Харена

Харена, Бале, Етиопия

 
Националният парк Бале е условно разделен на две доста различни една от друга части. Основно в полезрението на туристите са високите голи плата, където са и всички маршрути за разходки. Другата, по-голяма, но почти не посещавана част на парка е покрита с гъсти вековни гори. Пътеките в гората не са ни най-малко направени за туристи, а се използват от хората обитаващи полулегално парка и стигат до кошерите направени от издълбани дънери, закачени високо в короните на дърветата или до бамбуковите гори, които се използват за надежден строителен материал. Информацията, която намерихме за гората Харена беше доста оскъдна. За наша голяма радост нежеланието на момчето, което ни водеше през високите части на Бале да се разхожда още няколко дни с нас пеша, а не с джип, както повечето хора правят, беше по-голямо от желанието му за още няколко дневни надници и на драго сърце ни разказа как най-лесно да стигнем и разгледаме гората. Идеята му беше да се доберем с рейс до малкото село Рира и от там да си правим еднодневни екскурзии в гората

Галерия – тук

История – тук

Харена

Националният парк Бале е условно разделен на две доста различни една от друга части. Основно в полезрението на туристите са високите голи плата, където са и всички маршрути за разходки. Другата, по-голяма, но почти не посещавана част на парка е покрита с гъсти вековни гори. Пътеките в гората не са ни най-малко направени за туристи, а се използват от хората обитаващи полулегално парка и стигат до кошерите направени от издълбани дънери, закачени високо в короните на дърветата или до бамбуковите гори, които се използват за надежден строителен материал. Информацията, която намерихме за гората Харена беше доста оскъдна. За наша голяма радост нежеланието на момчето, което ни водеше през високите части на Бале да се разхожда още няколко дни с нас пеша, а не с джип, както повечето хора правят, беше по-голямо от желанието му за още няколко дневни надници и на драго сърце ни разказа как най-лесно да стигнем и разгледаме гората. Идеята му беше да се доберем с рейс до малкото село Рира и от там да си правим еднодневни екскурзии в гората

Пътя до Рира минава почти през най-високия връх на Бале – Тулу Димту, 4377 метра и официално е най-високият път в Африка проходим през всички сезони. Знаехме, че единствения транспорт, на който можем да се надяваме е камионът ISUZO, тръгващ всяка сутрин от град Гоба. Нямам никаква представа защо това най-нормално рейсче ISUZO бива наричано камион, но надали причината е в екзотичното звучене на идеята да се друсаш три часа или 55 километра в открита каросерия. Гората Харена се намира на южните склонове на планината, където обширното високо над 4000 метра плато рязко започва да се спуска. Времето на платото беше точно толкова слънчево и студено както и предния път, когато минавахме през него пеша две седмици по-рано. Нашето пътуване в Бале беше с принудителна двуседмична пауза, наложена от разнообразните неща, които човек може да си хване от водата, храната или просто от лоша хигиена. За наша радост поне до тук всичко се лекува, макар и не много лесно. Със спускането на пътя надолу към Харена времето започна бързо да се променя. Колкото по-ниско слизахме, толкова по-гъста ставаше мъглата. Започна да прикапва лек дъжд. Само студът от платото остана същия. Това беше един от малкото пъти, в които изобщо не искахме рейса да стигне скоро до нашата спирка. Поне в това отношения нямахме късмет. В най-гъстата мъгла от нищото се появи малка къщичка, която се оказа част от Рира. Рейсът ни остави без никаква идея къде се намираме и какво е това място. Не се виждаше нищо на повече от двадесет метра. Тъй като планът ни беше да се отбием до Харена и след това да продължим към горещите южни части на Етиопия, бяхме зарязали по-топлите си дрехи в Адис, без въобще да си представяме, че отново ще се сблъскаме със студа на Бале. Въпреки мъглата успяхме да се доберем до мястото, към което ни бе насочил нашия водач. Идеята му беше да си опънем палатката при двама американци, работещи за корпуса на мира и да ги помолим да си оставим багажа докато обикаляме из гората. Това, което нашият водач бе забравил да ни каже, беше, че тези американци живеят в нещо като офис на парка, в който не можем да си платим таксата за вход, но пък за сметка на това е пълно с паркови служители, които да искат да видят разписката ни за платени такси. Хубавото в цялото нещо беше, че поне не трябваше да се чудим кога ще се блъскаме с някой скаут в гората без да сме си платили. Всички знаеха, че сме там.

