Хотел

Хотел, Етиопия

 
Хотелите в Етиопия са толкова многобройни, колкото и кафенетата и кръчмите. Хотели има и в най-зачуканите селца и навсякъде се строят нови и нови. Етиопците пътуват много, или по-точно са толкова много, че винаги някой пътува. Като правило всеки тук избягва нощните придвижвания и затова са и хотелите. Като цяло цената изобщо не определя чистотата или което и да е друго качество на хотела.

Галерия – тук

История – тук

Асайта

Асайта, Етиопия

 
Асайта е бившата столица на областта Афар. За разлика от новата, старата столица е много приветлив и оживен град. Насред цялата пустиня наоколо, единствено близостта му до голямата река Ауаш го прави годен за живеене. Афарите са поредните обитатели на Етиопия, нямащи нищо общо със средностатистическите етиопци.

Асайта, Етиопия

Галерия – тук

История – тук

Асайта

Етиопия е странно място. В страната има огромен брой етнически групи и въпреки, че почти всички живеят мирно и в разбирателство, повечето от тях нямат особено добро мнение за другите. Най-забавни са твърденията колко лоши били хората от съседната общност, колко са опасни и затова по-добре да не ходим там. За сметка на това всички знаят, че съседите им говорят същите неща и за тях, и без да ги отричат в прав текст, никой не пропуска да се похвали колко по-гостоприемни и добри са неговите съграждани. За хората, определящи себе си като афари се говореше из цялата страна. Споменавайки на някой, че обикаляме из страната, малцина пропускаха да ни кажат колко опасен е афарският регион и как там не е добра идея да ходим. Афарите обитават пустинните югоизточни райони на Етиопия, място, което всички останали етиопци намират непригодно за живеене. Освен, че животновъдството и земеделието не са особено успешни в безкрайните пустини, температурата, която често превишава 40 градуса, а на места стига и до 60, прави района техен без никаква конкуренция. Може би имено тези сурови условия са направили афарите издръжливи на всичко и по-мъжествени и страховити в очите на останалите етиопци. А може би това се дължи на огромните завити ножове, които са техен неизменен атрибут от времена, далеч преди днешните, в които всеки вече може да си купи калашник.

Асайта е бившата столица на областта Афар. Като изключим главните пътища и градовете на тях, за всички други места обитавани от Афари туристите трябва да имат издадено разрешително. Точно това ни накара да се озовем в новата столица на областта – Семра. Транспортът до там от Ауаш е свързан с доста чакане, плащане на посредници и много нерви. Така пътуват не само туристите, ако такива, с влечение към подобни авантюри, изобщо има, но и местните хора. Нямахме никакво желание да се подлагаме на всичко това и на пук на многото посредници, гонещи рейсовете и взимащи пари и от шофьорите и от пътуващите, ние решихме да пробваме късметът си излизайки от града и махайки на всички коли наред. Предимството да си турист тук беше голямо. За около десет минути чакане и няколко оферти за превоз срещу космически суми, спря едно чисто ново рейсче, превозващо само багажа на някакви туристи, които така и не разбрахме къде са. Забавлявахме се с шофьора, който от толкова возене на всякакви туристи беше свикнал, че трябва да се извинява за всяка неравност по пътя и дори за по-острите завой. Пътищата ни се разделиха малко преди крайната ни цел. От неизвестното за нас градче, в което попаднахме, хванахме на стоп един тридесет и няколко годишен камион MAC. Моделът му беше от времената, в които кабините са се правили толкова големи, че да събират само седалките, без легло или място за багаж. Може би когато е бил по-нов, нашият MAC е можел да вдига над двадесет километра в час, но тези му способности бяха отдавна забравени. В новата столица пристигнахме тържествено в ранния следобед. Влизането в града е впечатляващо. Особено на фона на тристате километра пустош и пустиня, през които бяхме минали, големите модерни стъклени сгради придаваха усещането, че сме влезнали в друг свят. От отсрещната им страна спрямо пътя, бе застроено не голямо комплексче с панелни блокове. Странното беше, че между всички изброени сгради нямаше нито дръвчета, нито трева, нито улици или поне някой друг минаващ човек. Всичко беше пусто, равно и покрито с червеникав прахоляк. Но най-странното беше, когато разбрахме, че трябва да слизаме, защото сме пристигнали. Помолихме поне да ни упътят към центъра или някакво по-обитаем място в Семра, но ни казаха, че това, което виждаме е целия град и ние сме в центъра му. Май точно по този начин си представям населените места около Чернобил. Всичко изглеждаше, като че ли някой го е ползвал до преди малко, но хора нямаше. Дори нямаше къщи за живеене освен панелките, които не вярвам да можеха да съберат дори само служителите в голямата бизнес сграда. Бяхме попаднали в нищото. С учудване открихме малко хотелче, където ни обясниха и цялата идея около призрачният град. Новото, вече от двадесетина години правителство, много искало да почне новата столица на чисто. Избрало си място в пустинята, на около 60 километра от старата столица и на седем от втория по големина град в провинцията Афар – Логия. Построили голяма сграда за община и за всички други административни постове, построили университет и общежития, но така и не успели да накарат който и да било да си построи къща и да направи от сградите град. Всички чиновници предпочели да живеят в Логия, който бил шумен крайпътен град от край време.

Щастливи с нашето разрешително стигнахме в Асайта. За разлика от новата, старата столица е много приветлив и оживен град. Насред цялата пустиня наоколо, единствено близостта му до голямата река Ауаш го прави годен за живеене. Афарите са поредните обитатели на Етиопия, нямащи нищо общо със средностатистическите етиопци. Мъжете афари могат веднага да бъдат разпознати по чаршафите-поли и по големите завити ножове, закачени на коланите им. Отначало си мислехме, че и по бухналите дълги коси можем да различаваме афарите от другите хора в града, но разбрахме, че тези прически са типични само за младите неженени мъже. Завитите ножове бяха просто за украшение и като част от традиционната носия. В днешни времена за респект и самоотбрана и тук хората се кичат с калашници. Това, което най-много ни впечатли, бяха заострените с пила предни зъби на повечето мъже и жени. Естествено това се счита за красиво, но пък и е ясен белег на произхода им. Имаше дами, за които тази украса беше недостатъчна и бяха преминали през нещо, предполагам не по-малко болезнено. Идеите за белези от собственоръчно направени рани, които красяха телата на племената от долината на река Омо, тук бяха използвани за разкрасяване на лицата. Тънки линии определено придаваха повече детайл на бузите и брадичките им, а момичетата с гордост ни ги показваха.

