Галерия – тук
Константин Буюклиев
Снимки и пътеписи от Азия
Дълго време след разделянето на Индия и Пакистан, граничният пункт Вага е бил единственото място, на което по суша е можело да се премине границата между двете държави. Освен с това, граничният пункт е доста известен и с ежедневната церемония по затваряне на границата през нощта. От нещата които бяхме гледали и чели, церемонията изглеждаше нещо като смесица между театър и цирк и за по-интересно с главни герои военни. С две думи нещо, което бивайки в Индия, изобщо не искахме да пропуснем.
Индия, Атари
Галерия – тук
История – тук
Дълго време след разделянето на Индия и Пакистан, граничният пункт Вага е бил единственото място, на което по суша е можело да се премине границата между двете държави. Освен с това, граничният пункт е доста известен и с ежедневната церемония по затваряне на границата през нощта. От нещата които бяхме гледали и чели, церемонията изглеждаше нещо като смесица между театър и цирк и за по-интересно с главни герои военни. С две думи нещо, което бивайки в Индия, изобщо не искахме да пропуснем.
Пунктът Вага се намира на два-три километра от селото Атари и дори не рядко името Атари се асоциира с въпросната церемония. Седемнадесет часа, след като взехме влака от Агра, пристигнахме в Амритсар, където освен небезизвестния златен храм е и изходната точка за Атари и Вага. Нямахме намерение да прескачаме Амритсар, но бяхме решили първо да видим представлението, а и имахме желание да разнообразим няколкото поредни големи градове с атмосферата на забутани гранични села.
Поне така изглеждаше Атари в нашите представи. Искахме да си намерим подслон и да прекараме ден-два в обикаляне селата наоколо, а вечерите да гледаме как се затваря граница. Пристигайки в ранния следобед, реалността бързо започна да разбива представите ни една по една. Тридесетте километра от Амритсар до Атари не даваха много надежди за излизане от града. Къщите около пътя никога не свършваха, а постоянният трафик от туктуци, каруци и летящи микробуси около нашия рейс изглеждаше толкова хаотичен и непредвидим, колкото и в самия Амритсар. Дълго време ни трябваше за да се убедим, че в Атари няма по-централно и угледно място от отбивката на пътя, на която ни стовари рейса. Около нас имаше десетина двуетажни сгради, стотици сергии, магазинчета и тонове хора. По-лошото беше, че те всички твърдяха, че най-близките хотели са в Амритсар. Подозирахме, че това не е истина, но след като си го доказахме, намирайки хотел с басейн струващ на вечер колкото бюджетът ни за няколко дни, решихме да сменим стратегията и да разпитваме, къде може да си опънем палатката и някой все пак да ни гледа багажа. Дали защото бяхме на три километра от границата или защото няма много шантави с такива въпроси, но хората, освен че ни отказваха да спим в дворовете им или на покривите на къщите им, ни гледаха някак странно и недоверчиво. Единственият по-разбран човек имаше малко ресторантче и нямаше нищо против да си оставим багажа при него докато гледаме шоуто.
За да види човек въпросното шоу, не само че никой не иска такса, но и има няколко табели с обяснения към кой да се обърнат хората, на които някой им е поискал пари за вход. Единственото условие към посетителите е да не носят нищо освен вода, фотоапарати и камери. И пишейки нищо се стига до там, че имаше дори кратко чудене относно батериите за апаратите ми, намиращи се в джобовете ни. Не може да се влиза с дамски чанти, найлонови пликчета, чадъри, дори и с мобилни телефони. Разбира се почти всички идват с коли или са се подготвили за това изискване, а за тези, които все пак имат нещо, което са забравили да оставят или като нас са дошли не с дамски чанти, а с целия си багаж, има един услужлив чичо, който срещу нескромна сума обещава да пази всякакви вещи.