Бързо ни зачислиха един скаут, като казаха, че е за наша безопасност, защото в гората живеели лоши хора. Ако трябва да сме честни, идеята на скаутите беше да не пропуснат неочаквания допълнителен приход, а причината ние да се съгласим да си вземем скаут беше непрогледната мъгла, в която дори нямахме идея на къде е гората. Магията беше пълна. Самата гора е достатъчно необикновено място, но когато към нея се добави гъста пълзяща мъгла всичко става като в приказка. Нашият скаут беше младо местно момче, израснало в местността и познаващо гората на пръсти. Изобщо не мислехме на къде отиваме и имахме цялото  време да гледаме с любопитство причудливите форми на поредните изникващи от мъглата гигантски дървета. Най-високите части на Харена са с по-рядка гора, която се твърди, че е такава заради слоновете обитавали я до преди 50-60 години, а също така и заради човешката намеса. Слонове вече няма, но хората продължават бавно да превземат гората. Служителите на парка ни обясниха, че основния проблем не е постоянното събиране на дърва за огрев или кравите, които са навсякъде, а изсичането на големи площи в гората с цел засяване на земеделски култури и кафе. Проблемът с кафето бил още по-дълбок, защото в гората се среща диво естествено кафе, а хората засаждали други сортове, които се конкурират с него. В по-ниските си части гората преминава изцяло в бамбукова, където в мъглата могат да се видят силуети на ендемичните за Харена маймуни. Равнинната ниска част на Харена е покрита с огромни разклонени навсякъде дървета, покрити с мъх. Мъхът от своя страна най-вероятно служи като влажна почва, в която растат безброй папрати. Това което ни изуми най-много в тези огромни дървета бяха техните клони, разклонения или корени – не знам кое е най-правилното определение. От малък винаги съм си представял дърветата по един единствен начин – стъблото се разклонява, клоните също, но всичко върви към по-малки клончета, които просто свършват. Е, тук моите представи се обърнаха напълно. Първата странност бяха клоните, преминаващи в корени. Един клон върви настрани, но по някое време се разклонява в странната посока – надолу. Това клонче, което тръгва надолу в началото има листа и изглежда почти нормално. Във времето обаче то взима, че стига до земята и тук става това, което ни изуми – клонът продължава надолу и пуска корени. Листата му изчезват и той се превръща в поредното стъбло на дървото, намиращо се на няколко метра от основното. Това се случва във всички посоки около дървото и така то просто превзема все повече територия и започва да изглежда като някаква паяжина от клони, стъбла и корени. Другото странно в тези дървета е свързаността на клоните им. Ако в растежа си някое малко клонче се допре до някой голям клон вместо до земята, то пуска корени в него. Няма значение дали клонът си е негов или на друго дърво. С времето тези клони просто стават един, преминаващ в два, после пак в един или пък в друг клон. Като цяло дърветата в Харена не са това, което изниква в ума ми, като чуя думата дърво.