Такава жега, с каквато се сблъскахме в Асайта, не бяхме преживявали никъде другаде в Етиопия. През деня повечето хора се събираха под сенките и най-много притичваха от една към друга. Жегата през деня се стараеше да не изстинем и нощем. Постройките, нагрявани по цял ден от слънцето, правеха спането в тях истински ад. За това и повечето хора спяха на открито. Разхождайки се из града, виждахме легла изнесени пред всяка къща. Дори в нашия хотел се предлагаше услуга спане под звездите. На свечеряване дворът на хотелът се превръщаше в туристическа спалня. Сумати легла се подреждаха едно до друго, а на опънатата над тях жица закачаха комарните мрежи. Хората прибираха багажа и дрехите си под леглото и лягаха да спят. Първата нощ се чудихме какво ли става ако завали дъжд, но втората вечер получихме прекрасна демонстрация. Дори по време на дъждовния сезон, валежите посред бял ден са истинска рядкост. За сметка на това, да вали за малко нощем не е толкова необичайно. Леглата пред къщите в града бяха сложени под стрехи или навеси, но тези в хотела си бяха на средата на двора. Решението се оказа просто – всички хора, дюшеци и багаж влизат бързо в предварително разчистеното кафене и всички заедно чакат дъжда да отмине. Това май винаги става бързо, защото никой не се впечатли от цялото местене.

Джиджига

Джиджига, Етиопия

 
Джиджига е последния голям етиопки град по пътя за Сомалиленд. Близостта му до границата е и единствената причина някой турист да посети това място. Ние нямахме намерение да минаваме през Сомалиленд, но така и така бяхме стигнали до Харар, който се намира на стотина километра от Джиджига, а и микробусчетата пътуващи натам бяха толкова многобройни, че решихме, да отидем и да се върнем за един ден.

Джиджига, Етиопия

Галерия – тук

История – тук

Джиджига

Джиджига е последния голям етиопки град по пътя за Сомалиленд. Близостта му до границата е и единствената причина някой турист да посети това място. Ние нямахме намерение да минаваме през Сомалиленд, но така и така бяхме стигнали до Харар, който се намира на стотина километра от Джиджига, а и микробусчетата пътуващи натам бяха толкова многобройни, че решихме, да отидем и да се върнем за един ден.

Джиджига е не само близо до Сомалия и Сомалиленд, но и повечето хора от града и околността му се определят първо като сомали, а след това като етиопци. За нищо и никаквите сто километра разстояние, климатът е тотално различен от този в Харар. За разлика от не прекалено топлото време там, тук жегата е непоносима. Градът се намира на около две хиляди метра по-ниско от Харар в средата на безкрайна равна пустиня. Камилите заместват изцяло магаретата, но това, по което двата града си приличат, е религията изповядвана от почти всички. Мюсюлмани. Има доста напълно забулени жени, което обаче не ги спира да работят като общи работници на строежите. За пореден път гледахме с учудване как слаби фини жени носят нещо като носилки, натоварени с камъни или бъркат цимент. Причината е разбира се в липсата на друга работа за тях. Мъжете не изглеждаха да имат този проблем – те прекарваха времето си шляейки се по улиците в търсене на далавери, от които да припечелят нещо. Това, което ни впечатли в тях, бяха оранжевите им бради и сините точки на челата им. И двете са символи на силната им вяра. Причината за къносаните им бради не разбрахме, но това, което научихме за сините им точки ни беше напълно достатъчно. Първото интересно за тях е, че сините точки на челата на някой от мюсюлманите изобщо не са постигнати с боя или грим, те са просто синини. И причината за повяването им е същата, като за всички нормални синини – удар. Ненормалното според нас беше, че този удар изобщо не случаен, например в някоя ниска врата в джамията, която всички не забелязват. Синината е следствие от ежедневни удари с глава в земята при всяка една молитва. Колкото по-изразена е синята точка на челото на някой мъж, толкова по-силна е неговата вяра, или поне така мислят околните. Жените, на които не се налагаше да работят по строежите, не отстъпваха по колоритност на разкрасените господа. За разлика от белите хора в България, облечени в черно, тук черните хора залагаха на цветното. Почти невъзможно беше да открием липсващ цвят по дрехите им и като към това прибавим количеството плат, свободно покриващо телата им от горе до долу, картината ставаше доста шарена.

Докато се лутахме из града, попаднахме на нещо като импровизиран пазар. Малки улички с хора седящи по земята с опънати пред тях постелки, на които се продава всичко от китайка конфекция, през резени диня, до сурово месо. Обясниха ни, че това не е баш пазара, а блед негов заместител. Истинският пазар бил затворен от правителството, за да може на негово място да се построи нов, по-уреден и по прегледен пазар, но това изобщо не се нравило на месните хора. Бойкотирайки новостите, те просто се разпръснали по уличките в квартала и опъвали черджетата си – сергии на всяко възможно място. Уличката с месото беше нещо, което не бяхме виждали до този момент. Като оставим на страна всеки бегъл помисъл за хладилници и напълно приемем идеята за месото, лазено от мухи, прекарващо цял ден на над тридесет градусовата жега, интересното беше, че асортиментът на всеки щанд беше ограничен до конкретни части от животинското тяло. Сякаш всеки отива в кланицата и казва „Аз купувам всички ……..!“. Имаше сергии с разцепени на две главички, сергии с вътрешности, сергии с кожи и крака, изобщо всичко, за което човек може да се сети. Между всички тези сергии бяха опънати въженца, със закачени на тях фини лентички месо, сушащи се под жаркото слънце. Продавачите сякаш бяха притеснени от факта, че заснемайки ги, някой ще може да ги свърже с нечувано клане и дори гавра с трупове на животни и бяха безкрайно предпазливи и направо агресивни при опитите ни да ги вместим в кадър.

