Обиколката ни на източна Етиопия започна със спиране в националния парк Ауаш. Твърди се, че освен тревопасни, тук може да се видят и лъвове. Освен големите котки, близостта до столицата осигурява постоянен поток от туристи. И в двете неща не успяхме да се убедим лично, а само ги чухме от скаутите на парка. Проблемът за нас беше, че стигайки на входа му, разбрахме, че в този парк пускат само превозни средства с повече от три колела, а пешеходци не се допускат. Ауаш се намира на по петнадесет километра от два града, жителите, на които изобщо не се разбират. За това и е забранено за пешеходци в парка. Опасението на служителите далеч не е, че някой турист ще бъде изяден от лъв, а че може да попадне на място, на което пастирите от двата града се бият за територия. За да са в помощ на туристите без коли, във всеки един от тези градове, услужливи хора предлагат да отдадат под наем цели микробусчета, на цени изобщо неотстъпващи на европейския стандарт. Ние решихме все пак да пробваме с молби и уговорки да стигнем пеша до централния офис на парка и до къмпинга в близост до него. Колкото и приятелски да беше разговорът ни със скаутите, чакащи туристи на входа, нямахме никакъв шанс да ги убедим да ни пуснат. Предложиха ни да почакаме някой джип с други туристи и да помолим тях да ни вземат ако имат места. За около два часа чакане мина само един такъв джип и въпреки, че имаше само двама туристи, място за нас нямаше. В Етиопия всеки иска да вземе по нещо от туристите и самото правителството помага на хората да го правят. Независимо, че може да си имат водач, законът казва, че трябва да си взимат и по един местен такъв. В парка трябва задължително всеки да е със скаут. Освен това шофьорът и водача никога не са един и същи човек. Ако добавим и готвач и става цяла делегация. А и е разбираемо, че туристите, платили по сто двеста долара на ден за джип, изобщо не искат да се бутат в него като в обществения транспорт. Така в голям девет местен джип с двама туристи и малко багаж в багажника, място за други няма.
За наш късмет, в градът Ауаш, от който тръгнахме към парка, ни заговори момче, което не отпъдихме веднага. Момчето разбира се беше водач, предлагащ услугите си, познаваш собствениците на „най-доброто” бусче, и можещ да предложи всичко, за което се сетим, точно като всички останали. Полезното за нас от разговора беше, че научихме, че в другия град близо до парка – Матахара, се предлага нелегална разходка до кратерът на вулкана, намиращ се в парка, точно където ние искахме да отидем. На скаутите също не позволено да ходят пеша в парка, което дава идеална възможност на месни момчета да предлагат разходки до някой от забележителностите, дори без такса за вход. Пристигайки в Матахара, вече знаейки за нас, ни очакваше приятеля на нашия нов познат, готов с оферта за разходката ни. Идеята беше, че наемайки си водач през това момче, си гарантирахме, че парковите служители няма да се окажат също на мястото, на което ние отиваме. До колкото подразбрахме, ако пък си наемем друг водач, шансът ни за „случайна” среща със скаут е голяма, или по-точно момчето май щеше да се постарае да ни я уреди. Очевидно той се познаваше добре със скаутите, които дори му бяха казали точния момент, в който сме си тръгнали от тяхната пейка. Нещата изглеждаха доста отработени, единствено от цялата работа губеше парка. Както не рядко пътешествениците в Етиопия забелязват, хората, общуващи с туристи, са лакоми и вместо да получат малко повече от нормалните пари, които струва дадено нещо, те искат петорна сума и в крайна сметка не получават нищо. На този феномен сме се смели и размишлявали доста пъти. Една продавачка на банани на улицата, която иска да си тръгне веднага след като допродаде стоката си, виждайки туристи, вдига цената поне два пъти. Странното е, че тя не е склонна да продава на туристите на цената за етиопци, а по-скоро да седи и да чака някой етиопец да купи същите банани. И това, при положение, че до нея на улицата седят още десет продавачки на банани, тоест избор има. Същото е и с микробусчетата, които чакат да се напълнят с пътници за да тръгнат. Отново, виждайки туристи, те са по-склонни да губят време и пари в чакане на етиопци, отколкото да кажат на туристите цената, която така и така ще вземат от месните, но с още чакане. И това не е някакво фиксирано правило, така, че да са сигурни, че колкото и да чакат туристите, винаги ще чуват тази цена. Това е просто лакомия, от която само те губят, защото обикновено не е трудно да се намери някой честен или пък разумен човек, казващ една и съща цена на всички.
В Ауаш и Матахара попаднахме по време на постите в дните на Рамадан, който случайно или не се засичаше с някакви двуседмични християнски пости. И в най-топлите части на Етиопия, независимо от жегата през деня, хората си лягат рано и стават рано. Няма я тази нощна активност, както в арабските градове. По време на Рамадан това се променя дори и тук. И в Матахара и в Ауаш нощите бяха дълги. Малко след вечерната молитва животът започваше да кипи. Щастливи хора облечени в дълги роби, досущ наподобяващи нощници, се скупчваха около извадените на улицата музикални уредби, и надвиквайки се със силната музика изяждаха стабилни количества чат. Други използваха нощта за работа. Всички ресторанти гъмжаха от хора, магазините светиха ярко, привличайки и хора и нощни пеперуди, а сферата на услугите беше представена от хора наизвадили шевните си машини на улицата, прекрояващи някоя друга роба или сътворяващи нови мъжки костюми.
В Етиопия, много често месарниците и ресторантите предлагащи месо са един общ бизнес. Всеки минувач вижда висящото цял ден на кука телешко месо и освен, че може да си купи за вкъщи, може и да си хареса някоя мръвка, и да си я поръча сготвена по негов вкус веднага и на място. Това, че в Етиопия хората са силно религиозни е едно на ръка, но за нас дълго време беше загадка защо на всяка месарница, със собственик християнин има нарисуван кръст. Оказа се, че всеки купува месо само и единствено от месарниците, принадлежащи на някой споделящ неговата вяра. Причината за това е, че християни и мюсюлмани имат различни начини за заколване на едно животно. Предполагам не всички, но по-вярващите не купуват и не консумират месо от животни, които не са заклани спрямо правилата налагани от тяхната религия. Казвам не всички, защото не е рядкост хора от различни религии да вечерят на една маса. И въпреки, че всички християни носят кръстчета на видно място, а всички, които не носят са мюсюлмани, както и че въпросът за религията ни определено е сред първите при започване на разговор с непознат, спазването на постите изглежда не е в приоритетите на хората и от двете религии. Както споменах, две седмици от Рамадан се засичаха с някакви християнски пости. Въпреки този факт, ресторантите изобщо не страдаха от липса на клиенти през деня. Излишно е да казвам, че никой от клиентите не постеше. Етиопците са способни да ядат месо с инджера поне три пъти дневно. Ако на някое хранене месото се пропусне, то това е само по финансови причини. Колкото и да ни се искаше, решихме да не задаваме въпроса каква е религията на хората от пълните по обедно време ресторанти. Единственото логично обяснение би било, че всички те са пътуващи мюсюлмани, за които забраната за хранене от изгрев до залез не важи, но дори и в Етиопия толкова много пътуващи не вярвам да има. Разбира се, да се храним в претъпкани ресторанти по време на постите беше доста по-приятно в сравнение със спомените ми от Мароко, където всяка хапка или глътка, която слагах в устата си посред бял ден по време на Рамадан, предизвикваше най-малкото неодобрителни погледи.
