Галерия – тук
Хотел
Хотелите в Етиопия са толкова многобройни, колкото и кафенетата и кръчмите. Хотели има и в най-зачуканите селца и навсякъде се строят нови и нови. Етиопците пътуват много, или по-точно са толкова много, че винаги някой пътува. Като правило всеки тук избягва нощните придвижвания и затова са и хотелите. Като цяло цената изобщо не определя чистотата или което и да е друго качество на хотела. Има безумно евтини стаи за по 2.5 лв., има и хотели с европейки цени. Между най-евтините и тези с цена до към 20 лв. на стая разлика не винаги има. Това, което определено променя много цената, е наличието на топла вода. Това са хотели само и единствено за чужденци и ги има само в по-големите градове. Оставяйки този лукс настрана, в почти всички хотели има поне общ студен душ. Етиопците са доста чистоплътни хора, въпреки че средата, в която живеят, не спомага много за това. Тъй като водата на места в Етиопия е доста кът, тук хората не са големи почитатели на мивките. Такива екстри срещнахме почти единствено в хотелите със самостоятелни бани във всяка стая и то дори не във всички от тях. Отклонявайки се малко от темата за хотелите, етиопците рядко имат течаща вода в домовете си. Както казах, те дават всичко от себе си да се поддържат чисти. И като казвам всичко имам предвид абсурдни гледки като хора, къпещи се и перещи във всякакви водоеми – кални реки, кални езера, локви, реки, които малко по-нагоре по течението се използват за тоалетни, изобщо навсякъде. Въпреки че тук най-модерните обществени тоалетни са мостовете, хората перат и се къпят и под тях. Напълно нормална гледка в Адис е мъж, който любувайки се на гледката от моста, допълва водата в нея. Това посред бял ден и навсякъде в града. Още по-забавното е, че на мостовете с метални перила има специални места, на които една от вертикалните пръчки е избита, така че човек да може да клекне с лице към моста и задни части стърчащи над реката, държейки се за съседните две пръчки. И това е напълно нормално.
Връщайки се на хотелите, много е важен правилният им избор, като тук изобщо не визирам качествата на самите стаи. Изключително важно за здравия сън е местоположението на хотела спрямо църквите, джамиите и баровете. Това са основните източници на силен и непрестанен шум през цялата нощ. Дори имам чувство, че ако не огласят квартала в синхрон, то със сигурност се редуват. Така че, още преди да се пита за стая, човек хубаво трябва да се огледа какви храмове стърчат наоколо и колко са големи колоните на съседните барове. И въпреки всички тези предварителни мерки, винаги има изненади. Дори и най-невзрачните барчета могат да имат скрити уредби, които да превърнат ставането преди пет сутринта за поредния рейс в доста трудно начинание. Може би като някаква компенсация за неприятното пътуване из страната, или дори като стимул за желание за командировки, всеки хотел има почти толкова работещи и живеещи в него проститутки, колкото и стаи. Забравих да кажа, че пътуващите са предимно мъже, а спящите по хотели са 99% мъже. Момичетата, които се появяват само в частта от денонощието, в която човек може да срещне и вампири, струват малко повече от стаите и към седем вечерта окупират столовете в бара в очакване на клиенти. Те са тези, които най-добре знаят коя е най-хубавата стая, с най-удобно легло или ако просто човек се чуди – коя стая има работещ контакт. Какво правят през деня не знам, но сутрин човек може да ги види излизащи една по една от хотелските стаи. Този бизнес процъфтява в почти всички хотели. Независимо колко високоморален изглежда собственика на хотела когато наемате стая или колко празнен е барът в ранния следобед, това изобщо не е гаранция как ще се развият нещата след здрач. Мисля че знакът, по който хората се ориентират, че в даден бар има проститутки е силно надънената музика, макар и в бара никога да няма клиенти. И тази музика не спира поне до два часа през нощта, може би за да заглушава ставащото в стаите. Ако случайно в хотела няма бар с музика, то тогава има билярдна маса. На нея се играе до късно и от рано. Не е трудно човек да започне да сънува, че устата му е джоб на масата, от където всички топки влизат право в главата му. Поне на заспиване шумът навежда точно на тези мисли. Друг източник на шум са колите, паркирани в двора на хотела, около който са подредени стаите. Колкото и да са бедни, етиопците не обичат да гасят двигателите си. Първото нещо, което правят сутрин, е да ги запалят. Може би да загреят на ниската температура на въздуха в Африка. Като екстра към шума от тях, всички изгорели газове се разпределят по стаите на спящите хора.
Естествен по-голям лукс са стаите с баня и тоалетна или поне с едното. Колкото и неоспоримо да звучи, че те са по-добрия избор, това на практика не е така. Очевидно правенето на канализация и сифони не е силата на всички майстори. Резултатът често е усещане, че човек спи в тоалетна с легло, а не в стая с тоалетна. Като цяло това, без което не сме видели стая, е легло, джапанки и гърне. Гърнето, за което аз дълго не вярвах че е такова, се използва от всички отсядащи в хотел. То е толкова задължително колкото и леглото. Хората просто ги мързи да ползват външната тоалетна посред нощ и може би за да не мокрят пръстта пред стаята си, хотелиерите им дават гърнета. Никой не трябва да мисли, че на сутринта някой се погрижва за гърнето от стаята си. Оставят го както си е. Обикновено има стол, маса, крушка и контакт, но всяко от тях може и да липсва. В Етиопия токът определено не достига за всички. Има много градове и села, до които достигат далекопроводи, но те не провеждат електричество или поне не всеки ден. Най-добрият вариант е, разбира се, ток да има през цялото време, но за това няма гаранция и в най-големите градове. Липсата на ток по цял ден не учудва никой. Другият вариант, на който човек може да се надява в по-отдалечените от столицата места, е да има ток поне през нощта. И за това обаче гаранция няма. Стаята може на пръв поглед да има контакт и ключ за лампа, но това нищо не значи. Най-гадни след местата, в които ток просто няма, са тези, в които има само когато електрото реши. В тези градчета, хората не си купуват генератори, защото знаят, че от време на време ток ще има. В най-затънтените места токът е само от генератори. Който си е купил има. В тези хотели човек няма как да се надява на контакт в стаята. Зареждането на телефони и всичко друго трябва да става в някое от специалните магазинчета за ток. В тях човек си оставя електроуреда, получава номерче и до сутринта, бумтящият цяла нощ генератор е свършил работата. Тук е и уловката в хотелите с генератор или още по-лошо тези, в които хората си зареждат телефоните. На фона на общата тишина в града, генераторът се чува почти все едно е на съседното легло. А казвам тишина, защото музиката излиза прекалено скъпо и в градовете без ток спира рано, а все още не сме чули църква или джамия с генератор.
