Категория: Из широкия свят

януари 15, 2013 Африка, Из широкия свят Post a Comment

Дизи

Последната част на Етиопия, която бяхме набелязали да посетим, беше районът около Гамбела, в близост до границата с Южен Судан. На път за там искахме да видим племето Сури, което за нас беше дори по-голяма цел, отколкото достигането до Гамбела. Така се насочихме към западната част на долината на река Омо, само че малко по на север, отколкото когато бяхме в териториите на Мурси, Хамър и Каро. Пътят в тази посока непременно минава през плантациите за кафе на юг от Мизан Тефари. Те са една от най-големите гордости на етиопците, защото освен с бегачите на дълги разстояния, името Етиопия неминуемо се свързва и с кафето. Дори хората твърдят, че името на кафето е произлязло от бившото име на провинцията Джима – Кафа, в която и до ден днешен са най-големите плантации с кафе. Изобщо не си представяхме да се озовем на организиран тур и да бродим из храстите кафе, удивлявайки се колко са хубави. За наше щастие гледката от рейса в продължение на часове успя хем да задоволи любопитството ни към тази туристическа атракция, хем не й се пренаситихме. За човек като мен, който не пие кафе, беше голяма радост да открия нещо ценно в неговото отглеждане. Храстите или дърветата кафе искат сянка. И благодарение на добрите приходи от производството му, хората са се принудили да запазят най-добрата среда за него, а именно вековната гора от огромни високи дървета. Някъде долу между тях вирее и кафето – безкрайни редички от храстчета. Май това е дори по-сигурен начин за запазването на една гора в иначе тотално обезлесената Еиопия, дори от обявяването й за национален парк. И въпреки че кафето гарантира добра печалба два пъти годишно, хората не винаги се задоволявали с това. Според местните, имало тенденция за изсичане на гори и кафе, като на тяхно място се засажда чат. Предимството при него било почти ежедневната реколта и съответно печалба.

Няколко часа след като се разделихме с кафето стигнахме в територията на племето Дизи. Четейки думата племе си мислехме, че ще попаднем в поредната напълно различна и колоритна група хора, спазващи техни традиции и имащи малко общо с глобалната култура. Оказа се, че цивилизацията навлиза със светкавични темпове с изграждането на един хубав нов път. Точно това бе случаят с племето Дизи. До преди няколко години до техните земи се е стигало само с камион, джип или най-много с някой типичен етиопски рейс, изграден върху шасито на камион. И всичко си било по старо му преди чуждестранните инвеститори да погледнат към плодородните им земи. Единствената пречка, за да бъдат използвани, е била липсата на път. И правителството се погрижило за отстраняването на тази спънка. Множество инженери от братски Китай оставили след себе си чисто нов път и множество полу китайчета. След като проектът свършил, китайците си тръгнали, но хората тук все още наричат всеки чужденец китаец. Може би като част от плана за превземане на земите на дизите или като съвсем нормално разрастваща се търговия, по новия път започнали да навлизат съвременни стоки, доставката на които преди това била нерентабилна. Хората заживявали все повече със съвременните ценности и ставали зависими от тях. По някое време се стигнало и до идеята за отчуждаване на земите им, но пък срещу осигурени работни места. И докато слушахме тази история от един възрастен дизи, който със сълзи на очи споделяше как са му отнели земите, принадлежали на родът му от край време, по-младите се връщаха от работа в чуждестранните ферми. Ако не достигат местни хора, желаещи да работят във фермите, правителството без проблем осигурявало работници от пренаселените и уж по-развити и цивилизовани северни провинции. А желаещи сред тях винаги има, тъй като техните земи се обработват до последния метър, а работа за постоянно множащото им се население няма. Целият този разговор беше много деликатен, защото селото, в което бяхме, имаше затвор пълен с хора, искали да запазят земите си.

А културата на племето Дизи изчезва със скоростта, с която се отчуждават земите им. И единственото нещо, което ги отличаваше от заселниците от севера бяха татуировките по лицата на някой от по-възрастните жени.
януари 3, 2013 Африка, Из широкия свят 1 Comment

Хотел

Хотелите в Етиопия са толкова многобройни, колкото и кафенетата и кръчмите. Хотели има и в най-зачуканите селца и навсякъде се строят нови и нови. Етиопците пътуват много, или по-точно са толкова много, че винаги някой пътува. Като правило всеки тук избягва нощните придвижвания и затова са и хотелите. Като цяло цената изобщо не определя чистотата или което и да е друго качество на хотела. Има безумно евтини стаи за по 2.5 лв., има и хотели с европейки цени. Между най-евтините и тези с цена до към 20 лв. на стая разлика не винаги има. Това, което определено променя много цената, е наличието на топла вода. Това са хотели само и единствено за чужденци и ги има само в по-големите градове. Оставяйки този лукс настрана, в почти всички хотели има поне общ студен душ. Етиопците са доста чистоплътни хора, въпреки че средата, в която живеят, не спомага много за това. Тъй като водата на места в Етиопия е доста кът, тук хората не са големи почитатели на мивките. Такива екстри срещнахме почти единствено в хотелите със самостоятелни бани във всяка стая и то дори не във всички от тях. Отклонявайки се малко от темата за хотелите, етиопците рядко имат течаща вода в домовете си. Както казах, те дават всичко от себе си да се поддържат чисти. И като казвам всичко имам предвид абсурдни гледки като хора, къпещи се и перещи във всякакви водоеми – кални реки, кални езера, локви, реки, които малко по-нагоре по течението се използват за тоалетни, изобщо навсякъде. Въпреки че тук най-модерните обществени тоалетни са мостовете, хората перат и се къпят и под тях. Напълно нормална гледка в Адис е мъж, който любувайки се на гледката от моста, допълва водата в нея. Това посред бял ден и навсякъде в града. Още по-забавното е, че на мостовете с метални перила има специални места, на които една от вертикалните пръчки е избита, така че човек да може да клекне с лице към моста и задни части стърчащи над реката, държейки се за съседните две пръчки. И това е напълно нормално.