Пристигайки на границата в два часа, всичко изглеждаше толкова пусто, че направо се зачудихме дали сме уцелили мястото. Освен нас имаше няколко подмотаващи се продавачи на сувенири и захарен памук. Всички ни уверяваха, че шоу ще има, но относно часа, в който отварят вратите за трибуната, нямаше единно мнение. Избрахме си един от вариантите и тръгнахме на разходка. Връщайки се при бариерите, учудването ни бе по-голямо дори и от броя на индийците, които се бяха скупчили докато ни нямаше. Празният паркинг бързо се пълнеше, а хората пред бариерата се множаха и множаха.
От военните разбрахме, че има половин час до момента, в който ще можем да влезем, но за наше огромно облекчение имаше отделни опашки за индийци и чужденци. По впечатляващото е, че има и отделна трибуна само за чужденци и на всичко отгоре, тях, чужденците или в случая нас, ни пускат петнадесет минути преди индийците. Колкото и да ми изглеждаше неправилно да ни третират толкова различно, поглеждайки хилядите хора, прилепени един към друг, с вперени погледи в бариерата и мускули, готови да изблъскат всеки на пътя им, привилегиите за чужденци бяха нещо, което този път нямаше да откажем. След като провериха паспортите ни и ни насочиха към скенерите, граничарите ни подканиха да побързаме, защото скоро след нас щяха да побягнат хиляди хора. Чувството се доближава до гледането на добре направен филм, в който героят бяга почти обречен по права улица, а зад него приижда огромна маса вода. Никой няма време да мисли за другите. За разлика от предните места, запазени за чужденците, индийците не само трябваше да се борят за добра видимост, но и трябваше да са сред първите десет хиляди, влезнали през бариерата. Да, десет хиляди. И то всеки, ама всеки ден. Нямаше шанс да го повярвам без да го видя с очите си. Два часа по-рано на паркинга нямаше и една кола, пред бариерата нямаше никой, а сега трибуните се пълнеха с невероятна скорост.
Още докато трибуните се пълнеха програмата по подгряване на тълпата беше започнала и от двете страни на затворената граница. Може би трябваше да се нарече програма по оглушаване на тълпата, но пък нямаше как всяка от двете страни да не направи всичко възможно, за да заглуши другата. И колкото и масата хора, дошла от всички краища на огромната Индия специално за да види своите граничари почти летейки, марширувайки пред тях, да не изглеждаше да има нужда от подгряване, един чичко с анцуг и микрофон в ръка и една танцьорка подканваха млади и стари да пеят и викат „Хиндустан” колкото може по-силно. Групите ученици в униформи имаха честта да покажат на всички колко добре могат да танцуват. И докато от индийската страна купонът наистина да беше на ниво, от другата страна на загражденията нещата изглеждаха малко по-различно. Не беше по-малко шумно, виковете „Пакистан“ се чуваха не по-лошо от тези „Хиндустан“, но поне от далече обстановката изглеждаше доста по-стегната. Публиката беше разделена не на две, а на три групи, всяка в отделна трибуна – туристи, мъже и жени. Всички имаха пакистански знаменца, всички викаха по команда на водещия, но дали заради по-малкото хора или просто заради разликата в културата, вълнението на хората определено не беше много забележимо.
Уловката в цялото представление е, че за да може човек да види интересните действия от него, трябва просто да знае в коя посока да гледа във всеки един момент. Всичко се случва толкова бързо, и то винаги на различно място от там, където някой е мръднал предния път. Гледайки строените граничари, изтупващи безупречно чистите си униформи, потропващи с крака или просто перчейки се с поглед зареян в нищото, човек изпуска да види как някъде в другия край други граничари маршируват почти докосвайки чела с върховете на ботушите си. Единствено окуражаващия и възторжен рев на публиката при всяко въпросно вдигане на крак издава, че нещо някъде се случва. И за да наваксаме пропуснатото решихме да повторим изживяването и да посетим границата Вага още веднъж. Освен че този път успяхме да видим безумно краткото ръкостискане на пакистанския и индийския командир, успяхме да видим и как обилният дъжд изобщо не влияе на броят или настроението на хората, дошли да видят това наистина невероятно зрелище. Единствено граничарите маршируват не толкова летящо и по-предпазливо, но причината за това се изяснява мигновено на всеки опитал да повтори действията им дори на сух асфалт. И ако някой иска да се вдъхнови за разходка до Вага, или просто иска да си намери повод за усмивка, клипчетата, показващи церемонията в пълния и блясък, са толкова много.
