Каро

До малко преди да се откаже от водачеството ни, Дъста развълнувано ни говореше какво ни предстои в територията на Каро, как всичко там е диво и почти непосещавано от туристи. Обясняваше ни как там никой не ходи, защото се стига само пеша и то с минимум два дни ходене от пътя. Доброто от страна на Дъста, беше, че преди да ни зареже с обяснението, че не правил парите, които си е представял, и че нямал сметка да продължава, все пак ни намери друг водач, с който да изпълним нарисувания от него план. Новият ни водач беше момче от племето Каро, и съвсем случайно точно щял да си ходи от Турми, за да види родителите си в едно от селата, до които ние искахме да стигнем. За това щял да ни взима по-малко пари, нали така и така отивал натам. Не мисля, че който и да е от нас четиримата вярваше на тази измислица, но всички добре се правихме, че вярваме. Водачът ни искаше каквито и да е приходи в сезонът, в който ние бяхме почти единствените туристи от няколко месеца насам, а ние нямахме нищо против да плащаме малко по-малко. И без това се чувствахме доста прецакани от отглеждането на Дъста в продължение на пет дни, в които реално не излезнахме от отъпкания път, по който и сами щяхме да се оправим не по-зле. За ходенето в дивото, обаче нямахме нищо против да си имаме местен водач. Каро са най-малобройното племе в южната част на долина на реката Омо. Хората от това племе живеят в три села на брега на реката. До преди пет-шест години броят им е бил под 1500, но сега вече са около 8000. Както и в цяла Етиопия, населението се умножава със страни темпове. Каро са известни с риболовните си умения. Те са тясно свързани с реката и рибата в нея, от където идва и името им. Кара на местния език означава риба. За да опрости нещата, правителството дори е променило името на племето от Каро на Кара, но това е само на хартия и между държавните служители. Каро са в добри отношения със съседите си от племето хамър и дори бракове между хора от различните племена не са странност. За непросветените като нас хора, единствената разлика, която виждахме между външния вид на двете племена беше в прическите на жените. И двете племена използват едни и същи оцветители за маслото в косите си, но предполагам по-малката надморска височина, и доста по-високата температура, при която живеят Каро, са накарали жените да се придържат към късите прически.

За разлика от нашите очаквания да поемем през храстите, малко след Турми, си взехме високо платен автостоп в полицейска кола, отиваща към първото от трите Каро села. Решихме, че така ще имаме повече време с хората, а ходенето няма къде да избяга. В първото село – Корчо, доста се учудихме от добрия английски на хората, както и на магазина с няколко каси бира и Кола. А ние си мислехме, че сме напълно в дивото. За влизане във всяко едно от селата туристите плащат входна такса. Срещу това не получават почти нищо. Ако старателно се избягват хората в кадър, може би е възможно да се снима без някой да дойде в очакване на заплащане, но това е всичко. Освен, за да се видят поредния вид сламени къщи, на поредното племе, в селата друго няма какво да се прави. Или поне не в сезонът, в който ние бяхме там. През това време на годината, всички хора са на полето, и живеят в малко по-временни къщи от тези селата им. Ние попаднахме във времето за събиране на една от двете годишни реколти соргом. Целите семейства са ангажирани в процесът по събирането му и то целодневно. Децата прекарват времето си върху нещо като вишки разпръснати из полето. От там те имат гледка от високо и лесно виждат огромните ята от малки птички също дошли за реколтата от соргом. Тези птички са враг номер едно и изобщо не се разминават само с виковете н децата. До всяка от вишките има издълбани дупки в земята, от които се вади мокра, лепкава пръст. Всяко от децата гонещи птиците има по една дълга жилава пръчка. Когато ятото започне да се прехранва, в края на тази пръчки се залепя малка топка пръст, след което с камшично движение тя се изстрелва със страхотна скорост към птиците. Докато младежите пазят соргомът, по възрастните го берат и носят към колибите си. В тези колиби, които служат главно за сянка през денят, живее цялото семейство докато продължава събирането на соргомът. Тук са и най-възрастните. Те се грижат да има храна за трудещите се и за бебетата разхвърляни под сянката. Храната е почти изцяло соргом. Супа от соргом, хляб от соргомено брашно, печен соргом, варен соргом. Не знам как не им писва, но и просто друго няма. На тази трапеза беше и първият ни сблъсък с водата на Омо. Тя даваше невероятния шоколадов цвят и гъстота на супата. Неприятното за нас беше, че никак не вървеше да откажем, след като супата изглеждаше гордостта на домакинята. Просто се надявахме поне някои от живеещите в нея организми да са измрели от варенето. За наше съжаление това беше само първия път, когато вкусвахме Омо. Още при тръгването ни, бяхме получили многократни положителни отговори на въпросът ни дали има помпи за вода. Е това, че бяхме убедени, че ги има се дължеше на два факта. Единият е, че чувахме това, което ни се искаше да чуем и вторият е, че когато етиопците не разбират какво ги питаш просто отговарят с да. Докато вървяхме между селата и питахме отново за помпи, стигнахме до безумен разговор с Амукуле. Накратко на въпросът ни има ли помпа, той пак ни казваше ‘да’, но при следващия въпрос – къде е помпата, отговорът беше ‘няма помпи’. И така няколко пъти преди да се откажем. Показа ни само една помпа, която правителството построило за Каро хората, но те отказали да я ползват. Просто традицията на тези хора е да пият от Омо, това била тяхната култура и тази на предците им. За това и други помпи няма. Амукуле ни успокои, че месните хора си имат начин за пречистване на водата, след което тя е напълно годна за пиене. Трудно ни беше да повярваме, имайки предвид, че ако се сипе два пръста от тази вода в чаша, то нейното дъно спира да се вижда. Хубавото за нас беше, че все пак бяхме подготвени със средства за пречистване на вода, но такива, работещи само в бистра вода. За това и опряхме до вълшебната Каро пръчка. Пълна магия. Никаква шега, магия и пак магия. Първото странно беше, че оставена в леген, водата от Омо изобщо не се утаява с часове. Второто, още по-странно нещо беше, че след кратко разбъркване с някакво странно дърво и водата за пет минути ставаше кристално бистра, а всичката мътилка падаше на дъното. Амукуле каза, че този ефект се постига само и единствено с този вид дърво, и по-точно с неговите корени. То не само карало мътилката да се утаи, но и пречиствало водата. На нас ни стигаше само първата част от магията на дървото, за втората се доверявахме на науката, макар че представяйки си, че пием от голяма бавнотечаща река в Африка, и дори вярата ни в науката малко се размътваше. Проблемът бе, че друг избор нямахме. Връщайки се на соргомът, ние за пръв път се срещнахме с това растение в нивите на Каро. Малко ни беше тъпо, че нямаме и идея как се казва на български и къде се отглежда, а всички месни хора го знаеха на английски. Твърдо решени да поправим грешката си, поровихме малко в Интернет и някакси ни олекна. Нашето невежество не се оказа толкова голямо в този случай. Според това, което открихме, малките топченца соргом растат само по тези места на планетата ни, така че нямаше как да очакваме да знаем повече.