В Етиопия има малария. Това обаче не е накарало всички хотелиери да сложат комарни мрежи в стаите. Лошото е, че дори и да ги има, те за разлика от чаршафите, които се перат всеки ден, никога не виждат вода и сапун. За нас това ги прави тотално неизползваеми и решихме проблема, като винаги използваме нашата лична мрежа. В началото, докато все още носихме тежкия статив, той се използваше всяка вечер, но не за правене на снимки. Измислихме разкошна система за опъване на комарна мрежа с помощта на статив. За съжаление за друго не влизаше много в употреба и решихме да се разделим с него. За борба с маларията си купихме метална кукичка с резба. Това безценно изобретение се ползва всяка вечер. В началото ми беше малко гузно да дупча таваните на хората, но оглеждайки се в стаите, бързо се примирих с факта, че те са над тези неща. Интересна беше покупката на кукичката, чието име не знаехме нито на английски, нито на амарик. Тук специалните умения на Яна влезнаха в работа, и след бърза скица на желания артикул, магазинерът успя да ни разбере. За първи път да открием, че и в ниските тавани има смисъл. И за лошо и за хубаво, тук хората не са внедрили измазаните бетонни плочи за тавани. Вместо това, под дървените конструкции на покрива, се поставят окачени тавани от фазер или опънати платнища от зебло. И точно вторите понякога са проблем. От една страна, защото разхождащите се по тях плъхове са си пробили дупки, през които винаги е чудим кога ще ни паднат на главата, от друга, защото кукичката ни в зебло много не държи. Нещо почти толкова странно, колкото таваните облицовани със зебло, са и прозорците и вратите. В повечето случаи те са метални или дървени винаги с надеждни заключващи механизми. И в това нищо странно. Странното са стените, на които са поставени. Нямам идея как се постига сигурност, ако стените, на които те са поставени, са направени от кал и слама. Интересното е, че така изглеждат нещата и в нормалните къщи, в които живеят хората. Забавна гледка е добре заключена метална врата, на която дори не трябва да се подпираш, защото ще падне с касата, ако не и с половината стена. За да се запечата изсъхналата пръст по стените и да бъде по-чисто, в много хотели стените са боядисани с блажна боя. В други не са.
Макар и по наши впечатления тук никой да не краде, хотелите нощем се заключват отвсякъде. Ако на прозореца няма решетка, услужливият пазач непременно ще ни напомни, че трябва да го затворим и дори ще седи пред него, докато не го направим. И въпреки че почти всички, ползващи хотелите, стават в четири и половина за рейса, заключените дворове винаги създават една интересна сутрешна постановка. Всеки който иска да излезе от хотела трябва да намери пазача. Той винаги спи в някоя колиба в двора или в някоя стая някъде, но е трудно да се каже къде точно. Това забавление създава интересни сутрешни шумове – тропане по врати и викане. На етиопците им е по-лесно, говорейки амарик, но ние дори и да го открием и разбудим, трябва някакси да го убедим да излезе и да отключи. Тези проблеми са по-чести в южната част на страната, тъй като тук хората залагат на катинари, а не на врати, отключващи се само отвътре.
В по-ниските и топли части на страната, хората са измислили и друг вид хотелска услуга. Наема се само легло, без стая. Привечер купчината пружини с крака се разстилат из двора на хотела, донасят се матраците и на опънатото над легата въже се закачат комарните мрежи. Всички гости спят един до друг с багаж под леглата им, а в случай че завали дъжд, персоналът помага за бързото пренасяне в ресторанта. Не знам дали от там идва и израза на амарик, но в цяла Етиопия не се пита имате ли стая, а имате ли легло. Почти толкова нестандартно е и решението с писоарите в тоалетните. Те са изцяло ръчна изработка. Представляват нещо като мивки, излети от цимент, с единствена разлика, че няма кранче за вода, а и цветът и налепите по тях ги издават. Въпреки наличието им, хората не винаги ги използват. Не съм видял бързащ етиопец, но ако случайно има някой в тоалетната, никой не иска да го чака. В този случай просто се пикае до нея, независимо че са в двора на хотел или ресторант. В добрия случай намират някой скрит ъгъл, примерно зад кухнята, а в лошия се облекчават директно на стената на тоалетната. Това е и източника, поддържащ непресъхващите локви и вади в дворовете. Другото неприятно от хигиенна гледна точка са бълхите, живеещи в хотелските легла. За съжаление цената на хотела далеч не е гаранция за тяхното отсъствие. Лошото е, че и на тях им се пътува, и човек лесно ги пренася в рейса или в следващия хотел. Докато пътувахме на север, този проблем ни изглеждаше нерешим, но странно, че в останалата част на страната бълхите ги няма. Срещу тях нямаха шанс дори и безценните ни чаршафи във форма на спален чувал, които използваме винаги, въпреки изпраните хотелски чаршафи.