![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() |
Да, Тадж Махал е нещо, което си струва да се види лично. Картички, снимки, писания толкова много, че няма и да се опитвам да ги допълвам, освен със снимки де, но това ще е само за демонстрация, колко нямам и идея как се снимат сгради. Ще споделя мнението си, че наистина е величествен и великолепен, а другото ще пропусна.
Агра, Индия
Галерия – тук
История – тук
Да, Тадж Махал е нещо, което си струва да се види лично. Картички, снимки, писания толкова много, че няма и да се опитвам да ги допълвам, освен със снимки де, но това ще е само за демонстрация, колко нямам и идея как се снимат сгради. Ще споделя мнението си, че наистина е величествен и великолепен, а другото ще пропусна. Не вярвахме, че можем в същия ден да се впечатлим и от друга архитектурна забележителност, но все пак се разходихме до гробницата на Itimad ud Daulah и не съжалихме нито за миг.
Извън стените на комплекса Тадж Махал, градът си живее в неговия забързан ритъм, без по нищо да си личи, че е дом на именитата сграда. Колкото и да е странно, другото, което силно ни впечатли докато се разхождахме из Агра, беше откритата му канализация. От едната страна на всяка улица минава малка рекичка, движеща се в каменна канавка. Това, въпреки че звучи до някаква степен романтично, започва да изглежда нехигиенично, при сблъсъка ни с първата тръба, изливаща се в него от дупка в стената на някоя къща. Нещата загрубяват, когато човек разбере едно уникално човешко изобретение. Покрай повечето къщи, около половин метър над въпросната канавка, е направена алейка за ходене. И на тази алейка – дупка. В началото предположихме, че се използва за импровизирана мивка, за да изтича водата, докато хората си мият нещо, но видяхме, че дупката има и малко по-различно приложение. Тоалетна. Предполагам само за децата, но и това ми изглеждаше малко прекалено. Най-вероятно се приема за напълно естествено, защото определено ние бяхме по-притеснени докато минавахме покрай не-толкова малко момиченце, клечащо над дупката до къщата си. Да, такива неща на булевардите няма, но в жилищните квартали импровизираните тоалетни са неразделна част от всяка къща. След като се убедихме, че нищо на улицата не е чисто, ние внимавахме за всяка наша крачка, но домашните любимци, разхождащи се по улицата, не можеха да се сдържат да не са във водата. Най-вече прасетата. За тях изглеждаше като истински рай – да седят до половина потопени в рекичката, образувана от всички канавки, и с муцуни, набутани под водата почти до очите, търсеха нещо за хапване. Какво точно намираха не искам и да знам. Вярвам, че откритата канализация не е характерна само за Агра, но тук правеше невероятен контраст с прекрасно белия, излъчващ чистота Тадж Махал.
![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() |
Да си болен, докато си на път, не е работа. Липсата на дом и спокойствие успяват да направят и бързото преболедуване не най-приятния спомен. Забавно е как мирогледът се променя с оздравяването. Първата седмица във Варанаси, не можах да видя много повече от лошите му страни. Решихме да останем още няколко дни, за да можем да пооправим впечатленията си и все пак да се насладим на този уникален свят.