Купувайки си резен диня се запознахме с младо местно момиче. Всички бяхме много щастливи да разменим няколко думи на английски – тя за да си го упражни, а ние за да си вземем диня без да ни вдигат десеторно цената. Забавното в разговора ни с девойката беше моментът, в който се наложи да и отговорим, колко сомалийци има и познаваме в България. Нямахме никакъв шанс да я убедим, че в София сомалийците не са значително по брой малцинство и дори не познаваме нито един сомалиец в нашия град. Даже не успяхме да приключим разговора достигайки съгласие, а момичето каза, че не само не ни вярва, а и че ще дойде да провери, защото сомалийците били навсякъде по света и всички знаели за тях.

 

Подкрепете нашето пътешествие

 

Джиджига е последния голям етиопки град по пътя за Сомалиленд. Близостта му до границата е и единствената причина някой турист да посети това място. Ние нямахме намерение да минаваме през Сомалиленд, но така и така бяхме стигнали до Харар, който се намира на стотина километра от Джиджига, а и микробусчетата пътуващи натам бяха толкова многобройни, че решихме, да отидем и да се върнем за един ден.

Джиджига е не само близо до Сомалия и Сомалиленд, но и повечето хора от града и околността му се определят първо като сомали, а след това като етиопци. За нищо и никаквите сто километра разстояние, климатът е тотално различен от този в Харар. За разлика от не прекалено топлото време там, тук жегата е непоносима. Градът се намира на около две хиляди метра по-ниско от Харар в средата на безкрайна равна пустиня. Камилите заместват изцяло магаретата, но това, по което двата града си приличат, е религията изповядвана от почти всички. Мюсюлмани. Има доста напълно забулени жени, което обаче не ги спира да работят като общи работници на строежите. За пореден път гледахме с учудване как слаби фини жени носят нещо като носилки, натоварени с камъни или бъркат цимент. Причината е разбира се в липсата на друга работа за тях. Мъжете не изглеждаха да имат този проблем – те прекарваха времето си шляейки се по улиците в търсене на далавери, от които да припечелят нещо. Това, което ни впечатли в тях, бяха оранжевите им бради и сините точки на челата им. И двете са символи на силната им вяра. Причината за къносаните им бради не разбрахме, но това, което научихме за сините им точки ни беше напълно достатъчно. Първото интересно за тях е, че сините точки на челата на някой от мюсюлманите изобщо не са постигнати с боя или грим, те са просто синини. И причината за повяването им е същата, като за всички нормални синини – удар. Ненормалното според нас беше, че този удар изобщо не случаен, например в някоя ниска врата в джамията, която всички не забелязват. Синината е следствие от ежедневни удари с глава в земята при всяка една молитва. Колкото по-изразена е синята точка на челото на някой мъж, толкова по-силна е неговата вяра, или поне така мислят околните. Жените, на които не се налагаше да работят по строежите, не отстъпваха по колоритност на разкрасените господа. За разлика от белите хора в България, облечени в черно, тук черните хора залагаха на цветното. Почти невъзможно беше да открием липсващ цвят по дрехите им и като към това прибавим количеството плат, свободно покриващо телата им от горе до долу, картината ставаше доста шарена.

Докато се лутахме из града, попаднахме на нещо като импровизиран пазар. Малки улички с хора седящи по земята с опънати пред тях постелки, на които се продава всичко от китайка конфекция, през резени диня, до сурово месо. Обясниха ни, че това не е баш пазара, а блед негов заместител. Истинският пазар бил затворен от правителството, за да може на негово място да се построи нов, по-уреден и по прегледен пазар, но това изобщо не се нравило на месните хора. Бойкотирайки новостите, те просто се разпръснали по уличките в квартала и опъвали черджетата си – сергии на всяко възможно място. Уличката с месото беше нещо, което не бяхме виждали до този момент. Като оставим на страна всеки бегъл помисъл за хладилници и напълно приемем идеята за месото, лазено от мухи, прекарващо цял ден на над тридесет градусовата жега, интересното беше, че асортиментът на всеки щанд беше ограничен до конкретни части от животинското тяло. Сякаш всеки отива в кланицата и казва „Аз купувам всички ……..!“. Имаше сергии с разцепени на две главички, сергии с вътрешности, сергии с кожи и крака, изобщо всичко, за което човек може да се сети. Между всички тези сергии бяха опънати въженца, със закачени на тях фини лентички месо, сушащи се под жаркото слънце. Продавачите сякаш бяха притеснени от факта, че заснемайки ги, някой ще може да ги свърже с нечувано клане и дори гавра с трупове на животни и бяха безкрайно предпазливи и направо агресивни при опитите ни да ги вместим в кадър.

Купувайки си резен диня се запознахме с младо местно момиче. Всички бяхме много щастливи да разменим няколко думи на английски – тя за да си го упражни, а ние за да си вземем диня без да ни вдигат десеторно цената. Забавното в разговора ни с девойката беше моментът, в който се наложи да и отговорим, колко сомалийци има и познаваме в България. Нямахме никакъв шанс да я убедим, че в София сомалийците не са значително по брой малцинство и дори не познаваме нито един сомалиец в нашия град. Даже не успяхме да приключим разговора достигайки съгласие, а момичето каза, че не само не ни вярва, а и че ще дойде да провери, защото сомалийците били навсякъде по света и всички знаели за тях.

 

Харар

Харар, Етиопия

 
Харар няма нищо общо с другите градове в Етиопия. Влизайки в старата му част, по-скоро се чувствах в Мароко. Напълно си спестявам приказките за него, надавайки се, че снимките ще дадат някаква идея за това, което видяхме. Очевидно всички етиопци, а може би и туристи свързват Харар с хиените. Всеки, на който казвахме, че отиваме в Харар, говореше само и единствено за хората, които хранят диви хиени от устата си. Представлението може да бъде видяно всяка вечер, на две различни места в близост до стария град. Разликата е, че на едното място ги храни християнин, а на другото мюсюлманин. Така и не разбрахме, на кое от двете попаднахме.

