Ябело

Ябело, Етиопия

 
Градът Ябело е на под сто километра от най-използвания граничен пункт между Етиопия и Кения. Въпреки че точно минаването през този пункт да беше плана ни до преди няколко седмици, аз не бях тръгнал на там. Докато се вайках пред нашия водач в долината на Омо, че така и не успяхме да видим зебрите в националния парк до Арба Минч, той ми каза, че това значително по-лесно може да стане в близост до Ябело.

Ябело, Етиопия

Галерия – тук

История – тук

Ябело

За наша радост, липсващият паспорт на Яна не ни създаде никакви неприятности при поредното ни прекосяване на половин Етиопия, на път за Адис. Колкото и да изпиша, няма да е достатъчно, за да изкажа благодарностите ни към г-н Панов, посланик на България в Етиопия. След всичките му усилия Яна се сдоби със странен документ, за който не бяхме и чували. Заместителят на паспорта й представляваше лист с размер А5 и носеше гръмкото име Emergency Travel Document. Върху това листче бе залепена снимката на Яна и беше написан точния маршрут на полетите ни на път за дома. До избрания от нас полет имахме десет дни, но решихме, че не си струва риска Яна да се разхожда из страната с такъв документ за самоличност. От друга страна в Етиопия беше останало само едно място, което искахме да видим или по-скоро аз много държах да видя. Хубавото беше, че колкото на мен не ми се стоеше в Адис, толкова Яна чувстваше приключението за приключило и не й се мърдаше от там. Така аз потеглих към Ябело, а Яна остана в компанията на вече не толкова новите ни приятели в Адис.

Градът Ябело е на под сто километра от най-използвания граничен пункт между Етиопия и Кения. Въпреки че точно минаването през този пункт да беше плана ни до преди няколко седмици, аз не бях тръгнал на там. Докато се вайках пред нашия водач в долината на Омо, че така и не успяхме да видим зебрите в националния парк до Арба Минч, той ми каза, че това значително по-лесно може да стане в близост до Ябело. И така, зебрите бяха целта на моята едноседмична мисия. Естествено те живееха в парк, и естествено, за да вляза в него трябваше да ми прикрепят скаут. Нямайки никаква представа колко време ще ни отнеме да намерим раираните животни, реших да заложа на два дни и една нощ в парка, с възможност да остана и повече, ако целта се окажеше добре скрита. След не повече от половин час от напускането ни на града или към осем сутринта аз вече клечах в изсъхналите треви само на няколко метра от стадо зебри. Макар че още при тръгването ми от Адис бях приел възможността да не видя и една зебра, късметът беше определено с мен. След като прекарах всичкото време, което исках в близост до животните, скаутът ми и неговият приятел решиха да дадат всичко от себе си, за да не скучая през двата дни, които си бях отделил. Първо отидохме до най-големия в Етиопия пазар за камили, намиращ се точно на границата на парка. Просто имах късмет да съм там в точния ден от седмицата. Всички бяха толкова заети в пазаренето и оглеждането на едногърбите животни, че аз учудващо успявах да остана почти незабелязан. Пазарът беше оживен и шумен и започвайки на обед се очакваше да продължи до късно. След като по пътя за пазара скаутите разказваха разгорещено, колко гепарди има в парка и как почти няма