Хубавото по хотелите е, че за цялото ни пребиваване в страната нищо не е изчезнало от стаите ни, а и дори се намират хотели, в които цените за местни и туристи не се различават. Другото, което ни беше доста полезно, е услугата пране, която никой не отказва. Срещу жълти стотинки човек може да се сдобие с блестящо чисти и ухаещи на сапун дрехи. Жените, които всяка сутрин перат десетки чаршафи, са определено майсторки. Предлага се и услугата събуждане по стаите. Няма начин да не успеят да те събудят – тропат и викат докато не напуснеш стаята. Малко неприятното е, че така услугата не е персонална, а събужда целия хотел.
                     |
Подкрепете нашето пътешествие
|
aaa
|
Хотел
Хотелите в Етиопия са толкова многобройни, колкото и кафенетата и кръчмите. Хотели има и в най-зачуканите селца и навсякъде се строят нови и нови. Етиопците пътуват много, или по-точно са толкова много, че винаги някой пътува. Като правило всеки тук избягва нощните придвижвания и затова са и хотелите. Като цяло цената изобщо не определя чистотата или което и да е друго качество на хотела.
Галерия – тук
История – тук
Асайта
Асайта е бившата столица на областта Афар. За разлика от новата, старата столица е много приветлив и оживен град. Насред цялата пустиня наоколо, единствено близостта му до голямата река Ауаш го прави годен за живеене. Афарите са поредните обитатели на Етиопия, нямащи нищо общо със средностатистическите етиопци.
Асайта, Етиопия
Галерия – тук
История – тук
Асайта
Етиопия е странно място. В страната има огромен брой етнически групи и въпреки, че почти всички живеят мирно и в разбирателство, повечето от тях нямат особено добро мнение за другите. Най-забавни са твърденията колко лоши били хората от съседната общност, колко са опасни и затова по-добре да не ходим там. За сметка на това всички знаят, че съседите им говорят същите неща и за тях, и без да ги отричат в прав текст, никой не пропуска да се похвали колко по-гостоприемни и добри са неговите съграждани. За хората, определящи себе си като афари се говореше из цялата страна. Споменавайки на някой, че обикаляме из страната, малцина пропускаха да ни кажат колко опасен е афарският регион и как там не е добра идея да ходим. Афарите обитават пустинните югоизточни райони на Етиопия, място, което всички останали етиопци намират непригодно за живеене. Освен, че животновъдството и земеделието не са особено успешни в безкрайните пустини, температурата, която често превишава 40 градуса, а на места стига и до 60, прави района техен без никаква конкуренция. Може би имено тези сурови условия са направили афарите издръжливи на всичко и по-мъжествени и страховити в очите на останалите етиопци. А може би това се дължи на огромните завити ножове, които са техен неизменен атрибут от времена, далеч преди днешните, в които всеки вече може да си купи калашник.
Асайта е бившата столица на областта Афар. Като изключим главните пътища и градовете на тях, за всички други места обитавани от Афари туристите трябва да имат издадено разрешително. Точно това ни накара да се озовем в новата столица на областта – Семра. Транспортът до там от Ауаш е свързан с доста чакане, плащане на посредници и много нерви. Така пътуват не само туристите, ако такива, с влечение към подобни авантюри, изобщо има, но и местните хора. Нямахме никакво желание да се подлагаме на всичко това и на пук на многото посредници, гонещи рейсовете и взимащи пари и от шофьорите и от пътуващите, ние решихме да пробваме късметът си излизайки от града и махайки на всички коли наред. Предимството да си турист тук беше голямо. За около десет минути чакане и няколко оферти за превоз срещу космически суми, спря едно чисто ново рейсче, превозващо само багажа на някакви туристи, които така и не разбрахме къде са. Забавлявахме се с шофьора, който от толкова возене на всякакви туристи беше свикнал, че трябва да се извинява за всяка неравност по пътя и дори за по-острите завой. Пътищата ни се разделиха малко преди крайната ни цел. От неизвестното за нас градче, в което попаднахме, хванахме на стоп един тридесет и няколко годишен камион MAC. Моделът му беше от времената, в които кабините са се правили толкова големи, че да събират само седалките, без легло или място за багаж. Може би когато е бил по-нов, нашият MAC е можел да вдига над двадесет километра в час, но тези му способности бяха отдавна забравени. В новата столица пристигнахме тържествено в ранния следобед. Влизането в града е впечатляващо. Особено на фона на тристате километра пустош и пустиня, през които бяхме минали, големите модерни стъклени сгради придаваха усещането, че сме влезнали в друг свят. От отсрещната им страна спрямо пътя, бе застроено не голямо комплексче с панелни блокове. Странното беше, че между всички изброени сгради нямаше нито дръвчета, нито трева, нито улици или поне някой друг минаващ човек. Всичко беше пусто, равно и покрито с червеникав прахоляк. Но най-странното беше, когато разбрахме, че трябва да слизаме, защото сме пристигнали. Помолихме поне да ни упътят към центъра или някакво по-обитаем място в Семра, но ни казаха, че това, което виждаме е целия град и ние сме в центъра му. Май точно по този начин си представям населените места около Чернобил. Всичко изглеждаше, като че ли някой го е ползвал до преди малко, но хора нямаше. Дори нямаше къщи за живеене освен панелките, които не вярвам да можеха да съберат дори само служителите в голямата бизнес сграда. Бяхме попаднали в нищото. С учудване открихме малко хотелче, където ни обясниха и цялата идея около призрачният град. Новото, вече от двадесетина години правителство, много искало да почне новата столица на чисто. Избрало си място в пустинята, на около 60 километра от старата столица и на седем от втория по големина град в провинцията Афар – Логия. Построили голяма сграда за община и за всички други административни постове, построили университет и общежития, но така и не успели да накарат който и да било да си построи къща и да направи от сградите град. Всички чиновници предпочели да живеят в Логия, който бил шумен крайпътен град от край време.
