Идеята ни беше да пътуваме по посока Аксум и тъй като тук транспортът спира през нощта, да спим в някое селце по пътя. След дълги преговори с единствената маршрутка, чакаща да се напълни, за да тръгне към следващото градче, почти успяхме да се спазарим за цена поне близка до цената за местни, когато едно услужливо момче успя да ни уреди да се качим в полицейски джип пътуващ в нашата посока. Това беше третия ни стоп и много му се зарадвахме, не само защото пътувахме доста по-комфортно, но и защото не са успели да ни излъжат много с цената на рейса. Радостта ни бързо се смени с гняв, когато ужким услужливите органи на реда ни поискаха почти двойно на това, което бяхме се спазарили за микробуса. На всичкото отгоре се озовахме в градче на средата на нищото, от което на този ден нямаше никакъв  транспорт в посока Аксум.

На пръв поглед неприветливото пустинно градче Мау Тсаури се оказа идеалното за нас място за почивка и нищо правене. Хотелът беше на повече от смешна цена, спокойствието цареше навсякъде и това бе всичко, от което се нуждаехме. Единствено имахме малко проблем с жегата, която бе постоянно с нас – през денят извън хотела и нощем в нагряваните цял ден стени на нашата стая. Бяхме убедени, че просто слизайки от над 3000м на под 2000м това е нормално, но се оказа, че бъркаме. Обясниха ни, че климатът на Мау Тсаури е значително по-различен от другите близки градове, характеризиращ се с много горещо време през сухия сезон и огромно количество валежи през дъждовния. Повредата не беше в нашият телевизор.

След добро мързелуване решихме да продължим към Аксум, и както никога до сега бяхме точно в 5:30 на автогарата в търсене на нашия транспорт. Ужасно ни учуди факта, че бяхме почти първи и автогарата бе затворена. До 6:30 се събраха доста хора, но така и не ни пуснаха при автобуса. Точно се чудихме дали изобщо ще успеем да се качим, когато Яна стопира един джип и за наше учудване той ни взе. Историята с полицаите очевидно не ни беше научила на нищо, защото след приятния разговор в джипа и приятелската атмосфера, на която се наслаждавахме радвайки се и на късмета ни, при пристигането ни в Аксум ни зарадваха с такава цена на превоза ни, че направо онемяхме. Очевидно тук стопът се плаща, или поне трябва да се пита, преди човек да се качи. Хората приемат това, че искаме да се возим при тях, не като искане на услуга, а като желание от наша страна да се возим по комфортно и съответно това е скъпо удоволствие.

Аксум се оказа по-малък от моите представи, но все пак един от малкото градове с банкомат, а той определено ни беше необходим. Тук хем банкоматите се изключителна рядкост, хем носенето на много кеш не е опция, дори само заради огромните пачки, които реално изобщо не са много пари. През следващите няколко дни успяхме да поживеем в този град. Обиколихме всички исторически забележителности, хванахме пазарния ден и дори видяхме какво се продава на пазара за животни и как се избира бик. Намерихме и ресторанта, в който ходят всички местни и съдейки по намаляващите всеки ден цени и радостта на персонала, почти станахме едни от тях. Не знам дали ме привличаше повече отношението към нас или вкусното месо, но за Яна съм сигурен кое е, тъй като вегетариански ястия просто нямаше. Станахме свидетели на множество сватби, три от които на метри от прозорците на хотела ни. Интересното при сватбите беше местата, на които се провеждат. Когато видяхме строящото се скеле на средата на улицата, мислехме, че има някакъв голям празник, за който хората се подготвят. Оказа се, че сватбата се прави в двора на някоя къща, но тъй като той не е достатъчен, се построява шатра, блокираща цялата улица пред въпросната къща. Празненството е два дни без прекъсване. Сигурно в зависимост от състоятелността на човека, може да се блокира произволно голяма улица, или както в случая, който наблюдавахме, едното платно на главния път бе заето от огромна шатра за няколко дни, за да се направи помен на починал заможен човек.

Следващата ни цел бяха скалните църкви на Тиграй, за разходка около които е необходим или собствен транспорт или раници с храна и вода и желание за ходене. По пътят ни към тези църкви трябваше да се прекачваме в Адиграт. Адиграт е с население два пъти по-многобройно от това на Аксум, което ни даваше надежда, че там ще намерим някакви провизии. Идеята ни беше да пристигнем рано сутринта, да напазаруваме и да си тръгнем същия ден, но нещо в това място ни накара да му отделим един ден за разглеждане. Попаднахме на много колоритен пазар, който беше и първото място, на което видяхме множество трудещи се хора за разлика от навсякъде другаде, където хората прекарваха времето си в кафенета и бирарии. Адиграт се намира на 30 километра от граничния пункт с Еритрея, но за наше съжаление той е затворен след последните конфликти между двете държави. Изненада ни времето тук. Като цяло дъждовния сезон на север трябва да почне през юни, но черните облаци над нас не мислиха така. Небето изведнъж се отвори и започна да се сипе градушка. Това беше последното което очаквахме, но за наше по-голямо учудване за около половин час се образува стабилна покривка от бели ледени топчета и задушния и топъл град се промени изцяло.