Освен дърветата и климатът тук с странен. Осем месеца дъждовен период, като през няколко от тях мъглата просто не се вдига. За нашия четиридневен престой имахме невероятния шанс да се ориентираме къде сме ходили. Докато стояхме с часове на пътя в очакване на спасително превозно средство, мъглата се вдигна. Имахме щастието за около половин час да видим върховете, гората и скалите, които предните дни само си представяхме след разказите и снимките на двойката американци. За двете години прекарани в Рира, бяха разбрали, че юни е изцяло мъглив, но вали за по няколко часа. За сметка на това през юли дъждът е постоянен, така че не нацелихме най-ужасното време. Температурата за 24 часа не се променя повече от няколко градуса, поне за нашите 4 дни тя стоеше постоянно между 9 и 11 градуса. Като се прибави постоянната мъгла и влага, нямахме никакво основание да вярваме, че обувките или дрехите ни могат да изсъхнат. Това беше и причината да си тръгнем, въпреки че четири дни изобщо не са достатъчни.

 

 

Планината Бале

Bale Mountain

 
За Бале ще се опитам да напиша и да разкажа, защото снимането на такива пейзажи не ми се отдаде. Безкрайни, безкрайни плата. Безкрайни долини. Всичко се простира до където стига погледа, а и продължава след това. В Симиен следващите лагери се виждаха, просто стигането до тях беше с много повечко слизане, качване и въртене. В Бале разстоянията са огромни, но теренът е много лесен за ходене. Офисът на парка се намира на 3200 м надморска височина, а най високият връх в планината е 4377 м. Офисът е и най-вероятно най-ниското място в парка, на което бяхме. Всичко е плавно, спокойно и безкрайно. Този терен позволява навсякъде в парка да може да се отиде на кон. Хората от селата в парка също се придвижват на коне. Това е и атракцията за туристите – преходи на коне. Знаехме това, но някак го подценихме, а разстоянията между лагерите също са сметнати за придвижване с кон. Наистина няма никакви стръмни изкачвания или слизания по-дълги от час, но също така няма и преход по-къс от 20 километра.

Галерия – тук

История – тук

Планината Бале

След обиколката на северна Етиопия трябваше да изберем на коя от другите три посоки да поемем. Решихме, че е най-разумно да се съобразим с наближаващия дъждовен сезон и започнахме да четем къде през май ще ни вали най-малко. За наша радост, на единственото място в Етиопия с над 4000 м надморска височина, което още искахме да посетим – планината Бале, се оказа, че има шанс да не ни вали много, ако отидем през май. И въпреки че си мислихме, че ще поемем към Гамбела, хванахме рейса в посока Бале.

Изходната точка за парка Бале е малкото градче Диншо. Това е мястото, на което се плащат таксите за парка и се взима задължителния водач. Неприятното в остарелите издания на пътеводителите е, че ако не друго, то цените със сигурност за няколко години се променят. Идеята ни беше да прекараме поне десетина дни в парка и ако успеем, да не си взимаме водач. За наше съжаление цените бяха станали двойни спрямо написаните през 2009 г. Опитите ни за пазарлъци с парковите служители да си платим таксата за 12 дни, но да не си взимаме водач, бяха напразни. Не само това, но се опитваха всячески да ни накарат да си вземем муляр и мулета. Не едно ами две, за да има едно за нашия багаж и едно за нещата на муляра и водача. Най-сериозният довод, който излагаха в подкрепа на идеята си за мулета в групата, беше съмнението им, че ще се намери водач, съгласен сам да си носи багажа като нас. След видяното в Симиен това ми изглеждаше доста смешно. Хората се оплакваха, че тяхната екипировка била лоша, стара и не била лека като нашата. За това трябвало да вземем муле за водача. Очевидно беше, че никой не му се занимава в края на работния ден да провери дали някой все пак ще тръгне с нас и за това оставиха работата за следващата сутрин.

На сутринта отново проведохме разговора за мулетата и водача и се започна търсенето на доброволец да ни придружи. Водачите и тук са на ротационен принцип и всеки си чака реда. Това не е така, ако има туристи мераклии да си носят багажа. В този случай започва звънене и разпитване за евентуални желаещи водачи, или такива, на които им трябват пари в момента. Май и юни са месеци, в които почти няма туристи. Малко странно при положение, че дъждовния сезон е април, юли и август. Май и юни може и да вали, може и да не вали, а ако вали то е гарантирано, че ще е следобед. Това беше и довода на водача ни да пристигаме в лагерите преди четири следобед. Прекрасно е да си сигурен, че ако си спазваш графика няма да имаш честта да подгизнеш.