турист, който да не успее да зърне някой от тях, решихме да оставим търговията с камили и да тръгнем из храстите в търсене на големи котки. До залез слънце кръстосвахме всевъзможни пътечки и горички и дори прекарахме един час скрити в храстите, чакайки животни, идващи на водопой, на едно от направените за целта водоемчета. Може и да съм един от малкото туристи, невидели гепарди в Ябело, но все пак се утешавах, че зебрите, за които бях дошъл, не бяха само на теория обитатели на парка. Последният ми реален шанс да видя хищни животни беше ранната сутрин на изгрев слънце. И двамата скаути нямаха нито палатка, нито чували, и въпреки че бяха учудени от идеята ми да ме оставят да спя сам, не след дълго я приеха. Взех си раницата от тяхната квартира и се отправих в пълния мрак да търся мястото, което по-рано през деня ми бяха показали. Лутането ми не беше хич кратко, тъй като пейзажът и през деня изглеждаше еднакъв на всякъде, а през нощта откриването на малкото ориентири, които си бях набелязал беше почти невъзможно. В един момент си харесах една полянка и без идея дали това е мястото, което търсих, реших да спя на нея. Часът беше към осем, но пълното спокойствие в парка беше само няколко минути докато си избирах място за палатката. Изведнъж тишината беше нарушена от гласове на много хора идващи от пазара, минаващи на метри от мен и продължаващи на някъде в тъмното. Бях си избрал поляна намираща се на десетина метра от път, който изобщо не подозирах че е там, и то път, по който сигурно се прибираха две села хора. Знаейки колко любопитни са Етиопците и с колко безкрайно много време разполагат реших, че ще е глупаво от моя страна да привлека тълпата да гледа как се опъва палатка и как се готви на бензинов котлон. Седнах кротко до раницата си и зачаках. Мина сигурно около половин час и тълпата се източи. Точно реших да продължа с дейностите си, когато чух разговор на двойка, задаваща се по пътя. Тук късметът определено вече не беше с мен. Двойката се оказа съставена от едни доста пиян мъж и малко по-малко пияната му жена, която с викове и крясъци се опитваше да го накара да върви към вкъщи. На метри от моето място мъжът реши, че няма да върви повече и двамата седнаха и почнаха да си говорят. Ако от трезви етиопци е трудно да се отърве човек, от пияни сигурно е невъзможно. Отново трябваше да чакам тихо и кротко в пълния мрак. Поне имаше страхотни звезди. По едно време ми писна и по най-незабележимия и безшумен начин опънах спалните си приспособления. През това време виковете и песните на пияните ми съседи не спираха. Или по-точно спираха за по минута, в която да се обнадеждя, че може би са си тръгнали и след това започваха отново. Точно влезнах в палатката и чух стъпките им да се приближават към мен. В непрогледната тъмнина трябва да е било чисто съвпадение, че клатушканията им из поляните са ги довели точно до моята палатка. Първо платката бе подробно огледана с фенерче, но след като започнаха да побутват от тук от там, нямаше как да не изляза и да не ги помоля на висок тон да си тръгнат. Изглеждаха истински изплашени, виждайки нещо да излиза от купчината плат и след това да им говори на неразбираем за тях език. Изгонването им се оказа хиляди пъти по-лесно отколкото очаквах.

