Етикет: парк

След няколко часа по живописния главен, но не асфалтиран път пристигнахме в Дебарк. Това е градчето, в което се намира управлението на парка и мястото, в което се уреждат и заплащат разходките в планината. Симиен, по мое впечатление, е една от основните атракции за туристите в Етиопия. Това, което очаквахме бяха невероятните гледки, дивите животни и най-високият връх в Етиопия – Рас Дашен – 4543м. До колкото бяхме прочели стандартните екскурзии тук са 4-5 дни, започващи с джип до един от лагерите, обиколка на най-впечатляващите гледки, не стигат до Рас Дашен и има осигурено връщане отново с джип по единственият път в планината.

Имайки време, ние избрахме да прекараме 12 дни в Симиен и с помощта на служител на парка съставихме маршрут, стигащ до Рас Дашен с връщане от него към друго градче на главния път – Ад Аркай, минавайки и през ниската част на планината. До този момент никой от нас не беше ходил с придружител – скаут. Тук това е задължително. Туристите трябва да имат въоръжен скаут, а мулето, мулярът, водачът говорещ английски и готвача са незадължителни, но възможни опции. Като цяло тази планина освен като място и гледки ни караше постоянно да мислим върху какви ли не неща, а нещата случващи се на нас и около нас ни провокираха да изследваме реакциите си и да разсъждаваме върху неподозирани казуси. Като цяло това, което минаваше през мозъците ни се променяше с бързината на гледките от следващия завой или хълм.

Първият ни ден започна от обяд, след като довършихме пазаруването на провизии, дозаредихме батериите, отделихме половин час на интернет и изчакахме организирането на скаута, мулето и муляра. От излизането от Дебарк до 12 дни по-късно в Ад Аркай знаехме, че няма да има нито ток, нито каквато и да е храна освен тази, която сме взели. Скаутите и мулярите са на ротационен принцип и ти назначават поредния свободен. Разбира се, имаш право да поискаш друг скаут, друг муляр, да не харесаш мулето или каквото и да е, но при положение, че не познаваш хората, а и по-важното, че те не говорят и дума на език различен от амарик, за да можеш дори да пробваш да разбереш допадате ли си, тази смяна ми се струва много странна опция. Безумните неща, които пълниха главите ни започнаха веднага след като се замислихме, че тези хора ги извикват в нашия случай към 10 сутринта и им казват „днес тръгвате с тези двамата за 12 дни, зарежете това, с което се занимавате, докато изчаквате следващите туристи, кажете чао на семействата си и тръгвайте до час“. Това и до сега ме се струва странно. Особено странно като се вземе предвид заплащането на тези хора. Скаута струва по 75 бъра на ден ( 100 бъра са около 8.6 лв ), мулето е 60 бъра, а мулярът 70. Като ориентир, таксата за парка е 100 бъра на ден на човек.

Представиха ни, натовариха раниците ни на мулето и бяхме готови за тръгване. Решението ни да вземем муле беше затвърдено най-вече от моя подут и болящ глезен, но мога да кажа, че никой от нас не съжалява за тази ни глезотия. Никога не съм се възползвал от такива услуги, но не беше неприятно. Багажът на мулето се товари сутринта при тръгване, след което мулето и мулярът поемат с тяхно си темпо, значително по-бързо от това на разглеждащите туристи и стигат в следващия лагер доста по-рано. Тук идва и другата основна роля на мулярът – той е пазачът на нашия багаж. След като пристигне в лагера той стои неотлъчно до раниците ни до нашето пристигане, а след това и цяла нощ и вечер зорко наблюдава палатката и цялата ни покъщнина. Това даде и отговор на чуденето ни, защо винаги искаха да опънем палатката си на най-прашното и наклонено място, близо до някоя постройка. Отговорът е, че те трябва да са на най-много 3м от нас през нощта и зорко да ни пазят от нещото или нищото. И ако случайно ние се опънем далеч от постройката, това налага те да прекарат нощта без завет, завити единствено в мултифункционалните си одеяла. А аз отначало си мислех че пазят тревата. Дълго се чудихме защо мулярът и скаутът не са един и същ човек, но отговорът поне в нашите глави беше, че магарето си има собствено темпо и дори да можеш да го накараш да забърза, е трудно да го забавиш. Но най-вероятно това изобщо не е причината, а тя е огромното население на Етиопия и опита да се даде малко работа на повече хора. Единственото неудобно в цялата история с мулето е, че нито можем да променим маршрута през деня, нито имаме достъп до раниците ни.