Галерия – тук

История – тук

Харар

Дори само за няколкото месеца прекарани в Етиопия, успяхме да станем свидетели на непрестанно растящите цени на храната, от които се оплакват всички местни хора. За сметка на това, в провинцията, заплатите на работещите на строежите, на сергиите и като цяло на всички общи работници за последните няколко години са се вдигнали от малко над два лева на ден до малко под четири лева на ден. Дори в големите градове съвсем нормално е заплатата за неквалифициран труд да е петдесет-шестдесет лева. И въпреки че и цените на обществения транспорт са два-три пъти по-ниски от тези в България, разходките само на стотина километра струват повече от еднодневна надница. Всички тези сметки са валидни само за хората, които имат някаква работа, а това определено не са всички. Парадоксът е, че рейсовете и микробусите са винаги пълни до горе, дори има остра нужда от още и още превозни средства. Има рейсове до всяка точка, която може да хрумне на човек. Всяка сутрин надпреварата е не само за хубави места, но и за места като цяло. Изпуснеш ли първия рейс, дори и да има следващ или следващи, при тях винаги има чакане докато се напълнят, а след това и доста губене на време в оставяне на пътуващи по пътя и взимане на нови хора. Неписано правило е, че първият рейс е най-бърз, най-малкото защото билети се продават първо на хората пътуващи до крайната му спирка. Нормална практика е, някой пътуващ на кратко разстояние, който се е събудил малко след като нормалните хора са заспали и съответно е успял да си вземе билет и място, да бъде свален от рейса, само защото се е появил друг пътник, отиващ доста по-далече по маршрута. Ако случайно човек окъснее за този рейс, винаги на помощ идват микробусчетата. Точно до това спасение стигнахме и ние на път за Харар. В Матахара няма автогара за дълги разстояния и единствения начин човек да се добере до Харар е да стои на пътя и да се бори за някое освобождаващо се място в преминаващия транспорт. Както често се случва, хитри хора са се заели с изкарване на пари на гърба на и без това затруднените пътуващи. В този случай идеята е, че доста нахални момчета играят ролята на посредници и спират всички рейсове, за да преговарят за места в тях, вместо пътуващите. За тази си услуга взимат пари и от шофьорите и от пътниците. Единственият шанс да се вземе транспорт без посредник и без бой с него е да се излезе от града на достатъчно голямо разстояние.

Приключенията ни с транспорта до и от Харар започнаха още с първото микробусче, което ни взе. За пръв път попадахме на етиопец, каращ не само безумно, но и бързо. Бусчето беше чисто ново и младият му шофьор с брада, обвит в чаршаф и с мюсюлманска шапчица ни караше постоянно да се чудим за каузата и набелязаната цел при планираното му самоубийство. Още в началото на престоя си в Етиопия стигнахме до извода, че возейки се в микробус, трябва да си избираме местата не според комфорта им, а със стремеж към максимална безопасност. Предните две седалки просто се изключват. Обикновено не сме страхливи при возене, но смятам, че имам достатъчно бели коси за да гледам постоянния ужас, седейки до шофьора. Следващите две места са отделени от най-предните със стабилна метална решетка, в която не веднъж си представях как промушвам главата си, разделена на няколко части след някой челен удар. И те отпаднаха от безопасния ни избор. Желанието ни, учудващо и безумно за етиопците, е да седнем на някоя от двете най-задни седалки. Стремежът на етиопците е да седнат колкото могат по-напред, най-вероятно за да могат да слязат по-бързо, когато пристигнат. Хубаво беше, че интересите ни не съвпадаха и всички бяхме щастливи. За много голям късмет се смята, ако в превозното средство се качи пътен полицай. Това автоматично дава право на шофьора да прави каквото си иска. С такъв късмет минахме през първите десетина проверки на път за Харар. Толкова много полицейски постове не бяхме виждали за цялото си пътуване. За голямо съжаление на шофьора, любимият му пътник не беше до крайната спирка. Малко след като останахме без полицай в микробуса, бяхме спрени за поредна проверка. Тук започна шоу, което бяхме наблюдавали и преди, но без преводач не можехме да си обясним. Очевидно бяхме в нарушение, но единственото пътно правило, за което ние знаехме, беше ограничения брой пътници според моделът на автобуса. Него в този случай не бяхме нарушили. Няколко минути самоубийствено настроеният ни шофьор се караше и молеше полицая да не му пише акт. Очевидно не се справяше добре, защото пътниците започнаха да слизат един по един и да се включват в спора. Най-накрая излезе и най-възрастният пътник, който хвана полицая и го отведе за личен разговор. Добре, че на един от другите пътници му се говореше с нас и в крайна сметка разбрахме точно какво става. Обичайна практика било всички пътници, а особено тези с някакво положение в обществото да скочат в защита на шофьора и всички вкупом да се молят и да предлагат подкуп. В конкретния случай, нашият бус беше нарушил максималното разстояние, на което е разрешено да прави курсове. За разлика от допустимите сто и петдесет километра, на които е разрешено да пътуват микробусите, нашият водач си беше избрал да премине около петстотин километра. Казаха ни, че това правило го знаят всички, но и всички го нарушават. Подкупите били напълно в реда на нещата и шофьорите просто смятат колко могат да отделят, за да са все пак на печалба. Ограничението било заради огромния брой катастрофи по етиопските пътища, но защо рейсовете да могат да пътуват безкрайно далече, а микробусчетата не, не ни обясниха. Факт е, че шофьорите на микробуси карат по-бързо и по безразсъдно от тези на рейсовете. Ние стигнахме до извода, че така просто ги принуждават да си почиват, докато напълнят буса с поредните пътници.
На път за Харар, решихме да отскочим до Дира Дауа, хем да разгледаме, хем да се обадим на един от малкото българи живеещи в Етиопия. Още докато си търсихме хотел забелязахме нещо много странно в Дира Дауа. Този град бе напълно различен от всички други етиопски градове. По-точно той приличаше наистина на град, което е абсолютно нетипично. Къщите бяха тухлени, имаха хубави огради, улиците бяха асфалтирани, дори имаше дървета по тротоарите и най-странното – нямаше почти никакви хора. Все едно бяхме попаднали в друга държава. Освен тази различна обстановка, друго определено нямаше какво да се види. Това е така, ако не броим доктор Къцунов, който за нас беше единствената причина да се задържим в града. Докторът живее в Етиопия от над двадесет години и въпреки, че е над осемдесет годишен, е известен като най-добрия хирург в тази част на страната. Много се радва, че работи в Етиопия, защото в България толкова разнообразни случаи нямало да може да минат през ръцете му. И това благодарение и на безбройните пътни инциденти. Пак нетипично за Етиопия, намирането на хотел Дира Дауа не беше лесна задача. Отне ни доста време и само оставихме раниците си в стаята и отидохме да се запознаем с доктора. Около час по-късно се върнахме да освободим стаята след любезната покана и настояването от негова страна да му гостуваме, вместо да спим на хотел. Освен бързото разглеждане на града в търсенето на стая, намирането й си струваше и заради срещата ни със собственика му. Етиопец живеещ в Холандия, който се е върнал за малко да види родителите си и да им помогне в хотелския им бизнес. Вече бяхме ангажирали стаята и макар и да я бяхме ползвали като склад за около час, изобщо не си и мислехме да поискаме отстъпка от цената й за ден. Докато си тръгвахме ни заговори въпросният холандски гражданин, както сам се представи. Човекът беше много радостен, че сме избрали неговия чист и спретнат, но нискобюджетен хотел. Каза, че туристи не отсядали там и след като си поговорихме на дълго и на широко, стана въпрос защо си тръгваме. Оказа се, че той се познава с жената на доктора и не само й прати поздрави, но и настояваше да ни върне парите за стаята. Наблягам на това, защото в един и същи момент се сблъскахме с хора радващи се на чуждестранни гости и такива, искащи да се възползват от тях. Изпаднахме в малко неприятна ситуация, когато собственикът на хотела помоли служителя си, на който бяхме платили час по-рано, да ни върне парите. Учудването беше за всички, когато стана ясно, че сме платил повечко, от колкото струва стаята ни.