Още когато обсъждахме планът на нашия преход, Дъста нарисува на картата три пресичания на реката. Не бяхме виждали Омо, но някакси не си я представяхме малка вадичка. И двамата с Яна не бяхме безкрайно ентусиазирани от тази идея, и дори още тогава си казахме, че ако не ни изглежда достатъчно безопасно просто няма да го правим. Доста след тези ни разговори моментът най-накрая настъпи. Рано сутринта стигнахме до мястото, от където щяхме да се натоварим в лодката. Ако има нещо свързано с племето Каро, за което съм сигурен, че не се е променило много през годините то това са лодките им. Издълбани дървени трупи, леко заострени от двете страни, семпличко, но доказало се през годините. Лодките са дълги 4-5-6 метра, а мястото за пасажерите е толкова широко, колкото дървото позволява. Управляват се с една пръчка. Гребла няма. Това е нещо, което все още ме озадачава, просто не откривам никаква логика. Реката е дълбока. Според хората, които попитах, е дълбока над петнадесет метра, но реално всеки метър над дължината на пръчката им я обезсмисля. Пръчките са дълги не повече от три метра, и с тях се стига до дъното на не повече от метър от брегът. От там нататък, следващите над петдесет метра до другия бряг, пръчката се използва точно като гребло, но тя си е просто пръчка. Докато премине реката, лодката слиза стотина метра по течението. Поради липсата на гребла, единствения начин за придвижване на лодките срещу течението е отбутване с пръчката плътно до брега. Казаха ни, че няма шанс лодката да се обърне, макар и да не разбирам причината за това. Тази, в която се возихме ние, беше от толкова тясно дърво, че освен, че раниците ни нямаха шанс да влезнат до дъното и стърчаха над лодката, разбрахме и, че Каро хората са по-тесни тазове от мен. Не се заклещих за винаги в лодката, но знаех, че няма да изпадна лесно. Не присъстваме на подобна сцена, но тези лодки се използвали за превозване на стадата от кози, когато пашата на единия бряг свърши. Интересно ми беше как ги вкарват вътре, по колко, и как неспокойните животни не обръщат лодката, но за тази сцена май ще трябва да идваме отново. Тези лодки се правят трудно, бавно и с много любов, и веднъж готови те направо стават част от семейството. Ако случайно някой иска да си купи лодка, процедурата не се различава много от даването на момиче за женене. Цената в крави и за двете е еднаква, а и новият собственик или жених, трябва да е достоен за да си тръгне, с което и да е от двете, независимо, че е способен да си плати. И лодката и момичетата нямат глас при взимането на това решение.

Както повечето племена в региона, и Каро не са били земеделци. Преживявали са от отглеждания от тях добитък, но за разлика от повечето други племена Каро разчитат и много на риболова и са известни като отлични рибари. Много ни се искаше да погледаме как се лови риба с приспособлението им приличащо на копие. До някаква степен си представяхме да отидем на реката и да наблюдаваме хората, но те всички бяха заети със събиране на реколтата си от соргом. За да задоволи нашето желание, водачът ни Амукуле, сам реши да ни направи представление. То се разиграваше на заблатена поляна, на поне двеста-триста мера от реката. Обясниха ни, че през дъждовния сезон реката наводнява околните ниви, но сега беше останала вода само на въпросната поляна. Амукуле взе странно приспособление за риболов от близката къща и смело заджапа из блатото. Странното нещо беше съставено от пръчка, метално острие с контра и въженце. Металното острие, което е тънко колкото молив, влиза в дупка в единия край на пръчката и е завързано с дългото около метър въженце за нея. Копието се засилва напосоки в блатото почти хоризонтално и на малка дълбочина. Ако някоя риба бъде улучена, металното острие остава в нея, но все пак завързано за пръчката. Уловката тук е в гъстата трева и плътната покривка от водни растения по повърхността. Тоест нищо не се вижда. Дали хвърлят пръчката в напълно случайни посоки и всичко е късмет или виждат някакво размърдване във водата не знам. И в двата случая ми изглежда като чист късмет ако не чиста магия. За под половин час Амукуле извади три риби. Хрумна ни, че може водата толкова да се е изпарила, че всичката риба от до скоро наводнените ниви да е пренаселила въпросното блато и хората да минават и с лекота да си боцват по няколко за вечеря. Но дори и така пак ми изглеждаше като магия.

Докато се разхождахме из нивите, няколко пъти ми направи впечатление, че хората ми се оплакват от някакви болешки. На Амукуле обаче изобщо не му се занимаваше с превеждане и за известно време тези оплаквания бяха чиста наша хипотеза. Едно от децата се оказа по-настоятелно и все пак разбрахме, че иска лекарства за болните си сестричета. Нито имахме идея какво им е, нито разбираме каквото и да е от това, но детето изпроси два аналгина, показвайки ни, че ги боли глава. Това отприщи неочакван поток от „болни“ хора. Всеки искаше лекарства за каквото му хрумне. Въпреки, че съм сигурен, че на повечето им нямаше нищо, бяхме учудени, че не си прибираха получените лекарства, а ги изпиваха на момента. Подобни случаи имахме и в следващите села. Хората тук просто приемат всички туристи за лекари. Странното е, че аптеки има. Не в техните села, но има много пътуващи до места с аптеки. И лекарствата в тях са в изобилие и са безкрайно евтини. Защо никой от близките им не им носи нямам идея. Попитахме Амукуле как така хората са толкова свикнали с туристи, при положение, че на теория това бяха от доста забутаните села. Отговорът съдържаше информация, която предния ни водач ни беше спестил. До преди няколко години точно през тези села е минавал основния поток от туристи и така докато пътя тотално се е скапал и агенциите са измислили други маршрути. От цялата тази история се сблъскахме само с един голям филмов екип немци и един мисионер. Докато се радвахме на тишийната и спокойствието пред палатката ни, разпъната в двора на къщата на семейството на Амукуле, изведнъж от не далече започнахме да чуваме странни викове. Изобщо не ми беше удобно да питаме дали сме прави, но колкото и да не ни се вярваше и двамата чувахме крясъците „Алелуя“. Дълго време отбягвахме темата, но в последствие разбрахме, че става дума за мисионер, католик, и неговите последователи, които огласят племенното село всяка вечер. Това беше последното място, на което очаквахме да видим проповедници. Изобщо не ни се връзваше с нищо, но не бяхме единствените, които мислехме така. Цялото семейство на Амукуле не подкрепяше инициативата, но си мълчаха за да не ни обидят, в случай, че и ние сме дошли с такива цели. А виковете продължаваха да огласят селото. Просто си представям Каро мъж, със традиционния си Каро външен вид и един Калашник през рамо, как се дере да вика „Алелуя“.