Щастливи с нашето разрешително стигнахме в Асайта. За разлика от новата, старата столица е много приветлив и оживен град. Насред цялата пустиня наоколо, единствено близостта му до голямата река Ауаш го прави годен за живеене. Афарите са поредните обитатели на Етиопия, нямащи нищо общо със средностатистическите етиопци. Мъжете афари могат веднага да бъдат разпознати по чаршафите-поли и по големите завити ножове, закачени на коланите им. Отначало си мислехме, че и по бухналите дълги коси можем да различаваме афарите от другите хора в града, но разбрахме, че тези прически са типични само за младите неженени мъже. Завитите ножове бяха просто за украшение и като част от традиционната носия. В днешни времена за респект и самоотбрана и тук хората се кичат с калашници. Това, което най-много ни впечатли, бяха заострените с пила предни зъби на повечето мъже и жени. Естествено това се счита за красиво, но пък и е ясен белег на произхода им. Имаше дами, за които тази украса беше недостатъчна и бяха преминали през нещо, предполагам не по-малко болезнено. Идеите за белези от собственоръчно направени рани, които красяха телата на племената от долината на река Омо, тук бяха използвани за разкрасяване на лицата. Тънки линии определено придаваха повече детайл на бузите и брадичките им, а момичетата с гордост ни ги показваха.
Такава жега, с каквато се сблъскахме в Асайта, не бяхме преживявали никъде другаде в Етиопия. През деня повечето хора се събираха под сенките и най-много притичваха от една към друга. Жегата през деня се стараеше да не изстинем и нощем. Постройките, нагрявани по цял ден от слънцето, правеха спането в тях истински ад. За това и повечето хора спяха на открито. Разхождайки се из града, виждахме легла изнесени пред всяка къща. Дори в нашия хотел се предлагаше услуга спане под звездите. На свечеряване дворът на хотелът се превръщаше в туристическа спалня. Сумати легла се подреждаха едно до друго, а на опънатата над тях жица закачаха комарните мрежи. Хората прибираха багажа и дрехите си под леглото и лягаха да спят. Първата нощ се чудихме какво ли става ако завали дъжд, но втората вечер получихме прекрасна демонстрация. Дори по време на дъждовния сезон, валежите посред бял ден са истинска рядкост. За сметка на това, да вали за малко нощем не е толкова необичайно. Леглата пред къщите в града бяха сложени под стрехи или навеси, но тези в хотела си бяха на средата на двора. Решението се оказа просто – всички хора, дюшеци и багаж влизат бързо в предварително разчистеното кафене и всички заедно чакат дъжда да отмине. Това май винаги става бързо, защото никой не се впечатли от цялото местене.
                                                                            |
Джиджига
Джиджига е последния голям етиопки град по пътя за Сомалиленд. Близостта му до границата е и единствената причина някой турист да посети това място. Ние нямахме намерение да минаваме през Сомалиленд, но така и така бяхме стигнали до Харар, който се намира на стотина километра от Джиджига, а и микробусчетата пътуващи натам бяха толкова многобройни, че решихме, да отидем и да се върнем за един ден.
Джиджига, Етиопия
Галерия – тук
История – тук
Джиджига
Джиджига е последния голям етиопки град по пътя за Сомалиленд. Близостта му до границата е и единствената причина някой турист да посети това място. Ние нямахме намерение да минаваме през Сомалиленд, но така и така бяхме стигнали до Харар, който се намира на стотина километра от Джиджига, а и микробусчетата пътуващи натам бяха толкова многобройни, че решихме, да отидем и да се върнем за един ден.
Джиджига е не само близо до Сомалия и Сомалиленд, но и повечето хора от града и околността му се определят първо като сомали, а след това като етиопци. За нищо и никаквите сто километра разстояние, климатът е тотално различен от този в Харар. За разлика от не прекалено топлото време там, тук жегата е непоносима. Градът се намира на около две хиляди метра по-ниско от Харар в средата на безкрайна равна пустиня. Камилите заместват изцяло магаретата, но това, по което двата града си приличат, е религията изповядвана от почти всички. Мюсюлмани. Има доста напълно забулени жени, което обаче не ги спира да работят като общи работници на строежите. За пореден път гледахме с учудване как слаби фини жени носят нещо като носилки, натоварени с камъни или бъркат цимент. Причината е разбира се в липсата на друга работа за тях. Мъжете не изглеждаха да имат този проблем – те прекарваха времето си шляейки се по улиците в търсене на далавери, от които да припечелят нещо. Това, което ни впечатли в тях, бяха оранжевите им бради и сините точки на челата им. И двете са символи на силната им вяра. Причината за къносаните им бради не разбрахме, но това, което научихме за сините им точки ни беше напълно достатъчно. Първото интересно за тях е, че сините точки на челата на някой от мюсюлманите изобщо не са постигнати с боя или грим, те са просто синини. И причината за повяването им е същата, като за всички нормални синини – удар. Ненормалното според нас беше, че този удар изобщо не случаен, например в някоя ниска врата в джамията, която всички не забелязват. Синината е следствие от ежедневни удари с глава в земята при всяка една молитва. Колкото по-изразена е синята точка на челото на някой мъж, толкова по-силна е неговата вяра, или поне така мислят околните. Жените, на които не се налагаше да работят по строежите, не отстъпваха по колоритност на разкрасените господа. За разлика от белите хора в България, облечени в черно, тук черните хора залагаха на цветното. Почти невъзможно беше да открием липсващ цвят по дрехите им и като към това прибавим количеството плат, свободно покриващо телата им от горе до долу, картината ставаше доста шарена.