Връщайки се на хотелите, много е важен правилният им избор, като тук изобщо не визирам качествата на самите стаи. Изключително важно за здравия сън е местоположението на хотела спрямо църквите, джамиите и баровете. Това са основните източници на силен и непрестанен шум през цялата нощ. Дори имам чувство, че ако не огласят квартала в синхрон, то със сигурност се редуват. Така че, още преди да се пита за стая, човек хубаво трябва да се огледа какви храмове стърчат наоколо и колко са големи колоните на съседните барове. И въпреки всички тези предварителни мерки, винаги има изненади. Дори и най-невзрачните барчета могат да имат скрити уредби, които да превърнат ставането преди пет сутринта за поредния рейс в доста трудно начинание. Може би като някаква компенсация за неприятното пътуване из страната, или дори като стимул за желание за командировки, всеки хотел има почти толкова работещи и живеещи в него проститутки, колкото и стаи. Забравих да кажа, че пътуващите са предимно мъже, а спящите по хотели са 99% мъже. Момичетата, които се появяват само в частта от денонощието, в която човек може да срещне и вампири, струват малко повече от стаите и към седем вечерта окупират столовете в бара в очакване на клиенти. Те са тези, които най-добре знаят коя е най-хубавата стая, с най-удобно легло или ако просто човек се чуди – коя стая има работещ контакт. Какво правят през деня не знам, но сутрин човек може да ги види излизащи една по една от хотелските стаи. Този бизнес процъфтява в почти всички хотели. Независимо колко високоморален изглежда собственика на хотела когато наемате стая или колко празнен е барът в ранния следобед, това изобщо не е гаранция как ще се развият нещата след здрач. Мисля че знакът, по който хората се ориентират, че в даден бар има проститутки е силно надънената музика, макар и в бара никога да няма клиенти. И тази музика не спира поне до два часа през нощта, може би за да заглушава ставащото в стаите. Ако случайно в хотела няма бар с музика, то тогава има билярдна маса. На нея се играе до късно и от рано. Не е трудно човек да започне да сънува, че устата му е джоб на масата, от където всички топки влизат право в главата му. Поне на заспиване шумът навежда точно на тези мисли. Друг източник на шум са колите, паркирани в двора на хотела, около който са подредени стаите. Колкото и да са бедни, етиопците не обичат да гасят двигателите си. Първото нещо, което правят сутрин, е да ги запалят. Може би да загреят на ниската температура на въздуха в Африка. Като екстра към шума от тях, всички изгорели газове се разпределят по стаите на спящите хора.

Естествен по-голям лукс са стаите с баня и тоалетна или поне с едното. Колкото и неоспоримо да звучи, че те са по-добрия избор, това на практика не е така. Очевидно правенето на канализация и сифони не е силата на всички майстори. Резултатът често е усещане, че човек спи в тоалетна с легло, а не в стая с тоалетна. Като цяло това, без което не сме видели стая, е легло, джапанки и гърне. Гърнето, за което аз дълго не вярвах че е такова, се използва от всички отсядащи в хотел. То е толкова задължително колкото и леглото. Хората просто ги мързи да ползват външната тоалетна посред нощ и може би за да не мокрят пръстта пред стаята си, хотелиерите им дават гърнета. Никой не трябва да мисли, че на сутринта някой се погрижва за гърнето от стаята си. Оставят го както си е. Обикновено има стол, маса, крушка и контакт, но всяко от тях може и да липсва. В Етиопия токът определено не достига за всички. Има много градове и села, до които достигат далекопроводи, но те не провеждат електричество или поне не всеки ден. Най-добрият вариант е, разбира се, ток да има през цялото време, но за това няма гаранция и в най-големите градове. Липсата на ток по цял ден не учудва никой. Другият вариант, на който човек може да се надява в по-отдалечените от столицата места, е да има ток поне през нощта. И за това обаче гаранция няма. Стаята може на пръв поглед да има контакт и ключ за лампа, но това нищо не значи. Най-гадни след местата, в които ток просто няма, са тези, в които има само когато електрото реши. В тези градчета, хората не си купуват генератори, защото знаят, че от време на време ток ще има. В най-затънтените места токът е само от генератори. Който си е купил има. В тези хотели човек няма как да се надява на контакт в стаята. Зареждането на телефони и всичко друго трябва да става в някое от специалните магазинчета за ток. В тях човек си оставя електроуреда, получава номерче и до сутринта, бумтящият цяла нощ генератор е свършил работата. Тук е и уловката в хотелите с генератор или още по-лошо тези, в които хората си зареждат телефоните. На фона на общата тишина в града, генераторът се чува почти все едно е на съседното легло. А казвам тишина, защото музиката излиза прекалено скъпо и в градовете без ток спира рано, а все още не сме чули църква или джамия с генератор.

В Етиопия има малария. Това обаче не е накарало всички  хотелиери да сложат комарни мрежи в стаите. Лошото е, че дори и да ги има, те за разлика от чаршафите, които се перат всеки ден, никога не виждат вода и сапун. За нас това ги прави тотално неизползваеми и решихме проблема, като винаги използваме нашата лична мрежа. В началото, докато все още носихме тежкия статив, той се използваше всяка вечер, но не за правене на снимки. Измислихме разкошна система за опъване на комарна мрежа с помощта на статив. За съжаление за друго не влизаше много в употреба и решихме да се разделим с него. За борба с маларията си купихме метална кукичка с резба. Това безценно изобретение се ползва всяка вечер. В началото ми беше малко гузно да дупча таваните на хората, но оглеждайки се в стаите, бързо се примирих с факта, че те са над тези неща. Интересна беше покупката на кукичката, чието име не знаехме нито на английски, нито на амарик. Тук специалните умения на Яна влезнаха в работа, и след бърза скица на желания артикул, магазинерът успя да ни разбере. За първи път да открием, че и в ниските тавани има смисъл. И за лошо и за хубаво, тук хората не са внедрили измазаните бетонни плочи за тавани. Вместо това, под дървените конструкции на покрива, се поставят окачени тавани от фазер или опънати платнища от зебло. И точно вторите понякога са проблем. От една страна, защото разхождащите се по тях плъхове са си пробили дупки, през които винаги е чудим кога ще ни паднат на главата, от друга, защото кукичката ни в зебло много не държи. Нещо почти толкова странно, колкото таваните облицовани със зебло, са и прозорците и вратите. В повечето случаи те са метални или дървени винаги с надеждни заключващи механизми. И в това нищо странно. Странното са стените, на които са поставени. Нямам идея как се постига сигурност, ако стените, на които те са поставени, са направени от кал и слама. Интересното е, че така изглеждат нещата и в нормалните къщи, в които живеят хората. Забавна гледка е добре заключена метална врата, на която дори не трябва да се подпираш, защото ще падне с касата, ако не и с половината стена. За да се запечата изсъхналата пръст по стените и да бъде по-чисто, в много хотели стените са боядисани с блажна боя. В други не са.