Турми

Турми, Етиопия

 
Турми е почти най-отдалеченото от селата намиращи се на единствения път в южната долина на Омо, проходим и през дъждовния сезон. Може би за това и хората бяха най-малко променени от модерната цивилизация. Или поне така изглеждат на външен вид. Почти няма тениски и пластмасови боклуци. Колкото по-дълбоко влизахме толкова по-истинско ставаше. И така мислехме до момента, в който едно след друго младите момичета започваха да ни заговарят на чуден английски. И то не толкова за да ни питат кои сме, от къде сме, а за да ни кажат, колко пари ще ни струват снимките им, и че нямат нищо против да правим този бизнес.

Галерия – тук

История – тук

Турми

Турми за нас беше не само селото с пореден пазар и нови хора, но и мястото, от което най-накрая щяхме да започнем нашето приключение в дивото. Но преди него имахме странния късмет да попаднем в Турми точно на пазарния ден, а имахме и времето, тъй като така и така седяхме и чакахме транспорт до мястото, от където щяхме да започнем пешеходенето. Предполагам ако се бяхме опитвали да нацелим трите най-интересни пазара в страната, в последователността с най-малко изчакване между тях, нямаше да се справим по-добре. В Турми на пазар се събират основно хора от племената Хамър и Каро. За нас беше последна среща с хамърите и запознанство с предстоящите ни Kаро домакини.

Турми е почти най-отдалеченото от селата намиращи се на единствения път в южната долина на Омо, проходим и през дъждовния сезон. Може би за това и хората бяха най-малко променени от модерната цивилизация. Или поне така изглеждат на външен вид. Почти няма тениски и пластмасови боклуци. Колкото по-дълбоко влизахме толкова по-истинско ставаше. И така мислехме до момента, в който едно след друго младите момичета започваха да ни заговарят на чуден английски. И то не толкова за да ни питат кои сме, от къде сме, а за да ни кажат, колко пари ще ни струват снимките им, и че нямат нищо против да правим този бизнес. Нещо повече, което заподозряхме е, че не само нямат нищо против, а направо това е идеята, с която са дошли на пазара и са се пременили по най-правилния за снимки начин. Така че в Турми на пазара се заражда нов бизнес. Като цяло никога досега в живота си не бях плащал за снимки, но тук без това е почти невъзможно. Как се е стигнало до това, че всеки е съгласен да го снимаш срещу почти твърдо фиксирана за всяко племе сума не знам. Водачите ни казаха, че само туристите са виновни, защото давали на хората пари без те изобщо да го искат, а сега всички са свикнали да получават. Това е една теория. Това, което ние виждахме беше, че дори и някой да не иска нищо освен усмивка след снимката си, винаги се намират хора, които да му кажат искай пари, искай много пари, и дори те да ги искат от негово име. Гадна работа, молиш някой за снимка, и след това не знаеш как да постъпиш, човека стои срещу теб и нищо не казва. Единия вариант е директно да извадиш пари и да му ги подадеш, но за мен поне това винаги ми изглежда като някаква обида, нещо като ето ти тези стотинки, снимах те, прекрасно, чао. Нещо като автомат за паркиране, пускаш едни пари в него и изчезваш. Другия вариант е просто да благодариш и да си тръгнеш, рискувайки да си в гадната ситуация някой да те годни и вика след теб за въпросните стотинки. Като цяло мисля, че всичко е едно унижение на хората, които се чувстват като някакви извънземни или животни в зоопарк, и техните снимки ще бъдат отнесени като трофеи. Дано те да не мислят така. Още по-неприятно, е когато някой далеч не толкова интересен за туристът субект иска да бъде заснет и си казва цената, а ти просто не искаш да го снимаш. Или дори още по гадното за мен усещане да помолиш някой, от група хора за снимка и изведнъж всеки от групата да каже снимай и мене. Ако съм сигурен, че всичко е само за пари нямаше да се колебая и секунда да избирам на кой да ги давам, но като си представя, че отказвайки им, директно казвам на хората, че изобщо не са ми интересни и не заслужават да си вдигна обектива за тях и емоциите в мен са неприятни.

Решението на всички тези проблеми намерихме в седенето на едно място и снимане от далече, използвайки всички хватки, които измислим за да изглежда, че снимаме нещо съвсем съвсем друго. Особено като се задържим някъде повече и хората свикнат с новите индивиди и всичко става лесно. Аз си щракам и никой не ми обръща внимание. По-трудно е, но определено си спестявам неприятните мисли и изживявания. От време на време някоя леля ме разконспирира и бивам пропъден с крясъци и летящи предмети, но това е малкото зло. Един нещастен от цялата ситуация американец дори ми направи забележка, че мамя хората с дългия си обектив и, че той знае какво правя. После каза, че просто завижда и съжалява, че е тръгнал с половината си техника. Може би е наистина малко като зоопарк, в който гледаш нещо, за което нищо не знаеш и те мързи дори да прочетеш табелката, но донякъде разбирам защо се шири мнението, че ако човек няма време за повече, то поне трябва да види пазарите на племената. На пазарите са всички, можеш да седиш почти незабелязано и да ги разглеждаш с увиснало чене, а и снимането е най-лесно и почти без пари. И акцентът дори не е в това, че се спестяват някакви пари, а в това, че хората са естествени, карат се, смеят се, блеят някъде и това е коренно различно от паметниците, в които мигновено се превръщат щом се разберете за снимка и видят апарата срещу тях.

Гледайки и изучавайки хората от племето забелязахме странни белези по телата на момчета и момичета, на мъже и жени. Първото, което ни хрумна, разбира се беше прескачането на бикове и последствията от него, но белезите бяха малки и на странни места. Попитахме Дъста, нашия водач, и той напълно ни застреля, като равнодушно каза, че момчето, за което питаме очевидно е било болнаво и за това са всичките белези от нарязване. То си е чисто нарязване, защото белезите бяха във всякакви посоки, като очевидно пускането на кръв от краката, ръцете и гърбът не е свършило нужната работа и се е наложило да се стигне и до лицето. Тук се сетих за обмяната на опит между мен и други пациенти, претърпели коленни операции, за това, кое от няколкото налични лекарства ще отстрани най-ефикасно белезите ни. При хамърите, белезите не са изобщо критерии за красота, ако изобщо красотата е критерии при изборът на партньор. Гледайки хората на пазара бързо се научихме да различаваме произходът на белезите им, и все едно здравните им картони бяха написани върху телата им.

