След обиколката на северна Етиопия трябваше да изберем на коя от другите три посоки да поемем. Решихме, че е най-разумно да се съобразим с наближаващия дъждовен сезон и започнахме да четем къде през май ще ни вали най-малко. За наша радост, на единственото място в Етиопия с над 4000 м надморска височина, което още искахме да посетим – планината Бале, се оказа, че има шанс да не ни вали много, ако отидем през май. И въпреки че си мислихме, че ще поемем към Гамбела, хванахме рейса в посока Бале.
Изходната точка за парка Бале е малкото градче Диншо. Това е мястото, на което се плащат таксите за парка и се взима задължителния водач. Неприятното в остарелите издания на пътеводителите е, че ако не друго, то цените със сигурност за няколко години се променят. Идеята ни беше да прекараме поне десетина дни в парка и ако успеем, да не си взимаме водач. За наше съжаление цените бяха станали двойни спрямо написаните през 2009 г. Опитите ни за пазарлъци с парковите служители да си платим таксата за 12 дни, но да не си взимаме водач, бяха напразни. Не само това, но се опитваха всячески да ни накарат да си вземем муляр и мулета. Не едно ами две, за да има едно за нашия багаж и едно за нещата на муляра и водача. Най-сериозният довод, който излагаха в подкрепа на идеята си за мулета в групата, беше съмнението им, че ще се намери водач, съгласен сам да си носи багажа като нас. След видяното в Симиен това ми изглеждаше доста смешно. Хората се оплакваха, че тяхната екипировка била лоша, стара и не била лека като нашата. За това трябвало да вземем муле за водача. Очевидно беше, че никой не му се занимава в края на работния ден да провери дали някой все пак ще тръгне с нас и за това оставиха работата за следващата сутрин.
На сутринта отново проведохме разговора за мулетата и водача и се започна търсенето на доброволец да ни придружи. Водачите и тук са на ротационен принцип и всеки си чака реда. Това не е така, ако има туристи мераклии да си носят багажа. В този случай започва звънене и разпитване за евентуални желаещи водачи, или такива, на които им трябват пари в момента. Май и юни са месеци, в които почти няма туристи. Малко странно при положение, че дъждовния сезон е април, юли и август. Май и юни може и да вали, може и да не вали, а ако вали то е гарантирано, че ще е следобед. Това беше и довода на водача ни да пристигаме в лагерите преди четири следобед. Прекрасно е да си сигурен, че ако си спазваш графика няма да имаш честта да подгизнеш.
След няколко телефонни разговора вече имахме водач. Доста грубо към него, че колегите му от офиса не бяха го предупредили от предния ден, а трябваше да се подготвя за по-малко от час. В Бале организацията е тотално различна от Симиен. Паркът се подпомага от немска организация, която освен средства е дала и модел за това как туристите очакват да се случват нещата. Всичко е наистина добре организирано и подредено или поне идеята я има, стига някой да се погрижи за изпълнението. Например има създадена през 2009 г. прекрасна карта на местността и пътеките, но от нея има налична само една бройка, гордо показвана в централния офис. Дали не се продава, защото няма кой да инвестира в отпечатването на нови бройки или просто водачите си пазят хляба, не знаем. Обяснението беше, че е свършила, защото всички туристи искали да си купят, а няма пари за нови. Странно.
За Бале ще се опитам да напиша и да разкажа, защото снимането на такива пейзажи не ми се отдаде.
Безкрайни, безкрайни плата. Безкрайни долини. Всичко се простира до където стига погледа, а и продължава след това. В Симиен следващите лагери се виждаха, просто стигането до тях беше с много повечко слизане, качване и въртене. В Бале разстоянията са огромни, но теренът е много лесен за ходене. Офисът на парка се намира на 3200 м надморска височина, а най високият връх в планината е 4377 м. Офисът е и най-вероятно най-ниското място в парка, на което бяхме. Всичко е плавно, спокойно и безкрайно. Този терен позволява навсякъде в парка да може да се отиде на кон. Хората от селата в парка също се придвижват на коне. Това е и атракцията за туристите – преходи на коне. Знаехме това, но някак го подценихме, а разстоянията между лагерите също са сметнати за придвижване с кон. Наистина няма никакви стръмни изкачвания или слизания по-дълги от час, но също така няма и преход по-къс от 20 километра. Според нашия GPS най-дългият ни преход беше почти 30 километра. Единственото малко неприятно е бързането, за да се избегне евентуалния следобеден дъжд. Ходенето е като пейзажът – безкрайно, но и красотата също няма край. Всичко е наситено зелено, гледките макар и да се сменят бавно си струват дългото съзерцание. До сега и двамата с Яна не бяхме виждали място с толкова живот. Разбира се не визирам етиопци. Паркът се хвали с това, че е мястото, на което има най-голяма вероятност да бъде видян ендемичния за Етиопия червен вълк. От него по последни проучвания има останали около 650 екземпляра, от които 50 в Симиен и 600 в Бале. В Симиен някак си разбираемо нямахме късмета да срещнем дори и един вълк, но в Бале видяхме над десет. Като цяло всеки ден виждахме поне по един нов вид бозайник и множество птици. Колкото и да е парк и никой да не застрашава животните, те пак са доста страхливи и не оставят туристите да ги огледат отблизо. Това споделям, за да подчертая безумното ми тичане и дебнене на животни в опитите си за по-близка снимка.