Намерихме си страхотно малко семейно хотелче в центъра на града, в което може и да не са стъпвали чуждестранни туристи. Адиграт като цяло не е изобщо туристическа дестинация. Споменавам хотелчето най-вече заради неговия забавен собственик, който ни направи демонстрация на тотално различната култура тук. Малките хотели се използват предимно от хора с коли замръкнали в съответния град, настаняващи се след смрачаване и тръгващи сутрин при първи слънчеви лъчи. През нощта пътуването се избягва. Дали заради лошите пътища, дали заради животните на пътя или защото хората са карали от 6 сутринта не знаем още. Нашата цел за следващия денят беше на около 30 километра от Адиграт, а за такива разстояния има транспорт през целия ден и не е нужно да ставаме в 5. Решихме да се наспим. Съответно към 7 вече бяхме единствените гости на хотела. Собственикът, с който се бяхме запознали и разговорили добре предната вечер, предполагам от най-топли чувства и гостоприемство, си беше сложил стол пред нашия прозорец и наслаждавайки се на спокойствието ни пускаше музика от телефонът си. Нашият сън беше обречен. Тук всички стават рано, свикнали са да живеят по много хора в една малка къща и пазенето на тишина или съобразяването с някого, дори и в повечето хотели, е нещо, на което не може и да се надяваме.

Ще започна с магазините. Те са навсякъде. Направо не мога да си представя на кой са необходими и по-точно, кой пазарува в толкова много магазин, намиращи се буквално през петнадесет метра. Проблемът е в това, което има в тях или по-точно в това, което няма. Магазините са тип “Смесен магазин”. Във всеки от тях задължително има прах за пране – уви не става за ядене. Има сапун, безценната за нас минерална вода, спагети, бисквитки, огледалца, странни несладки бонбони, козметика, сокове от химикали с картинки на манго на етикетите им, пепси, тоалетна хартия, тонове сухо мляко, сол и насипни макарони и леша. Все още не можем да разберем феноменът със сухото мляко, а също така и със соковете, които са на безобразни цени, отговарящи на 4-5 халби пюре от манго или авокадо.Защо някой изобщо би си помислил да ги купува? И въпреки това, те присъстват във всеки магазин. Разбрахме, че в Етиопия захарта е лукс, и затова тя се слага оскъдно дори и в по принцип сладките неща. Бисквитките тук не са сладки. В малките населени места, които тук са с население до 5000-10000 души, е пълен късмет, ако в някой от магазинчетата се намери консерва риба тон, консерва доматено пюре или пък случайно майонеза. В по-малките градове дори не са чували имената на тези стоки. Последните са продукти, които почти не се консумират от местното население, всички те са внесени от чужбина и цените им са значително по-високи от тези в България. Освен това е възможно толкова да са се задържали в магазина, че дори да им е изтекъл срокът на годност, въпреки че са консерви и той е години. Попаднахме на магазинче, което ни зарадва със 7 буркана майонеза Remia, старателно подредени на рафта, но когато поискахме да купим един от тях, продавачката ни отказа, показвайки ни, че срокът й на годност е изтекъл някога през 2009 година. След това грижливо я върна на рафта. Същото е и положението в големите градове, с единствената разлика, че в градовете с около 100000 души население има няколко магазина, в които има изброените горе продукти плюс евентуално италиански консерви грах и царевица. В трите града с над 200000 население, през които минахме до този момент, открихме и по един два магазина, насочени изцяло към чужденци. В тях наистина има кашкавал, мляко, шоколад, сладка, сникърс, марс, кутийки кола, натурални сокове  за по 7-8лв, десетина вида консерви, вносни перилни препарати, пакетиран европейски ориз, кетчуп, горчица, течен шоколад и дори кутии бонбони. Цените в тях са безумни, но все пак са единственото място, от което успяваме да заредим малко провизии за няколкодневните ни разходки в природата. И като изброявам горните неща, то не е защото за тях се сещам, а защото само тях има. Забавното е контраста между липсата на стоки и марките и страните, в които са произведени тези, които успяваме да намерим. За пример мога да дам последното ни пазаруване, след което се прибрахме щастливи със: грах произведен в Италия, маслини произведени в Испания, горчица от САЩ, холандска майонеза, тайландска риба тон, като единствено медецът и таханът са етиопски.

Разбирайки, че в магазините няма да успеем да поддържаме теглото си, се насочихме към пазарите. Бяхме убедени, че ежедневните продукти, които няма в магазините ще открием там. До някаква степен имахме успех. Намерихме зеленчуци, малко плодове, яйца, кокошки… Лошото тук е, че повечето от тези неща не искаме да ядем. В София, минавайки на образователна лекция в Института по заразни и паразитни болести, докторът неведнъж ни каза, да не ядем зеленчуци. Интересното тук е причината. В Етиопия тоалетните не са на почит. Единственото, което ме спира да кажа колко са по-назад от българите, гледайки поредния етиопец да пикае или … по сред бял ден на произволно голяма улица е факта, че знам как миришат градинката пред Народния театър и гората зад Иракли. Връщайки се към храната, причината да избягваме зеленчуците е, че градинките, в които се отглеждат се използват и за тоалетна. А от там и различните болести. Посланикът ни разказа история за българка, туристка в Етиопия, която му се похвалила, че яла страхотни домати. След два дни, прекарани в тоалетната, се съгласила да отиде в болница, където я излекували от амебата й. Та затова избягваме старателно зеленчуците. Яйцата. Има ги навсякъде. Проблемът е, че тук хладилниците се използват единствено и само за съхранение на бира и безалкохолни напитки, храната няма място в тях. Така че, до колкото е възможно, избягваме и яйцата. Това, което с удоволствие си купуваме от пазарите е мед и плодове. Медът е страхотен, има различни видове, със и без восъчните пити, а и ни дават да пробваме, докато си харесаме. Открихме и тахан в магазините, което в допълнение с меда ни дава добра енергия. Странното е, че плодовете на пазарите не са в такова изобилие, колкото в заведенията за скокове, но банани има навсякъде.