На сутринта обикалях дълго преди скаутите да ме открият. За съжаление освен същото стадо зебри, други животни не успях да открия. Следващата идея на моя скаут беше да ме заведе на седемдесет километра от Ябело на място, на което се среща другия вид зебри. Животните от него били по-едри и още по-красиви. Идеята беше добра, но се оказа, че изпълнението й е невъзможно, освен ако човек си има джип или поне средства да си наеме такъв. Последната атракция, която хрумна на скаута, беше да хванем рейс до другия край на парка, където могат да се видят стада от антилопи. Четири-пет часовото ни търсена все пак даде резултат и макар и отдалече, успяхме да видим всички животни, които очаквахме да срещнем. Дори и да не ги бяхме видели, аз нямаше изобщо да съм недоволен, тъй като разходката из толкова прекрасно място сама по себе си беше достатъчна като емоция. Докъдето ми стигаше погледа се виждаха малки хълмчета, покрити със светло жълта изсъхнала трева, контрастираща с ярко червената почва на пътечките, виещи се из тях. И ако това не беше достатъчно нестандартна гледка, зебрите и огромните дървета с широки плоски корони изграждаха напълно африканския пейзаж.

Имах още едни ден до тръгването ми обратно към Адис и въпреки че изглеждаше доста смело начинание, реших да пробвам да отида до селцето Ел Сод, известно с вулканичния кратер в близост до него. Начинанието ми изглеждаше малко по-трудно, защото транспорт до Ел Сод няма, а аз имах само един ден, в който да тръгна и да се върна до Ябело. Определено достигането до Ел Сод е забавно нещо. Отново малкото туристи тръгнали на там се радват на наетите от тях джипове. Местните хора си уговарят някое моторче да дойде от Ел Сод до главния път, на 18 километра от селото, и да ги вземе, когато слезнат от рейса. Останалите ходят пеша. Дори и да иска човек да си вземе превоз от главния път, такъв просто няма. Хубавото в дългата разходка за мен беше сутрешната прохлада и пълното спокойствие по пътя през абсолютната пустош. Изсъхналата трева се простираше до безкраят, малкото дървета около главния път бързо изчезнаха и ниските обли хълмове около мен по нищо не издаваха, че съм на няколко километра от прекрасно оформен кратер на вулкан. Изненадата ми, стигайки в селото, беше пълна. Представях си, че трябва да изкача някое съседното хълмче за да видя кратера, а се оказа, че ръбът му е на двадесетина метра от пътя, минаващ през селото. Гледката беше невероятна – дълбок около 400 метра кратер със стръмно отсечени склонове и малко чисто черно езеро в средата. И тук правителството беше развързало ръцете на местните водачи да изкарват по нещо от туристите. Бързо ми обясниха, че дори нямам право да гледам от ръба без да си наема водач. Спокойствието си остана само по пътя. Черното езеро далеч не е само туристическа атракция. То е едно от големите находища на сол в Етиопия и дава прехрана на местното население. Добивът се регулира от държавата, която взима такса за всеки изнесен чувал, а също така определя, в кои дни каква сол може да се добива. Видовете сол са три – черна, бяла и кристална. Черната се използва само за животни и изглежда като постоянен и неизчерпаем ресурс поне със методите, които месните хора използват при добиването й. Достигането до езерото в кратера отнема около един час по стръмна и виеща се камениста пътечка. Хората желаещи черна сол наемат някой от селото, предоставят му магарета и чували и го пращат да се труди. Това е единствения вид сол, която може да се добива всеки ден. Работниците използват доста причудлив метод за извличане на черна сол от езерото. Всеки от тях взима по един голям леген и започва да плува към някоя от пръчките стърчащи из езерото. Още докато слизах надолу видях странни пръчки, подаващи се от водата, но нямах идея за какво са. Самото плуване е доста смешно, защото заради солеността на водата в дълбокото иначе езеро, хората изглеждат като легнали в плитка локва, с цялото си тяло стърчащо над нея. Това от една страна им гарантира, че няма да се удавят лесно, но от друга прави живота им черен като солта, за която се борят. Въпросната сол е черна, защото е смесена с голямо количество тиня от езерото и съответно се намира на дъното му. За да достигнат до нея хората трябва да се гмурнат три-четири метра в солената вода. Изплуването нагоре е лесно независимо колко сол са успели да съберат в шепите си, но самото стигане до дъното отнема доста усилия. Пълните шепи се изсипват в големия леген и следва ново гмуркане. Когато всички натрошени частици от дъното бъдат събрани в действие влизат пръчките, показващи се над водата. Освен за връзване на легените те служат и за натрошаване на солта по дъното на езерото. След дълго и упорито забиване на пръчката новият материал е подготвен и само чака да бъде извлечен на повърхността. Напълнените легени се изсипват в чували и натоварена на магаретата, солта поема към върха на кратера.

Бялата сол се образува при изпаряването на водата от езерото и остава като тънък слой върху изсъхващата земя. Тя е изцяло годна за консумация от хора и съответно цената й е значително по-висока. Бялата сол се добива само в сухия период, когато нивото на езерото се понижава всеки ден, въпреки няколкото малки изворчета, пълнещи го непрестанно. Последният вид сол в езерото е кристалната сол. Това са кристалчетата сол, образуващи се около всяко твърдо нещо по краищата на езерото. Процесът на изграждане на тези кристали е толкова бавен, че дните в годината, в които е разрешен добива на кристална сол са не повече от десет. В тези дни в Ел Сод се събират хиляди хора, окупиращи целият бряг на езерото и събиращи ценните кристали. Ако бях дошъл на следващия ден щях да оцеля точно един от тези дни, в които гледката била впечатляваща. За съжаление нямаше как да остана, тъй като бях зарязал целия си багаж в Ябело.