Скаутът е въоръжен парков служител, постоянно прикачен към туристите. Ролята му е да показва пътя, а пушката до колкото разбрахме е, за да респектира местните и най-вече децата в случай, че имат намерения да тормозят туристите. Не вярвам това да се е случвало, най-малкото защото хората не са такива, но така парка просто се подсигурява и дава работа на още един човек. Тук идва ред на другото интересно относно нашите придружители. За разлика от нас, които си сметнахме храната за 12 дни, преценявахме колко вода да носим всеки ден, бяхме подготвени с дрехи и какво ли още не, скаута и мулярът тръгват с един чифт дрехи – тези върху тях, едно одеяло и нищо друго. Вода, храна, дрехи – това не са неща от които имат нужда. Бях прочел във форуми, че се очаква от нас да ги храним, но ние в Гондор, когато пазарувахме храната не мислехме да взимаме муле и съответно предвиденото бе за двама ни, най-много и нещо за скаута и то сметнато доста точно, имайки предвид, че трябва да носим всичко. В управлението на парка ни обясниха, че всеки си носи храна за него и няма нужда да се притесняваме за тях. Тук идва ред на поредните мисли, заемали не малко време и място в главите ни – кое е правилно, кое не е, кое е човещина, кое е глупост, кое е недоимък и кое е нахалство. За какво говоря – нашия скаут така и никога не си носеше вода. Аз си носих десетте килограма фото раница плюс 3 литра вода, Яна носеше храна за обед и 2 литра вода. Нашия скаут си носеше одеялото, за мултифункционалността на което мисля да разкажа подробно в друг пост, пушката и само един ден едно малко шишенце за вода – но не с вода! За сметка на това, когато беше настинал или слънчасал определено не отказваше вода. С преценката кое е правилно и кое не всеки сам трябва да се бори, но колкото и да бях убеден, че щом го мързи или просто не се сеща да си вземе вода не би трябвало да ми е изобщо неудобно да пия пред него, това определено не беше така. Не мисля, че е възможно да си всеки ден в планината и всеки ден да забравяш. Бе не ми е ясно, но добре, че пиенето от кемълбека не е толкова явно, колкото от бутилка. За храната положението бе същото. Въпреки твърденията на шефът им, че скаутът и мулярът ще си носят храна, на практика не видях да имат нищо повече от шепа ядки и то веднъж. Това, което знаех беше, че по пътя или по-точно в лагерите единствено може да се купят яйца, кокошки и агнета, с които се оправяш сам или пък се оправя готвачът ти. Тъй като нашите придружители нищо не си носиха, си мислех че те ще си взимат от селата. Е оказа се, че и това не е така. Те просто не ядяха. Освен че постиха преди Великден, което отрязваше голяма част от менюто им, те просто не си взимаха нищо. Поредната драма в главите ни, как да се храним пред тях без угризения, а казвам пред тях, защото те не ни изпускаха от поглед, като те нямат нищо за ядене? Това, с което успявахме да им помогнем, беше ориз и спагети, които за съжаление имахме в ограничено количество. Пак не разбрах защо не си взимаха – дали защото всички други ги хранят, или защото нямат пари. Да, за нас да пазаруваме в лагерите не е най-евтиното, както можеше и да се очаква на 4000м, но за тях това не е така – те са месни и цените за тях са тотално различни. От друга страна, туристите с които се запознахме, дори месните такива, казаха, че също не хранят своите придружители. И това остава загадка.