Макар и по наши впечатления тук никой да не краде, хотелите нощем се заключват отвсякъде. Ако на прозореца няма решетка, услужливият пазач непременно ще ни напомни, че трябва да го затворим и дори ще седи пред него, докато не го направим. И въпреки че почти всички, ползващи хотелите, стават в четири и половина за рейса, заключените дворове винаги създават една интересна сутрешна постановка. Всеки който иска да излезе от хотела трябва да намери пазача. Той винаги спи в някоя колиба в двора или в някоя стая някъде, но е трудно да се каже къде точно. Това забавление създава интересни сутрешни шумове – тропане по врати и викане. На етиопците им е по-лесно, говорейки амарик, но ние дори и да го открием и разбудим, трябва някакси да го убедим да излезе и да отключи. Тези проблеми са по-чести в южната част на страната, тъй като тук хората залагат на катинари, а не на врати, отключващи се само отвътре.

В по-ниските и топли части на страната, хората са измислили и друг вид хотелска услуга. Наема се само легло, без стая. Привечер купчината пружини с крака се разстилат из двора на хотела, донасят се матраците и на опънатото над легата въже се закачат комарните мрежи. Всички гости спят един до друг с багаж под леглата им, а в случай че завали дъжд, персоналът помага за бързото пренасяне в ресторанта. Не знам дали от там идва и израза на амарик, но в цяла Етиопия не се пита имате ли стая, а имате ли легло. Почти толкова нестандартно е и решението с писоарите в тоалетните. Те са изцяло ръчна изработка. Представляват нещо като мивки, излети от цимент, с единствена разлика, че няма кранче за вода, а и цветът и налепите по тях ги издават. Въпреки наличието им, хората не винаги ги използват. Не съм видял бързащ етиопец, но ако случайно има някой в тоалетната, никой не иска да го чака. В този случай просто се пикае до нея, независимо че са в двора на хотел или ресторант. В добрия случай намират някой скрит ъгъл, примерно зад кухнята, а в лошия се облекчават директно на стената на тоалетната. Това е и източника, поддържащ непресъхващите локви и вади в дворовете. Другото неприятно от хигиенна гледна точка са бълхите, живеещи в хотелските легла. За съжаление цената на хотела далеч не е гаранция за тяхното отсъствие. Лошото е, че и на тях им се пътува, и човек лесно ги пренася в рейса или  в следващия хотел. Докато пътувахме на север, този проблем ни изглеждаше нерешим, но странно, че в останалата част на страната бълхите ги няма. Срещу тях нямаха шанс дори и безценните ни чаршафи във форма на спален чувал, които използваме винаги, въпреки изпраните хотелски чаршафи.

Хубавото по хотелите е, че за цялото ни пребиваване в страната нищо не е изчезнало от стаите ни, а и дори се намират хотели, в които цените за местни и туристи не се различават. Другото, което ни беше доста полезно, е услугата пране, която никой не отказва. Срещу жълти стотинки човек може да се сдобие с блестящо чисти и ухаещи на сапун дрехи. Жените, които всяка сутрин перат десетки чаршафи, са определено майсторки. Предлага се и услугата събуждане по стаите. Няма начин да не успеят да те събудят – тропат и викат докато не напуснеш стаята. Малко неприятното е, че така услугата не е персонална, а събужда целия хотел.

Подкрепете нашето пътешествие

 

aaa

декември 30, 2012 Африка, Из широкия свят Post a Comment

Асайта

Етиопия е странно място. В страната има огромен брой етнически групи и въпреки, че почти всички живеят мирно и в разбирателство, повечето от тях нямат особено добро мнение за другите. Най-забавни са твърденията колко лоши били хората от съседната общност, колко са опасни и затова по-добре да не ходим там. За сметка на това всички знаят, че съседите им говорят същите неща и за тях, и без да ги отричат в прав текст, никой не пропуска да се похвали колко по-гостоприемни и добри са неговите съграждани. За хората, определящи себе си като афари се говореше из цялата страна. Споменавайки на някой, че обикаляме из страната, малцина пропускаха да ни кажат колко опасен е афарският регион и как там не е добра идея да ходим. Афарите обитават пустинните югоизточни райони на Етиопия, място, което всички останали етиопци намират непригодно за живеене. Освен, че животновъдството и земеделието не са особено успешни в безкрайните пустини, температурата, която често превишава 40 градуса, а на места стига и до 60, прави района техен без никаква конкуренция. Може би имено тези сурови условия са направили афарите издръжливи на всичко и по-мъжествени и страховити в очите на останалите етиопци. А може би това се дължи на огромните завити ножове, които са техен неизменен атрибут от времена, далеч преди днешните, в които всеки вече може да си купи калашник.