На връщане към главния път нямах време да стигна до някой от другите кратери в района, но поне можах да се отклоня далеч от пътя, минавайки през безкрайните поляни със суха трева и бодливи храсти. Прибирането ми бе една от малкото разходки в Етиопия, през която не се натъкнах на никакви хора, и това беше наистина учудващо. За сметка на липсващите хора, животните бяха навсякъде около мен. Като изключа зебрите, всички други животни, които толкова търсехме със скаута в парка, тук бяха значително по-многобройни. Дълго време си играхме на криеница и гоненица между храстите. И с криенето не се справях задоволително, но с гоненето просто нямах шанс. Пейзажът около мен и притичващите животни създаваха едно от най-африканските усещания за цялото пътуване. От тук ми оставаше само двудневното пътуване до Адис и от там прибирането в България, за която все по-често си мислех.

Подкрепете нашето пътешествие

 

aaa

Ауаш

Ауаш, Етиопия

 
В Ауаш и Матахара попаднахме по време на постите в дните на Рамадан, който случайно или не се засичаше с някакви двуседмични християнски пости. И в най-топлите части на Етиопия, независимо от жегата през деня, хората си лягат рано и стават рано. Няма я тази нощна активност, както в арабските градове. По време на Рамадан това се променя дори и тук. И в Матахара и в Ауаш нощите бяха дълги. Малко след вечерната молитва животът започваше да кипи. Щастливи хора облечени в дълги роби, досущ наподобяващи нощници, се скупчваха около извадените на улицата музикални уредби, и надвиквайки се със силната музика изяждаха стабилни количества чат. Други използваха нощта за работа. Всички ресторанти гъмжаха от хора, магазините светиха ярко, привличайки и хора и нощни пеперуди, а сферата на услугите беше представена от хора наизвадили шевните си машини на улицата, прекрояващи някоя друга роба или сътворяващи нови мъжки костюми.

Галерия – тук

История – тук

Ауаш

Обиколката ни на източна Етиопия започна със спиране в националния парк Ауаш. Твърди се, че освен тревопасни, тук може да се видят и лъвове. Освен големите котки, близостта до столицата осигурява постоянен поток от туристи. И в двете неща не успяхме да се убедим лично, а само ги чухме от скаутите на парка. Проблемът за нас беше, че стигайки на входа му, разбрахме, че в този парк пускат само превозни средства с повече от три колела, а пешеходци не се допускат. Ауаш се намира на по петнадесет километра от два града, жителите, на които изобщо не се разбират. За това и е забранено за пешеходци в парка. Опасението на служителите далеч не е, че някой турист ще бъде изяден от лъв, а че може да попадне на място, на което пастирите от двата града се бият за територия. За да са в помощ на туристите без коли, във всеки един от тези градове, услужливи хора предлагат да отдадат под наем цели микробусчета, на цени изобщо неотстъпващи на европейския стандарт. Ние решихме все пак да пробваме с молби и уговорки да стигнем пеша до централния офис на парка и до къмпинга в близост до него. Колкото и приятелски да беше разговорът ни със скаутите, чакащи туристи на входа, нямахме никакъв шанс да ги убедим да ни пуснат. Предложиха ни да почакаме някой джип с други туристи и да помолим тях да ни вземат ако имат места. За около два часа чакане мина само един такъв джип и въпреки, че имаше само двама туристи, място за нас нямаше. В Етиопия всеки иска да вземе по нещо от туристите и самото правителството помага на хората да го правят. Независимо, че може да си имат водач, законът казва, че трябва да си взимат и по един местен такъв. В парка трябва задължително всеки да е със скаут. Освен това шофьорът и водача никога не са един и същи човек. Ако добавим и готвач и става цяла делегация. А и е разбираемо, че туристите, платили по сто двеста долара на ден за джип, изобщо не искат да се бутат в него като в обществения транспорт. Така в голям девет местен джип с двама туристи и малко багаж в багажника, място за други няма.