Въпреки че Варанаси е милионен град, простиращ се надалеч из равнината на Ганг, нашето внимание и време бяха изцяло подвластни на случващото се на брега на реката и в малките тесни проходи между сградите в близост до нея. Самият бряг от страната на Варанаси е една дълга поредица от гатове. Гатовете са големи, широки и високи бетонни стъпала спускащи се от основите на първия ред, до самата река, сгради направо вътре в нея. Колко навътре зависи от нивото на Ганг, но винаги има място за вярващите, на което да седнат или да стъпят в реката. Ако трябва да бъда последователен, то е логично да започна имено с малките улички. В близост до реката всичко е толкова плътно застроено, че за коли, туктукци и дори рикши не може и да се мисли. Целите квартали в първия половин километър от реката към сушата са почти изцяло пешеходно-моторни зони. Почти, защото до всеки от основните гатове се стига по една улица. Колкото и идеята, за всяка от тези улици, да е достигане на някакъв транспорт или товарни бусчета до гатовете, това е възможно само от много късна вечер до ранна сутрин. През останалото време всеки сантиметър в близост до Ганг е зает или от хора или от сергии. И ако повечето туристи намират за забавно да се движат със скоростта на мравки в плътни редички по тесните алеи, то месните нямат никакво желание да се разделят с любимите си моторчета, което прави забавата по-голяма. От време на време цялата редичка пешеходци се залепя до стената в опит да пусне бързащото моторче. Това е варианта, в който всичко се случва на една права уличка и има видимост. Момент на изненада има при всяко пресичане на кръстовище, където винаги е хубаво човек да се ослуша и огледа, защото мотористите определено не го правят.
Кравите, о кравите! Освен, че са свещени, те са навсякъде. Движат се все едно те са единствените живи същества в целия град. Напълно спокойни, напълно безразлични към случващото се около тях. Те просто вървят, седят или спят където им падне. Непокизмът им е повече от завиден. И може би защото са огромни, може би защото са свещени, но всеки се съобразява с тях. Ако кравата минава, всички чакат, ако кравата лежи на средата на улицата, всички я заобикалят. Интересно е как тези тревопасни животни живеят в големия бетонен град. Диетата им съответно е напълно градска. Кашоните са най-разпространени и бивайки обработена целулоза, кравите ги пасат като прясна трева. Малко е странно как се борят, за да ги разкъсат или как преживят стърчащото от устата им кашонче от сникърс, но това са просто градски крави, кой може да ги вини. Прекрасното за тях е, че всичкият боклук се изхвърля директно на улицата, така че поне не им се налага да се научават да ровят из кофите. Любимото им място за хапване са пазарите. Любопитно занимание е човек да застане някъде из пазара и да наблюдава крадящите добитъци. Хората толкова са свикнали с тях, че продавачите понякога просто не забелязват огромната рогата опасност, приближаваща бавно към сергията им. Кравите все едно се правят, че просто минават, докато всъщност се оглеждат за небрежни собственици на сергии. Забележат ли такива, атаката е светкавична. Тиквички, репички, марули, банани, всичко вкусно и зелено се поглъща за секунди. Бързината им е от особено значение. Веднъж захапали плячката си, единственото което може да направи продавачът е да ги прогони, но не и да си вземе зеленчуците. Ако всички са нащрек, кравите просто ядат изхвърлените около сергиите зеленилки. И отново, това че всеки хвърля всичко на земята е изцяло в тяхна полза. Бананови кори, най-горните листа на зеле, развалени марули, всичко е на земята, а кравите са като прахосмукачки, работещи за чистотата и изяждащи всичко. За съжаление, кравите не са се научили да ползват тоалетна и, ядейки постоянно, постоянно оставят и следи от това, естествено където им падне. Малко е хлъзгаво, малко мирише, но пък човек се чувства близо до природата дори и в големия град. Най-естественият въпрос, гледайки всички тези животи из улиците, може би е дали се ползват за нещо изобщо и кой е стопанина им. Със сигурност кравите от улиците не са за пържоли. Бизнесът си е бизнес и хората от различна от хинду религия някак си са се ориентирали в печалбата от телешкото месо. Свещените туристи лесно си намират и свещени крави в чиния, но това определено не са кравите от улицата. По-странното е, че докато се радвахме на една крава, спяща на средата на едно малко кръстовище, един човек застана до нея, почна да я гали и ни се похвали, че това е неговата крава. Странно е, защото никога не видяхме крава с пълно виме или някой да дои крава. Тя е негова, но той нито я храни, нито взима облаги от нея.