Харар също няма нищо общо с другите градове в тази държава. Влизайки в старата му част, по-скоро се чувствах в Мароко, отколкото в Етиопия. Напълно си спестявам приказките за него, надавайки се, че снимките ще дадат някаква идея за това, което видяхме. Очевидно всички етиопци, а може би и туристи свързват Харар с хиените. Всеки, на който казвахме, че отиваме в Харар, говореше само и единствено за хората, които хранят диви хиени от устата си. Представлението може да бъде видяно всяка вечер, на две различни места в близост до стария град. Разликата е, че на едното място ги храни християнин, а на другото мюсюлманин. Така и не разбрахме, на кое от двете попаднахме. Всичко се случва по тъмно на светлината от фарове. Десетина хиени добре знаят, че всяка вечер на уреченото място могат да хапнат пресни мръвки и не пропускат тази възможност. Учудващо за нас беше, че по-голямата част от публиката бяха етиопци, дошли в Харар на екскурзия. Докато доктор Къцунов ни убеждаваше да видим представлението, не пропусна да каже, че укротителят им е нов, защото преди няколко месеца старият бил починал, след като една от хиените му го захапала, смачквайки черепа му. Човекът, който наблюдавахме, беше доста смел, сякаш не знаеше тази история. Целият ритуал е в четири действия. Първо хиената се храни от ръка, с парченце месо, висящо на десетина сантиметрова пръчка. След това месото се поставя в нещо като кофа, която клекналият човек държи в скута си. Следва нещо по-странно. Човекът застава в партер, а асистентът му държи едно парче месо на около метър над гърбът му. Идеята е хиената да се покатери върху стоящия на четири крака човек и да вземе месото. За финал хиената се храни от уста. Същата къса пръчка с месо на края се захапва и от клекнало положение се предлага на хиените. Разбрахме, че хиените принципно атакуват захапвайки лицето, така че това с храненето им от уста е най-странното хрумване. След като дресьорът им направи пълна демонстрация, идва ред участие да вземе и публиката. Всеки може да нахрани животинките. Забавно беше да наблюдаваме слабо етиопско момиче, което не можа да издържи тежестта на хиената върху гърба си. Падането й на земята мисля, че изплаши и обърка по-скоро животното, което се чудеше да бяга ли или да продължава да се бори за вечерята си.

