка, гордо показвана в централния офис. Дали не се продава, защото няма кой да инвестира в отпечатването на нови бройки или просто водачите си пазят хляба, не знаем. Обяснението беше, че е свършила, защото всички туристи искали да си купят, а няма пари за нови. Странно.

За Бале ще се опитам да напиша и да разкажа, защото снимането на такива пейзажи не ми се отдаде.

Безкрайни, безкрайни плата. Безкрайни долини. Всичко се простира до където стига погледа, а и продължава след това. В Симиен следващите лагери се виждаха, просто стигането до тях беше с много повечко слизане, качване и въртене. В Бале разстоянията са огромни, но теренът е много лесен за ходене. Офисът на парка се намира на 3200 м надморска височина, а най високият връх в планината е 4377 м. Офисът е и най-вероятно най-ниското място в парка, на което бяхме. Всичко е плавно, спокойно и безкрайно. Този терен позволява навсякъде в парка да може да се отиде на кон. Хората от селата в парка също се придвижват на коне. Това е и атракцията за туристите – преходи на коне. Знаехме това, но някак го подценихме, а разстоянията между лагерите също са сметнати за придвижване с кон. Наистина няма никакви стръмни изкачвания или слизания по-дълги от час, но също така няма и преход по-къс от 20 километра. Според нашия GPS най-дългият ни преход беше почти 30 километра. Единственото малко неприятно е бързането, за да се избегне евентуалния следобеден дъжд. Ходенето е като пейзажът – безкрайно, но и красотата също няма край. Всичко е наситено зелено, гледките макар и да се сменят бавно си струват дългото съзерцание. До сега и двамата с Яна не бяхме виждали място с толкова живот. Разбира се не визирам етиопци. Паркът се хвали с това, че е мястото, на което има най-голяма вероятност да бъде видян ендемичния за Етиопия червен вълк. От него по последни проучвания има останали около 650 екземпляра, от които 50 в Симиен и 600 в Бале. В Симиен някак си разбираемо нямахме късмета да срещнем дори и един вълк, но в Бале видяхме над десет. Като цяло всеки ден виждахме поне по един нов вид бозайник и множество птици. Колкото и да е парк и никой да не застрашава животните, те пак са доста страхливи и не оставят туристите да ги огледат отблизо. Това споделям, за да подчертая безумното ми тичане и дебнене на животни в опитите си за по-близка снимка.

Въпреки красивата природа и множеството диви животни, Бале е с пъти по-малко посещаван от Симиен. Обясниха ни, че всичко е въпрос на реклама, а също така, че до преди година пътят до парка не е бил асфалтиран и туристическите агенции не искали да пращат джиповете си, за да ги запазят здрави. Нямам представа колко е вярно, но за времето прекарано в и около парка видяхме само две австрийски туристки. Наистина е жалко, че повече хора не виждат това, което Бале предлага. За сметка на неясния принос на асфалта от гледна точка на туристическия наплив, сигурното е, че той е довел до проблеми с животните в парка. Три километра от него минават през пълна с животни долина на територията на парка, и съдейки по многото асфалтови бабуни ограничаващи скоростта, това не им се отразява добре. Изненада ни хубавата палатка опъната в края на Диншо близо до пътя. Разбрахме, че спонсорирано от ирландка, от нея денонощно се извършва преброяване на минаващите превозни средства.

Третият ни лагер беше в края на огромно каменно поле, изпълнено с безброй вулканични образувания. Каменни късове стърчащи в небето, високи между един и петнадесет метра. Разкошно място, на което човек може да се отдаде на дълги разходки, провирайки се между скали и храсти, губейки се, откривайки нови неща във всеки момент. Чувствахме се като герой в детска приказка, в създадена специално за нея земя. До къде ще стигнеш зависи само то любопитството ти и желанието да се изгубиш сред лабиринта от изстинала лава. Нещо като галерия с безброй уникални скулптори, а на всичко отгоре и доста диви посетители или направо обитатели. Дълго тичах след две сърни, простете за невежеството, и се наслаждавах на скоковете им от скала на скала. И това неземно място го няма описано в местата, които човек трябва да види в Етиопия, а и в нито един форум с мнения на пътуващи не съм попадал на него. Много странно, но съм далеч от мисълта, че сме единствените, на които е харесало. Най-вероятно просто малко хора го посещават.

За да сменим пейзажа, на следващия ден вървяхме над 20 километра през равно като тепсия плато, намиращо се на 4100 метра над морското равнище. Тук идеята ми да си вземем леки поларени шапки за сън се оказа гениална. Само дето не ги използвахме само за сън. Толкова студ и вятър никога не съм очаквал. За повече удоволствия и двете бяха постоянни, от първия до шестия ни ден, включително ден и нощ. През нощта и през деня температурата не се променяше с повече от десет градуса и рядко надвишаваше толкова. Не съм вярвал, че толкова близко до екватора ще облечем всичките си дрехи и след това ще гледаме да не спираме да ходим, за да ни е топло. Нищо общо със Симиен, където пак бяхме на високо. Това беше една от истинските изненади. Само се усмихвахме и си представяхме колко по-запомнящо се щеше да е  преживяването ни, ако и всеки ден ни валеше, в добавка на вятъра и студа. Другата заблуда беше, че щяхме да намерим пътя без водач. Да са живи и здрави парковите служители, които не ни оставиха да тръгнем сами. Не че нещо страшно щеше да се случи при положение, че имахме достатъчно храна, а вода има навсякъде, но нямаше да открием някой места, които не трябваше да изпускаме. Гръмкото „Това е днешния лагер“, не беше нещо, което можехме да съжаляваме, ако пропуснем. В Бале лагер може да е всяко място. Единственият бонус на „лагерите“ е за водачите, които като нашия такъв, не си носят палатка, тъй като на всички без един има или пещера или някоя изоставена сламена къща, в която да се скрият през нощта.

Ако трябва да обобщя какво ще запомня от Бале, то думите са: зеленина, безкрайни простори, диви животни, вулканични образувания, вятър, студ и ходене!
nbsp;

 

 

 

Scroll to top