Пиейки бира в една от местните кръчми се замислихме върху нещо, което се оказа, че е направило впечатление и на мен и на Яна по отделно. Всички кръчми, магазини, хотели и изобщо всичкия бизнес беше в ръцете на хора от северна Етиопия. Няма дори и едно заведение, в което гордия собственик да е хамър, пък било то и без гривните, прическата и полата. Отговорът на тази загадка с оказа в номадската природа на племената. Хамърите основно се изхранват от развъждането на добитък. Когато пашата за стадото свърши на някое място, цялото семейство с все къщата се мести към следващото находище на свежа трева. Тяхната култура не ги свързва с обитаването на конкретно място за дълго време, макар и за жените и малките деца да се строят по-солидни и непреместваеми къщи. За това никой хамър не си представя отварянето на магазин и дългия живот в къщата до него. Странно или не, в Кай Афер, Димека и Турми не живеят никакви представители на племената, с които се свързва южната долина на Омо. Но пък номадската култура на всички тези племена им позволява без никакво притеснение да пият до късни нощи в кръчмите в тези села. На хората от племената не им трябва хотел или подслон. Ако е прекалено тъмно, за да се връщат към селото им, те без притеснение спят на пода на кръчмата или просто в първите храсти на път за домът. Единственото нещо, с което всеки мъж хамър не се разделя, е малкото столче-възглавница. То си има дръжка от кожа или метал и е навсякъде с тях. Жените също имат столчета-възглавници, но те си стоят в къщата им. Дървените произведения на изкуството са наистина удобни за седене, и тъй като тези хора седят без работа през повечето време, столчетата са си необходимост. Как точно успяват да спят на тях не знам, аз си искам мека възглавница и дървения стол не ме примамва за тази работа. За хамърките и техните намазани с масло и прах с тухлен цвят коси е малко по-обяснимо защо биха спали на въпросното дърво. Всяко племе си има свой дизайн на столчетата и за мъже и за жени. Ако на север не открихме нищо уникално в бита на хората, то такива столчета не бяхме и подозирали, че съществуват.

Чудейки се как северняците се превзели целите села, разбрахме, че всъщност те нищо не се превземали. Всички тези села са изкуствено създадени от правителството, чиято идея е да цивилизова племената, да построи нови сгради, в които да разположи администрацията си, да построи училища, здравни центрове и прочие и да се опита да накара хората да живеят около тях. Това, което са постигнали е събирането на всички хора от околностите веднъж седмично за пазара. Те все още са си номади, но са харесали пиенето на бира и китайските дрехи предлагани им от новата действителност. И северняците и племената са щастливи от ежеседмичния алъш вериш. Племената все още продават това, с което разполагат – мед, мляко, масло и добитък. Разликата с близкото минало е, за какво използват парите от печалбата си. Преди ценни за тях са били мънистата, гривните, солта, а сега са тениските, батериите и фенерчетата, мобилните телефони и най-вече бирата. Мъниста, гривни и други украшения все още се продават и то не малко. Единствената разлика е в това кой ги купува. Огромните и многобройни сергии, заплашващи да превземат целия пазар са насочени изцяло към жадните за сувенири туристи. Малко е странно когато продаващата хамърка те посрещне с добър английски и почне да се пазари с теб, но това са правилата на модерния свят.


Прескачане на бикове

Прескачане на бикове, Етиопия

 
Ритуалът с прескачане на бикове е се организира за всяко младо момче от племето Хамар, за което е решено, че е настъпил моментът да стане мъж. Причините за това решение може да са много – възрастта му,  това че се е наложило да стане глава на семейството или просто амбицията на баща му, както беше случая с церемонията на дванадесет годишното момче, на която ние присъствахме. Сезонът, в който се организират тези прескачания, е свързан със събирането на реколтата, тъй като това е периодът, в който има най-много храна и момчетата имат повече сила. За още повече сила дни наред преди важното събитие се пие и смес от мляко и кръв от крава, но на това ние не станахме свидетели. В ритуала, продължаващ цял ден, момчето участва само за броени минути. Основна роля имат жените, близки на семейството му.

Галерия – тук

История – тук

Прескачане на бикове

Цялата етиопска нация е приела, че ходенето е основния, а до скоро и единствения начин за придвижване в страната. Голяма част от асфалтираните пътища, по които имаме щастието да летим с цели 70 километра в час, са на не повече от една-две години. Преди тях, особено в по-затънтените райони, транспортът е бил изключително рядко явление и на места се е свеждал само до камиони ISUZU, доставящи провизии. Причината е, че по старите пътища се е пътувало невероятно бавно, и че дори и здравите тойоти и исузо машини не са издържали дълго. Това важи с изключителна сила за южната част на долината на реката Омо. И в момента тук пътят е един и свързва само най-големите четири-пет села. Навсякъде другаде се стига пеша или със собствен високопроходим транспорт. Това е накарало хората да свикнат да ходят на разстояния от двадесет-тридесет километра без въобще да намират това за нещо необикновено. Освен това често им се налага да пренасят на тези разстояния и стоката, която са произвели, натоварвайки се с чували, тежащи доста повече от нашите раници. За нас все още е забавно като чуем, че до някъде се стига за три часа, а като попитаме за километрите да чуваме двадесет и два-три-пет километра. Не знам дали наистина ги взимат за толкова. Така и не можем да вървим с никой от тях, за да проверим. Определено се възхищавам на хората, които всяка седмица изминават сутрин и вечер по над двадесет километра, за да стигнат до пазара. Към мястото, на което щяхме да гледаме прескачането на бикове вървяхме точно с такива хора, защото нито ние, нито водачът ни знаеше къде точно отиваме.

Пристигнахме преди здрачаване, за радост на нашия водач, който както и всички етиопци се притесняваше от ходене по тъмно. Намерихме си чудна поляна за спане, но колкото и да се чувствахме вкъщи, ни казаха, че не трябва да снимаме нито селото, нито хора, преди да получим позволение от местния вожд. Лошото беше, че това позволение се очакваше чак на следващия ден, когато така и така щяхме да си платим за удоволствието да наблюдаваме и снимаме ритуала. Ако искахме да снимаме и вечерта, трябваше да си платим и такса за вход в селото. Без да я плащаме можехме само да спим, да се разхождаме и да общуваме с хората. Понякога тези забрани са много приятни, защото успяват да отклонят вниманието ни от търсенето на интересен кадър. Като цяло тук всичко се плаща. За наше огромно учудване не само чужденците си плащат. Те просто плащат всичко в поне петорен размер. Всяка помощ се заплаща и от местните хора. Да ти помогнат за спукана гума, да ти помогнат, ако си закъсал с колата в калта, да ти качат багажа на рейса, дори да пресечеш река, придошла от дъжда – всичко това се прави срещу пари.