За разлика от прекалено бързото ни пътуване на отиване, връщането ни от Харар до Матахара може спокойно да се озаглави „Как изминахме 300 километра за 10 часа“. Поради факта, че в Етиопия банкоматите са рядкост и в тях пари през нощта няма, се наложи да изпуснем първия рейс в изчакване на отварянето на банката и зареждането на банкомата. Счупихме си краката от бързане за рейса, за който ни казаха че тръгва към десет, защото е почти пълен. И така нашето седене в рейса започна около десет сутринта. След два дълги часа, прекарани на автогарата в очакване на още хора, които да запълнят и последното място, рейсът тръгна със свободни места. Това нямаше изобщо да стане без натиска и по-точно скандала от страна на всички чакащи в рейса. Тръгването със свободни места единствено гарантира бавно каране в оглеждане за още пътници и спиране за всеки помахал с ръка. Ако рейсът не спре, то поне намалява до толкова, че момчето, продаващо билети, висящо на половина през вратата, да може да разбере, викайки си с хората на пътя, за къде искат да пътуват. След като местата се запълниха за първите петдесет километра, дойде ред на пътните полицаи. Те отново бяха на всеки километър. Докато рейсът спираше и тръгваше, момчето с билетите през десетина минути се сещаше, че вози туристи, и че трябва да им вземе повече пари за билет. Ние обаче бяхме видели написаната на предното стъкло тарифа и упорито отказвахме да дадем повече от нея. Разговорът в тази насока се подхващаше периодично и нямаше изгледи да спре. През това време някой от милионите полицай глоби нашия шофьор. Драмата беше невероятна. Не разбрахме каква вина имат някой от пътниците, по които той и друга група от рейса викаше, но нервите на всички бяха опънати. Това опъна докрай и крака на шофьора, а за наше съжаление под него беше педала на газта. Независимо от завоите без никаква видимост и от пропастта до нас, пътят беше изцяло негов. Едно безценно качество на етиопците е, че им минава бързо, и че не са злопаметни. Десет минути рали с рейс и всичко се нормализира. Но за кратко. На нас ни писна да спорим за цената на билетите и доста подличко решихме да използваме поредния пътен полицай в наша помощ. Не беше лесно да се разберем с него, но след като най-накрая проумя проблема ни, шофьорът отнесе поредната глоба и сериозно мъмрене. Отново рали и отново невероятната доброта на хората. Вместо да ни намразят и да ни връщат за стореното, някой хора дори ни се радваха, а на другите просто им трябваха десетина минути. Отново всички бяхме приятели. Напълно невероятно. И от тук започна голямото мотане. Спираше се за всичко. Като начало всеки по различно време се сещаше, че иска да спрем за тоалетна. Спирахме за чад и вървящите с него сокове и вода. Когато целият рейс дружно приключваше с поредния сноп чад, спирахме за нов. Видяхме невероятен начин за продаване на безалкохолни напитки. Тъй като бутилките струват повече от самата кола, тя трябва да се пие на място. Ако обаче някой иска да си я пие в рейса, услужливи деца предлагат услугата преливане от стъклена в пластмасова бутилка. Който си няма бутилка си купува такава втора употреба. След като ги изпият, хората ги хвърлят през прозореца, същите деца ги събират и продават в следващия рейс. Спирахме и за въглища. Странно изоставените до пътя чували с въглища, не са нищо повече от знак, че в близката къща може да се напазарува тази стока. Някой от пътниците искаше да си купи въглища и целия рейс бе съпричастен. По-разбиращите слизаха с него и му помагаха при избора. След няколко неуспешни опита, най-накрая уцелихме хубавите въглища. Докато пътниците помагаха да се качат чувалите върху рейса, единият се скъса и започна дълго събиране и почистване. Добре натоварени, хапнали чад и пийнали сокчета, хората решиха, че е време за вечеря. И то наистина вече беше време за вечеря, а не бяхме минали повече от половината път. Таман си мислехме, че по тъмно хората ще заспят и няма да се налага да спираме за какво ли не, и стигнахме до някаква странна митница, далеч от всички граници. Рейсът бе разчастен напълно, докато всички гледахме отстрани. Добре, че всички споделяха своя чад с шофьора, защото иначе вярвам, че и той щеше да задреме като всички, които не бяха изпасли по два храста.

Мурси

Мурси, Етиопия

 
Мисля, че ако някой си представя нещо когато чуе за племена в Етиопия, то това е племето Мурси. Нарисувани с бяло тела, множество белези за декорация и най-вече жени с огромни керамични дискове закрепени в дупка на долната им устна. Несъмнено, това е главната атракция за туристите идващи в южната част на долината на река Омо. За разлика от останалите племена, които всеки може да види на ежеседмичните им пазари, Мурси живеят доста далече от „цивилизацията“ и не посещават масово нито един пазар.

Галерия – тук

История – тук

Мурси

Мисля, че ако някой си представя нещо когато чуе за племена в Етиопия, то това е племето Мурси. Нарисувани с бяло тела, множество белези за декорация и най-вече жени с огромни керамични дискове закрепени в дупка на долната им устна. Несъмнено, това е главната атракция за туристите идващи в южната част на долината на река Омо. За разлика от останалите племена, които всеки може да види на ежеседмичните им пазари, Мурси живеят доста далече от „цивилизацията“ и не посещават масово нито един пазар. За да ги видят, туристите не само трябва да наемат кола, но и трябва да се подготвят добре психически. При мурсите, демонстрацията на мъжественост е свързана с кражби. Колкото повече откраднати трофеи толкова по истински мъж е един младеж. За съжаление този ритуал изобщо не е само вътре в самото племе, а туристите стават истински участници. Водачите съветват гостите си да махнат всички свои бижута, часовници и грижливо да пазят фотоапаратите, шапките си и всички лесно изчезващи вещи. Като цяло хората от северна Етиопия, смятащи се за по образовани и цивилизовани постоянно натякват, че племената са диваци и ги описват в доста черни краски. За мурсите се твърди, че са избухливи и агресивни, особено ако някой не си плати всичките снимки. Казвам всички, защото срещайки се с повече туристи отколкото с етиопци, мурсите са несъмнено най-скъпо платените етиопски модели. Таксата при тях не е на човек, а на брой снимки и не само това, но е два-три пъти по-висока спрямо другите племена. Свикнали са до такава степен с множеството фотоапарати срещу тях, че освен с атрактивния си външен вид са известни и със способността си да чуят точния брой снимки независимо от бързината, с която се правят. Забавното е, че туристите, с които говорихме не се оплакваха от нито един от изброените „проблеми“, а бяха останали безкрайно недоволни от комерсиалността на нещата. Сутрин в селото влизат десетки джипове с туристи, срещу тях се подреждат в отработен строй всички мурси и подвиквайки карат гостите си да ги снимат. От своя страна всички посетители се избиват кой да има по-добра позиция и вместо да гледат и общуват с хората превръщат екскурзията в едно напрегнато състезание. Всички изброени причини ни бяха отказали категорично от участието ни в този цирк. Бяхме се примирили да гледаме мурсите на снимките в Интернет, докато не се запознахме с първият ни водач, който силно акцентира върху предложението си да ни заведе до село на Мурси, намиращо се далече от отъпканите пътеки.

Въпреки, че сменихме водачът си, плановете да видим Мурси, далеч от тълпата туристи, останаха. Новият ни водач от племето Каро се оправяше перфектно в трите села на неговото племе, но категорично не се наемаше да влезем само тримата в територията на Мурси. Трябваше ни скаут. При това, скаутът не можеше да е Каро, тъй като двете племена нямат много контакти, и като цяло Каро се страхуват от Мурси. Амукуле избра да наеме скаут от племето Мугуджи, живеещо между териториите на Каро и Мурси. Най-хубавото за нашето спокойствие беше, че Мугуджи са в прекрасни отношения и с двата си съседа. И все пак за разлика от Симиен, тук калашника на нашия скаут далеч не беше само за да придържа слабичкия Мугуджи по-стабилно към земята. Никой не знае какво може да хрумне на хората, които срещаме в дивото. Останахме с впечатление, че скаутът пази нас само от ограбване, докато при Амукуле,като представител на друго племе, нещата направо си бяха въпрос на оцеляване.

