Атари

Атари, Индия

 
Дълго време след разделянето на Индия и Пакистан, граничният пункт Вага е бил единственото място, на което по суша е можело да се премине границата между двете държави. Освен с това, граничният пункт е доста известен и с ежедневната церемония по затваряне на границата през нощта. От нещата които бяхме гледали и чели, церемонията изглеждаше нещо като смесица между театър и цирк и за по-интересно с главни герои военни. С две думи нещо, което бивайки в Индия, изобщо не искахме да пропуснем.

Индия, Атари

Галерия – тук

История – тук

Атари

Дълго време след разделянето на Индия и Пакистан, граничният пункт Вага е бил единственото място, на което по суша е можело да се премине границата между двете държави. Освен с това, граничният пункт е доста известен и с ежедневната церемония по затваряне на границата през нощта. От нещата които бяхме гледали и чели, церемонията изглеждаше нещо като смесица между театър и цирк и за по-интересно с главни герои военни. С две думи нещо, което бивайки в Индия, изобщо не искахме да пропуснем.

Пунктът Вага се намира на два-три километра от селото Атари и дори не рядко името Атари се асоциира с въпросната церемония. Седемнадесет часа, след като взехме влака от Агра, пристигнахме в Амритсар, където освен небезизвестния златен храм е и изходната точка за Атари и Вага. Нямахме намерение да прескачаме Амритсар, но бяхме решили първо да видим представлението, а и имахме желание да разнообразим няколкото поредни големи градове с атмосферата на забутани гранични села.

Поне така изглеждаше Атари в нашите представи. Искахме да си намерим подслон и да прекараме ден-два в обикаляне селата наоколо, а вечерите да гледаме как се затваря граница. Пристигайки в ранния следобед, реалността бързо започна да разбива представите ни една по една. Тридесетте километра от Амритсар до Атари не даваха много надежди за излизане от града. Къщите около пътя никога не свършваха, а постоянният трафик от туктуци, каруци и летящи микробуси около нашия рейс изглеждаше толкова хаотичен и непредвидим, колкото и в самия Амритсар. Дълго време ни трябваше за да се убедим, че в Атари няма по-централно и угледно място от отбивката на пътя, на която ни стовари рейса. Около нас имаше десетина двуетажни сгради, стотици сергии, магазинчета и тонове хора. По-лошото беше, че те всички твърдяха, че най-близките хотели са в Амритсар. Подозирахме, че това не е истина, но след като си го доказахме, намирайки хотел с басейн струващ на вечер колкото бюджетът ни за няколко дни, решихме да сменим стратегията и да разпитваме, къде може да си опънем палатката и някой все пак да ни гледа багажа. Дали защото бяхме на три километра от границата или защото няма много шантави с такива въпроси, но хората, освен че ни отказваха да спим в дворовете им или на покривите на къщите им, ни гледаха някак странно и недоверчиво. Единственият по-разбран човек имаше малко ресторантче и нямаше нищо против да си оставим багажа при него докато гледаме шоуто.

За да види човек въпросното шоу, не само че никой не иска такса, но и има няколко табели с обяснения към кой да се обърнат хората, на които някой им е поискал пари за вход. Единственото условие към посетителите е да не носят нищо освен вода, фотоапарати и камери. И пишейки нищо се стига до там, че имаше дори кратко чудене относно батериите за апаратите ми, намиращи се в джобовете ни. Не може да се влиза с дамски чанти, найлонови пликчета, чадъри, дори и с мобилни телефони. Разбира се почти всички идват с коли или са се подготвили за това изискване, а за тези, които все пак имат нещо, което са забравили да оставят или като нас са дошли не с дамски чанти, а с целия си багаж, има един услужлив чичо, който срещу нескромна сума обещава да пази всякакви вещи.

Пристигайки на границата в два часа, всичко изглеждаше толкова пусто, че направо се зачудихме дали сме уцелили мястото. Освен нас имаше няколко подмотаващи се продавачи на сувенири и захарен памук. Всички ни уверяваха, че шоу ще има, но относно часа, в който отварят вратите за трибуната, нямаше единно мнение. Избрахме си един от вариантите и тръгнахме на разходка. Връщайки се при бариерите, учудването ни бе по-голямо дори и от броя на индийците, които се бяха скупчили докато ни нямаше. Празният паркинг бързо се пълнеше, а хората пред бариерата се множаха и множаха.