Най-голямо удоволствие от престоят в по-големите градове ни носят така наречените “Juice House”. В тях задължително има сокове или по-точно пюре от авокадо, манго и папая. В някой има и от ананас и гуава. Соковете се сервират в халба за бира и представляват пухкаво пюре от избрания плод, направено на високоскоростен пасатор. На цена от под 1лв. за халба, трудно успяваме да се изритаме от тези заведения. Там закусваме и обядваме. Интересното в Етиопия е, че понятието за бързо хранене не съществува. Няма никакви сандвичи, дюнери, пици. Само сокове, несладки тортички и гевречета или топки от пържено тесто. Всичко останало се сервира в ресторантите. Има два вида ресторанти. Едните, предлагащи единствено локалната кухня и другите, с меню за чужденци. Всичките месни манджи са придружени или направо се сервират върху традиционната етиопска инджера (тънка палачинка). Инджерата се прави от различна смеска от семена, като забърканото тесто се оставя да престои 3 дни, което придава силно вкисналия му вкус. Инджерата се яде вместо хляб, но ако човек си поиска, може да получи и няколко питки. Хлябът тук е разкошен. За такъв хляб в София можем само да си мечтаем.

Вегетарианците могат да се нахранят навсякъде, но изборът им често се свежда до инджера и вървящия с нея сос широ, който е някакво пюре с домати и може би нахуд и разни други неща. Задължително е люто, колкото и да молиш или да ти обещават, че щом не искаш няма да е. Широто се носи врящо в глинен съд или направо излято върху инджерата. За месоядните изборът е малко по-голям. Отново инджерата е подложката и хлябът. Месото е добре изпечено или изпържено, нарязано е на малки кубчета, като вариациите са единствено във соса, с който се поднася. Успяхме да намерим заведение, което се пълнеше с месни хора, сервиращо само месо и бира. Първо всеки минава през нещо приличащо на месарница. Няколко половинки от крави са закачени на метални куки, а пред тях седи усмихнат чичко. Избираш си коя част от кравата и колко грама искаш, чичкото го отрязва и нарязва, слага го в чинийка с номерче, което и ти получаваш и сядаш да чакаш с хабла бира. След десетина минути твоето номерче пристига с глинен съд, пълен с въглени и месото в глинена чинийка над тях, все още готвещо се. По време на великденските пости само слушахме, как след Великден навсякъде ще се яде специално приготвено пилешко, но до сега не сме го открили в нито едно заведение. Всичко, дори и ястията от западната европейската кухня се сервират с прилично количество нарязани в тях люти чушки. Избор няма. Въпреки, че 85% от населеното тук са православни християни, тази религия тук забранява свинското месо, което ние мислихме, че се отнася само за мюсюлманите.

Последното хранително нещо, което трябва да се спомене, е етиопската бира. Има я навсякъде, а количествата, които се консумират по всяко време на деня определено ни впечатляват. Бирата е колкото евтина, толкова и хубава. Особено ме радват касите с по 30 бутилки от 330 мл, разнасяни на магарета, колела, с таксита или на ръка. Единствената бира от 500мл се поднася в онези стари тумбести бутилки, бутилките, които ме връщат в миналото, когато нямаше различна бутилка за всяка марка бира.

След 45 дни пътуване, резултатът от нашата борба с храната и опитите ни за добра хигиена е отслабване с по 5 килограма на всеки от нас, положителни резултати за амеба след лабораторните ни тестове, и малко лекарства, за да се отървем от нея.

Имайки време, ние избрахме да прекараме 12 дни в Симиен и с помощта на служител на парка съставихме маршрут, стигащ до Рас Дашен с връщане от него към друго градче на главния път – Ад Аркай, минавайки и през ниската част на планината. До този момент никой от нас не беше ходил с придружител – скаут. Тук това е задължително. Туристите трябва да имат въоръжен скаут, а мулето, мулярът, водачът говорещ английски и готвача са незадължителни, но възможни опции. Като цяло тази планина освен като място и гледки ни караше постоянно да мислим върху какви ли не неща, а нещата случващи се на нас и около нас ни провокираха да изследваме реакциите си и да разсъждаваме върху неподозирани казуси. Като цяло това, което минаваше през мозъците ни се променяше с бързината на гледките от следващия завой или хълм.

Първият ни ден започна от обяд, след като довършихме пазаруването на провизии, дозаредихме батериите, отделихме половин час на интернет и изчакахме организирането на скаута, мулето и муляра. От излизането от Дебарк до 12 дни по-късно в Ад Аркай знаехме, че няма да има нито ток, нито каквато и да е храна освен тази, която сме взели. Скаутите и мулярите са на ротационен принцип и ти назначават поредния свободен. Разбира се, имаш право да поискаш друг скаут, друг муляр, да не харесаш мулето или каквото и да е, но при положение, че не познаваш хората, а и по-важното, че те не говорят и дума на език различен от амарик, за да можеш дори да пробваш да разбереш допадате ли си, тази смяна ми се струва много странна опция. Безумните неща, които пълниха главите ни започнаха веднага след като се замислихме, че тези хора ги извикват в нашия случай към 10 сутринта и им казват “днес тръгвате с тези двамата за 12 дни, зарежете това, с което се занимавате, докато изчаквате следващите туристи, кажете чао на семействата си и тръгвайте до час”. Това и до сега ме се струва странно. Особено странно като се вземе предвид заплащането на тези хора. Скаута струва по 75 бъра на ден ( 100 бъра са около 8.6 лв ), мулето е 60 бъра, а мулярът 70. Като ориентир, таксата за парка е 100 бъра на ден на човек.

