Арба Минч и Дорзе

Арба Минч и Дорзе, Етиопия

 
Представата ни за Арба Минч не се различава много от начина, по който го виждат и самите етиопци – банани, хипопотами и крокодили. За разлика от последните две, бананите наистина са навсякъде. Забавното беше, че освен бананите, и крокодилите се отглеждат за продан, а не си живеят свободно в езерото, както е било някога. Държавната ферма, която посетихме, отглежда животни за експорт на кожата им. По-лошото е, че не си ги развъждат сами, а събират яйцата на дивите крокодили, останали в двете големи езера до Арба Минч. Най-вероятно това е и причината да видим само два крокодила за двучасовата ни разходка с лодка. На лодката бяхме с един германец, който ни каза, че преди пет години, когато е бил на същата разходка, на брега на езерото почти е нямало празно място дори само за още един крокодил. Поне от липса на диви хипопотами не можем да се оплачем. Както се носехме по водата с изключен двигател на лодката, около нас, като на електронна игра, изскачаха глави на хипопотами, възмущаваха се от нашето присъствие на тяхна територия, гледаха ни няколко секунди и отново изчезваха.

Галерия – тук

История – тук

Арба Минч и Дорзе

Представата ни за Арба Минч не се различава много от начина, по който го виждат и самите етиопци – банани, хипопотами и крокодили. За разлика от последните две, бананите наистина са навсякъде. Разглеждайки пазара бяхме изумени от множеството сортове, повечето от които вече бяхме виждали, но никога на едно място. Истинската изненада беше сергия с розово-червени банани. На всичкото отгоре се оказаха и безумно вкусни. Забавното беше, че освен бананите, и крокодилите се отглеждат за продан, а не си живеят свободно в езерото, както е било някога. Държавната ферма, която посетихме, отглежда животни за експорт на кожата им. Лошото е, че не си ги развъждат сами, а събират яйцата на дивите крокодили, останали в двете големи езера до Арба Минч. Най-вероятно това е и причината да видим само два крокодила за двучасовата ни разходка с лодка. На лодката бяхме с един германец, който ни каза, че преди пет години, когато е бил на същата разходка, на брега на езерото почти е нямало празно място дори само за още един крокодил. Поне от липса на диви хипопотами не можем да се оплачем. Както се носехме по водата с изключен двигател на лодката, около нас, като на електронна игра, изскачаха глави на хипопотами, възмущаваха се от нашето присъствие на тяхна територия, гледаха ни няколко секунди и отново изчезваха. Докато си мислехме колко несигурно място сме си избрали за наблюдението на тези огромни животни, покрай нас мина местен човек върху папирусова лодка, доста по-малка и нестабилна от нашата. Най-вече не изглеждаше да му е за първи път или да бърза от притеснение за живота си. А може би така се умира по-лесно – без страх.

С надежди за по-близки срещи с диви крокодили се отправихме към националния парк Неч Сар. На входа ни обясниха, че без кола сме за никъде, тъй като мястото, на което можем да видим зебри е на 32 километра и за един ден ще ни е трудно. Ние бяхме решили да стигнем само до мястото наречено „крокодилов пазар“. След като бяхме видели фермата, това име ни звучеше като място, на което ще се продават всякакви сувенири, направени от крокодили. За наша радост, името идвало от многото крокодили събиращи се там, все едно са на пазар. Целта ни беше на 15 километра от входа на парка и всичко изглеждаше постижимо. Скаутите, които и тук са задължителни, разбраха, че нито имаме кола, нито искаме да си намерим и пълната липса на желание у тях да вървят на жегата с нас беше нашия голям бонус. За съжаление, хората с желание да видят крокодилския пазар не го правят пеша, а с лодка. Пътеката, по която вървяхме постепенно се смаляваше, а тревата върху и около нея ставаше по-гъста и висока. По едно време се сетихме, в кой континент сме и че той е обитаван и от други влечуги, някой от които могат да ни изненадат много неприятно в тревата. Виждайки, че имаме още пет километра до целта ни, решихме да не правим глупости и да отидем отново на черния път, минаващ през парка. Така и стигнахме до място, на което пътя минава близо до езерото. Да живеят хората измислили GPS-ите. Тук се оказахме доста неподготвени с познанията си за животните в Африка. Аз имах огромното желание да се приближа до брега на езерото с надежда да видя крокодили, птици и хипопотами, и докато щастливо вървях в тази посока видяхме една глава на хипопотам да се подава съвсем близо до брега. Тук започна и нашето колебание и преравяне на главите ни за всичко, което знаем за тези животни. То не беше много. Освен че са териториални и агресивни към всичко, което минава през тяхната територия, друго не се сетихме. Не бяхме сигурни и в това де. Оказвайки се пълни страхливци решихме да не научаваме нещата по трудния начин и си останахме с наблюдението от разстояние. На връщане времето ни показа колко горещо може да стане и през дъждовния сезон и петнадесетте километра ни се видяха безкрайни. Особено без вода.