Като казвам лагери, това е една в повечето случаи наклонена прашна поляна с една странна постройка, в която наетите от някой туристи готвачи да могат да се развихрят, има и безалкохолни напитки, бира а на две места дори и хляб. Тук идва ред на готвачите, на които не мога да не отделя няколко реда. Ние не си взехме готвач, нито си наехме посуда или котлон, така че впечатленията ни са изцяло на наблюдатели, но определено не са малко. Готвачът се наема с два големи сандъка с посуда, които биват носени от отделно наето за целта муле. Готвачът върви заедно с мулярът и винаги е в лагерът преди туристите. Когато пристигне, започват големите приготовления. Не питахме никой кой и как определя менюто, но това не е съществено. Същественото е цялата церемония по обслужването на туристите, как биват обгрижвани и че всичко това се случва на 4000м на място без никакви удобства. Когато туристите пристигнат в лагерът там вече им е сервирана следобедна закуска – бисквитки, кана мляко, кана чай, и кана кафе. Всичко това на маса със столове, бяла покривка и всички нужни прибори и чинии. Докато туристите отмарят или се разхождат, готвачите се заемат с вечерята. Тя почва от близкото дере, където се заколва, оскубва, нарязва и измива тичащата до преди малко в селото кокошка. Това четох, че се случва и с агнета, но не видяхме на живо. Вечерята се сервира на голяма маса отново с бяла покривка и пълен набор прибори и чинии, непознати дори за средния клас етиопски ресторанти в градовете. Сутринта с отварянето на очите си, щастливите туристи биват посрещани с прекрасна закуска. От цялата тази работа намазват всички. Готвачите, скаута, мулярът дори и грабливите птици, които прелитайки отмъкват каквото успеят от масата, непритеснявани от присъствието на хранещите се хора. Всичко което туристите не успеят или не искат да изядат се разпределя на придружителите им. Е, нашите нямаха това щастие. Последната роля, която не разбрахме от кой се изпълнява, бе опъването на палатките. Ако туристът си наеме палатки и шалтета, то те биват разпъвани и сгъвани от някой. Туристът само трябва да заспи или да се събуди в палатката си, и най-много да събере личните си вещи. Другото просто се случва. Впечатли ни също и видът на постелките или по-точно матраците, които се разнасяха из планината. Мисля че тук на пазара има един вид матраци, които се използват както в хотелите така и в планината. А магарета има достатъчно.

Последната част от антуражът на по-заможните туристи са водачите. Единствената ценна тяхна характеристика е говоренето на общ език с туристите. Ние определено бяхме щастливи, че езиковата бариера ни позволява да останем и малко сами, но пък това създаваше и трудности, ако искахме да помолим за нещо, например да не ни будят в 5:30.

Май трябва да отделя няколко думи и за самата планина, но повечето за нея ще оставя на снимките. Безкрайни жълто-зелени поля с палми, огромни отвесни стени с гледка на 2000-3000 метра надолу и каменни стърчилки, останали от някогашни изригвания на вулкани. Имахме късмет да видим и почти всички от животинските акценти на парка. Нашите 12 дни не бяха нито достатъчни нито недостатъчни. Симиен е място, на което можехме да останем още дълго, но в никакъв случай не мога да кажа, че сме минали набързо и не сме се насладили на спокойствието на планината. Най-високия връх в Етиопия, за който погрешно учат децата, че ако не е най-високия на света то поне е четвъртият най-висок в Африка или в светът според различните версии, е просто един от многото върхове в Симиен с височина над 4400 и определено не беше акцентът на нашето ходене. Бяхме посъветвани да тръгнем на лунна светлина за да избегнем качването от 3100 до 4543 в най-голямата жега и със слънцето в очите ни. Тръгнахме в 4 сутринта с мисълта, че това е нашия малък подвиг, който малко туристи тук предприемат. Тези плахи мисли бяха много бързо разгонени от вида на хора, носещи ламарини за покриви към селото от другата страна на върха, тръгнали от нашия лагер и минаващи по добре отъпканата пътека на стотина метра под Рас Дашен.
nbsp;