След няколко телефонни разговора вече имахме водач. Доста грубо към него, че колегите му от офиса не бяха го предупредили от предния ден, а трябваше да се подготвя за по-малко от час. В Бале организацията е тотално различна от Симиен. Паркът се подпомага от немска организация, която освен средства е дала и модел за това как туристите очакват да се случват нещата. Всичко е наистина добре организирано и подредено или поне идеята я има, стига някой да се погрижи за изпълнението. Например има създадена през 2009 г. прекрасна карта на местността и пътеките, но от нея има налична само една бройка, гордо показвана в централния офис. Дали не се продава, защото няма кой да инвестира в отпечатването на нови бройки или просто водачите си пазят хляба, не знаем. Обяснението беше, че е свършила, защото всички туристи искали да си купят, а няма пари за нови. Странно.

За Бале ще се опитам да напиша и да разкажа, защото снимането на такива пейзажи не ми се отдаде.

Безкрайни, безкрайни плата. Безкрайни долини. Всичко се простира до където стига погледа, а и продължава след това. В Симиен следващите лагери се виждаха, просто стигането до тях беше с много повечко слизане, качване и въртене. В Бале разстоянията са огромни, но теренът е много лесен за ходене. Офисът на парка се намира на 3200 м надморска височина, а най високият връх в планината е 4377 м. Офисът е и най-вероятно най-ниското място в парка, на което бяхме. Всичко е плавно, спокойно и безкрайно. Този терен позволява навсякъде в парка да може да се отиде на кон. Хората от селата в парка също се придвижват на коне. Това е и атракцията за туристите – преходи на коне. Знаехме това, но някак го подценихме, а разстоянията между лагерите също са сметнати за придвижване с кон. Наистина няма никакви стръмни изкачвания или слизания по-дълги от час, но също така няма и преход по-къс от 20 километра. Според нашия GPS най-дългият ни преход беше почти 30 километра. Единственото малко неприятно е бързането, за да се избегне евентуалния следобеден дъжд. Ходенето е като пейзажът – безкрайно, но и красотата също няма край. Всичко е наситено зелено, гледките макар и да се сменят бавно си струват дългото съзерцание. До сега и двамата с Яна не бяхме виждали място с толкова живот. Разбира се не визирам етиопци. Паркът се хвали с това, че е мястото, на което има най-голяма вероятност да бъде видян ендемичния за Етиопия червен вълк. От него по последни проучвания има останали около 650 екземпляра, от които 50 в Симиен и 600 в Бале. В Симиен някак си разбираемо нямахме късмета да срещнем дори и един вълк, но в Бале видяхме над десет. Като цяло всеки ден виждахме поне по един нов вид бозайник и множество птици. Колкото и да е парк и никой да не застрашава животните, те пак са доста страхливи и не оставят туристите да ги огледат отблизо. Това споделям, за да подчертая безумното ми тичане и дебнене на животни в опитите си за по-близка снимка.

Въпреки красивата природа и множеството диви животни, Бале е с пъти по-малко посещаван от Симиен. Обясниха ни, че всичко е въпрос на реклама, а също така, че до преди година пътят до парка не е бил асфалтиран и туристическите агенции не искали да пращат джиповете си, за да ги запазят здрави. Нямам представа колко е вярно, но за времето прекарано в и около парка видяхме само две австрийски туристки. Наистина е жалко, че повече хора не виждат това, което Бале предлага. За сметка на неясния принос на асфалта от гледна точка на туристическия наплив, сигурното е, че той е довел до проблеми с животните в парка. Три километра от него минават през пълна с животни долина на територията на парка, и съдейки по многото асфалтови бабуни ограничаващи скоростта, това не им се отразява добре. Изненада ни хубавата палатка опъната в края на Диншо близо до пътя. Разбрахме, че спонсорирано от ирландка, от нея денонощно се извършва преброяване на минаващите превозни средства.