Казаха ни, че тържеството ще е голямо. На фона на малкото село не можехме да си представим как ще стане това, но нашият водач ни каза, че ще се съберат роднини и приятели на семейството на момчето от всички околни села. Водачът ни си легна малко след като се стъмни, докато ние тепърва се приготвяхме за вечеря около огъня. Докато споделяхме впечатленията си от изминалия ден, от далечината започнахме да чуваме мелодията на звънци и песни. Звуците идваха от много различни посоки. Тъмнината беше непрогледна и само можехме да гадаем какво се случва. Една след друга на метри от нас преминаха няколко групи от жени, които с викове и песни се насочваха към къщата на момчето, което щеше да става мъж. Там празненството се разрастваше. Песни, викове и танци огласиха цялата долина. Не искахме да се натрапваме и да отклоняваме вниманието на празнуващите, молейки ги да седнем при тях. За това решихме, че единствено можем да съпреживяваме тяхното веселие, седящи на метри от къщата, невидими в тъмнината на нощта. Не разбрахме до колко късно са продължили танците, но не бих се учудил, ако не са спирали през цялата нощ,, защото ние заспахме и се събудихме с тях.

На сутринта ни казаха, че спокойно може да се приближим до къщата и да гледаме случващото се. Разрешение за снимане още нямахме, защото вождът не беше решил още каква да е таксата. Всички се подготвяха за важния ден. Целият ритуал се прави само за едно момче, не както ние си мислехме, че няколко момчета ще тестват силите си. Сезонът, в който се организират тези прескачания, е свързан със събирането на реколтата, тъй като това е периодът, в който има най-много храна и момчетата имат повече сила. За още повече сила дни наред преди важното събитие се пие и смес от мляко и кръв от крава, но на това ние не станахме свидетели. В ритуала, продължаващ цял ден, момчето участва само за броени минути. Основна роля имат жените, близки на семейството му. Това са същите жени, които пеят и танцуват още от предната вечер. Казаха ни, че песните са за надъхване и окуражаване на момчето и на самите тях. Танците продължават до след обяд. Жените са облечени в традиционните кожи от кози, накичени с множество мъниста. Всички семейни бижута са на показ. По-възрастните имат големи стоманени звънци, завързани за гривни на краката им. Подскачането и звукът от тях са непрестанни, а раните и синините от тежките музикални инструменти се преодоляват само със състоянието, в което се докарват с песни и викове. Това е нужно и за предстоящото им изпитание. В този ден младите момичета от рода на момчето имат уникалния и рядък шанс да бъдат зверски набити с тънки жилави пръчки и то по собствено желание. Независимо дали момичетата са облечени в тениски или с кожи, в ранния следобед всички се подготвят за това, оголвайки гърбовете си. От една страна, молейки да бъдат бити колкото може по-силно, те изразяват подкрепата си и съпричастността си с героя на деня, а от друга – това е шанс за тях да успеят в живота си. Всяко момиче само събира и подготвя снопчето с пръчки, с които да бъде удряно. Всяка пръчка се използва само веднъж и за това е внимателно подбрана. Наградата от ударите с тънките жилави пръчки по голата кожа на гърба са множество рани, за които момичетата копнеят. Колкото повече рани и колкото повече и по-жестоки са белезите от тях, толкова по-силно е едно момиче в очите на момчетата, търсещи си съпруга. Белезите са символ на сила и издръжливост у момичетата, символ на надеждна съпруга. Тези белези се получават само в дните, в които някой техен роднина ще става мъж. За по-хубави белези, понякога раните не се оставят да зарастват и дори се замърсяват нарочно.

Сред важните гости и участници в ритуала са и младите момчета от околните села. Тяхната роля е да дадат всичко от себе си, за да направят така желаните белези на момичетата. Надъхани и подготвени момчетата се отправят към събитието, но преди да се появят има кратка игра. Те трябва да бъдат намерени от групата момичета. След като ги открият в шубрака, момичетата започват да ги обиждат и да засягат мъжкото им достойнство. Целта е да ги накарат да бъдат наистина жестоки с тях. Докато момичетата ги дразнят, момчетата слагат последните щрихи във външния си вид. Различни по цвят смлени камъни се използват за бои, а художниците са самите момчета. Когато шарките са готови се стига и до кървавата част. Подскачайки, викайки и дразнейки ги, момичетата нахъсват своите биячи. Когато момчето се съгласи да понашляпа момичето, то му подава своя сноп с пръчки, от които момчето започва да избира. Момичето разперва ръце в готовност за удара и не спирайки да подскача, гледа настойчиво в очите младежа срещу нея. Ако момчето е благосклонно, то дарява дамата с няколко удара с различни пръчки, а благодарността за тях се изказва с поклон на момичето след всеки от тях. След няколко секунди за опомняне от болката, момичето си избира друг бияч. Кръвта, която не вярвахме, че наистина ще се лее, определено не беше заблуда. Момчето, което ще скача, гледа и се надъхва от саможертвата на роднините си. Тук има и малко уловка за него. Момчето просто не трябва да се проваля в преодоляването на препятствието. Ако това случайно стане, саможертвата е била напразна и същите тези бити момичета взимат пръчките и причиняват не по-малко страдание, но и срам на момчето. Тази мисъл сигурно определено го води към успеха.

След няколкочасовия бой с една-две паузи за местна бира, всички дружно сядат да хапнат и пийнат в очакване на най-съществения момент. На близката поляна вече са докарани биковете, които ще бъдат прескачани. Много се чудих как точно ще ги накарат да седят на едно място, докато някой тича по гърбовете им, но това се оказа лесно осъществимо с груба сила и държане за опашките и рогата им. Петнадесетината говеда и всички зяпачи бързо се строиха на поляната. В нашия случай главният герой беше момченце на не повече от петнадесет години. Макар и да беше доста малък, баща му беше решил, че е време да става мъж. Причината била, че баща му е възрастен и искал да види поне най-големия си син как става мъж, въпреки че той определено не беше готов за изпитанието. Никой не беше учуден, когато малкото момче, дори и след засилката си, не успя да се качи на гърба на първия бик. Развълнуваната тълпа бързо се намеси и му помогна. Претичването мина успешно, но приземяването от високо не беше без травми. Момчето удари жестоко коляното си, но нямаше никакъв избор. Прескачането трябва да се повтори пет пъти, отказване няма. С малко помощ и много подкрепа от всички, момчето успя да изпълни ритуала и да избегне боя и срама.