Представиха ни, натовариха раниците ни на мулето и бяхме готови за тръгване. Решението ни да вземем муле беше затвърдено най-вече от моя подут и болящ глезен, но мога да кажа, че никой от нас не съжалява за тази ни глезотия. Никога не съм се възползвал от такива услуги, но не беше неприятно. Багажът на мулето се товари сутринта при тръгване, след което мулето и мулярът поемат с тяхно си темпо, значително по-бързо от това на разглеждащите туристи и стигат в следващия лагер доста по-рано. Тук идва и другата основна роля на мулярът – той е пазачът на нашия багаж. След като пристигне в лагера той стои неотлъчно до раниците ни до нашето пристигане, а след това и цяла нощ и вечер зорко наблюдава палатката и цялата ни покъщнина. Това даде и отговор на чуденето ни, защо винаги искаха да опънем палатката си на най-прашното и наклонено място, близо до някоя постройка. Отговорът е, че те трябва да са на най-много 3м от нас през нощта и зорко да ни пазят от нещото или нищото. И ако случайно ние се опънем далеч от постройката, това налага те да прекарат нощта без завет, завити единствено в мултифункционалните си одеяла. А аз отначало си мислех че пазят тревата. Дълго се чудихме защо мулярът и скаутът не са един и същ човек, но отговорът поне в нашите глави беше, че магарето си има собствено темпо и дори да можеш да го накараш да забърза, е трудно да го забавиш. Но най-вероятно това изобщо не е причината, а тя е огромното население на Етиопия и опита да се даде малко работа на повече хора. Единственото неудобно в цялата история с мулето е, че нито можем да променим маршрута през деня, нито имаме достъп до раниците ни.

Скаутът е въоръжен парков служител, постоянно прикачен към туристите. Ролята му е да показва пътя, а пушката до колкото разбрахме е, за да респектира местните и най-вече децата в случай, че имат намерения да тормозят туристите. Не вярвам това да се е случвало, най-малкото защото хората не са такива, но така парка просто се подсигурява и дава работа на още един човек. Тук идва ред на другото интересно относно нашите придружители. За разлика от нас, които си сметнахме храната за 12 дни, преценявахме колко вода да носим всеки ден, бяхме подготвени с дрехи и какво ли още не, скаута и мулярът тръгват с един чифт дрехи – тези върху тях, едно одеяло и нищо друго. Вода, храна, дрехи – това не са неща от които имат нужда. Бях прочел във форуми, че се очаква от нас да ги храним, но ние в Гондор, когато пазарувахме храната не мислехме да взимаме муле и съответно предвиденото бе за двама ни, най-много и нещо за скаута и то сметнато доста точно, имайки предвид, че трябва да носим всичко. В управлението на парка ни обясниха, че всеки си носи храна за него и няма нужда да се притесняваме за тях. Тук идва ред на поредните мисли, заемали не малко време и място в главите ни – кое е правилно, кое не е, кое е човещина, кое е глупост, кое е недоимък и кое е нахалство. За какво говоря – нашия скаут така и никога не си носеше вода. Аз си носих десетте килограма фото раница плюс 3 литра вода, Яна носеше храна за обед и 2 литра вода. Нашия скаут си носеше одеялото, за мултифункционалността на което мисля да разкажа подробно в друг пост, пушката и само един ден едно малко шишенце за вода – но не с вода! За сметка на това, когато беше настинал или слънчасал определено не отказваше вода. С преценката кое е правилно и кое не всеки сам трябва да се бори, но колкото и да бях убеден, че щом го мързи или просто не се сеща да си вземе вода не би трябвало да ми е изобщо неудобно да пия пред него, това определено не беше така. Не мисля, че е възможно да си всеки ден в планината и всеки ден да забравяш. Бе не ми е ясно, но добре, че пиенето от кемълбека не е толкова явно, колкото от бутилка. За храната положението бе същото. Въпреки твърденията на шефът им, че скаутът и мулярът ще си носят храна, на практика не видях да имат нищо повече от шепа ядки и то веднъж. Това, което знаех беше, че по пътя или по-точно в лагерите единствено може да се купят яйца, кокошки и агнета, с които се оправяш сам или пък се оправя готвачът ти. Тъй като нашите придружители нищо не си носиха, си мислех че те ще си взимат от селата. Е оказа се, че и това не е така. Те просто не ядяха. Освен че постиха преди Великден, което отрязваше голяма част от менюто им, те просто не си взимаха нищо. Поредната драма в главите ни, как да се храним пред тях без угризения, а казвам пред тях, защото те не ни изпускаха от поглед, като те нямат нищо за ядене? Това, с което успявахме да им помогнем, беше ориз и спагети, които за съжаление имахме в ограничено количество. Пак не разбрах защо не си взимаха – дали защото всички други ги хранят, или защото нямат пари. Да, за нас да пазаруваме в лагерите не е най-евтиното, както можеше и да се очаква на 4000м, но за тях това не е така – те са месни и цените за тях са тотално различни. От друга страна, туристите с които се запознахме, дори месните такива, казаха, че също не хранят своите придружители. И това остава загадка.