Асайта е бившата столица на областта Афар. Като изключим главните пътища и градовете на тях, за всички други места обитавани от Афари туристите трябва да имат издадено разрешително. Точно това ни накара да се озовем в новата столица на областта – Семра. Транспортът до там от Ауаш е свързан с доста чакане, плащане на посредници и много нерви. Така пътуват не само туристите, ако такива, с влечение към подобни авантюри, изобщо има, но и местните хора. Нямахме никакво желание да се подлагаме на всичко това и на пук на многото посредници, гонещи рейсовете и взимащи пари и от шофьорите и от пътуващите, ние решихме да пробваме късметът си излизайки от града и махайки на всички коли наред. Предимството да си турист тук беше голямо. За около десет минути чакане и няколко оферти за превоз срещу космически суми, спря едно чисто ново рейсче, превозващо само багажа на някакви туристи, които така и не разбрахме къде са. Забавлявахме се с шофьора, който от толкова возене на всякакви туристи беше свикнал, че трябва да се извинява за всяка неравност по пътя и дори за по-острите завой. Пътищата ни се разделиха малко преди крайната ни цел. От неизвестното за нас градче, в което попаднахме, хванахме на стоп един тридесет и няколко годишен камион MAC. Моделът му беше от времената, в които кабините са се правили толкова големи, че да събират само седалките, без легло или място за багаж. Може би когато е бил по-нов, нашият MAC е можел да вдига над двадесет километра в час, но тези му способности бяха отдавна забравени. В новата столица пристигнахме тържествено в ранния следобед. Влизането в града е впечатляващо. Особено на фона на тристате километра пустош и пустиня, през които бяхме минали, големите модерни стъклени сгради придаваха усещането, че сме влезнали в друг свят. От отсрещната им страна спрямо пътя, бе застроено не голямо комплексче с панелни блокове. Странното беше, че между всички изброени сгради нямаше нито дръвчета, нито трева, нито улици или поне някой друг минаващ човек. Всичко беше пусто, равно и покрито с червеникав прахоляк. Но най-странното беше, когато разбрахме, че трябва да слизаме, защото сме пристигнали. Помолихме поне да ни упътят към центъра или някакво по-обитаем място в Семра, но ни казаха, че това, което виждаме е целия град и ние сме в центъра му. Май точно по този начин си представям населените места около Чернобил. Всичко изглеждаше, като че ли някой го е ползвал до преди малко, но хора нямаше. Дори нямаше къщи за живеене освен панелките, които не вярвам да можеха да съберат дори само служителите в голямата бизнес сграда. Бяхме попаднали в нищото. С учудване открихме малко хотелче, където ни обясниха и цялата идея около призрачният град. Новото, вече от двадесетина години правителство, много искало да почне новата столица на чисто. Избрало си място в пустинята, на около 60 километра от старата столица и на седем от втория по големина град в провинцията Афар – Логия. Построили голяма сграда за община и за всички други административни постове, построили университет и общежития, но така и не успели да накарат който и да било да си построи къща и да направи от сградите град. Всички чиновници предпочели да живеят в Логия, който бил шумен крайпътен град от край време.

Щастливи с нашето разрешително стигнахме в Асайта. За разлика от новата, старата столица е много приветлив и оживен град. Насред цялата пустиня наоколо, единствено близостта му до голямата река Ауаш го прави годен за живеене. Афарите са поредните обитатели на Етиопия, нямащи нищо общо със средностатистическите етиопци. Мъжете афари могат веднага да бъдат разпознати по чаршафите-поли и по големите завити ножове, закачени на коланите им. Отначало си мислехме, че и по бухналите дълги коси можем да различаваме афарите от другите хора в града, но разбрахме, че тези прически са типични само за младите неженени мъже. Завитите ножове бяха просто за украшение и като част от традиционната носия. В днешни времена за респект и самоотбрана и тук хората се кичат с калашници. Това, което най-много ни впечатли, бяха заострените с пила предни зъби на повечето мъже и жени. Естествено това се счита за красиво, но пък и е ясен белег на произхода им. Имаше дами, за които тази украса беше недостатъчна и бяха преминали през нещо, предполагам не по-малко болезнено. Идеите за белези от собственоръчно направени рани, които красяха телата на племената от долината на река Омо, тук бяха използвани за разкрасяване на лицата. Тънки линии определено придаваха повече детайл на бузите и брадичките им, а момичетата с гордост ни ги показваха.

Такава жега, с каквато се сблъскахме в Асайта, не бяхме преживявали никъде другаде в Етиопия. През деня повечето хора се събираха под сенките и най-много притичваха от една към друга. Жегата през деня се стараеше да не изстинем и нощем. Постройките, нагрявани по цял ден от слънцето, правеха спането в тях истински ад. За това и повечето хора спяха на открито. Разхождайки се из града, виждахме легла изнесени пред всяка къща. Дори в нашия хотел се предлагаше услуга спане под звездите. На свечеряване дворът на хотелът се превръщаше в туристическа спалня. Сумати легла се подреждаха едно до друго, а на опънатата над тях жица закачаха комарните мрежи. Хората прибираха багажа и дрехите си под леглото и лягаха да спят. Първата нощ се чудихме какво ли става ако завали дъжд, но втората вечер получихме прекрасна демонстрация. Дори по време на дъждовния сезон, валежите посред бял ден са истинска рядкост. За сметка на това, да вали за малко нощем не е толкова необичайно. Леглата пред къщите в града бяха сложени под стрехи или навеси, но тези в хотела си бяха на средата на двора. Решението се оказа просто – всички хора, дюшеци и багаж влизат бързо в предварително разчистеното кафене и всички заедно чакат дъжда да отмине. Това май винаги става бързо, защото никой не се впечатли от цялото местене.
декември 12, 2012 Африка, Из широкия свят Post a Comment

Джиджига

Джиджига е последния голям етиопки град по пътя за Сомалиленд. Близостта му до границата е и единствената причина някой турист да посети това място. Ние нямахме намерение да минаваме през Сомалиленд, но така и така бяхме стигнали до Харар, който се намира на стотина километра от Джиджига, а и микробусчетата пътуващи натам бяха толкова многобройни, че решихме, да отидем и да се върнем за един ден.

Джиджига е не само близо до Сомалия и Сомалиленд, но и повечето хора от града и околността му се определят първо като сомали, а след това като етиопци. За нищо и никаквите сто километра разстояние, климатът е тотално различен от този в Харар. За разлика от не прекалено топлото време там, тук жегата е непоносима. Градът се намира на около две хиляди метра по-ниско от Харар в средата на безкрайна равна пустиня. Камилите заместват изцяло магаретата, но това, по което двата града си приличат, е религията изповядвана от почти всички. Мюсюлмани. Има доста напълно забулени жени, което обаче не ги спира да работят като общи работници на строежите. За пореден път гледахме с учудване как слаби фини жени носят нещо като носилки, натоварени с камъни или бъркат цимент. Причината е разбира се в липсата на друга работа за тях. Мъжете не изглеждаха да имат този проблем – те прекарваха времето си шляейки се по улиците в търсене на далавери, от които да припечелят нещо. Това, което ни впечатли в тях, бяха оранжевите им бради и сините точки на челата им. И двете са символи на силната им вяра. Причината за къносаните им бради не разбрахме, но това, което научихме за сините им точки ни беше напълно достатъчно. Първото интересно за тях е, че сините точки на челата на някой от мюсюлманите изобщо не са постигнати с боя или грим, те са просто синини. И причината за повяването им е същата, като за всички нормални синини – удар. Ненормалното според нас беше, че този удар изобщо не случаен, например в някоя ниска врата в джамията, която всички не забелязват. Синината е следствие от ежедневни удари с глава в земята при всяка една молитва. Колкото по-изразена е синята точка на челото на някой мъж, толкова по-силна е неговата вяра, или поне така мислят околните. Жените, на които не се налагаше да работят по строежите, не отстъпваха по колоритност на разкрасените господа. За разлика от белите хора в България, облечени в черно, тук черните хора залагаха на цветното. Почти невъзможно беше да открием липсващ цвят по дрехите им и като към това прибавим количеството плат, свободно покриващо телата им от горе до долу, картината ставаше доста шарена.