Предполагам, всеки, който чуе името Варанаси, си представя две неща – безброй къпещи се хора в Ганг и множество горящи трупове. Нито едно от тях не е легенда. Всеки ден във Варанаси се изсипват хиляди хора, идващи само за да се потопят в Ганг, именно в светите й води, минаващи край бреговете на града. Гарата, автогарата и въобще всички пътища, водещи към Варанаси, са отрупани с прииждащи от цяла Индия хора. Повечето от тях идват само за през деня или дори само за няколко часа. От гарата се тръгва бързо към реката, следва задължителното потапяне, евентуално пране в непрозрачната вода и след това има време единствено за бърз обяд на седянка на стълбите на някой гат и отново се поема към гарата. Има и организирани екскурзии за индийци. Те по нищо не се различават от екскурзиите в цял свят. Един гръмогласен индиец със знаменце в ръка се изживява в ролята си на пастир, викайки и напътствайки петдесетина други индийци, как да се изкъпят максимално бързо и след това да потеглят към спрения някъде рейс. И всички тези индийци са в такава паника да не загубят случайно групата си, че се стига до там да се държат в дълга верига за шаловете си, преминавайки гневно през всичко на пътя им в борба да останат заедно. Интересното е, че целият ритуал, за който са били път с дни, и за някой е единственото дълго пътуване в живота им, продължава не повече от десет минути. Жените влизат във водата с всичките си дрехи, които в общия случай са един дълъг или няколко по-къси шалове, именувани сари, а мъжете влизат за баня по странни гащи, направени отново от нещо като шал и със странно въженце, заметнато през едното им рамо. В зависимост от това колко ги е страх от водата, къпането може да бъде и доста кратко, но винаги трябва да включва и потапяне на главата, дори и за части от секундата. След като излезнат от страшната река, има ритуално пране на останалите шалове.
И докато някой се къпят в Ганг, телата на други, имащи привилегията и щастието да се разделят с живота си точно във Варанаси, биват ритуално изгаряни само на метри нагоре по течението на реката. За хиндуистите, да починат и да бъдат кремирани точно във Варанаси е мечта, която само избрани могат да постигнат. Наистина има много вярващи, живеещи на улицата и по бреговете на реката, единствено в очакване на смъртта си. Вървейки по малките тесни улички, човек често се натъква на групи опечалени хора, носещи тялото на свой близък. Гатовете, на които се извършва кремацията, са като фабрики, в които всичко е сметнато и процесът никога не спира. Освен по пушека, тези гатове се разпознават отдалече и по огромните купчини с дърва, натрупани на брега на реката. Ежедневно лодки, идващи от незнайни места, доставят тонове отсечени дървета. И освен че е свят ритуал, кремирането е не по-малко и бизнес. Специалистите, работещи на гата, знаят точно колко дърва са необходими за да изгори напълно дадено тяло. Дървата се мерят на големи везни, и освен на база на теглото им, цената се определя и от избрания вид дърво. Като цяло, тези кремации са за по-заможните хора. Миризмата е подобна на барбекю на полянка, но гледката на падащи крака и глави не бих определил като приятна. Въпреки това, множество туристи и месни стоят и наблюдават с часове. Други, по-бедни индийци, също наблюдават по цял ден, но с малко по-различни подбуди. Докато някой чужденци се надяват да изкарат добри хонорари от професионално заснетите филми, бутайки се почти в огънят и нехаещи, че това все пак е нечие погребение, бедните индийски деца залагат на директната и бърза печалба. Техният занаят е преравянето на дрехите на умрелите. Много често близките на починалите носят всички вещи, за да бъдат пуснати в реката по време на кремацията. Стига се до там, че се носят матраци, възглавници и какво ли още не. И най-потресаващото е, че веднъж пуснати в реката, емоционалната връзка с тези вещи е приключила. Тогава е редът на децата, които пред очите на всички близки на горящия човек, преравят и оценяват на бързо стойността на изхвърлените вещи. Няма свян, няма съобразяване, всичко е въпрос на изкарване на прехраната.