Като казвам лагери, това е една в повечето случаи наклонена прашна поляна с една странна постройка, в която наетите от някой туристи готвачи да могат да се развихрят, има и безалкохолни напитки, бира а на две места дори и хляб. Тук идва ред на готвачите, на които не мога да не отделя няколко реда. Ние не си взехме готвач, нито си наехме посуда или котлон, така че впечатленията ни са изцяло на наблюдатели, но определено не са малко. Готвачът се наема с два големи сандъка с посуда, които биват носени от отделно наето за целта муле. Готвачът върви заедно с мулярът и винаги е в лагерът преди туристите. Когато пристигне, започват големите приготовления. Не питахме никой кой и как определя менюто, но това не е съществено. Същественото е цялата церемония по обслужването на туристите, как биват обгрижвани и че всичко това се случва на 4000м на място без никакви удобства. Когато туристите пристигнат в лагерът там вече им е сервирана следобедна закуска – бисквитки, кана мляко, кана чай, и кана кафе. Всичко това на маса със столове, бяла покривка и всички нужни прибори и чинии. Докато туристите отмарят или се разхождат, готвачите се заемат с вечерята. Тя почва от близкото дере, където се заколва, оскубва, нарязва и измива тичащата до преди малко в селото кокошка. Това четох, че се случва и с агнета, но не видяхме на живо. Вечерята се сервира на голяма маса отново с бяла покривка и пълен набор прибори и чинии, непознати дори за средния клас етиопски ресторанти в градовете. Сутринта с отварянето на очите си, щастливите туристи биват посрещани с прекрасна закуска. От цялата тази работа намазват всички. Готвачите, скаута, мулярът дори и грабливите птици, които прелитайки отмъкват каквото успеят от масата, непритеснявани от присъствието на хранещите се хора. Всичко което туристите не успеят или не искат да изядат се разпределя на придружителите им. Е, нашите нямаха това щастие. Последната роля, която не разбрахме от кой се изпълнява, бе опъването на палатките. Ако туристът си наеме палатки и шалтета, то те биват разпъвани и сгъвани от някой. Туристът само трябва да заспи или да се събуди в палатката си, и най-много да събере личните си вещи. Другото просто се случва. Впечатли ни също и видът на постелките или по-точно матраците, които се разнасяха из планината. Мисля че тук на пазара има един вид матраци, които се използват както в хотелите така и в планината. А магарета има достатъчно.

Последната част от антуражът на по-заможните туристи са водачите. Единствената ценна тяхна характеристика е говоренето на общ език с туристите. Ние определено бяхме щастливи, че езиковата бариера ни позволява да останем и малко сами, но пък това създаваше и трудности, ако искахме да помолим за нещо, например да не ни будят в 5:30.

Май трябва да отделя няколко думи и за самата планина, но повечето за нея ще оставя на снимките. Безкрайни жълто-зелени поля с палми, огромни отвесни стени с гледка на 2000-3000 метра надолу и каменни стърчилки, останали от някогашни изригвания на вулкани. Имахме късмет да видим и почти всички от животинските акценти на парка. Нашите 12 дни не бяха нито достатъчни нито недостатъчни. Симиен е място, на което можехме да останем още дълго, но в никакъв случай не мога да кажа, че сме минали набързо и не сме се насладили на спокойствието на планината. Най-високия връх в Етиопия, за който погрешно учат децата, че ако не е най-високия на света то поне е четвъртият най-висок в Африка или в светът според различните версии, е просто един от многото върхове в Симиен с височина над 4400 и определено не беше акцентът на нашето ходене. Бяхме посъветвани да тръгнем на лунна светлина за да избегнем качването от 3100 до 4543 в най-голямата жега и със слънцето в очите ни. Тръгнахме в 4 сутринта с мисълта, че това е нашия малък подвиг, който малко туристи тук предприемат. Тези плахи мисли бяха много бързо разгонени от вида на хора, носещи ламарини за покриви към селото от другата страна на върха, тръгнали от нашия лагер и минаващи по добре отъпканата пътека на стотина метра под Рас Дашен.

В Гондер пристигнахме към обяд. Там разбрахме, че автобус до Горгора има единствено сутрин рано. Така се получи половин ден за разходки из античните крепости и бани в града. Успяхме да открием и невероятните сокове от изстискани авокадо, манго, папая или ананас, без да им бъдат добавяни каквито и да е екстри. Половин литрова халба за бира, пълна с пюре от авокадо и един сок от манго, определено изпълняват ролята на обяд.