Въпреки красивата природа и множеството диви животни, Бале е с пъти по-малко посещаван от Симиен. Обясниха ни, че всичко е въпрос на реклама, а също така, че до преди година пътят до парка не е бил асфалтиран и туристическите агенции не искали да пращат джиповете си, за да ги запазят здрави. Нямам представа колко е вярно, но за времето прекарано в и около парка видяхме само две австрийски туристки. Наистина е жалко, че повече хора не виждат това, което Бале предлага. За сметка на неясния принос на асфалта от гледна точка на туристическия наплив, сигурното е, че той е довел до проблеми с животните в парка. Три километра от него минават през пълна с животни долина на територията на парка, и съдейки по многото асфалтови бабуни ограничаващи скоростта, това не им се отразява добре. Изненада ни хубавата палатка опъната в края на Диншо близо до пътя. Разбрахме, че спонсорирано от ирландка, от нея денонощно се извършва преброяване на минаващите превозни средства.
Третият ни лагер беше в края на огромно каменно поле, изпълнено с безброй вулканични образувания. Каменни късове стърчащи в небето, високи между един и петнадесет метра. Разкошно място, на което човек може да се отдаде на дълги разходки, провирайки се между скали и храсти, губейки се, откривайки нови неща във всеки момент. Чувствахме се като герой в детска приказка, в създадена специално за нея земя. До къде ще стигнеш зависи само то любопитството ти и желанието да се изгубиш сред лабиринта от изстинала лава. Нещо като галерия с безброй уникални скулптори, а на всичко отгоре и доста диви посетители или направо обитатели. Дълго тичах след две сърни, простете за невежеството, и се наслаждавах на скоковете им от скала на скала. И това неземно място го няма описано в местата, които човек трябва да види в Етиопия, а и в нито един форум с мнения на пътуващи не съм попадал на него. Много странно, но съм далеч от мисълта, че сме единствените, на които е харесало. Най-вероятно просто малко хора го посещават.
За да сменим пейзажа, на следващия ден вървяхме над 20 километра през равно като тепсия плато, намиращо се на 4100 метра над морското равнище. Тук идеята ми да си вземем леки поларени шапки за сън се оказа гениална. Само дето не ги използвахме само за сън. Толкова студ и вятър никога не съм очаквал. За повече удоволствия и двете бяха постоянни, от първия до шестия ни ден, включително ден и нощ. През нощта и през деня температурата не се променяше с повече от десет градуса и рядко надвишаваше толкова. Не съм вярвал, че толкова близко до екватора ще облечем всичките си дрехи и след това ще гледаме да не спираме да ходим, за да ни е топло. Нищо общо със Симиен, където пак бяхме на високо. Това беше една от истинските изненади. Само се усмихвахме и си представяхме колко по-запомнящо се щеше да е преживяването ни, ако и всеки ден ни валеше, в добавка на вятъра и студа. Другата заблуда беше, че щяхме да намерим пътя без водач. Да са живи и здрави парковите служители, които не ни оставиха да тръгнем сами. Не че нещо страшно щеше да се случи при положение, че имахме достатъчно храна, а вода има навсякъде, но нямаше да открием някой места, които не трябваше да изпускаме. Гръмкото „Това е днешния лагер“, не беше нещо, което можехме да съжаляваме, ако пропуснем. В Бале лагер може да е всяко място. Единственият бонус на „лагерите“ е за водачите, които като нашия такъв, не си носят палатка, тъй като на всички без един има или пещера или някоя изоставена сламена къща, в която да се скрият през нощта.
Ако трябва да обобщя какво ще запомня от Бале, то думите са: зеленина, безкрайни простори, диви животни, вулканични образувания, вятър, студ и ходене!
nbsp;