Докато се лутахме из града, попаднахме на нещо като импровизиран пазар. Малки улички с хора седящи по земята с опънати пред тях постелки, на които се продава всичко от китайка конфекция, през резени диня, до сурово месо. Обясниха ни, че това не е баш пазара, а блед негов заместител. Истинският пазар бил затворен от правителството, за да може на негово място да се построи нов, по-уреден и по прегледен пазар, но това изобщо не се нравило на месните хора. Бойкотирайки новостите, те просто се разпръснали по уличките в квартала и опъвали черджетата си – сергии на всяко възможно място. Уличката с месото беше нещо, което не бяхме виждали до този момент. Като оставим на страна всеки бегъл помисъл за хладилници и напълно приемем идеята за месото, лазено от мухи, прекарващо цял ден на над тридесет градусовата жега, интересното беше, че асортиментът на всеки щанд беше ограничен до конкретни части от животинското тяло. Сякаш всеки отива в кланицата и казва „Аз купувам всички ……..!“. Имаше сергии с разцепени на две главички, сергии с вътрешности, сергии с кожи и крака, изобщо всичко, за което човек може да се сети. Между всички тези сергии бяха опънати въженца, със закачени на тях фини лентички месо, сушащи се под жаркото слънце. Продавачите сякаш бяха притеснени от факта, че заснемайки ги, някой ще може да ги свърже с нечувано клане и дори гавра с трупове на животни и бяха безкрайно предпазливи и направо агресивни при опитите ни да ги вместим в кадър.
Купувайки си резен диня се запознахме с младо местно момиче. Всички бяхме много щастливи да разменим няколко думи на английски – тя за да си го упражни, а ние за да си вземем диня без да ни вдигат десеторно цената. Забавното в разговора ни с девойката беше моментът, в който се наложи да и отговорим, колко сомалийци има и познаваме в България. Нямахме никакъв шанс да я убедим, че в София сомалийците не са значително по брой малцинство и дори не познаваме нито един сомалиец в нашия град. Даже не успяхме да приключим разговора достигайки съгласие, а момичето каза, че не само не ни вярва, а и че ще дойде да провери, защото сомалийците били навсякъде по света и всички знаели за тях.
                             |
Подкрепете нашето пътешествие
|
Джиджига е последния голям етиопки град по пътя за Сомалиленд. Близостта му до границата е и единствената причина някой турист да посети това място. Ние нямахме намерение да минаваме през Сомалиленд, но така и така бяхме стигнали до Харар, който се намира на стотина километра от Джиджига, а и микробусчетата пътуващи натам бяха толкова многобройни, че решихме, да отидем и да се върнем за един ден.
Джиджига е не само близо до Сомалия и Сомалиленд, но и повечето хора от града и околността му се определят първо като сомали, а след това като етиопци. За нищо и никаквите сто километра разстояние, климатът е тотално различен от този в Харар. За разлика от не прекалено топлото време там, тук жегата е непоносима. Градът се намира на около две хиляди метра по-ниско от Харар в средата на безкрайна равна пустиня. Камилите заместват изцяло магаретата, но това, по което двата града си приличат, е религията изповядвана от почти всички. Мюсюлмани. Има доста напълно забулени жени, което обаче не ги спира да работят като общи работници на строежите. За пореден път гледахме с учудване как слаби фини жени носят нещо като носилки, натоварени с камъни или бъркат цимент. Причината е разбира се в липсата на друга работа за тях. Мъжете не изглеждаха да имат този проблем – те прекарваха времето си шляейки се по улиците в търсене на далавери, от които да припечелят нещо. Това, което ни впечатли в тях, бяха оранжевите им бради и сините точки на челата им. И двете са символи на силната им вяра. Причината за къносаните им бради не разбрахме, но това, което научихме за сините им точки ни беше напълно достатъчно. Първото интересно за тях е, че сините точки на челата на някой от мюсюлманите изобщо не са постигнати с боя или грим, те са просто синини. И причината за повяването им е същата, като за всички нормални синини – удар. Ненормалното според нас беше, че този удар изобщо не случаен, например в някоя ниска врата в джамията, която всички не забелязват. Синината е следствие от ежедневни удари с глава в земята при всяка една молитва. Колкото по-изразена е синята точка на челото на някой мъж, толкова по-силна е неговата вяра, или поне така мислят околните. Жените, на които не се налагаше да работят по строежите, не отстъпваха по колоритност на разкрасените господа. За разлика от белите хора в България, облечени в черно, тук черните хора залагаха на цветното. Почти невъзможно беше да открием липсващ цвят по дрехите им и като към това прибавим количеството плат, свободно покриващо телата им от горе до долу, картината ставаше доста шарена.
Докато се лутахме из града, попаднахме на нещо като импровизиран пазар. Малки улички с хора седящи по земята с опънати пред тях постелки, на които се продава всичко от китайка конфекция, през резени диня, до сурово месо. Обясниха ни, че това не е баш пазара, а блед негов заместител. Истинският пазар бил затворен от правителството, за да може на негово място да се построи нов, по-уреден и по прегледен пазар, но това изобщо не се нравило на месните хора. Бойкотирайки новостите, те просто се разпръснали по уличките в квартала и опъвали черджетата си – сергии на всяко възможно място. Уличката с месото беше нещо, което не бяхме виждали до този момент. Като оставим на страна всеки бегъл помисъл за хладилници и напълно приемем идеята за месото, лазено от мухи, прекарващо цял ден на над тридесет градусовата жега, интересното беше, че асортиментът на всеки щанд беше ограничен до конкретни части от животинското тяло. Сякаш всеки отива в кланицата и казва „Аз купувам всички ……..!“. Имаше сергии с разцепени на две главички, сергии с вътрешности, сергии с кожи и крака, изобщо всичко, за което човек може да се сети. Между всички тези сергии бяха опънати въженца, със закачени на тях фини лентички месо, сушащи се под жаркото слънце. Продавачите сякаш бяха притеснени от факта, че заснемайки ги, някой ще може да ги свърже с нечувано клане и дори гавра с трупове на животни и бяха безкрайно предпазливи и направо агресивни при опитите ни да ги вместим в кадър.