Преживяването беше незабравимо за всички, но след дълги размишления с Яна стигнахме до извода, че трябва да забранят на нас туристите да се намесваме в културата и ритуалите на племето. Ние се опитвахме да останем незабележими, да стоим назад и да снимаме само ако имаме възможност, а не да пречим на хората, бутайки си между тях и отклонявайки вниманието им. Но другите туристи нямаха тази цел. Те си бяха платили, предполагам доста повече от нас, и искаха да получат своето. Груба и грозна работа, дори и ние не бяхме за там. Хората се притесняват, гледат ни, разсейват се. Има спорове за пари, за снимки. Всички са недоволни, че ще бъдат снимани, без да им се плаща директно на тях, и възникващите скандали се решават само с помощта на вожда на селото, който е взел парите. Той убеждава хората, че ще получат ядене и пиене срещу техните снимки. Водачите обясняват на туристите, че винаги става това и не трябва да се притесняват. Да, нищо страшно няма за нас в цялата работа, но е малко напрягащо да гледаш разгневени заради тебе хора. Но това не е най-важното. Проблемът е, че това измества фокуса на самите участници от събитието. И за съжаление този скандал не става само веднаж . Всяка нова група гости прави същия проблем и хората от племето очакват същите обещания, но докато ги получат има много нерви и всичко просто спира. Отначало се притеснявахме да не би всичко да е направено само заради нас зяпачите, а в края на деня си мислехме, че ако беше така щеше да е най-правилно. Леко грозна гледка е да видиш белите туристи, разплути до големите си джипове, с които са дошли почти до мястото за танци, гледащи отегчено и раздаващи чипс и напитки от хладилните чанти, донесени от водачите им. А още по-лошо е да гледаш хора с вековна традиция да се борят с отварянето на пакетче чипс и да се чудят какво е това, което слагат в устите си. През това време туристите недоволстват и правят скандали на водачите си, защо им губят времето да чакат момичетата да открия биячите си и защо всичко не става по-бързо. Това напрежение се усеща от всички. Като цяло не бяхме за там, но присъствахме на нещо, което никога няма да забравим. А момченцето, което претича по гърбовете на биковете го очакваше сватба след няколко седмици. Сватбата при хамърите е тихо и маловажно събитие, свързано най-вече с прехвърляне на крави от стадото на бащата на момчето към това на бащата на момичето. Мисля, че само на това малко момче не му беше до нас и не можахме да му развалим деня. То нито беше дорасло, нито с нетърпение очакваше да се докаже като голям мъж – просто изпълняваше поредното желание на баща си.


 

Димека

Димека, Етиопия

 
Незнайно защо, но си представяхме Димека като село с пет – шест къщи и нищо повече. Най-вероятно защото знаехме, че до там рейс няма, а единственият начин да се стигне е с някой ISUZU камион, отиващ на там. За наше голямо учудване това не беше съвсем така. Селото е център на територията на племето Хамер и съответно там са няколкото административни бараки, няколкото магазина и дори няколко хотелчета.

Галерия – тук

История – тук

Димека

Незнайно защо, но си представяхме Димека като село с пет – шест къщи и нищо повече. Най-вероятно защото знаехме, че до там рейс няма, а единственият начин да се стигне е с някой ISUZU камион, отиващ на там. За наше голямо учудване това не беше съвсем така. Селото е център на територията на племето Хамер и съответно там са няколкото административни бараки, няколкото магазина и дори няколко хотелчета. Още по пътя водачът ни Дъста започна да разказва за племето, което щяхме да видим. За Кай Афер единствено разбрахме, че сме видели хора от племената Банна и Цемай, но нито научихме нещо за тях, нито дори разбрахме как да ги различаваме. Решихме да поправим грешката си и почнахме да разпитваме.

Планът беше да преспим една нощ в Димека и на сутринта да тръгнем към територията на Каро, минавайки и преспивайки в Хамер селища. Е плановете са за това да се променят. Едно от нещата, които научихме за племето Хамер, още преди да сме ги видели, беше, че всички момчета от племето изпълняват специален ритуал преди да могат да се оженят или по-точно разделящ мъжете от момчетата. Съвсем накратко – бъдещият мъж трябва да успее да претича по гърбовете на наредени един до друг десетина-петнадесет бика. Всички останали подробности за цялата суматоха по натам. И точно този ритуал промени тотално плановете ни. Не вярвахме да имаме шанс да видим подобно нещо, без да се налага да чакаме с дни за него. Но късметът си е късмет. След доста разпитване на познати в Димека, Дъста пристигна при нас с интригуващи новини. Прескачане на бикове ще има! И то само след два дни. Трябваше да решим дали да изчакаме или да продължим по плана си. Решихме, че това се вижда веднъж в живота и че късметът не трябва да се изпуска. Така имахме два дни за уплътняване и се насочихме към близко Хамер село, в което трябваше да получим сто процентово потвърждение, че церемонията ще се състои и да разберем точното място. Това съмнение и потвърждаване изобщо не звучаха добре, но вече се бяхме хванали на хорото.

Селото, в което попаднахме, беше съвсем автентично и забравено от модерния свят. Опънахме си палатката пред една от всичките десет къщи и тръгнахме към евентуалното място, на което трябваше да е прескачането на бикове на следващия ден. За наше разочарование, единственото, което се потвърди когато стигнахме до следващото село, беше, че там нищо няма да има и хората дори не са чували някъде в околността нещо да се очаква да се случи. Малко започнахме да се съмняваме до колко просто не си губим времето, но каква загуба на време пък беше допира ни до хората от селото? Бяхме поканени на кафе в една от къщите и всичко, което бяхме научили за хамерите започна да се онагледява. Къщите им са направени от пръчки забити в кръг, по-дебели дървета за под на втория етаж и сламени покриви. Тук зима няма и понятието за изолиране от атмосферните условия не съществува. Стената дори не е измазана с кал, както бяхме виждали да правят другаде. Бонуса от това е проветрение и гледка на вън. В къщите има постоянно запален огън, опушващ всичко, и едно глинено гърне, в което се готви всичко. Когато не се прави храна, в гърнето постоянно има отвара от кафе. Въпреки, че Етиопия е световно известна с кафето си, тези хора го консумират по странен начин. Вари се нещо като чай от обелките на кафените зърна. Течността няма почти никакъв вкус на кафе и се пие постоянно и в големи количества. Всичко в къщите се сервира в половинки от кратунки. Не си мислете, че те се мият между различните блюда. Интересни са поставките им. Тъй като във високия под метър първи етаж столове и маси разбира се няма, всички седят на земята. В повечето случаи за постелки се използват прекрасно опънати кожи от крави, но по-големите щастливци могат да предложат на важните гости и кожа от кудо, застреляно в някой национален парк. Сервирането на земята в обли кратунки не е лесна работа, освен ако човек не иска постоянно да я държи в ръце. Така е на пръв поглед. Докато гледахме умно ни подхвърлиха навити на кръгче тънки пръчици. Това е единият вид поставки за кратунки, другият са дупките в пода – просто гениално. Вторият етаж се ползва главно като склад, но има и място за спане на някои от многото им деца. Всяка жена си има къща. Не казвам всеки мъж, защото хамерите имат по няколко жени. Броят им зависи единствено от богатството, което мъжът притежава. И колкото и да е странно, те са богати хора. Макар и да нямат пари в банки или под дюшека, богатството им пасе на поляните. Съвсем нормално е един Хамер да има няколко стотин крави и хиляди кози. Многото му деца ги пасат. Точния брой на добитъка е неясен, защото се вярва, че ако ги преброят, кравите ще измрат. Подобно е положението и с възрастта им. Никой хамер не знае на колко години е. Това не се брои. При въпроса ни на колко години е домакинът ни, получихме отговор, че е роден през дъждовния сезон. Толкова. Затова и можехме само да гадаем за възрастта на, поне на пръв поглед, двойно по-младите му жени.