Третият ни лагер беше в края на огромно каменно поле, изпълнено с безброй вулканични образувания. Каменни късове стърчащи в небето, високи между един и петнадесет метра. Разкошно място, на което човек може да се отдаде на дълги разходки, провирайки се между скали и храсти, губейки се, откривайки нови неща във всеки момент. Чувствахме се като герой в детска приказка, в създадена специално за нея земя. До къде ще стигнеш зависи само то любопитството ти и желанието да се изгубиш сред лабиринта от изстинала лава. Нещо като галерия с безброй уникални скулптори, а на всичко отгоре и доста диви посетители или направо обитатели. Дълго тичах след две сърни, простете за невежеството, и се наслаждавах на скоковете им от скала на скала. И това неземно място го няма описано в местата, които човек трябва да види в Етиопия, а и в нито един форум с мнения на пътуващи не съм попадал на него. Много странно, но съм далеч от мисълта, че сме единствените, на които е харесало. Най-вероятно просто малко хора го посещават.

За да сменим пейзажа, на следващия ден вървяхме над 20 километра през равно като тепсия плато, намиращо се на 4100 метра над морското равнище. Тук идеята ми да си вземем леки поларени шапки за сън се оказа гениална. Само дето не ги използвахме само за сън. Толкова студ и вятър никога не съм очаквал. За повече удоволствия и двете бяха постоянни, от първия до шестия ни ден, включително ден и нощ. През нощта и през деня температурата не се променяше с повече от десет градуса и рядко надвишаваше толкова. Не съм вярвал, че толкова близко до екватора ще облечем всичките си дрехи и след това ще гледаме да не спираме да ходим, за да ни е топло. Нищо общо със Симиен, където пак бяхме на високо. Това беше една от истинските изненади. Само се усмихвахме и си представяхме колко по-запомнящо се щеше да е  преживяването ни, ако и всеки ден ни валеше, в добавка на вятъра и студа. Другата заблуда беше, че щяхме да намерим пътя без водач. Да са живи и здрави парковите служители, които не ни оставиха да тръгнем сами. Не че нещо страшно щеше да се случи при положение, че имахме достатъчно храна, а вода има навсякъде, но нямаше да открием някой места, които не трябваше да изпускаме. Гръмкото „Това е днешния лагер“, не беше нещо, което можехме да съжаляваме, ако пропуснем. В Бале лагер може да е всяко място. Единственият бонус на „лагерите“ е за водачите, които като нашия такъв, не си носят палатка, тъй като на всички без един има или пещера или някоя изоставена сламена къща, в която да се скрият през нощта.

Ако трябва да обобщя какво ще запомня от Бале, то думите са: зеленина, безкрайни простори, диви животни, вулканични образувания, вятър, студ и ходене!
nbsp;

 

 

 

Симиен

Simien Mountain
 
Имайки време, ние избрахме да прекараме 12 дни в планината Симиен и с помощта на служител на парка съставихме маршрут, стигащ до най-високия връх – Рас Дашен (4543м) с връщане от него към друго градче на главния път – Ад Аркай, минавайки и през ниската част на планината. До този момент никой от нас не беше ходил с придружител – скаут. Тук това е задължително. Туристите трябва да имат въоръжен скаут, а мулето, мулярът, водачът говорещ английски и готвача са незадължителни, но възможни опции.

Галерия – тук

История – тук

Симиен

След няколко часа по живописния главен, но не асфалтиран път пристигнахме в Дебарк. Това е градчето, в което се намира управлението на парка и мястото, в което се уреждат и заплащат разходките в планината. Симиен, по мое впечатление, е една от основните атракции за туристите в Етиопия. Това, което очаквахме бяха невероятните гледки, дивите животни и най-високият връх в Етиопия – Рас Дашен – 4543м. До колкото бяхме прочели стандартните екскурзии тук са 4-5 дни, започващи с джип до един от лагерите, обиколка на най-впечатляващите гледки, не стигат до Рас Дашен и има осигурено връщане отново с джип по единственият път в планината.