За наш късмет, в градът Ауаш, от който тръгнахме към парка, ни заговори момче, което не отпъдихме веднага. Момчето разбира се беше водач, предлагащ услугите си, познаваш собствениците на „най-доброто” бусче, и можещ да предложи всичко, за което се сетим, точно като всички останали. Полезното за нас от разговора беше, че научихме, че в другия град близо до парка – Матахара, се предлага нелегална разходка до кратерът на вулкана, намиращ се в парка, точно където ние искахме да отидем. На скаутите също не позволено да ходят пеша в парка, което дава идеална възможност на месни момчета да предлагат разходки до някой от забележителностите, дори без такса за вход. Пристигайки в Матахара, вече знаейки за нас, ни очакваше приятеля на нашия нов познат, готов с оферта за разходката ни. Идеята беше, че наемайки си водач през това момче, си гарантирахме, че парковите служители няма да се окажат също на мястото, на което ние отиваме. До колкото подразбрахме, ако пък си наемем друг водач, шансът ни за „случайна” среща със скаут е голяма, или по-точно момчето май щеше да се постарае да ни я уреди. Очевидно той се познаваше добре със скаутите, които дори му бяха казали точния момент, в който сме си тръгнали от тяхната пейка. Нещата изглеждаха доста отработени, единствено от цялата работа губеше парка. Както не рядко пътешествениците в Етиопия забелязват, хората, общуващи с туристи, са лакоми и вместо да получат малко повече от нормалните пари, които струва дадено нещо, те искат петорна сума и в крайна сметка не получават нищо. На този феномен сме се смели и размишлявали доста пъти. Една продавачка на банани на улицата, която иска да си тръгне веднага след като допродаде стоката си, виждайки туристи, вдига цената поне два пъти. Странното е, че тя не е склонна да продава на туристите на цената за етиопци, а по-скоро да седи и да чака някой етиопец да купи същите банани. И това, при положение, че до нея на улицата седят още десет продавачки на банани, тоест избор има. Същото е и с микробусчетата, които чакат да се напълнят с пътници за да тръгнат. Отново, виждайки туристи, те са по-склонни да губят време и пари в чакане на етиопци, отколкото да кажат на туристите цената, която така и така ще вземат от месните, но с още чакане. И това не е някакво фиксирано правило, така, че да са сигурни, че колкото и да чакат туристите, винаги ще чуват тази цена. Това е просто лакомия, от която само те губят, защото обикновено не е трудно да се намери някой честен или пък разумен човек, казващ една и съща цена на всички.

В Ауаш и Матахара попаднахме по време на постите в дните на Рамадан, който случайно или не се засичаше с някакви двуседмични християнски пости. И в най-топлите части на Етиопия, независимо от жегата през деня, хората си лягат рано и стават рано. Няма я тази нощна активност, както в арабските градове. По време на Рамадан това се променя дори и тук. И в Матахара и в Ауаш нощите бяха дълги. Малко след вечерната молитва животът започваше да кипи. Щастливи хора облечени в дълги роби, досущ наподобяващи нощници, се скупчваха около извадените на улицата музикални уредби, и надвиквайки се със силната музика изяждаха стабилни количества чат. Други използваха нощта за работа. Всички ресторанти гъмжаха от хора, магазините светиха ярко, привличайки и хора и нощни пеперуди, а сферата на услугите беше представена от хора наизвадили шевните си машини на улицата, прекрояващи някоя друга роба или сътворяващи нови мъжки костюми.

В Етиопия, много често месарниците и ресторантите предлагащи месо са един общ бизнес. Всеки минувач вижда висящото цял ден на кука телешко месо и освен, че може да си купи за вкъщи, може и да си хареса някоя мръвка, и да си я поръча сготвена по негов вкус веднага и на място. Това, че в Етиопия хората са силно религиозни е едно на ръка, но за нас дълго време беше загадка защо на всяка месарница, със собственик християнин има нарисуван кръст. Оказа се, че всеки купува месо само и единствено от месарниците, принадлежащи на някой споделящ неговата вяра. Причината за това е, че християни и мюсюлмани имат различни начини за заколване на едно животно. Предполагам не всички, но по-вярващите не купуват и не консумират месо от животни, които не са заклани спрямо правилата налагани от тяхната религия. Казвам не всички, защото не е рядкост хора от различни религии да вечерят на една маса. И въпреки, че всички християни носят кръстчета на видно място, а всички, които не носят са мюсюлмани, както и че въпросът за религията ни определено е сред първите при започване на разговор с непознат, спазването на постите изглежда не е в приоритетите на хората и от двете религии. Както споменах, две седмици от Рамадан се засичаха с някакви християнски пости. Въпреки този факт, ресторантите изобщо не страдаха от липса на клиенти през деня. Излишно е да казвам, че никой от клиентите не постеше. Етиопците са способни да ядат месо с инджера поне три пъти дневно. Ако на някое хранене месото се пропусне, то това е само по финансови причини. Колкото и да ни се искаше, решихме да не задаваме въпроса каква е религията на хората от пълните по обедно време ресторанти. Единственото логично обяснение би било, че всички те са пътуващи мюсюлмани, за които забраната за хранене от изгрев до залез не важи, но дори и в Етиопия толкова много пътуващи не вярвам да има. Разбира се, да се храним в претъпкани ресторанти по време на постите беше доста по-приятно в сравнение със спомените ми от Мароко, където всяка хапка или глътка, която слагах в устата си посред бял ден по време на Рамадан, предизвикваше най-малкото неодобрителни погледи.