На час и половина от Арба Минч се намират няколко села, обитавани от племето Дорзе. Някак си не вярвахме нещо от племенната им култура да се е запазило толкова близо до големия град, но любопитството ни, това, че имахме време и най-вече желанието ни да се сблъскаме и да потренираме снимането срещу заплащане, което ни очакваше в долината на Омо, ни накараха да посетим това село. Посрещнаха ни няколко местни екскурзоводи, говорещи чуден английски и облечени по-модерно от повечето хора в Адис. Разбира се ни казаха, че са Дорзе и, че са родени и отраснали в съседните къщи. Горе долу всичко, от което се притеснявахме се сбъдваше. Местната култура изглеждаше доста изчезваща и комерсиализирана. Момчето с дънки, расти и суитчер, което разбира се беше екскурзовод, ни каза, че въпреки нашето нежелание да го наемем все пак ще ни обясни за местната култура и обичаи, защото иначе нищо няма да разберем. И от този момент започнахме да осъзнаваме, че таксата за вход в селото, която се използва за всеобщото благо, си струва всяка стотинка. Племето Дорзе са известни с тъкачеството. Зад стана сядат само мъже, като всяко момче над дванадесет години може да тъче. Тъкането е само за мъже, защото се води за силова дейност. Дали заради липсата на сила или заради липсата на опит, но Яна определено не се справяше както местния младеж. Изчистването на памука от семената е работа за децата. Жените предат и оцветяват преждите.

Другото забележително в едно Дорзе село са къщите. Може би това са единствените сламени къщи с комини в цяла Етиопия. От една страна комин в сламен покрив се прави трудно, от друга – димът от постоянно горящия вътре огън кара дървоядите и термитите да стоят далече. Ние винаги сме се чувствали като термити и сме избягвали поканите в някоя тотално опушена къща, в която се очаква да пием чай, докато отделяме равностойно количество сълзи от дима в очите ни. Дорзе къщите приличат на слонове или по-точно на глави на слонове. Коминчетата са очите на слона, а изнесеният напред вход на къщата е хобота. Местните ни се похвалиха, че техните къщи са единствените в Етиопия, в които няма централен пилон, поддържащ покрива. Като цяло къщи можели да се местят, ако се наложи. Събира се селото и къщата без основи сменя местонахождението си. Чудейки се на различните размери на къщите в селото ни обясниха, че това се дължи на термитите, които изяждат бамбуковите стени и къщата постоянно се смалява. Това не е особен проблем, пречещ на къщите да бъдат обитавани стотина години. От една страна в първоначалния си вид са високи над пет метра, а от друга, единственото, което трябва да се променя в процеса на тяхното изчезване е повдигането на входа им.

Селата на племето Дорзе се намират на около 2500 м надморска височина, където банани не виреят, за разлика от в Арба Минч, който изхранва с банани цяла Етиопия. За сметка на това фалшивите бананови дървета се чувстват отлично. Фалшиви са, защото приличат едно към едно на нормално бананово дърво, но не раждат банани. Тук човешката изобретателност направо ни смая. В селото ни показаха целия процес на разчастване и използване на едно такова дърво. Изумителното е, че е намерено приложение на всяка част от растението. Стъблата на листата се настъргват до бяла пихтиеста маса, която се заравя увита, разбира се, в листата на същото дърво и прекарва в земята над година. Така и не разбрах от къде всяко семейство намира място за стотици дупки и как знаят коя от кога е, но това е друг въпрос. Когато е готова сместа се изважда и накълцва на ситно, след което се изпича отново увита в листата на дървото. Приготвената палачинка е хляба, който Дорзе хората ядът, няма инджера, няма и брашно за друг хляб. Останалите листа се използват в покривите на къщите им под сламата. От корените се приготвя бира. Много трябва да си изкривя душата, за да кажа, че е разкошна или поне, че ни хареса, но поне прилагателното „интересна“ й подхожда. Човек не може да знае, без да пробва. Въпросната бира е слабо алкохолна каша с много парченца от корена и преобладаващ вкус на прокиснало.

Обиколката ни продължи с демонстрация на изработка на керамични съдове. Една симпатична баба се въртеше като пумпал около топката глина и извършваше всичката работа на керамик и грънчарско колело, обединени в едно. За да се почувстваме истински туристи, след разходката ни бяхме поканени на маса в средата на двор, пълен с ръчно изработени сувенири във въпросното село. Сервираха ни същите печени палачинки, които бяха направени в наша чест, докато ни показваха целия процес от дървото до масата. Като цяло, дори и всичко да се прави само за туристите, определено останахме доста доволни от сблъсъка си племенната култура. За съжаление малките интересни селца в Етиопия са свикнали и разчитат толкова на доходи от чуждестранни посетители, че шансът човек просто да се разхожда из тях, да остане незабелязан или да общува свободно с хората без те да виждат в него пачка бирове, е почти нищожен. И все пак истински туристическите села в долината на Омо тепърва ни престояха.


Scroll to top