Имайки време, ние избрахме да прекараме 12 дни в Симиен и с помощта на служител на парка съставихме маршрут, стигащ до Рас Дашен с връщане от него към друго градче на главния път – Ад Аркай, минавайки и през ниската част на планината. До този момент никой от нас не беше ходил с придружител – скаут. Тук това е задължително. Туристите трябва да имат въоръжен скаут, а мулето, мулярът, водачът говорещ английски и готвача са незадължителни, но възможни опции. Като цяло тази планина освен като място и гледки ни караше постоянно да мислим върху какви ли не неща, а нещата случващи се на нас и около нас ни провокираха да изследваме реакциите си и да разсъждаваме върху неподозирани казуси. Като цяло това, което минаваше през мозъците ни се променяше с бързината на гледките от следващия завой или хълм.

Първият ни ден започна от обяд, след като довършихме пазаруването на провизии, дозаредихме батериите, отделихме половин час на интернет и изчакахме организирането на скаута, мулето и муляра. От излизането от Дебарк до 12 дни по-късно в Ад Аркай знаехме, че няма да има нито ток, нито каквато и да е храна освен тази, която сме взели. Скаутите и мулярите са на ротационен принцип и ти назначават поредния свободен. Разбира се, имаш право да поискаш друг скаут, друг муляр, да не харесаш мулето или каквото и да е, но при положение, че не познаваш хората, а и по-важното, че те не говорят и дума на език различен от амарик, за да можеш дори да пробваш да разбереш допадате ли си, тази смяна ми се струва много странна опция. Безумните неща, които пълниха главите ни започнаха веднага след като се замислихме, че тези хора ги извикват в нашия случай към 10 сутринта и им казват „днес тръгвате с тези двамата за 12 дни, зарежете това, с което се занимавате, докато изчаквате следващите туристи, кажете чао на семействата си и тръгвайте до час“. Това и до сега ме се струва странно. Особено странно като се вземе предвид заплащането на тези хора. Скаута струва по 75 бъра на ден ( 100 бъра са около 8.6 лв ), мулето е 60 бъра, а мулярът 70. Като ориентир, таксата за парка е 100 бъра на ден на човек.

Представиха ни, натовариха раниците ни на мулето и бяхме готови за тръгване. Решението ни да вземем муле беше затвърдено най-вече от моя подут и болящ глезен, но мога да кажа, че никой от нас не съжалява за тази ни глезотия. Никога не съм се възползвал от такива услуги, но не беше неприятно. Багажът на мулето се товари сутринта при тръгване, след което мулето и мулярът поемат с тяхно си темпо, значително по-бързо от това на разглеждащите туристи и стигат в следващия лагер доста по-рано. Тук идва и другата основна роля на мулярът – той е пазачът на нашия багаж. След като пристигне в лагера той стои неотлъчно до раниците ни до нашето пристигане, а след това и цяла нощ и вечер зорко наблюдава палатката и цялата ни покъщнина. Това даде и отговор на чуденето ни, защо винаги искаха да опънем палатката си на най-прашното и наклонено място, близо до някоя постройка. Отговорът е, че те трябва да са на най-много 3м от нас през нощта и зорко да ни пазят от нещото или нищото. И ако случайно ние се опънем далеч от постройката, това налага те да прекарат нощта без завет, завити единствено в мултифункционалните си одеяла. А аз отначало си мислех че пазят тревата. Дълго се чудихме защо мулярът и скаутът не са един и същ човек, но отговорът поне в нашите глави беше, че магарето си има собствено темпо и дори да можеш да го накараш да забърза, е трудно да го забавиш. Но най-вероятно това изобщо не е причината, а тя е огромното население на Етиопия и опита да се даде малко работа на повече хора. Единственото неудобно в цялата история с мулето е, че нито можем да променим маршрута през деня, нито имаме достъп до раниците ни.