Докато се лутахме из града, попаднахме на нещо като импровизиран пазар. Малки улички с хора седящи по земята с опънати пред тях постелки, на които се продава всичко от китайка конфекция, през резени диня, до сурово месо. Обясниха ни, че това не е баш пазара, а блед негов заместител. Истинският пазар бил затворен от правителството, за да може на негово място да се построи нов, по-уреден и по прегледен пазар, но това изобщо не се нравило на месните хора. Бойкотирайки новостите, те просто се разпръснали по уличките в квартала и опъвали черджетата си – сергии на всяко възможно място. Уличката с месото беше нещо, което не бяхме виждали до този момент. Като оставим на страна всеки бегъл помисъл за хладилници и напълно приемем идеята за месото, лазено от мухи, прекарващо цял ден на над тридесет градусовата жега, интересното беше, че асортиментът на всеки щанд беше ограничен до конкретни части от животинското тяло. Сякаш всеки отива в кланицата и казва „Аз купувам всички ……..!“. Имаше сергии с разцепени на две главички, сергии с вътрешности, сергии с кожи и крака, изобщо всичко, за което човек може да се сети. Между всички тези сергии бяха опънати въженца, със закачени на тях фини лентички месо, сушащи се под жаркото слънце. Продавачите сякаш бяха притеснени от факта, че заснемайки ги, някой ще може да ги свърже с нечувано клане и дори гавра с трупове на животни и бяха безкрайно предпазливи и направо агресивни при опитите ни да ги вместим в кадър.

Купувайки си резен диня се запознахме с младо местно момиче. Всички бяхме много щастливи да разменим няколко думи на английски – тя за да си го упражни, а ние за да си вземем диня без да ни вдигат десеторно цената. Забавното в разговора ни с девойката беше моментът, в който се наложи да и отговорим, колко сомалийци има и познаваме в България. Нямахме никакъв шанс да я убедим, че в София сомалийците не са значително по брой малцинство и дори не познаваме нито един сомалиец в нашия град. Даже не успяхме да приключим разговора достигайки съгласие, а момичето каза, че не само не ни вярва, а и че ще дойде да провери, защото сомалийците били навсякъде по света и всички знаели за тях.

 

Подкрепете нашето пътешествие

 

Джиджига е последния голям етиопки град по пътя за Сомалиленд. Близостта му до границата е и единствената причина някой турист да посети това място. Ние нямахме намерение да минаваме през Сомалиленд, но така и така бяхме стигнали до Харар, който се намира на стотина километра от Джиджига, а и микробусчетата пътуващи натам бяха толкова многобройни, че решихме, да отидем и да се върнем за един ден.

Джиджига е не само близо до Сомалия и Сомалиленд, но и повечето хора от града и околността му се определят първо като сомали, а след това като етиопци. За нищо и никаквите сто километра разстояние, климатът е тотално различен от този в Харар. За разлика от не прекалено топлото време там, тук жегата е непоносима. Градът се намира на около две хиляди метра по-ниско от Харар в средата на безкрайна равна пустиня. Камилите заместват изцяло магаретата, но това, по което двата града си приличат, е религията изповядвана от почти всички. Мюсюлмани. Има доста напълно забулени жени, което обаче не ги спира да работят като общи работници на строежите. За пореден път гледахме с учудване как слаби фини жени носят нещо като носилки, натоварени с камъни или бъркат цимент. Причината е разбира се в липсата на друга работа за тях. Мъжете не изглеждаха да имат този проблем – те прекарваха времето си шляейки се по улиците в търсене на далавери, от които да припечелят нещо. Това, което ни впечатли в тях, бяха оранжевите им бради и сините точки на челата им. И двете са символи на силната им вяра. Причината за къносаните им бради не разбрахме, но това, което научихме за сините им точки ни беше напълно достатъчно. Първото интересно за тях е, че сините точки на челата на някой от мюсюлманите изобщо не са постигнати с боя или грим, те са просто синини. И причината за повяването им е същата, като за всички нормални синини – удар. Ненормалното според нас беше, че този удар изобщо не случаен, например в някоя ниска врата в джамията, която всички не забелязват. Синината е следствие от ежедневни удари с глава в земята при всяка една молитва. Колкото по-изразена е синята точка на челото на някой мъж, толкова по-силна е неговата вяра, или поне така мислят околните. Жените, на които не се налагаше да работят по строежите, не отстъпваха по колоритност на разкрасените господа. За разлика от белите хора в България, облечени в черно, тук черните хора залагаха на цветното. Почти невъзможно беше да открием липсващ цвят по дрехите им и като към това прибавим количеството плат, свободно покриващо телата им от горе до долу, картината ставаше доста шарена.

Докато се лутахме из града, попаднахме на нещо като импровизиран пазар. Малки улички с хора седящи по земята с опънати пред тях постелки, на които се продава всичко от китайка конфекция, през резени диня, до сурово месо. Обясниха ни, че това не е баш пазара, а блед негов заместител. Истинският пазар бил затворен от правителството, за да може на негово място да се построи нов, по-уреден и по прегледен пазар, но това изобщо не се нравило на месните хора. Бойкотирайки новостите, те просто се разпръснали по уличките в квартала и опъвали черджетата си – сергии на всяко възможно място. Уличката с месото беше нещо, което не бяхме виждали до този момент. Като оставим на страна всеки бегъл помисъл за хладилници и напълно приемем идеята за месото, лазено от мухи, прекарващо цял ден на над тридесет градусовата жега, интересното беше, че асортиментът на всеки щанд беше ограничен до конкретни части от животинското тяло. Сякаш всеки отива в кланицата и казва „Аз купувам всички ……..!“. Имаше сергии с разцепени на две главички, сергии с вътрешности, сергии с кожи и крака, изобщо всичко, за което човек може да се сети. Между всички тези сергии бяха опънати въженца, със закачени на тях фини лентички месо, сушащи се под жаркото слънце. Продавачите сякаш бяха притеснени от факта, че заснемайки ги, някой ще може да ги свърже с нечувано клане и дори гавра с трупове на животни и бяха безкрайно предпазливи и направо агресивни при опитите ни да ги вместим в кадър.