Корем

 
След Мекеле целта ни беше град Корем. Да, странно съвпадение, но така се пише и така се произнася името му. Насочихме се към Корем, тъй като бяхме прочели за близкото езеро, обитавано от множество птици,а също така и за многобройните пътеки из зелените хълмове в неговите околности. Думата зелено определено не се връзваше с представите ни за Етиопия, която бяхме видели до момента. За наше огромно учудваме и радост тук наистина се оказа едно тотално различно място. Надморската височина е същата като в Адис Абеба или около 2500м, но тук реките текат целогодишно и въпреки, че дъждовният сезон е отминал преди 7 месеца, всичко е безумно зелено.

Галерия – тук

История – тук

Корем

След Мекеле целта ни беше град Корем. Да, странно съвпадение, но така се пише и така се произнася името му. Насочихме се към Корем, тъй като бяхме прочели за близкото езеро, обитавано от множество птици,а също така и за многобройните пътеки из зелените хълмове в неговите околности. Думата зелено определено не се връзваше с представите ни за Етиопия, която бяхме видели до момента. За наше огромно учудваме и радост тук наистина се оказа едно тотално различно място. Надморската височина е същата като в Адис Абеба или около 2500м, но тук реките текат целогодишно и въпреки, че дъждовният сезон е отминал преди 7 месеца, всичко е безумно зелено. За втори път ни се случва да ни питат как ни се струва климата. Питаха ни, защото за разлика от Мау Тсаури, където очакваха, а и ние наистина умирахме от жега, тук определено е значително по-студено от всички места в Етиопия, през които сме минали до сега. Настанихме се в поредното крайпътно хотелче в очакване на разходката на следващия ден.

На сутринта бодро поехме към езерото. Едвам успяхме да излезем от града, когато без никакво желание от наша страна се сдобихме с компанията на 5 деца. Както обикновено се случва, в началото децата тук само се движат до нас без много, много да ни заговарят. След минута две започва комуникацията. При нея има два сценария, различаващи се само по реда на репликите. В по-добрия случай първо ни питат за имената ни и след това ни искат пари или химикалки, а в другия – първо се иска и чак след като не получат нищо, се продължава разговора с въпрос за имената им. Като цяло това са и изреченията, които повечето от тях знаят на английски. Въпреки, че винаги казваме, че не говорим амарик, дълго ни се налага да го слушаме. Тук има толкова много деца, че имаме възможност да експериментирам с всякакви начини да ги убедим да ни оставят сами. Естествено първият е да бъдем любезни, да отговаряме колкото и пъти да ни задават един и същ въпрос. Не става. Пробвахме и да не отговаряме, да се правим на глухи, да продължаваме разговора си, дори да казваме, че не говорим английски. Единственият резултат е мъчение за тъпанчетата на ушите ни, защото предполагам те са убедени, че дори и да не разбираме амарик, ако ни говорят достатъчно високо, може пък и да разберем. Друго, което ми хрумна е, че всяко от тях държи да чуем това, което то казва и съответно надвикването е потресаващо. Резултатът е постоянна и то викаща компания. Лошото е, че ако след като дадем всичко от себе си, минем през забавляване с тях, усмивки, бяс, отчаяние и все пак успеем да останем сами и децата си тръгнат, то до няколко минути от нищото се появяват следващите и всичко започва отначало.