Купувайки си резен диня се запознахме с младо местно момиче. Всички бяхме много щастливи да разменим няколко думи на английски – тя за да си го упражни, а ние за да си вземем диня без да ни вдигат десеторно цената. Забавното в разговора ни с девойката беше моментът, в който се наложи да и отговорим, колко сомалийци има и познаваме в България. Нямахме никакъв шанс да я убедим, че в София сомалийците не са значително по брой малцинство и дори не познаваме нито един сомалиец в нашия град. Даже не успяхме да приключим разговора достигайки съгласие, а момичето каза, че не само не ни вярва, а и че ще дойде да провери, защото сомалийците били навсякъде по света и всички знаели за тях.
|
Харар
Харар няма нищо общо с другите градове в Етиопия. Влизайки в старата му част, по-скоро се чувствах в Мароко. Напълно си спестявам приказките за него, надавайки се, че снимките ще дадат някаква идея за това, което видяхме. Очевидно всички етиопци, а може би и туристи свързват Харар с хиените. Всеки, на който казвахме, че отиваме в Харар, говореше само и единствено за хората, които хранят диви хиени от устата си. Представлението може да бъде видяно всяка вечер, на две различни места в близост до стария град. Разликата е, че на едното място ги храни християнин, а на другото мюсюлманин. Така и не разбрахме, на кое от двете попаднахме.
Галерия – тук
История – тук
Харар
Дори само за няколкото месеца прекарани в Етиопия, успяхме да станем свидетели на непрестанно растящите цени на храната, от които се оплакват всички местни хора. За сметка на това, в провинцията, заплатите на работещите на строежите, на сергиите и като цяло на всички общи работници за последните няколко години са се вдигнали от малко над два лева на ден до малко под четири лева на ден. Дори в големите градове съвсем нормално е заплатата за неквалифициран труд да е петдесет-шестдесет лева. И въпреки че и цените на обществения транспорт са два-три пъти по-ниски от тези в България, разходките само на стотина километра струват повече от еднодневна надница. Всички тези сметки са валидни само за хората, които имат някаква работа, а това определено не са всички. Парадоксът е, че рейсовете и микробусите са винаги пълни до горе, дори има остра нужда от още и още превозни средства. Има рейсове до всяка точка, която може да хрумне на човек. Всяка сутрин надпреварата е не само за хубави места, но и за места като цяло. Изпуснеш ли първия рейс, дори и да има следващ или следващи, при тях винаги има чакане докато се напълнят, а след това и доста губене на време в оставяне на пътуващи по пътя и взимане на нови хора. Неписано правило е, че първият рейс е най-бърз, най-малкото защото билети се продават първо на хората пътуващи до крайната му спирка. Нормална практика е, някой пътуващ на кратко разстояние, който се е събудил малко след като нормалните хора са заспали и съответно е успял да си вземе билет и място, да бъде свален от рейса, само защото се е появил друг пътник, отиващ доста по-далече по маршрута. Ако случайно човек окъснее за този рейс, винаги на помощ идват микробусчетата. Точно до това спасение стигнахме и ние на път за Харар. В Матахара няма автогара за дълги разстояния и единствения начин човек да се добере до Харар е да стои на пътя и да се бори за някое освобождаващо се място в преминаващия транспорт. Както често се случва, хитри хора са се заели с изкарване на пари на гърба на и без това затруднените пътуващи. В този случай идеята е, че доста нахални момчета играят ролята на посредници и спират всички рейсове, за да преговарят за места в тях, вместо пътуващите. За тази си услуга взимат пари и от шофьорите и от пътниците. Единственият шанс да се вземе транспорт без посредник и без бой с него е да се излезе от града на достатъчно голямо разстояние.
Приключенията ни с транспорта до и от Харар започнаха още с първото микробусче, което ни взе. За пръв път попадахме на етиопец, каращ не само безумно, но и бързо. Бусчето беше чисто ново и младият му шофьор с брада, обвит в чаршаф и с мюсюлманска шапчица ни караше постоянно да се чудим за каузата и набелязаната цел при планираното му самоубийство. Още в началото на престоя си в Етиопия стигнахме до извода, че возейки се в микробус, трябва да си избираме местата не според комфорта им, а със стремеж към максимална безопасност. Предните две седалки просто се изключват. Обикновено не сме страхливи при возене, но смятам, че имам достатъчно бели коси за да гледам постоянния ужас, седейки до шофьора. Следващите две места са отделени от най-предните със стабилна метална решетка, в която не веднъж си представях как промушвам главата си, разделена на няколко части след някой челен удар. И те отпаднаха от безопасния ни избор. Желанието ни, учудващо и безумно за етиопците, е да седнем на някоя от двете най-задни седалки. Стремежът на етиопците е да седнат колкото могат по-напред, най-вероятно за да могат да слязат по-бързо, когато пристигнат. Хубаво беше, че интересите ни не съвпадаха и всички бяхме щастливи. За много голям късмет се смята, ако в превозното средство се качи пътен полицай. Това автоматично дава право на шофьора да прави каквото си иска. С такъв късмет минахме през първите десетина проверки на път за Харар. Толкова много полицейски постове не бяхме виждали за цялото си пътуване. За голямо съжаление на шофьора, любимият му пътник не беше до крайната спирка. Малко след като останахме без полицай в микробуса, бяхме спрени за поредна проверка. Тук започна шоу, което бяхме наблюдавали и преди, но без преводач не можехме да си обясним. Очевидно бяхме в нарушение, но единственото пътно правило, за което ние знаехме, беше ограничения брой пътници според моделът на автобуса. Него в този случай не бяхме нарушили. Няколко минути самоубийствено настроеният ни шофьор се караше и молеше полицая да не му пише акт. Очевидно не се справяше добре, защото пътниците започнаха да слизат един по един и да се включват в спора. Най-накрая излезе и най-възрастният пътник, който хвана полицая и го отведе за личен разговор. Добре, че на един от другите пътници му се говореше с нас и в крайна сметка разбрахме точно какво става. Обичайна практика било всички пътници, а особено тези с някакво положение в обществото да скочат в защита на шофьора и всички вкупом да се молят и да предлагат подкуп. В конкретния случай, нашият бус беше нарушил максималното разстояние, на което е разрешено да прави курсове. За разлика от допустимите сто и петдесет километра, на които е разрешено да пътуват микробусите, нашият водач си беше избрал да премине около петстотин километра. Казаха ни, че това правило го знаят всички, но и всички го нарушават. Подкупите били напълно в реда на нещата и шофьорите просто смятат колко могат да отделят, за да са все пак на печалба. Ограничението било заради огромния брой катастрофи по етиопските пътища, но защо рейсовете да могат да пътуват безкрайно далече, а микробусчетата не, не ни обясниха. Факт е, че шофьорите на микробуси карат по-бързо и по безразсъдно от тези на рейсовете. Ние стигнахме до извода, че така просто ги принуждават да си почиват, докато напълнят буса с поредните пътници.