На следващата сутрин хванахме ранния рейс и след три часа по 60 километровия бабунест черен път стигнахме в Горгора. Рекламираният ни къмпинг се намираше на два километра от селото. Двойката холандци под 40 години са купили едно парче земя на брега на езерото и пет години градят бавно своят рай. Тотално спокойствие далеч от всичко. Хората строят всичко сами с помощта на няколко местни. Имат си четири кучета, две котки, дори и едно малко чакалче, намерено от местен ловец, което минава всяка вечер за малко храна и вода. Още при първата ни разходка кучетата решиха да ни придружат. На сутринта на следващия ден тръгнахме рано и за добро или лошо отново с кучешката ни компания. Лошото беше, че нямаше начин птиците или каквито и да е животни да не ни забележат от километри и да мога да се приближа тихичко до тях. Като бонус към това, в най-далечната точка на разходката всичките кучета просто изчезнаха в гъстите храсти, през които вървяхме. Когато се появиха след около половин час, за наше учудване бяха само три. Колкото и да не исках, прекарах още около час в бодящите храсти в търсене на изчезналото куче, но без никакъв успех. За общ късмет то просто се появи от някъде, точно когато поемахме пътя обратно.

В къмпинга ни очакваха с нетърпение, тъй като кучетата никога до сега не са тръгвали с някой за цял ден, дори преди да са яли сутринта. А загубилото се куче било най-младото и никога не било излизало далече от къмпинга.

На сутринта поехме по друсащия път към Гондор. Там имахме за цел да заредим всички батерии и да напазаруваме храна за предстоящите ни 12 дни в планината Симиан. Гондор се оказа достатъчно голям град, за да успеем да намерим всякакви странни храни, които има сигурно само в 4-5 големи града в цялата страна, като сухи супи например. Те са толкова необикновена стока,а и цените им са също толкова необикновени – едно пакетче е на стойност почти 2 лв.

Дебарк, където е офисът на парка, и където се урежда престоят в него, е на около 100 км от Гондор и ние държахме да хванем сигурния рейс до там в 5:30 сутринта. Докато приближавахме автогарата, отказвайки на нахални таксита и пестейки батериите на челниците, по моя идея, в напълно тъмния град, на около пет минути от рейса успях да не забележа канавката на единствената асфалтова улица и да стъпя накриво в нея. С над 30 кг раница това изобщо не беше приятно преживяване. Все пак решихме да вземем рейса и да видим как ще се развият нещата с глезена ми и така да преценим дали и кога да хванем планината.

Бахар Дар е голям град на брега на езерото Тана. Не втория по големина, както ни обясняваха, но все пак голям. 250-те километра от Дебра Маркос успяхме да превземем за пет часа, сдобивайки се с нови приятели и спътници – бълхи. Занесохме си ги с нас в прекрасната градина на хотел точно на брега на езерото. Градината, която ни представиха като къмпинг, беше истинско райско кътче – цветя, дълбока сянка от всякакви дървета и много птици.

Интересните неща около Бахар Дар са изворът на река Син Нил, водопадът на Син Нил и “тайнствените” манастири в езерото Тана. Първо си избрахме да се разходим до извора на Син Нил. Реката всъщност “извира” от езерото Тана на пет километра от центъра на града. На картата изглеждаше съвсем лесно. В действителност не беше точно така. Не защото не можахме да намерим голямата река, а заради военните, охраняващи мостовете над нея, един от които е точно в нейното начало. Докато гледахме множеството къпещи се хора в реката от моста на асфалтовия път, бяхме привикани от един загрижен военен, който настойчиво ни помоли да изтрием всички снимки, на които се вижда дори и малко от водата в реката. Не спорихме с него. Тръгнахме по дигата с надеждата да стигнем до моста в самото й начало, но местните хора бързо ни разубедиха, обяснявайки ни, че там има охрана и е забранено да се ходи. Не само това, но и бяха убедени, че ние сме тръгнали към един от манастирите, за който ни бе обяснено предния ден, че се стига само и единствено с лодка. Така и така искахме да се разходим и приехме тяхната идея. Така поне не трябваше да обясняваме, че се шляем безцелно, разглеждайки природата, което никой не иска да приеме за вярно. Бях чел за ПАПИРУСОВИТЕ лодки, използвани от местните и, че ако сме късметлии може и да видим някоя от тях. Ние имахме и по-голям късмет. Оказа се, че манастирът е наистина на остров, но само на стотина метра от основния бряг и за това местните спокойно се придвижват с една голяма папирусова лодка, на която качиха и нас. На връщане разбрахме, че тази лодка просто се ползва от който има нужда, а бивайки единствените такива, ни се наложи сами да гребем с коловете, използвани за гребла.

До водопадите на Син Нил се стига по доста друсащ едночасов път. Изглежда, че водопадът наистина е бил доста внушителен в миналото, преди да бъде построен ВЕЦ и да бъде отклонена реката. Казаха ни, че сме късметлии, защото в този ден водата не била отклонена, но аз така и не съм сигурен, защото ясно се виждаше от колко повече места някога е падала водата. Въпреки това разходката определено си струваше. Не можахме да издържим на стотиците предложения от произволни местни, всеки от които представящ се за капитан, за разходка с лодка в езерото. Не беше заради желанието ни да се почувстваме туристи или заради манастирите, но след толкова много оферти решихме да видим какво правят всички останали гости на Бахар Дар. Освен няколкото островчета с манастири на всяко, интересното беше да се върнем отново на острова, до който бяхме стигнали сами, но този път като обикновени туристи с моторна лодка. Май бяхме направили впечатление на местните деца, които ни превозиха първия път, защото идеално ни помниха. Изворът на Нил, който беше обявен като един от акцентите на екскурзията, не успяхме да видим отново, тъй като за да не се снима моста, лодките не стигат до там, а само се посочва в далечината – там започва Нил.