Купувайки си резен диня се запознахме с младо местно момиче. Всички бяхме много щастливи да разменим няколко думи на английски – тя за да си го упражни, а ние за да си вземем диня без да ни вдигат десеторно цената. Забавното в разговора ни с девойката беше моментът, в който се наложи да и отговорим, колко сомалийци има и познаваме в България. Нямахме никакъв шанс да я убедим, че в София сомалийците не са значително по брой малцинство и дори не познаваме нито един сомалиец в нашия град. Даже не успяхме да приключим разговора достигайки съгласие, а момичето каза, че не само не ни вярва, а и че ще дойде да провери, защото сомалийците били навсякъде по света и всички знаели за тях.

 
ноември 13, 2012 Африка, Из широкия свят Post a Comment

Харар

Дори само за няколкото месеца прекарани в Етиопия, успяхме да станем свидетели на непрестанно растящите цени на храната, от които се оплакват всички местни хора. За сметка на това, в провинцията, заплатите на работещите на строежите, на сергиите и като цяло на всички общи работници за последните няколко години са се вдигнали от малко над два лева на ден до малко под четири лева на ден. Дори в големите градове съвсем нормално е заплатата за неквалифициран труд да е петдесет-шестдесет лева. И въпреки че и цените на обществения транспорт са два-три пъти по-ниски от тези в България, разходките само на стотина километра струват повече от еднодневна надница. Всички тези сметки са валидни само за хората, които имат някаква работа, а това определено не са всички. Парадоксът е, че рейсовете и микробусите са винаги пълни до горе, дори има остра нужда от още и още превозни средства. Има рейсове до всяка точка, която може да хрумне на човек. Всяка сутрин надпреварата е не само за хубави места, но и за места като цяло. Изпуснеш ли първия рейс, дори и да има следващ или следващи, при тях винаги има чакане докато се напълнят, а след това и доста губене на време в оставяне на пътуващи по пътя и взимане на нови хора. Неписано правило е, че първият рейс е най-бърз, най-малкото защото билети се продават първо на хората пътуващи до крайната му спирка. Нормална практика е, някой пътуващ на кратко разстояние, който се е събудил малко след като нормалните хора са заспали и съответно е успял да си вземе билет и място, да бъде свален от рейса, само защото се е появил друг пътник, отиващ доста по-далече по маршрута. Ако случайно човек окъснее за този рейс, винаги на помощ идват микробусчетата. Точно до това спасение стигнахме и ние на път за Харар. В Матахара няма автогара за дълги разстояния и единствения начин човек да се добере до Харар е да стои на пътя и да се бори за някое освобождаващо се място в преминаващия транспорт. Както често се случва, хитри хора са се заели с изкарване на пари на гърба на и без това затруднените пътуващи. В този случай идеята е, че доста нахални момчета играят ролята на посредници и спират всички рейсове, за да преговарят за места в тях, вместо пътуващите. За тази си услуга взимат пари и от шофьорите и от пътниците. Единственият шанс да се вземе транспорт без посредник и без бой с него е да се излезе от града на достатъчно голямо разстояние.