Освен много жени и много добитък, всеки уважаващ себе си Хамер има и калашников. Дали наистина, за да охранява стадото си, дали за респект, или просто защото ги има за продан, но всеки си има по един. Патроните макар и да разбрахме, че са поскъпнали доста за последните години, са налични в добри количества и са подредени в множество джобчета на кожения колан. За наш ужас със заредени калашници се разхождат хлапета на по десет-петнадесет години, пасящи добитъка. Оръжията гордо висят и в дървените им колиби, в които си играят множество деца. Пълна идилия. Лъковете, стрелите и ножовете са отживелица.

За разлика от мъжете, които трябва да прескачат бикове, за жените има съвсем други критерии, определящи готовността им за брак. При тях важна е опитността им в леглото. Преди да се омъжи, едно момиче трябва да натрупа колкото може повече опит и то с колкото може повече партньори. Ако момиче не е било с много мъже, камоли с николко, се счита, че то не е харесвано и за това е останало само и съответно никой не иска да се ожени за него. На фона на тази традиция, след сватбата момичето трябва да се пречисти от предишния си живот. Това става чрез пълна изолация в продължение на четиридесет дни, през които момичето е затворено на втория етаж на колибата на майка си. Излиза единствено по тъмно, а само майка й я вижда и храни. След този период тя заживява със съпругът си.

Макар и да не разбрахме как да познаваме реда на втората, третата и четвъртата жена, първата е съвсем ясно различима. Всички женени жени имат дебели стоманени огърлици, специално направени от ковач и поставени веднъж за винаги на вратовете им. Всяка първа съпруга има и една отличаваща я от другите огърлица, която поне на мен ми напомня като форма на заключалка за колело, само дето е доста по масивна и тежка. И тя също не се сваля.

По традиция всички жени имат едни и същи прически, добиващи вида си след обилно мазане с масло, разбъркано с прах от червен камък. Колкото повече масло се използва, толкова по-заможна е жената. По-интересното е, че тези прически стоят непокътнати между половин и една година! През този период косата не се мие, а само се добавя масло. Това определя и червено-кафявия цвят на тениските, които в днешно време са доста на мода. Мазната червено-кафява течност се стича по вратовете им и попива дълбоко в тениските. Това поне малко убива ярките цветове на китайските им придобивки и ги кара да изглеждат малко по в тон с останалата картинка. За сметка на това полите им са все още направени от две кожи от кози с много маниста – една отпред и една отзад, вързани като престилки. Броят на манистата също е показател за състоянието на дамата. Мънистата са основен елемент в традиционното им облекло. От тях се правят гривни за крака, ръце, китки, правят се гердани и украшения за коса. Гривните на ръцете и краката се поставят на младите момичета, стягат се и размерът им не се променя изобщо с напредването на възрастта. Някой жени се оплакваха с жестове, че малко им стягат, но красотата е на първо място. За украшения на главите им се използват всякакви предмети от съвременния свят. Китайските шнолки и фиби, които са залели пазара, могат да бъдат видени и на мъже и на жени. Най-важно е да са шарени и да са подредени по оригинален начин. Използват се безопасни игли, медна тел с цветна изолация, метални каишки от часовници и каквото друго има. Това, което ни разби, беше мъж с обеца, направена от пет медни жички, всяка от които на отделна дупка на ухото, а за капак на всичко, на тях висеше пластмасово парче от фоно карта.

Всичко това успяхме да видим в по-голям детайл, след като искахме или не, имахме половин ден за пазарния ден в Димека. Не че ни трябваше водач за да гледаме пазари, но прескачането на бикове беше точно след пазарния ден и тъй като беше само на двадесет километра, както Дъста каза, имахме половината ден, за да се мотаме из пазара. Другите четири часа за бързо ходене.

 



 

 

Кай Афар

Кай Афер, Етиопия

 
Кай Афар е малко село на главния път за Джинка – столицата на областта Южно Омо, което два пъти седмично се изпълва с хора идващи на пазар. Това е идеалното място за срещи с племето Бана. Докато се лашкахме в рейса в очакване на най-интересните ни преживявания в Етиопия, Яна, която седеше до прозореца, започна да издава странни възторжени звуци и да ме дърпа за ръка. И двамата не можехме да повярваме, че пастирите вървящи със стадата си по главния път са едно към едно със снимките, които сме гледали във фото албумите за хората от Африка. Беше невероятно странно и приятно усещане. Тези хора бяха на една ръка разстояние от нас, а сякаш само ние ги забелязвахме.

Галерия – тук

История – тук

Кай Афар<

Колкото и много да са хората в Етиопия и колкото и да са навсякъде, почти никой от тях не пропуска да заговори минаващи покрай него чуждоземци. В повечето случаи просто ни подвикват някоя друга гласна буква, любимата им дума ‘фаранджи’, или ‘you, you, you’ до безкрайност. Виковете идват от всякъде – от паркирали коли, от движещи се коли, от спящи на улицата, от заведения. Доста пъти са стряскащи, ако си се замислил или заговорил нещо. Чудим се ще спре ли някога да ни дразни постоянния въпрос, задаван с по-скоро настойчив от колкото любопитен тон – „Where are you go?“. И се чудя как може в толкова огромна страна във всички училища да не им обяснят поне как да го задават правилно. От чисто възпитание се опитваме да бъдем любезни и поне да се усмихваме и кимаме на хората, когато ни попитат нещо различно или просто подвикват „welcome“. Доста е трудно, толкова не съм се усмихвал и кимал през целия си живот. А те пък се обиждат, ако вървейки до теб и питайки те всички въпроси, на които си дал милион пъти отговор, вземеш, че просто продължаваш да вървиш, правейки се, че до теб няма никой. И дори някой казват – ама защо не искаш да си говориш с мен? Нямам никаква идея как да им обясня, че те са поне стотния човек за деня, който иска чрез прост безсмислен разговор накрая да ми продаде нещо или да поиска пари и за това просто нямам сили да общувам и с него.

В този ред на мисли, докато се разхождахме из Консо, ни заговори поредния младеж. Нямам представа какво точно ме беше ударило по главата, че реших да му обърна внимание, но разговорът ни тръгна в интересна посока. Очевидно момчето си беше направило домашното, беше ни видяло по-рано с раници, апарати и ни беше преценил набързо. Тъй като Консо е на пътя на всички, отиващи към долината на Омо, не беше трудно да се досети, че и ние сме се запътили натам. Интересното беше накъде подхвана разговора. Каза, че се занимава изцяло с туристи, ходещи пеша с раници, прави го от години и може да ни направи колкото искаме дълъг маршрут и то през дивото и през села, до които няма път за коли и съответно туристите рядко посещават. Всичко звучеше толкова добре, сякаш момчето четеше мислите и желанията ни и ни ги предлагаше за изпълнение. Не мога да кажа, че някой от нас му вярваше, но пък решихме да чуем цялото предложение и в очакване на уловката, да съберем поне полезната информация. Бързо се уговорихме за среща привечер, когато трябваше да видим подробно какво ни се предлага, дори момчето каза, че ще ни нарисува карта.