Ние решихме да не правим обичайния дълъг преход от почти 600 км или 12 часа до Бахир Дар наведнъж. Имаме време и желание да разглеждаме повече места от обичайните туристически спирки.

Идеята ни е да пътуваме с обществен транспорт или на стоп – което дойде първо. Чанчо се намира на около 50 км от Адис и от там е отбивката за Дерба, където може да се разгледа каньона на река Мъгър. Това, че очевидно сме чужденци, има своите добри и лоши страни – цените почти навсякъде са различни за нас и са доста по-високи, но пък стопът ни върви именно защото се отличаваме от местните. За Дерба, до която имахме 27 км, минаха няколко препълнени маршрутки, опитващи се да ни вземат десеторна цена и за наше щастие, няколко камиона, отиващи към циментовия завод, построен от шейсет и втория по богатство човек в света.

Не искахме да се озовем в Дерба по тъмно, без идея къде ще спим, затова харесахме едно място преди това и помолихме шофьора на камиона да слезем. Доколкото бяхме чели за Етиопия и от това, което видяхме до сега, тук няма място, на което да не срещнеш някой след най-много 5 минути. Така и първите хора, които ни видяха, ни отведоха до къщата на Гетачо, май единственият в селото говорещ английски. Посрещнаха ни безкрайно топло. Успяхме да отклоним поканата да спим в неговата къща, но не и кафето и следобедната закуска. Получихме разрешение да спим на поляната до селото, както и безплатна охрана на платката ни от учудено гледащи местни хора.

На сутринта ни изпратиха по пътя за Дерба, казвайки ни, че това не е най-приятното място на света – с работници в циментовия завод от всички краища на страната. Така се и оказа. Определено неприветливо място с тонове деца, бутащи се, искащи какво ли не и в крайна сметка бъркащи из раниците ни. Стигнахме до каньона в компанията на поне 20 от тях. Нямахме никакъв шанс и за минимално спокойствие и решихме да поемем бързо пътят обратно към Дебра Либанос.

Дебра Либанос е село с манастир, което е от особена важност за вярващите. Нямахме и идея къде ще спим, но пък се запознахме с момче от Адис, тръгнало за манастира, което успя да ни подслони в двора на полицейското управление. На следващия ден след бързо разглеждане на манастира успяхме и да се измъкнем от тълпите хора и да видим и малко природа. Огромни кактуси, маймуни, плата и къщички, разположени на невъзможни места. Март месец никъде не е споменато да е дъждовен, но на нас дъждът определено не ни се размина – започна да вали към шест и без да спре, докато заспим.

На сутринта потеглихме към Дебра Маркос. Нямахме идея за конкретен транспорт, но ни изглеждаше, че тук бусчетата, играещи роля на междуградски превоз, са за навсякъде и по всяко време. Първата една четвърт от пътя това беше така, но след това се оказахме закотвени в мръсен неприветлив крайпътен град, в който всички ни твърдяха, че няма рейс за по-нататък. Това е често срещано твърдение, целящо да ни накара да се възползваме от услугите на някой с такси или кола за безумна цена. Бяхме решили да стоим на пътя и да спираме всичко, което минава, и в краен случай да спим във въпросния град. След няколко предложения за смешно високи суми, почти се бяхме обезнадеждили, когато ни взе едно момче пътуващо към нашата цел. Късметът ни бе повече от огромен. Не само, че успяхме да се доберем до Дебра Маркос, но и имахме шанса да пресечем каньона на река Син Нил в нещо значително по-удобно от претъпкан минибус. Пътуването бе достатъчно бавно, за да мога да се зачудя десетки пъти с какво Grand Canyon е величествен и дали наистина е? Имайки щастието да съм видял и двата определено не съм сигурен, че това е така.

Пътят, по който днес пътувахме 200 км е един от 5-те основни и единствени асфалтирани пътища в страната. Средната ни скорост в голямата Toyota Land Cruiser беше около 50км/ч. Пътят бе в доста окаяно състояние, като в дълги отсечки асфалтът липсваше. Обясниха ни, че липсата на пътища кара правителството да ограничи вноса на автомобили, налагайки високи данъци.

Дебра Маркос е средно голямо градче на главния път. Самото то няма с какво да се похвали или поне ние не открихме. Денят, който прекарахме там, решихме да използваме за дълга разходка в околностите на града – безкрайни полета и ниви, много добитък и тук там някоя птица. На връщане имахме късмет да се разминем с много хора от близките села, прекарали деня на пазар в града.

http://share.findmespot.com/shared/faces/viewspots.jsp?glId=0Jx92hLhpdq8KFZUcrEj10Oyb5QB6KEe8

Раница – Arc’teryx Bora 80 – тегло 3.2 кг. Доказано удобна за мен с тегло до 35кг.

Постелка – ThermaRest Prolite Small – 310г. 51х119см, дебела 2.5см. Основното, заради което избрах тази постелка е теглото й и комфорта на надуваемата постелка. Преди тази постелка, единствената надуваема постелка, на която бях спал само беше 3.8см дебелина с нормален размер. Направих опит да тествам малката постелка на 10 дневно ходене, но успях да я спукам на втория ден, а имах неблагоразумието да не нося лепило и лепенки. Като комфорт за 2.5см съм доволен, дължината и определено не е проблем при положение, че използвам импровизирана възглавница извън постелката. Много се чудих между ThermaRest NeoAir и ThermaRest Prolite, но когато трябваше да решавам не открих достатъчно отзиви за надеждността на супер тънкия NeoAir, а и цената не ми допадна.