Като цяло тук съдбата на туристите е да имат компания. Независимо дали в град или на полето, когато чужденците бъдат забелязани, че вървят в посоката на някой местен, той просто се прилепва до тях. Като казвам прилепва трябва да бъда разбиран буквално. Дори когато с Яна ходим хванати за ръце, пак не сме толкова близо един до друг. Тук понятието лично пространство не съществува. За разлика от децата, по-възрастните са наистина безкрайно лъчезарни, гостоприемни и добронамерени към нас. Това не означава, че ако са в нашата посока имаме какъвто и да било шанс да вървим сами. Ако не говорят английски, което извън градовете е нормално, те просто вървят редом с нас, върху нас, пред нас, зад нас или където успеят, стига да са близо. Да, сетихме се да пробваме да спрем и да разгледаме небрежно пейзажът, пробвахме и да го гледаме десетина минути – никакъв шанс. Хората тук не бързат за никъде и просто застават и изчакват да тръгнем отново. От друга страна Етиопия е известна с бегачите на дълги разстояния и ние някак си не се и опитваме да избързаме толкова, че да им избягаме. Когато носим целия си багаж и сме доста по-немобилни сме наясно, че винаги сме по-бавните. Но когато носейки само дневните си раници не успеем да се измъкнем от подтичващи до нас момичета на гръб с 20 литрови туби с вода, малко се депресираме.

Хубавото на възрастните хора е, че не искат нищо освен да вървят до нас. Когато не сме по пътят им ни оставят, а също така ни помагат с децата. Тук отношенията между хора и хора, както и между хора и животни се решават с хвърляне на камъни. Това е нещо съвсем нормално и учудва май само нас. Дали камъкът ще полети към отделилата се от стадото крава или към някое дете няма никаква разлика. Това е и начина на възрастните да разгонят събралите се около нас деца. Посяга се към земята и ако случайно децата нямат придобит инстинкт да побягнат още в този момент, камъните наистина ги спохождат. Не знаем дали сме прави, но това е единственото ни за сега обяснение на безбройните белези по лицата на всички. Тук идва и другия ни проблем с децата. Именно камъните. Ако случайно се откажат от вървенето с нас раздялата често е с камъни. Всичко е просто, спират, изчакват да се поотдалечим и ни отдават почит със залп камъни. Не мога да не им призная, че хвърлят изключително на далече. Според мен са и точни, и единствената причина все още да сме със здрави глави е нежеланието им да ни уцелят. Камъните са един от основните проблеми и на всички чужденци, пробвали да карат колело или мотор в Етиопия. Добрата страна е, че имат страх от по-възрастен от тях с камък в ръка, било то и чужденец. За сега държането на камък е последното до което сме стигали, работи добре, но се надявам да не стигаме по-далече. Надявам се също то да не провокира някоя война в съотношение две към двадесет, за това гледаме да се въздържаме от тази мярка.

Връщайки се пак на нашата разходка около езерото, след като изминахме десет километра, видяхме, че няма какво особено да се види и най-вече след като събрахме 21 крещящи около нас деца, решихме, че ни стига и поехме обратно. Не минахме без редовните камъни, но се изхитрихме да молим възрастни хора да ни отървават, което май работи или поне камъните по децата не са от нас и съвестта ни е по-спокойна. На връщане изпробвахме моята теория, че децата вървят с нас и искат пари само ако са виждали туристи, и ако нямат какво да правят. Тоест теорията ми беше, че в градовете и селата на главните пътища това ще е съдбата ни, но излезем ли малко в местата, в които чужденците са рядкост, всичко ще е напълно различно. За мое щастие, може и да се окажа прав. Намерихме си пътеки през десетина селца, разположени на няколко километра от града. И определено имаше разлика. Деца разбира се имаше, но те просто ни се радваха, вървяха с нас най-много до края на селото и не бяха досадни. За разлика от тях възрастните хора объркаха нашите мозъци, след кошмара ни с децата около езерото. Във всяка къща, през която минавахме, ни предлагаха храна и вода. Наистина във всяка и то не очакваха нищо в отплата, чисто гостоприемство. Усмихнати хора, предлагащи да споделят малкото, което имат с натрапниците, минаващи през техния двор. А колкото и да не искахме да нахалстваме и да влизаме в дворовете им, пътеките са така направени, че това е невъзможно. Но вместо да се сърдят , хората просто ни упътваха и искаха да ни нахранят.
nbsp;

Scroll to top