Приключенията ни с транспорта до и от Харар започнаха още с първото микробусче, което ни взе. За пръв път попадахме на етиопец, каращ не само безумно, но и бързо. Бусчето беше чисто ново и младият му шофьор с брада, обвит в чаршаф и с мюсюлманска шапчица ни караше постоянно да се чудим за каузата и набелязаната цел при планираното му самоубийство. Още в началото на престоя си в Етиопия стигнахме до извода, че возейки се в микробус, трябва да си избираме местата не според комфорта им, а със стремеж към максимална безопасност. Предните две седалки просто се изключват. Обикновено не сме страхливи при возене, но смятам, че имам достатъчно бели коси за да гледам постоянния ужас, седейки до шофьора. Следващите две места са отделени от най-предните със стабилна метална решетка, в която не веднъж си представях как промушвам главата си, разделена на няколко части след някой челен удар. И те отпаднаха от безопасния ни избор. Желанието ни, учудващо и безумно за етиопците, е да седнем на някоя от двете най-задни седалки. Стремежът на етиопците е да седнат колкото могат по-напред, най-вероятно за да могат да слязат по-бързо, когато пристигнат. Хубаво беше, че интересите ни не съвпадаха и всички бяхме щастливи. За много голям късмет се смята, ако в превозното средство се качи пътен полицай. Това автоматично дава право на шофьора да прави каквото си иска. С такъв късмет минахме през първите десетина проверки на път за Харар. Толкова много полицейски постове не бяхме виждали за цялото си пътуване. За голямо съжаление на шофьора, любимият му пътник не беше до крайната спирка. Малко след като останахме без полицай в микробуса, бяхме спрени за поредна проверка. Тук започна шоу, което бяхме наблюдавали и преди, но без преводач не можехме да си обясним. Очевидно бяхме в нарушение, но единственото пътно правило, за което ние знаехме, беше ограничения брой пътници според моделът на автобуса. Него в този случай не бяхме нарушили. Няколко минути самоубийствено настроеният ни шофьор се караше и молеше полицая да не му пише акт. Очевидно не се справяше добре, защото пътниците започнаха да слизат един по един и да се включват в спора. Най-накрая излезе и най-възрастният пътник, който хвана полицая и го отведе за личен разговор. Добре, че на един от другите пътници му се говореше с нас и в крайна сметка разбрахме точно какво става. Обичайна практика било всички пътници, а особено тези с някакво положение в обществото да скочат в защита на шофьора и всички вкупом да се молят и да предлагат подкуп. В конкретния случай, нашият бус беше нарушил максималното разстояние, на което е разрешено да прави курсове. За разлика от допустимите сто и петдесет километра, на които е разрешено да пътуват микробусите, нашият водач си беше избрал да премине около петстотин километра. Казаха ни, че това правило го знаят всички, но и всички го нарушават. Подкупите били напълно в реда на нещата и шофьорите просто смятат колко могат да отделят, за да са все пак на печалба. Ограничението било заради огромния брой катастрофи по етиопските пътища, но защо рейсовете да могат да пътуват безкрайно далече, а микробусчетата не, не ни обясниха. Факт е, че шофьорите на микробуси карат по-бързо и по безразсъдно от тези на рейсовете. Ние стигнахме до извода, че така просто ги принуждават да си почиват, докато напълнят буса с поредните пътници.
На път за Харар, решихме да отскочим до Дира Дауа, хем да разгледаме, хем да се обадим на един от малкото българи живеещи в Етиопия. Още докато си търсихме хотел забелязахме нещо много странно в Дира Дауа. Този град бе напълно различен от всички други етиопски градове. По-точно той приличаше наистина на град, което е абсолютно нетипично. Къщите бяха тухлени, имаха хубави огради, улиците бяха асфалтирани, дори имаше дървета по тротоарите и най-странното – нямаше почти никакви хора. Все едно бяхме попаднали в друга държава. Освен тази различна обстановка, друго определено нямаше какво да се види. Това е така, ако не броим доктор Къцунов, който за нас беше единствената причина да се задържим в града. Докторът живее в Етиопия от над двадесет години и въпреки, че е над осемдесет годишен, е известен като най-добрия хирург в тази част на страната. Много се радва, че работи в Етиопия, защото в България толкова разнообразни случаи нямало да може да минат през ръцете му. И това благодарение и на безбройните пътни инциденти. Пак нетипично за Етиопия, намирането на хотел Дира Дауа не беше лесна задача. Отне ни доста време и само оставихме раниците си в стаята и отидохме да се запознаем с доктора. Около час по-късно се върнахме да освободим стаята след любезната покана и настояването от негова страна да му гостуваме, вместо да спим на хотел. Освен бързото разглеждане на града в търсенето на стая, намирането й си струваше и заради срещата ни със собственика му. Етиопец живеещ в Холандия, който се е върнал за малко да види родителите си и да им помогне в хотелския им бизнес. Вече бяхме ангажирали стаята и макар и да я бяхме ползвали като склад за около час, изобщо не си и мислехме да поискаме отстъпка от цената й за ден. Докато си тръгвахме ни заговори въпросният холандски гражданин, както сам се представи. Човекът беше много радостен, че сме избрали неговия чист и спретнат, но нискобюджетен хотел. Каза, че туристи не отсядали там и след като си поговорихме на дълго и на широко, стана въпрос защо си тръгваме. Оказа се, че той се познава с жената на доктора и не само й прати поздрави, но и настояваше да ни върне парите за стаята. Наблягам на това, защото в един и същи момент се сблъскахме с хора радващи се на чуждестранни гости и такива, искащи да се възползват от тях. Изпаднахме в малко неприятна ситуация, когато собственикът на хотела помоли служителя си, на който бяхме платили час по-рано, да ни върне парите. Учудването беше за всички, когато стана ясно, че сме платил повечко, от колкото струва стаята ни.

Харар също няма нищо общо с другите градове в тази държава. Влизайки в старата му част, по-скоро се чувствах в Мароко, отколкото в Етиопия. Напълно си спестявам приказките за него, надавайки се, че снимките ще дадат някаква идея за това, което видяхме. Очевидно всички етиопци, а може би и туристи свързват Харар с хиените. Всеки, на който казвахме, че отиваме в Харар, говореше само и единствено за хората, които хранят диви хиени от устата си. Представлението може да бъде видяно всяка вечер, на две различни места в близост до стария град. Разликата е, че на едното място ги храни християнин, а на другото мюсюлманин. Така и не разбрахме, на кое от двете попаднахме. Всичко се случва по тъмно на светлината от фарове. Десетина хиени добре знаят, че всяка вечер на уреченото място могат да хапнат пресни мръвки и не пропускат тази възможност. Учудващо за нас беше, че по-голямата част от публиката бяха етиопци, дошли в Харар на екскурзия. Докато доктор Къцунов ни убеждаваше да видим представлението, не пропусна да каже, че укротителят им е нов, защото преди няколко месеца старият бил починал, след като една от хиените му го захапала, смачквайки черепа му. Човекът, който наблюдавахме, беше доста смел, сякаш не знаеше тази история. Целият ритуал е в четири действия. Първо хиената се храни от ръка, с парченце месо, висящо на десетина сантиметрова пръчка. След това месото се поставя в нещо като кофа, която клекналият човек държи в скута си. Следва нещо по-странно. Човекът застава в партер, а асистентът му държи едно парче месо на около метър над гърбът му. Идеята е хиената да се покатери върху стоящия на четири крака човек и да вземе месото. За финал хиената се храни от уста. Същата къса пръчка с месо на края се захапва и от клекнало положение се предлага на хиените. Разбрахме, че хиените принципно атакуват захапвайки лицето, така че това с храненето им от уста е най-странното хрумване. След като дресьорът им направи пълна демонстрация, идва ред участие да вземе и публиката. Всеки може да нахрани животинките. Забавно беше да наблюдаваме слабо етиопско момиче, което не можа да издържи тежестта на хиената върху гърба си. Падането й на земята мисля, че изплаши и обърка по-скоро животното, което се чудеше да бяга ли или да продължава да се бори за вечерята си.