От военните разбрахме, че има половин час до момента, в който ще можем да влезем, но за наше огромно облекчение имаше отделни опашки за индийци и чужденци. По впечатляващото е, че има и отделна трибуна само за чужденци и на всичко отгоре, тях, чужденците или в случая нас, ни пускат петнадесет минути преди индийците. Колкото и да ми изглеждаше неправилно да ни третират толкова различно, поглеждайки хилядите хора, прилепени един към друг, с вперени погледи в бариерата и мускули, готови да изблъскат всеки на пътя им, привилегиите за чужденци бяха нещо, което този път нямаше да откажем. След като провериха паспортите ни и ни насочиха към скенерите, граничарите ни подканиха да побързаме, защото скоро след нас щяха да побягнат хиляди хора. Чувството се доближава до гледането на добре направен филм, в който героят бяга почти обречен по права улица, а зад него приижда огромна маса вода. Никой няма време да мисли за другите. За разлика от предните места, запазени за чужденците, индийците не само трябваше да се борят за добра видимост, но и трябваше да са сред първите десет хиляди, влезнали през бариерата. Да, десет хиляди. И то всеки, ама всеки ден. Нямаше шанс да го повярвам без да го видя с очите си. Два часа по-рано на паркинга нямаше и една кола, пред бариерата нямаше никой, а сега трибуните се пълнеха с невероятна скорост.

Още докато трибуните се пълнеха програмата по подгряване на тълпата беше започнала и от двете страни на затворената граница. Може би трябваше да се нарече програма по оглушаване на тълпата, но пък нямаше как всяка от двете страни да не направи всичко възможно, за да заглуши другата. И колкото и масата хора, дошла от всички краища на огромната Индия специално за да види своите граничари почти летейки, марширувайки пред тях, да не изглеждаше да има нужда от подгряване, един чичко с анцуг и микрофон в ръка и една танцьорка подканваха млади и стари да пеят и викат „Хиндустан” колкото може по-силно. Групите ученици в униформи имаха честта да покажат на всички колко добре могат да танцуват. И докато от индийската страна купонът наистина да беше на ниво, от другата страна на загражденията нещата изглеждаха малко по-различно. Не беше по-малко шумно, виковете „Пакистан“ се чуваха не по-лошо от тези „Хиндустан“, но поне от далече обстановката изглеждаше доста по-стегната. Публиката беше разделена не на две, а на три групи, всяка в отделна трибуна – туристи, мъже и жени. Всички имаха пакистански знаменца, всички викаха по команда на водещия, но дали заради по-малкото хора или просто заради разликата в културата, вълнението на хората определено не беше много забележимо.

Уловката в цялото представление е, че за да може човек да види интересните действия от него, трябва просто да знае в коя посока да гледа във всеки един момент. Всичко се случва толкова бързо, и то винаги на различно място от там, където някой е мръднал предния път. Гледайки строените граничари, изтупващи безупречно чистите си униформи, потропващи с крака или просто перчейки се с поглед зареян в нищото, човек изпуска да види как някъде в другия край други граничари маршируват почти докосвайки чела с върховете на ботушите си. Единствено окуражаващия и възторжен рев на публиката при всяко въпросно вдигане на крак издава, че нещо някъде се случва. И за да наваксаме пропуснатото решихме да повторим изживяването и да посетим границата Вага още веднъж. Освен че този път успяхме да видим безумно краткото ръкостискане на пакистанския и индийския командир, успяхме да видим и как обилният дъжд изобщо не влияе на броят или настроението на хората, дошли да видят това наистина невероятно зрелище. Единствено граничарите маршируват не толкова летящо и по-предпазливо, но причината за това се изяснява мигновено на всеки опитал да повтори действията им дори на сух асфалт. И ако някой иска да се вдъхнови за разходка до Вага, или просто иска да си намери повод за усмивка, клипчетата, показващи церемонията в пълния и блясък, са толкова много.

Scroll to top