На път за Харар, решихме да отскочим до Дира Дауа, хем да разгледаме, хем да се обадим на един от малкото българи живеещи в Етиопия. Още докато си търсихме хотел забелязахме нещо много странно в Дира Дауа. Този град бе напълно различен от всички други етиопски градове. По-точно той приличаше наистина на град, което е абсолютно нетипично. Къщите бяха тухлени, имаха хубави огради, улиците бяха асфалтирани, дори имаше дървета по тротоарите и най-странното – нямаше почти никакви хора. Все едно бяхме попаднали в друга държава. Освен тази различна обстановка, друго определено нямаше какво да се види. Това е така, ако не броим доктор Къцунов, който за нас беше единствената причина да се задържим в града. Докторът живее в Етиопия от над двадесет години и въпреки, че е над осемдесет годишен, е известен като най-добрия хирург в тази част на страната. Много се радва, че работи в Етиопия, защото в България толкова разнообразни случаи нямало да може да минат през ръцете му. И това благодарение и на безбройните пътни инциденти. Пак нетипично за Етиопия, намирането на хотел Дира Дауа не беше лесна задача. Отне ни доста време и само оставихме раниците си в стаята и отидохме да се запознаем с доктора. Около час по-късно се върнахме да освободим стаята след любезната покана и настояването от негова страна да му гостуваме, вместо да спим на хотел. Освен бързото разглеждане на града в търсенето на стая, намирането й си струваше и заради срещата ни със собственика му. Етиопец живеещ в Холандия, който се е върнал за малко да види родителите си и да им помогне в хотелския им бизнес. Вече бяхме ангажирали стаята и макар и да я бяхме ползвали като склад за около час, изобщо не си и мислехме да поискаме отстъпка от цената й за ден. Докато си тръгвахме ни заговори въпросният холандски гражданин, както сам се представи. Човекът беше много радостен, че сме избрали неговия чист и спретнат, но нискобюджетен хотел. Каза, че туристи не отсядали там и след като си поговорихме на дълго и на широко, стана въпрос защо си тръгваме. Оказа се, че той се познава с жената на доктора и не само й прати поздрави, но и настояваше да ни върне парите за стаята. Наблягам на това, защото в един и същи момент се сблъскахме с хора радващи се на чуждестранни гости и такива, искащи да се възползват от тях. Изпаднахме в малко неприятна ситуация, когато собственикът на хотела помоли служителя си, на който бяхме платили час по-рано, да ни върне парите. Учудването беше за всички, когато стана ясно, че сме платил повечко, от колкото струва стаята ни.
Харар също няма нищо общо с другите градове в тази държава. Влизайки в старата му част, по-скоро се чувствах в Мароко, отколкото в Етиопия. Напълно си спестявам приказките за него, надавайки се, че снимките ще дадат някаква идея за това, което видяхме. Очевидно всички етиопци, а може би и туристи свързват Харар с хиените. Всеки, на който казвахме, че отиваме в Харар, говореше само и единствено за хората, които хранят диви хиени от устата си. Представлението може да бъде видяно всяка вечер, на две различни места в близост до стария град. Разликата е, че на едното място ги храни християнин, а на другото мюсюлманин. Така и не разбрахме, на кое от двете попаднахме. Всичко се случва по тъмно на светлината от фарове. Десетина хиени добре знаят, че всяка вечер на уреченото място могат да хапнат пресни мръвки и не пропускат тази възможност. Учудващо за нас беше, че по-голямата част от публиката бяха етиопци, дошли в Харар на екскурзия. Докато доктор Къцунов ни убеждаваше да видим представлението, не пропусна да каже, че укротителят им е нов, защото преди няколко месеца старият бил починал, след като една от хиените му го захапала, смачквайки черепа му. Човекът, който наблюдавахме, беше доста смел, сякаш не знаеше тази история. Целият ритуал е в четири действия. Първо хиената се храни от ръка, с парченце месо, висящо на десетина сантиметрова пръчка. След това месото се поставя в нещо като кофа, която клекналият човек държи в скута си. Следва нещо по-странно. Човекът застава в партер, а асистентът му държи едно парче месо на около метър над гърбът му. Идеята е хиената да се покатери върху стоящия на четири крака човек и да вземе месото. За финал хиената се храни от уста. Същата къса пръчка с месо на края се захапва и от клекнало положение се предлага на хиените. Разбрахме, че хиените принципно атакуват захапвайки лицето, така че това с храненето им от уста е най-странното хрумване. След като дресьорът им направи пълна демонстрация, идва ред участие да вземе и публиката. Всеки може да нахрани животинките. Забавно беше да наблюдаваме слабо етиопско момиче, което не можа да издържи тежестта на хиената върху гърба си. Падането й на земята мисля, че изплаши и обърка по-скоро животното, което се чудеше да бяга ли или да продължава да се бори за вечерята си.