В същия дух, други деца изкарват джобните си от монетите, които вярващите хвърлят в реката. И тук, веднъж хвърлена, монетата е свършила работата си и на никой не правият впечатление многото деца, седящи рамо до рамо с вярващите, които за разлика от тях хвърлят магнити на въженце вместо монети. Докато хвърлилият монета все още се моли с поглед в реката, момченцето до него вече е хвърлило магнита с надежда да хване нея или някоя друга от лежащите на дъното рупи. И докато се чудих, как не им е хрумнало да се гмуркат с магнити в ръце, две момчета ми демонстрираха, че не съм се сетил първи за този трик.
И след като стана дума за погребенията, няма как да не спомена и сватбите. Така и не успяхме да разберем с какво Варанаси е толкова специално място, че всеки ден да има десетки сватби на главния гат. Всички празненства си приличаха като две капки вода, но това изобщо не ги правеше по-малко забавни. На никой не се налагаше да търси лъскава лимузина, с която да пристигане на сватбата, защото дори и с мотор минаването през тълпата идваща и отиваща си от гата бе напълно невъзможно. Така, както и при погребенията, до уреченото място всички стигаха пеш, като всички, в повечето случаи означаваше само младоженците и техните семейства. Тъпанът, предвождащ сватбарите, отдалече издаваше бъдещото събитие. След кратката церемония в малка неугледна барака на брега на реката, двойките действаха като по сценарий, който обаче определено не изглеждаше писан за сватба. Веднъж обявени за съпруг и съпруга, младоженците и близките им си намираха свободно място на някое от бетонните стъпала на гата, където приседнали започваха да пируват. И дори и да е разбираемо да се хапне след изтощителното събитие, тук нещата не стояха по начин, който някой може да си представи. Всички изглеждаха сякаш не са яли нищо последния ден и храната от пазара, сервирана в хартиени купички, изглеждаше по-вкусна от всичко на света. Може би за това допринасяше факта, че всички се хранеха с ръце, Колкото и това да е типично за цяла Индия, а и не само, в случая изглеждаше малко странно, особено когато прекрасно изрисуваните с кана ръце на младоженците губеха детайлите си под оризчетата и пържените зеленчуци, залепнали върху пръстите им. Веднъж приключили с хапването, повечето двойки просто ставаха и мълчаливо се потапяха и изгубваха в тълпата, напускаща гата. Като цяло комуникацията между младоженците в повечето случаи се свеждаше до пълно мълчание. Колкото и странно да звучи, поне по-религиозните хинду индийци все още се женят за партньор, избран от родителите им. Казаха ни, че има каталози и агенции занимаващи се изцяло с търсене и предлагане на булки. Въпреки тези улеснения, самото търсене изобщо не е работа на момчетата, искащи да се оженят. Те просто чакат родителите им да им подберат правилното момиче. Не разбрахме как стоят нещата от страната на дамите, но поне в някой семейства мъжете имат право да не харесат момичето избрано от родителите им и да поискат да им намерят друго. Предполагам, това че младоженците почти не се познават беше и причината за странното мълчане след сватбата. Самото седене на гата беше по-скоро като демонстрация за пред минаващите, отколкото щастлив миг за запомняне. Все едно традицията да изисква новото семейство да седи на показ и да бъде видяно от някакъв брой хора. Седейки безучастно, младоженците бяха нещо като животни в зоологическа градина, всеки можеше да спре пред тях и да ги разгледа, да ги снима или дори да се снима с тях. Това не пораждаше емоции. Просто изглежда, че те трябва да минат и през това преживяване. В повечето случаи нямаше усмивки, забава, или каквото и да е празнуване, а само един мъж, гледащ в хоризонта и до него една жена, почти скриваща лицето си в шал, гледаща в една точка в земята пред нея. Имаше случи, в които мъжът казваше на булката да вдигне поглед поне за секунда, за да бъдат увековечени от тълпата туристи с апарати пред тях, но имаше и такива, в които младоженците позираха като отегчен