Скаутът е въоръжен парков служител, постоянно прикачен към туристите. Ролята му е да показва пътя, а пушката до колкото разбрахме е, за да респектира местните и най-вече децата в случай, че имат намерения да тормозят туристите. Не вярвам това да се е случвало, най-малкото защото хората не са такива, но така парка просто се подсигурява и дава работа на още един човек. Тук идва ред на другото интересно относно нашите придружители. За разлика от нас, които си сметнахме храната за 12 дни, преценявахме колко вода да носим всеки ден, бяхме подготвени с дрехи и какво ли още не, скаута и мулярът тръгват с един чифт дрехи – тези върху тях, едно одеяло и нищо друго. Вода, храна, дрехи – това не са неща от които имат нужда. Бях прочел във форуми, че се очаква от нас да ги храним, но ние в Гондор, когато пазарувахме храната не мислехме да взимаме муле и съответно предвиденото бе за двама ни, най-много и нещо за скаута и то сметнато доста точно, имайки предвид, че трябва да носим всичко. В управлението на парка ни обясниха, че всеки си носи храна за него и няма нужда да се притесняваме за тях. Тук идва ред на поредните мисли, заемали не малко време и място в главите ни – кое е правилно, кое не е, кое е човещина, кое е глупост, кое е недоимък и кое е нахалство. За какво говоря – нашия скаут така и никога не си носеше вода. Аз си носих десетте килограма фото раница плюс 3 литра вода, Яна носеше храна за обед и 2 литра вода. Нашия скаут си носеше одеялото, за мултифункционалността на което мисля да разкажа подробно в друг пост, пушката и само един ден едно малко шишенце за вода – но не с вода! За сметка на това, когато беше настинал или слънчасал определено не отказваше вода. С преценката кое е правилно и кое не всеки сам трябва да се бори, но колкото и да бях убеден, че щом го мързи или просто не се сеща да си вземе вода не би трябвало да ми е изобщо неудобно да пия пред него, това определено не беше така. Не мисля, че е възможно да си всеки ден в планината и всеки ден да забравяш. Бе не ми е ясно, но добре, че пиенето от кемълбека не е толкова явно, колкото от бутилка. За храната положението бе същото. Въпреки твърденията на шефът им, че скаутът и мулярът ще си носят храна, на практика не видях да имат нищо повече от шепа ядки и то веднъж. Това, което знаех беше, че по пътя или по-точно в лагерите единствено може да се купят яйца, кокошки и агнета, с които се оправяш сам или пък се оправя готвачът ти. Тъй като нашите придружители нищо не си носиха, си мислех че те ще си взимат от селата. Е оказа се, че и това не е така. Те просто не ядяха. Освен че постиха преди Великден, което отрязваше голяма част от менюто им, те просто не си взимаха нищо. Поредната драма в главите ни, как да се храним пред тях без угризения, а казвам пред тях, защото те не ни изпускаха от поглед, като те нямат нищо за ядене? Това, с което успявахме да им помогнем, беше ориз и спагети, които за съжаление имахме в ограничено количество. Пак не разбрах защо не си взимаха – дали защото всички други ги хранят, или защото нямат пари. Да, за нас да пазаруваме в лагерите не е най-евтиното, както можеше и да се очаква на 4000м, но за тях това не е така – те са месни и цените за тях са тотално различни. От друга страна, туристите с които се запознахме, дори месните такива, казаха, че също не хранят своите придружители. И това остава загадка.