За разлика от прекалено бързото ни пътуване на отиване, връщането ни от Харар до Матахара може спокойно да се озаглави „Как изминахме 300 километра за 10 часа“. Поради факта, че в Етиопия банкоматите са рядкост и в тях пари през нощта няма, се наложи да изпуснем първия рейс в изчакване на отварянето на банката и зареждането на банкомата. Счупихме си краката от бързане за рейса, за който ни казаха че тръгва към десет, защото е почти пълен. И така нашето седене в рейса започна около десет сутринта. След два дълги часа, прекарани на автогарата в очакване на още хора, които да запълнят и последното място, рейсът тръгна със свободни места. Това нямаше изобщо да стане без натиска и по-точно скандала от страна на всички чакащи в рейса. Тръгването със свободни места единствено гарантира бавно каране в оглеждане за още пътници и спиране за всеки помахал с ръка. Ако рейсът не спре, то поне намалява до толкова, че момчето, продаващо билети, висящо на половина през вратата, да може да разбере, викайки си с хората на пътя, за къде искат да пътуват. След като местата се запълниха за първите петдесет километра, дойде ред на пътните полицаи. Те отново бяха на всеки километър. Докато рейсът спираше и тръгваше, момчето с билетите през десетина минути се сещаше, че вози туристи, и че трябва да им вземе повече пари за билет. Ние обаче бяхме видели написаната на предното стъкло тарифа и упорито отказвахме да дадем повече от нея. Разговорът в тази насока се подхващаше периодично и нямаше изгледи да спре. През това време някой от милионите полицай глоби нашия шофьор. Драмата беше невероятна. Не разбрахме каква вина имат някой от пътниците, по които той и друга група от рейса викаше, но нервите на всички бяха опънати. Това опъна докрай и крака на шофьора, а за наше съжаление под него беше педала на газта. Независимо от завоите без никаква видимост и от пропастта до нас, пътят беше изцяло негов. Едно безценно качество на етиопците е, че им минава бързо, и че не са злопаметни. Десет минути рали с рейс и всичко се нормализира. Но за кратко. На нас ни писна да спорим за цената на билетите и доста подличко решихме да използваме поредния пътен полицай в наша помощ. Не беше лесно да се разберем с него, но след като най-накрая проумя проблема ни, шофьорът отнесе поредната глоба и сериозно мъмрене. Отново рали и отново невероятната доброта на хората. Вместо да ни намразят и да ни връщат за стореното, някой хора дори ни се радваха, а на другите просто им трябваха десетина минути. Отново всички бяхме приятели. Напълно невероятно. И от тук започна голямото мотане. Спираше се за всичко. Като начало всеки по различно време се сещаше, че иска да спрем за тоалетна. Спирахме за чад и вървящите с него сокове и вода. Когато целият рейс дружно приключваше с поредния сноп чад, спирахме за нов. Видяхме невероятен начин за продаване на безалкохолни напитки. Тъй като бутилките струват повече от самата кола, тя трябва да се пие на място. Ако обаче някой иска да си я пие в рейса, услужливи деца предлагат услугата преливане от стъклена в пластмасова бутилка. Който си няма бутилка си купува такава втора употреба. След като ги изпият, хората ги хвърлят през прозореца, същите деца ги събират и продават в следващия рейс. Спирахме и за въглища. Странно изоставените до пътя чували с въглища, не са нищо повече от знак, че в близката къща може да се напазарува тази стока. Някой от пътниците искаше да си купи въглища и целия рейс бе съпричастен. По-разбиращите слизаха с него и му помагаха при избора. След няколко неуспешни опита, най-накрая уцелихме хубавите въглища. Докато пътниците помагаха да се качат чувалите върху рейса, единият се скъса и започна дълго събиране и почистване. Добре натоварени, хапнали чад и пийнали сокчета, хората решиха, че е време за вечеря. И то наистина вече беше време за вечеря, а не бяхме минали повече от половината път. Таман си мислехме, че по тъмно хората ще заспят и няма да се налага да спираме за какво ли не, и стигнахме до някаква странна митница, далеч от всички граници. Рейсът бе разчастен напълно, докато всички гледахме отстрани. Добре, че всички споделяха своя чад с шофьора, защото иначе вярвам, че и той щеше да задреме като всички, които не бяха изпасли по два храста.
                                   |
Ауаш
В Ауаш и Матахара попаднахме по време на постите в дните на Рамадан, който случайно или не се засичаше с някакви двуседмични християнски пости. И в най-топлите части на Етиопия, независимо от жегата през деня, хората си лягат рано и стават рано. Няма я тази нощна активност, както в арабските градове. По време на Рамадан това се променя дори и тук. И в Матахара и в Ауаш нощите бяха дълги. Малко след вечерната молитва животът започваше да кипи. Щастливи хора облечени в дълги роби, досущ наподобяващи нощници, се скупчваха около извадените на улицата музикални уредби, и надвиквайки се със силната музика изяждаха стабилни количества чат. Други използваха нощта за работа. Всички ресторанти гъмжаха от хора, магазините светиха ярко, привличайки и хора и нощни пеперуди, а сферата на услугите беше представена от хора наизвадили шевните си машини на улицата, прекрояващи някоя друга роба или сътворяващи нови мъжки костюми.
Галерия – тук
История – тук