Националният парк Бале е условно разделен на две доста различни една от друга части. Основно в полезрението на туристите са високите голи плата, където са и всички маршрути за разходки. Другата, по-голяма, но почти не посещавана част на парка е покрита с гъсти вековни гори. Пътеките в гората не са ни най-малко направени за туристи, а се използват от хората обитаващи полулегално парка и стигат до кошерите направени от издълбани дънери, закачени високо в короните на дърветата или до бамбуковите гори, които се използват за надежден строителен материал. Информацията, която намерихме за гората Харена беше доста оскъдна. За наша голяма радост нежеланието на момчето, което ни водеше през високите части на Бале да се разхожда още няколко дни с нас пеша, а не с джип, както повечето хора правят, беше по-голямо от желанието му за още няколко дневни надници и на драго сърце ни разказа как най-лесно да стигнем и разгледаме гората. Идеята му беше да се доберем с рейс до малкото село Рира и от там да си правим еднодневни екскурзии в гората
Пътя до Рира минава почти през най-високия връх на Бале – Тулу Димту, 4377 метра и официално е най-високият път в Африка проходим през всички сезони. Знаехме, че единствения транспорт, на който можем да се надяваме е камионът ISUZO, тръгващ всяка сутрин от град Гоба. Нямам никаква представа защо това най-нормално рейсче ISUZO бива наричано камион, но надали причината е в екзотичното звучене на идеята да се друсаш три часа или 55 километра в открита каросерия. Гората Харена се намира на южните склонове на планината, където обширното високо над 4000 метра плато рязко започва да се спуска. Времето на платото беше точно толкова слънчево и студено както и предния път, когато минавахме през него пеша две седмици по-рано. Нашето пътуване в Бале беше с принудителна двуседмична пауза, наложена от разнообразните неща, които човек може да си хване от водата, храната или просто от лоша хигиена. За наша радост поне до тук всичко се лекува, макар и не много лесно. Със спускането на пътя надолу към Харена времето започна бързо да се променя. Колкото по-ниско слизахме, толкова по-гъста ставаше мъглата. Започна да прикапва лек дъжд. Само студът от платото остана същия. Това беше един от малкото пъти, в които изобщо не искахме рейса да стигне скоро до нашата спирка. Поне в това отношения нямахме късмет. В най-гъстата мъгла от нищото се появи малка къщичка, която се оказа част от Рира. Рейсът ни остави без никаква идея къде се намираме и какво е това място. Не се виждаше нищо на повече от двадесет метра. Тъй като планът ни беше да се отбием до Харена и след това да продължим към горещите южни части на Етиопия, бяхме зарязали по-топлите си дрехи в Адис, без въобще да си представяме, че отново ще се сблъскаме със студа на Бале. Въпреки мъглата успяхме да се доберем до мястото, към което ни бе насочил нашия водач. Идеята му беше да си опънем палатката при двама американци, работещи за корпуса на мира и да ги помолим да си оставим багажа докато обикаляме из гората. Това, което нашият водач бе забравил да ни каже, беше, че тези американци живеят в нещо като офис на парка, в който не можем да си платим таксата за вход, но пък за сметка на това е пълно с паркови служители, които да искат да видят разписката ни за платени такси. Хубавото в цялото нещо беше, че поне не трябваше да се чудим кога ще се блъскаме с някой скаут в гората без да сме си платили. Всички знаеха, че сме там.
Бързо ни зачислиха един скаут, като казаха, че е за наша безопасност, защото в гората живеели лоши хора. Ако трябва да сме честни, идеята на скаутите беше да не пропуснат неочаквания допълнителен приход, а причината ние да се съгласим да си вземем скаут беше непрогледната мъгла, в която дори нямахме идея на къде е гората. Магията беше пълна. Самата гора е достатъчно необикновено място, но когато към нея се добави гъста пълзяща мъгла всичко става като в приказка. Нашият скаут беше младо местно момче, израснало в местността и познаващо гората на пръсти. Изобщо не мислехме на къде отиваме и имахме цялото време да гледаме с любопитство причудливите форми на поредните изникващи от мъглата гигантски дървета. Най-високите части на Харена са с по-рядка гора, която се твърди, че е такава заради слоновете обитавали я до преди 50-60 години, а също така и заради човешката намеса. Слонове вече няма, но хората продължават бавно да превземат гората. Служителите на парка ни обясниха, че основния проблем не е постоянното събиране на дърва за огрев или кравите, които са навсякъде, а изсичането на големи площи в гората с цел засяване на земеделски култури и кафе. Проблемът с кафето бил още по-дълбок, защото в гората се среща диво естествено кафе, а хората засаждали други сортове, които се конкурират с него. В по-ниските си части гората преминава изцяло в бамбукова, където в мъглата могат да се видят силуети на ендемичните за Харена маймуни. Равнинната ниска част на Харена е покрита с огромни разклонени навсякъде дървета, покрити с мъх. Мъхът от своя страна най-вероятно служи като влажна почва, в която растат безброй папрати. Това което ни изуми най-много в тези огромни дървета бяха техните клони, разклонения или корени – не знам кое е най-правилното определение. От малък винаги съм си представял дърветата по един единствен начин – стъблото се разклонява, клоните също, но всичко върви към по-малки клончета, които просто свършват. Е, тук моите представи се обърнаха напълно. Първата странност бяха клоните, преминаващи в корени. Един клон върви настрани, но по някое време се разклонява в странната посока – надолу. Това клонче, което тръгва надолу в началото има листа и изглежда почти нормално. Във времето обаче то взима, че стига до земята и тук става това, което ни изуми – клонът продължава надолу и пуска корени. Листата му изчезват и той се превръща в поредното стъбло на дървото, намиращо се на няколко метра от основното. Това се случва във всички посоки около дървото и така то просто превзема все повече територия и започва да изглежда като някаква паяжина от клони, стъбла и корени. Другото странно в тези дървета е свързаността на клоните им. Ако в растежа си някое малко клонче се допре до някой голям клон вместо до земята, то пуска корени в него. Няма значение дали клонът си е негов или на друго дърво. С времето тези клони просто стават един, преминаващ в два, после пак в един или пък в друг клон. Като цяло дърветата в Харена не са това, което изниква в ума ми, като чуя думата дърво.
Освен дърветата и климатът тук с странен. Осем месеца дъждовен период, като през няколко от тях мъглата просто не се вдига. За нашия четиридневен престой имахме невероятния шанс да се ориентираме къде сме ходили. Докато стояхме с часове на пътя в очакване на спасително превозно средство, мъглата се вдигна. Имахме щастието за около половин час да видим върховете, гората и скалите, които предните дни само си представяхме след разказите и снимките на двойката американци. За двете години прекарани в Рира, бяха разбрали, че юни е изцяло мъглив, но вали за по няколко часа. За сметка на това през юли дъждът е постоянен, така че не нацелихме най-ужасното време. Температурата за 24 часа не се променя повече от няколко градуса, поне за нашите 4 дни тя стоеше постоянно между 9 и 11 градуса. Като се прибави постоянната мъгла и влага, нямахме никакво основание да вярваме, че обувките или дрехите ни могат да изсъхнат. Това беше и причината да си тръгнем, въпреки че четири дни изобщо не са достатъчни.