За племето Мугуджи не разбрахме почти нищо, макар че прекарахме една нощ при семейството на нашия скаут. Колкото по-близо до мурсите стигахме толкова по разсъблечени бяха племената. Нашият скаут имаше само две дрехи на себе си и по-точно освен тях и пушката си, не носеше абсолютно нищо друго за тридневния си престой с нас. Едната от дрехите беше одеялото му, служеща за всякакъв вид препаска и спален чувал, а другата бяха гащите му. Не бих споменавал това ако последните не сменяха често предназначението си. Всеки път когато слънцето напичаше силно, гащите приемаха ролята а шапка. Неповторима беше гледката на човек увит в одеяло, с калашник на рамо и боксерки на главата. Калашника и възпитанието ни ни караха да не забелязваме изобщо нелепата картинка.

Според това, което знаехме, мурсите, при които отивахме бяха от другата страна на Омо, недалеч от последното Мугуджи село. По принцип племето Мурси живее в планините около реката, но два пъти годишно цели села слизат за по няколко седмици в долината, за да се грижат за реколтата си от соргом. Това беше и нашия шанс да се срещнем с тях без да се отдалечаваме на повече от три дни пеша от Турми. Изобщо не се учудихме, когато се оказа, че при нивите са останали само трима представители на племето, които още не са досъбрали реколтата. Така и така промените в плановете не бяха нищо ново. Имахме два варианта, да ходим още два дни, за да стигнем до селото им или да се връщаме. Вариантът с продължаването изключваше връщането ни в Турми, като в цивилизацията трябваше да се върнем стигайки в столицата на региона Джинка по пътят, по който минават туристите и надавайки се някой да ни качи. Този вариант правеше невъзможна и срещата ни с племето Нянгатом или Буме, което по план трябваше да видим на връщане за Турми. Трябваше да избираме между двете племена, но без много чудене избрахме да видим Мурси. До тяхното село не можеше да се стигне за един ден, което на езика на племената вървящи десетки километри на ден, означаваше, че ни чака голямо ходене. Оказахме се прави. Забавното в дългата ни разходка първия ден беше постоянната смяна на терени и то с градация към по и по-неприятни. Такова нещо никога не си бяхме представяли. Започнахме с няколко часа ходене през бодливи храсти, по нещо като пътека, криволичеща безумно из равната като тепсия, гореща долина. Пътеката следваше малкото места без храсти, които въпреки че бяха по-ниски от нас, бяха непреодолимо препятствие. Странно беше, че заради храстите изминавахме почти толкова разстояние в нашата посока, колкото и във всички останали. Последва лека почивка в рядка гора, докато не стигнахме до първото ни водно препятствие. Може би прекалено наплашени от снимките на червеи под кожата на хора джапали във водоеми в Африка, нямахме никакво желание да решим бързо проблемът с препятствието, събувайки се както двамата ни спътници. Все пак бяхме в гора и с хвърлянето на няколко сухи клони мостът ни беше готов. За огромно наше съжаление, водните ни препятствия изобщо не свършиха с това. Малко след като излезнахме от гората и започнахме да ходим през безкрайна обрасла с висока трева поляна, започнахме да чуваме звуци на вода под краката ни. Цялата поляна беше наводнена без никакъв шанс да заобиколим. Бяхме ходили прекалено много за да се отказваме и просто трябваше да си събуем и обувките и панталоните и да нагазим смело. Пътеката беше повече от забавна. Изобщо не беше направена от хора, а от слонове. Самите животни за добро или за лошо не видяхме, но през цялото ни джапане се сещахме за тях. Скрити във водата, бяха следите им. Мини кратери, в които не само се спъвахме, но и затъвахме до над коляно. Чисто доказателство, че наличието на слонове в паркът Маго не е измислица. В гората видяхме долна челюст на слон, но тя можеше спокойно да е там от години преди да са изчезнали слоновете. Така си мислехме докато не повървяхме малко в следите им. Вървейки нагазили до колена във вода, и в трева до кръста нямаше как да не се сетя, че на този континент сред змиите има такива, които изобщо не искам да срещам от близо, камоли с голи крака. И точно докато се чудих дали поне ще ги видя, пред мен мина не голям техен представител. Тук дойде краят на сухите ни обувки. Обухме и тях и панталоните си и продължихме да се мокрим, с малко по-големи надежди, че може да ни се размине. Бавно излезнахме от водата и започна следващото ни препятствие. Нападали стъбла от соргом и множество увивни растения на замята. Неприятното при тях беше, че след почти цял ден ходене, се оказа, че нямаме много сили да си вдигаме достатъчно високо краката. Голямо спъване падна, но ние не. Убедени, че няма какво вече да ни се стори по-гадно навлезнахме в последната отсечка за деня. Пътеката беше осеяна с много красиви растения с височина от тази на колената ни до към главите ни. Освен, че бяха красиви, растенията имаха и много неприятен сок. Нещо като коприва но в друга форма. На позигорялата ни кожа никак не и идваше добре сблъсъка с тях.