Толкова мнителен не съм бил никога през живота си. С Яна започнахме да прехвърляме в главите си всичко, което бяхме чули в търсене на непасващи детайли или нещо, което сме пропуснали в еуфорията. Не намерихме. Вечерта седнахме на маса и момчето, на име Дъста, отвори лист с карта и разграфена разходка по дни. Малко ми беше криво, че не я рисуваше пред нас, за да се убедим, че знае нещата наистина, но нямаше какво да направим. Получихме предложения за пет, десет и петнадесет дневни преходи, които разбира се можеше да променяме както ни дойде. Дъста твърдеше, че ще сме изцяло извън отъпкания път и ще видим нещата от истинския живот на хората. Като дойде време да се говори за пари, което ние отлагахме докрай с подлото намерение поне да съберем информация, ако ни застреля с непосилна цена, дори и тук нещата бяха учудващо добре. С малко пазарлък цената за ден падна до тази, която ние си бяхме определили като максимум, и най-хубавото беше, че в нея влизаха всичките ни разходи за деня. Ние му даваме договорената сума, а той се оправя с местните хора за такси за вход в селото, необходимите скаути, където той прецени и всичко останало. Всичко, което бях прочел за долината на Омо, ни караше да си мислим, че ако успеем да се доберем поне до по-главните села и видим някой друг пазар, ще бъдем най-големите щастливци. Не бях открил нито един пътешественик казващ, че е възможно да се обикаля без организирана екскурзия, джип и водач. И дори всички тези екскурзии бяха само до главните пазари и евентуално някое друго по-малко село, до което се стига с джип, и разбира се всички ходят там. За това, колкото и да не искахме и да не си бяхме помисляли да взимаме водач от някъде си, предложението на Дъста ни даваше поне надежда и възможност да опитаме да видим повече. Получихме картата, името му, имейла, телефона, и се разбрахме да финализираме нещата на следващия ден. Имахме огромно желание да видим какво ще излезе за този мистериозен водач в мрежата. Лошото беше, че в Консо нет няма. Не разбрахме дали правителството, мобилният оператор или просто повреда са причината, но разбрахме, че е така от няколко месеца и не се знае до кога. Това, че и обхвата на телефоните го имаше от време на време и за малко, правеше задачата ни още по-сложна. Благодарение на нашите приятели и родители и на няколко SMSа, разбрахме, че има поне един човек, който е обикалял с Дъста и е доволен. Това ни стигаше. Малко беше странно, когато половин час бяхме молени за някаква предплата, но след като не получихме адекватна обосновка, а и нямахме никакво желание да даваме пари на произволен човек от улицата, настояхме, че ще получи пари като стигнем в първото село, където щял да си пазарува провизии.

На сутринта тръгнахме към Кай Афер. От разказите на Дъста с колко туристи е работил и колко дни са обикаляли в дивото пеша, очаквах да го видя поне малко подготвен за десет дни без магазин и пазари и за спане на открито. За наше учудване, човекът беше тръгнал с едно найлоново пликче с едно одеяло в него. Не знаехме как да се чувстваме с големите си раници, грижливо сметнати за приключението. Нашето реално ходене по план започваше от следващия ден след нощувка в Димека, което е село в сърцето на територията на племето Хамер. За това и нямаше как да мрънкаме много, когато разбрахме, че ще уплътним първия ни ден с престой в Кай Афер, където трябваше и да си търсим транспорт за Димека. Кай Афер, както го произнасят местните хора, или Кей Афар, както му казват останалите, е малко село на главния път за Джинка – столицата на областта Южно Омо. Докато се лашкахме в рейса в очакване на най-интересните ни преживявания в Етиопия, Яна, която седеше до прозореца, започна да издава странни възторжени звуци и да ме дърпа за ръка. И двамата не можехме да повярваме, че пастирите вървящи със стадата си по главния път са едно към едно със снимките, които сме гледали във фото албумите за хората от Африка. Беше невероятно странно и приятно усещане. Тези хора бяха на една ръка разстояние от нас, а сякаш само ние ги забелязвахме. Мечтите ни, в които изобщо не вярвахме, започваха да изглеждат напълно реални. С наближаването ни към Кай Афер, хората ставаха все повече и все по-пъстри. Оставихме си раниците в малко заведение и Дъста ни каза, че имаме достатъчно време да разгледаме пазара, докато той търси транспорт. За наш огромен късмет денят беше четвъртък, когато е и пазарният ден в Кай Афер. Какво се продава на този пазар не знам, не погледнахме. Усещането да бъдеш сред хора, запазили бита си, традициите си и най-вече външния си вид е толкова завладяващо, че дълго време просто се разхождахме, гледахме хората, усмихвахме се един на друг, невярвайки къде сме попаднали. За всеобщо нещастие, в по принцип сухите южни части на страната, пак беше дъждовен сезон, и дори и да валеше през седмица, ние уцелихме момента. Небето просто се отвори и бързо превърна пъстрия пазар в кална арена с бягащи хора. Не че имахме избор, но и изобщо не се дърпахме, когато дъждът ни накара да се скрием с всички останали от пазара под единствената стряха. Нямаше място да се обърне човек, но пък място за нас и за други прииждащи намокрени хора се намираше. Бяхме вътре в нещата. Оглеждане, смеене, странна комуникация и много усмивки. Може би един от многото случаи, в които изобщо не съжалявах, знаейки, че за разлика от другите туристи на пазара, нас не ни чака големият джип, превръщащ се лесно в изолатор.

Върнахме се при Дъста, който равнодушно каза, че това било нищо в сравнение с това което ни очаква. За нас дори и това да беше всичко, то определено беше надхвърлило очакванията ни. Набутахме се в някакво рейсче, каращо работници към Димека и потеглихме напред.

 


 

 

 

 

 

 


 


 

 

Консо

Консо, Етиопия

 
Пристигнахме в Консо точно за пазарния ден, в който се събират хора от всички околни села. За разлика от всичко друго в Етиопия, пазарите тук не започват в шест сутринта, а към обяд. И това не е защото хората са по-мързеливи, а защото вървят пет-шест часа, за да стигнат до мястото. На пазара всеки продава най-причудливи неща. Продават се подправки, всякакви житни култури, животни, плодове, коренчета, олио… Мъжете продават и купуват само добитък, всичко останало е женска работа. Има разбира се и китайски тениски и фенерчета, които са модерните придобивки. Нас най-много ни привлече мястото, на което се продават дърва и слама. До късен следобед продължаваха да прииждат нови и нови жени, носещи тези ценности в малко по-големия град Консо. До края на пазара повечето дърва и слама останаха непродадени и жените се натовариха отново и ги понесоха по дългия път обратно.

Галерия – тук

История – тук

Scroll to top