Като казвам лагери, това е една в повечето случаи наклонена прашна поляна с една странна постройка, в която наетите от някой туристи готвачи да могат да се развихрят, има и безалкохолни напитки, бира а на две места дори и хляб. Тук идва ред на готвачите, на които не мога да не отделя няколко реда. Ние не си взехме готвач, нито си наехме посуда или котлон, така че впечатленията ни са изцяло на наблюдатели, но определено не са малко. Готвачът се наема с два големи сандъка с посуда, които биват носени от отделно наето за целта муле. Готвачът върви заедно с мулярът и винаги е в лагерът преди туристите. Когато пристигне, започват големите приготовления. Не питахме никой кой и как определя менюто, но това не е съществено. Същественото е цялата церемония по обслужването на туристите, как биват обгрижвани и че всичко това се случва на 4000м на място без никакви удобства. Когато туристите пристигнат в лагерът там вече им е сервирана следобедна закуска – бисквитки, кана мляко, кана чай, и кана кафе. Всичко това на маса със столове, бяла покривка и всички нужни прибори и чинии. Докато туристите отмарят или се разхождат, готвачите се заемат с вечерята. Тя почва от близкото дере, където се заколва, оскубва, нарязва и измива тичащата до преди малко в селото кокошка. Това четох, че се случва и с агнета, но не видяхме на живо. Вечерята се сервира на голяма маса отново с бяла покривка и пълен набор прибори и чинии, непознати дори за средния клас етиопски ресторанти в градовете. Сутринта с отварянето на очите си, щастливите туристи биват посрещани с прекрасна закуска. От цялата тази работа намазват всички. Готвачите, скаута, мулярът дори и грабливите птици, които прелитайки отмъкват каквото успеят от масата, непритеснявани от присъствието на хранещите се хора. Всичко което туристите не успеят или не искат да изядат се разпределя на придружителите им. Е, нашите нямаха това щастие. Последната роля, която не разбрахме от кой се изпълнява, бе опъването на палатките. Ако туристът си наеме палатки и шалтета, то те биват разпъвани и сгъвани от някой. Туристът само трябва да заспи или да се събуди в палатката си, и най-много да събере личните си вещи. Другото просто се случва. Впечатли ни също и видът на постелките или по-точно матраците, които се разнасяха из планината. Мисля че тук на пазара има един вид матраци, които се използват както в хотелите така и в планината. А магарета има достатъчно.

Последната част от антуражът на по-заможните туристи са водачите. Единствената ценна тяхна характеристика е говоренето на общ език с туристите. Ние определено бяхме щастливи, че езиковата бариера ни позволява да останем и малко сами, но пък това създаваше и трудности, ако искахме да помолим за нещо, например да не ни будят в 5:30.

Май трябва да отделя няколко думи и за самата планина, но повечето за нея ще оставя на снимките. Безкрайни жълто-зелени поля с палми, огромни отвесни стени с гледка на 2000-3000 метра надолу и каменни стърчилки, останали от някогашни изригвания на вулкани. Имахме късмет да видим и почти всички от животинските акценти на парка. Нашите 12 дни не бяха нито достатъчни нито недостатъчни. Симиен е място, на което можехме да останем още дълго, но в никакъв случай не мога да кажа, че сме минали набързо и не сме се насладили на спокойствието на планината. Най-високия връх в Етиопия, за който погрешно учат децата, че ако не е най-високия на света то поне е четвъртият най-висок в Африка или в светът според различните версии, е просто един от многото върхове в Симиен с височина над 4400 и определено не беше акцентът на нашето ходене. Бяхме посъветвани да тръгнем на лунна светлина за да избегнем качването от 3100 до 4543 в най-голямата жега и със слънцето в очите ни. Тръгнахме в 4 сутринта с мисълта, че това е нашия малък подвиг, който малко туристи тук предприемат. Тези плахи мисли бяха много бързо разгонени от вида на хора, носещи ламарини за покриви към селото от другата страна на върха, тръгнали от нашия лагер и минаващи по добре отъпканата пътека на стотина метра под Рас Дашен.
nbsp;









 

 

Scroll to top