В Етиопия и мюсюлманите и християните не ядат свинско. Религията им забранява. Това, че не ядат диви животни няма общо с религията им, но в голяма част от страната е факт. За съжаление, това не е така сред племената и съответно в някой от големите национални паркове. Малко преди да се стъмни, оглеждайки се за място за лагер, изведнъж Амукуле ни каза да стоим мирно и да пазим тишина. Минути по-рано, скаутът ни ни показа следи от куду. Усещайки накъде отиват нещата, докато Яна се опитваше да вдига колкото може повече шум, видяхме нашия скаут само по боксерки с калашник в ръце да се промъква като котка сред храстите. Чу се изстрел. И двамата не вярвахме, че така лесно се убива диво животно, но за съжаление грешахме. Водачите ни бяха безкрайно щастливи от улова и подсигурената им вечеря докато нещастното куду издъхваше пред очите ни. И всичко това в национален парк. Както споменах, скаутът ни не носеше нищо освен пушката си. И това не му създаваше проблеми преди да застреля животното. Кожата на кудото е чуден трофей за всяко семейство, но за да се превърне и нашето животно в постелка за лежане трябваше някой да го одере. Проблемът беше не, че няма кой, а че няма с какво. Така се стигна до моето малко швейцарско ножче. Не можех да повярвам, че някой изобщо ще пробва да одере и разчасти животно с големината на крава с такъв инструмент, но като че ли нашия скаут искаше да ми демонстрира обратното. За под два часа, животното се превърна в купчина месо и кожа захвърлена върху храстите. За първа вечер седнахме на две отделни трапези. Не знам как усетиха, че не искаме от месото им, но изобщо не ни тормозиха да ядем. Колкото и етиопците да са винаги гладни, с такова количество нямаше как да се справят. Казаха ни, че каквото остане ще е подарък за мурсите, като кожата и един бут тръгват с нас на сутринта, а останалото те ще слезнат да си вземат сами. 0т чисто любопитство, решихме да си направим експеримент, отново предлагайки на Амукуле от нашите спагети, както правихме всяка вечер. И както всяка друга вечер, той не отказа, въпреки че едва мърдаше след количеството месо, което беше погълнал. Сетихме се за разговорът ни с българския посланик, който ни убеждаваше, че деца отгледани в глад, храна никога не отказват, независимо от изобилието, в което попадат.

На следващия ден походихме до ранния следобед, този път върху обли мокри камъни, разхождащи се свободно между краката ни и за десерт дълбока лепкава кал, и обувки тежащи повече от раниците ни. Най-накрая стигнахме в селото. Само да имаше кой да пусне една камера и да ни снима първия един час. Цялото село се беше събрало на най-централната поляна и оглеждаше двамата изплашени зайци. Мурсите са значително по-едри от всички племена, които бяхме видели, а и с тяхната репутация определено се нуждаехме от време за отпускане. Малко преди да влезем в селото, от храстите изскочиха трима младежи. По настроението им и по притеснението на Амукуле, личеше, че само респектът от калашника на скаута ни ни спаси от интересни моменти. Сетихме се за историята, която Дъста ни разказа за германец, обиколил цяла Етиопия напълно сам, отказващ да си вземе скаут докато се разхожда из земите на Мурси. Колкото и да го убеждавали, човекът искал да е сам. И така и тръгнал. Всичко било добре докато от храстите се появили момчета, на които им харесвали вещите му. Оставили го по гащи, без пари и документи. Полицията положила много усилия да намери паспорта, но дори и вождовете не били в състояние да помогнат. По традиция, след кражбата, момчетата се барикадирали в гората готови да посрещнат всеки със заредените си калашници. Чак след време успели да ги хванат. Интересното било, че за тях всички вещи са просто трофей. Паспортът бил накъсан на парченца и забоден с бодили по стените в къщите им и още по-забавното това била съдбата и на всичката валута, която човекът носил.

След като свикнахме едни с други всичко си дойде по местата. Прекарахме чудесно без да се сблъскаме с нито един от проблемите, за които се бяхме подготвили. Отново изиграхме ролята на доктори, но този път се борихме с раните на хората. Всичко почна с една баба, с огромна рана на пищяла, на която нямаше как да откажем. От там започна да се събира опашка от хора с какви ли не рани, за които Яна трябваше да се погрижи. Само като виждахме водата, с която измиваха раните си и ни побиваха тръпки.

Според Амукуле, последният ден ни очакваше само един час ходене до автомобилния път. Най-неприятното беше, че вечерта ни свършиха всички батерии, а с това изчезнаха шансовете ни да си пречистим вода. Това изобщо не беше смятано за възможно, но хубавото беше, че си купихме малко мляко, а и за един час ходене сутринта, можехме да минем и без много вода. Всичко това се оказа само в нашето въображение. Както се казва сметки без кръчмаря. А в случая кръчмарят дори не беше Амукуле, а новият ни Мурси скаут, който беше и единствения от нас знаещ пътя. Лошото е, че мурсите нямат и понятие за време, а и ходят с темпо тотално различно от нашето. Някъде след третия час безспирно ходене реших все пак да попитам кога се очаква да стигнем. Преводът който получихме беше, че трябва да стигнем до едно хълмче в далечината, а най-вероятно преди преводът, думите на скаута са били, че от там ще минем. Финално, според GPS-a ни, вървяхме осем часа с малки почивки, и изминахме неочакваните тридесет и два километра. Нямам идея как Яна успя да изкара на жегата цял ден с под литър мляко, но не я питах много много, защото знаех, че нямам с какво да и помогна. След стомашните и проблеми, с които доста се борихме, тя изобщо не искаше и да чуе за преварена вода. Аз обаче просто нямаше начин да издържа без течности. Въпреки, че бързахме да стигнем колкото може по-бързо, аз спрях цялата група докато си сваря няколко литра чай от мътните реки, които пресичахме. Интересно ми е след колко време ще спре да ми се повдига само при споменът за този чай, който дори може да няма нищо общо с трите дни, които прекарах в леглото и в повръщане на всичко, което сложа в устата си. Колкото и на Амукуле да му се искаше да продължи като наш водач, аз изобщо не исках да го виждам след малката неточност в планът ни за последния ден. Смешно е, че който и вариант да си бяхме избрали да видим Мурси, без дребни спънки очевидно нямаше как да минем.


Каро

Каро, Етиопия

 
Каро са най-малобройното племе в южната част на долина на реката Омо. Хората от това племе живеят в три села на брега на реката. До преди пет-шест години броят им е бил под 1500, но сега вече са около 8000. Както и в цяла Етиопия, населението се умножава със страни темпове. Каро са известни с риболовните си умения. Те са тясно свързани с реката и рибата в нея, от където идва и името им. Кара на местния език означава риба.

Галерия – тук

История – тук

Scroll to top