мъжки силует и булка без лице до него. Точно така, гледащи в земята и увити в шалове, булките напускаха гата. Впечатляваща и доста красноречива за отношенията им беше традицията за начина, по който младоженецът отвеждаше своята съпруга. Освен че булката ходеше съвсем сама на няколко метра зад съпруга си и всички други дошли за тържеството, булката изглеждаше като водена на каишка и по точно като панаирджийска мечка. Сравнението мечка изплува в съзнанието ми, защото всички булки имаха огромна халка за обеца на носовете си, вързана със синджир към обеца на дясното им ухо. Само оставаше въженцето да е вързано за тази обеца и картинката щеше да е пълна. Всъщност младоженецът и булката ходеха с шалове, вързани един за друг, или мъжът държеше като повод шала съпругата си. А колкото и нещастно да изглеждаха булките, толкова много накити имаше окичени върху тях. Признак на състояние или просто зестра, пръстените бяха на всеки пръст, а обеците и герданите определено тежаха на мястото си. И разбира се всичко това от злато. Индийците просто обичат златото, шареното и лъскавото. И докато всички други сватби, които засякохме, си приличаха, една ни направи особено впечатление. Очевидно семействата бяха по-заможни, защото след задължителното седене на гата, за цялата група бе наета лодка, която да ги разходи до отсрещния бряг на Ганг. И ако в това няма нищо впечатляващо, това което ни срази беше жената, която като че ли почистваше пътя на новото семейство. Въпросната дама правеше по една крачка, след което лягаше по очи на земята, ставаше, правеше поредна крачка, пак лягаше и така по целият им път. Само дето не ходеха върху нея, иначе бих си помислил, че тя просто играе ролята на червен килим. Определено ни впечатли как това се прави, слизайки по стълбите на гата.
Може би всеки свързва Индия с мърсотия. Нас ни бяха предупредели още в Етиопия, че в Индия е по-мръсно и по-точно по-гнусно. Странно е, но ни беше трудно да си го представим. Предполагам всички хора, които първото с което свързват Индия е мърсотията, определено са прекарали няколко дни във Варанаси. За целия ни престой в Индия, не открихме място, който даже да се доближава по този критерий. Предполагам липсата на обществените тоалетни във Варанаси е същата като този в Адис Абеба, но тук основен фактор за безумната липса на хигиена са тоновете хора, минаващи през гатовете всеки ден. Като че ли, както имаше определени гатове за кремиране, за сватби, за къпане, така имаше и такива, служещи за тоалетна. Дневната светлина не смущаваше никого. Най-горните редове стъпала на гатовете-тоалетни изглеждаха като музей с добре подредена експозиция. Не мога да отрека, че поне на подреденост го докарваха. Редичките с преработена храна бях изрядни. Човек можеше да остане с впечатление, че има някакво конкретно отстояние, което всички спазват. Безумна гледка. И безумно миришеща. Другото, за което човек трябваше да внимава докато се разхожда по крайбрежието, бяха рекичките, извиращи от бетонните стени в края на гатовете. Тези рекички дори не произлизаха от канализацията на сградите над тях. Те бяха грижливо създавани и подхранвани от минувачите. Нищо необичайно нямаше в мъж, допълващ течащата вада, стоящ с гръб, но само на няколко метра от основния път на всички, разхождащи се около реката. Определено впечатляващо и запомнящо се, макар и по-скоро само част от облика на Варанаси, отколкото нещо, с което човек трябва да свързва града.
![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() ![]() |
Масовото потапяне в реките, сливащи се в Алахабад, беше първия индийски празник, който искахме да видим. Малкото ни опит в Индия ни караше да мислим, че можем просто да отидем ден преди събитието и така „изпреварвайки всички“ да си намерим лесно хотел. Добре, че се заговорихме с готвача в нашия хотел. Човекът беше ходил два пъти на тази Mella, случваща се през дванадесет години, и каза, че толкова хора не можем да си представим.
Варанаси и Алахабад, Индия
Галерия – тук
История – тук