Палатка – Big Agness Copper Spur UL2 -1.73кг. Преди да започна да подготвям пътуване за много дълго време, без да се замислям разхождах навсякъде с мен моя North Face Talus тежаща над 3 кг. При изборът на лека палатка се колебаех главно между Big Agness Copper Spur UL2, Big Agness Copper Spur UL1, Big Agness Fly Creek UL1, Big Agness Fly Creek UL2, MSR Hubba Hubba, MSR Hubba, Eureka MoonShadow Solo и Eureka Skylite 2 SUL. В крайна сметка прежалих малко тегло за сметка на малко повече пространство и се отказах от едноместните палатки. След като четох ревюта на хора тествали в едни и същи условия MSR Hubba Hubba и Big Agness Copper Spur UL2, избрах последната. Нося към нея и footprint, който все още не знам дали ще се окаже полезен. Взех си и резервни рейки.

Спален чувал – Eureka E!Lite SummerDown – 650г. Тук чудене нямаше. За десет дни спане на температура близка до нула градуса, с изключение на нощта с голяма влажност чувалът беше много добре.

Лаптоп – Asus EEE PC 901 – 1.1kg. Основното при изборът беше теглото и издръжливостта на батерията – 8 часа по спецификация и малко по-малко при моите тестове.

GPS – Garmin Dakota 20 – 191.4г. Повече от линк към изчерпателното сравнение на Dakota и Oregon моделите не мога да кажа. Горещо препоръчвам това ревю. http://www.anatolyivanov.com/prose/en/AI.7.00159/

Статив – Manfrotto 190 BroB – 1.8кг. Моят компромисен вариант между надежден здрав статив, тегло и цена. Глава – Manfrotto 492 Micro Ball Head – 140г. – избрах глава без плочка въпреки неудобството при ползване единствено заради теглото.

Външна памет –WD My Passport Essential Se 1TB – 200г и Seagate FreeAgent Go 1TB – 270г. Вече веднъж съм губил снимки заради повреден диск и затова сега реших да разчитам на два и то от различни производители.

Сандали – Teva Terra Fi 3 – не знам колко време ще издържат, имайки предвид влошаващото се качество на Teva с времето. Първият ми чифт Teva Terra Fi 1 издържа 6 години интензивно носене, и все още нищо по него не е скъсано. На втория – Teva Terra Fi 2 подметките се продупчиха и разлепиха за не повече от два сезона. Този само го тествах като комфорт, но не си позволих да нося дълго, за да не намалявам живота му напразно.

Яке – Cabela’s GORE-TEX PacLite Rainy River Parka

Челник – Petzl Tikka Plus

Бензинов котлон – MSR XGK-EX MULTI FUEL STOVE с 650мл бутилка.

Дъждобран за раница – Deuter – 45-90л. 130г.

Фототехника – Canon 5D Body, Canon 40D Body, Canon EF 17-40mm F4.0 L, Canon EF 100-400mm F4.0-5.6 L IS, Canon EF 100mm F2.8 Macro, Canon Speedlute 550EX E-TTL Flash, Cokin P Circular Polarizer, Cokin P Holder, Cokin 58mm, 77mm Adapter Ring, Canon RS-80N3 Remote Switch, Canon Off Shoe Cord 2, 3 карти Kingston 133 16GB, 1 карта Transcend 16 GB, 2 карти Sandisk 2GB, и една Pretec 6GB.

Фото раница – LowePro Micro Trekker 200 – 1кг. – Този модел раницата съм носил на много ходения и за мен е идеална като млака и лека фото раница, която влиза изцяло в основната ми раница, а от друга страна може да е постоянно в мен.

Батерии Sanyo Eneloop – AA -12 броя, AAA 8 броя и зарядно за тях

Дъждобран за фотоапарат – Kata E-702 PL 160г.

Прибори – лъжица, швейцарско ножче, тенджера с капак

Camelbak 3l

Шапки - една с широка периферия за слънце, а и да отдалечава мрежата против комари и една поларена.

SteriPen Classic – 162г. заедно с FitsAll Filter, SteriPen Pre-Filter и Wide Mount Bottle. Докато избирах измежду различните таблетки за пречистване на вода попаднах и се спрях на това устройство.

Repel 100 Deet Insect Repelent 120ml и Repel 55 Deet Insect Repelent 120ml Доверих се на този сайт – http://www.safariquip.co.uk/all-categories/insect-protection/insect-repellent/choosing-an-insect-repellent/

Seam Grip – лепило за палаткаи и якета ако се наложи

Чаршаф за в спалния чувал – 110г. Изглежда ми практично решение на проблемът с прането на пухени чували в полеви условия.

Дълги панталони – 2 броя

Тениски – 4 броя

Полар Polartec 200 Series – 1 брой

Долно термо бельо – 1 брой

Кърпа

Риза с UPF 40 слънцезащитен фактор

Ако искате да подкрепите нашето пътешествие, може да го направите по един от следните начини:

PayPal

ePay

Лошото време ни прогони от Беласица и без много чудене решихме да прекараме денят в махала Кремиковци близо до Гоце Делчев. Децата както винаги прекарваха времето си играейки и тичайки на улицата и не знам за тях, но ние определено вече ги познавахме и се радвахме да видим колко са пораснали за изминалата година.

Галерия – тук