За разлика от прекалено бързото ни пътуване на отиване, връщането ни от Харар до Матахара може спокойно да се озаглави „Как изминахме 300 километра за 10 часа“. Поради факта, че в Етиопия банкоматите са рядкост и в тях пари през нощта няма, се наложи да изпуснем първия рейс в изчакване на отварянето на банката и зареждането на банкомата. Счупихме си краката от бързане за рейса, за който ни казаха че тръгва към десет, защото е почти пълен. И така нашето седене в рейса започна около десет сутринта. След два дълги часа, прекарани на автогарата в очакване на още хора, които да запълнят и последното място, рейсът тръгна със свободни места. Това нямаше изобщо да стане без натиска и по-точно скандала от страна на всички чакащи в рейса. Тръгването със свободни места единствено гарантира бавно каране в оглеждане за още пътници и спиране за всеки помахал с ръка. Ако рейсът не спре, то поне намалява до толкова, че момчето, продаващо билети, висящо на половина през вратата, да може да разбере, викайки си с хората на пътя, за къде искат да пътуват. След като местата се запълниха за първите петдесет километра, дойде ред на пътните полицаи. Те отново бяха на всеки километър. Докато рейсът спираше и тръгваше, момчето с билетите през десетина минути се сещаше, че вози туристи, и че трябва да им вземе повече пари за билет. Ние обаче бяхме видели написаната на предното стъкло тарифа и упорито отказвахме да дадем повече от нея. Разговорът в тази насока се подхващаше периодично и нямаше изгледи да спре. През това време някой от милионите полицай глоби нашия шофьор. Драмата беше невероятна. Не разбрахме каква вина имат някой от пътниците, по които той и друга група от рейса викаше, но нервите на всички бяха опънати. Това опъна докрай и крака на шофьора, а за наше съжаление под него беше педала на газта. Независимо от завоите без никаква видимост и от пропастта до нас, пътят беше изцяло негов. Едно безценно качество на етиопците е, че им минава бързо, и че не са злопаметни. Десет минути рали с рейс и всичко се нормализира. Но за кратко. На нас ни писна да спорим за цената на билетите и доста подличко решихме да използваме поредния пътен полицай в наша помощ. Не беше лесно да се разберем с него, но след като най-накрая проумя проблема ни, шофьорът отнесе поредната глоба и сериозно мъмрене. Отново рали и отново невероятната доброта на хората. Вместо да ни намразят и да ни връщат за стореното, някой хора дори ни се радваха, а на другите просто им трябваха десетина минути. Отново всички бяхме приятели. Напълно невероятно. И от тук започна голямото мотане. Спираше се за всичко. Като начало всеки по различно време се сещаше, че иска да спрем за тоалетна. Спирахме за чад и вървящите с него сокове и вода. Когато целият рейс дружно приключваше с поредния сноп чад, спирахме за нов. Видяхме невероятен начин за продаване на безалкохолни напитки. Тъй като бутилките струват повече от самата кола, тя трябва да се пие на място. Ако обаче някой иска да си я пие в рейса, услужливи деца предлагат услугата преливане от стъклена в пластмасова бутилка. Който си няма бутилка си купува такава втора употреба. След като ги изпият, хората ги хвърлят през прозореца, същите деца ги събират и продават в следващия рейс. Спирахме и за въглища. Странно изоставените до пътя чували с въглища, не са нищо повече от знак, че в близката къща може да се напазарува тази стока. Някой от пътниците искаше да си купи въглища и целия рейс бе съпричастен. По-разбиращите слизаха с него и му помагаха при избора. След няколко неуспешни опита, най-накрая уцелихме хубавите въглища. Докато пътниците помагаха да се качат чувалите върху рейса, единият се скъса и започна дълго събиране и почистване. Добре натоварени, хапнали чад и пийнали сокчета, хората решиха, че е време за вечеря. И то наистина вече беше време за вечеря, а не бяхме минали повече от половината път. Таман си мислехме, че по тъмно хората ще заспят и няма да се налага да спираме за какво ли не, и стигнахме до някаква странна митница, далеч от всички граници. Рейсът бе разчастен напълно, докато всички гледахме отстрани. Добре, че всички споделяха своя чад с шофьора, защото иначе вярвам, че и той щеше да задреме като всички, които не бяха изпасли по два храста.

октомври 25, 2012 Африка, Из широкия свят 2 Comments

Ауаш

Обиколката ни на източна Етиопия започна със спиране в националния парк Ауаш. Твърди се, че освен тревопасни, тук може да се видят и лъвове. Освен големите котки, близостта до столицата осигурява постоянен поток от туристи. И в двете неща не успяхме да се убедим лично, а само ги чухме от скаутите на парка. Проблемът за нас беше, че стигайки на входа му, разбрахме, че в този парк пускат само превозни средства с повече от три колела, а пешеходци не се допускат. Ауаш се намира на по петнадесет километра от два града, жителите, на които изобщо не се разбират. За това и е забранено за пешеходци в парка. Опасението на служителите далеч не е, че някой турист ще бъде изяден от лъв, а че може да попадне на място, на което пастирите от двата града се бият за територия. За да са в помощ на туристите без коли, във всеки един от тези градове, услужливи хора предлагат да отдадат под наем цели микробусчета, на цени изобщо неотстъпващи на европейския стандарт. Ние решихме все пак да пробваме с молби и уговорки да стигнем пеша до централния офис на парка и до къмпинга в близост до него. Колкото и приятелски да беше разговорът ни със скаутите, чакащи туристи на входа, нямахме никакъв шанс да ги убедим да ни пуснат. Предложиха ни да почакаме някой джип с други туристи и да помолим тях да ни вземат ако имат места. За около два часа чакане мина само един такъв джип и въпреки, че имаше само двама туристи, място за нас нямаше. В Етиопия всеки иска да вземе по нещо от туристите и самото правителството помага на хората да го правят. Независимо, че може да си имат водач, законът казва, че трябва да си взимат и по един местен такъв. В парка трябва задължително всеки да е със скаут. Освен това шофьорът и водача никога не са един и същи човек. Ако добавим и готвач и става цяла делегация. А и е разбираемо, че туристите, платили по сто двеста долара на ден за джип, изобщо не искат да се бутат в него като в обществения транспорт. Така в голям девет местен джип с двама туристи и малко багаж в багажника, място за други няма.

За наш късмет, в градът Ауаш, от който тръгнахме към парка, ни заговори момче, което не отпъдихме веднага. Момчето разбира се беше водач, предлагащ услугите си, познаваш собствениците на „най-доброто” бусче, и можещ да предложи всичко, за което се сетим, точно като всички останали. Полезното за нас от разговора беше, че научихме, че в другия град близо до парка – Матахара, се предлага нелегална разходка до кратерът на вулкана, намиращ се в парка, точно където ние искахме да отидем. На скаутите също не позволено да ходят пеша в парка, което дава идеална възможност на месни момчета да предлагат разходки до някой от забележителностите, дори без такса за вход. Пристигайки в Матахара, вече знаейки за нас, ни очакваше приятеля на нашия нов познат, готов с оферта за разходката ни. Идеята беше, че наемайки си водач през това момче, си гарантирахме, че парковите служители няма да се окажат също на мястото, на което ние отиваме. До колкото подразбрахме, ако пък си наемем друг водач, шансът ни за „случайна” среща със скаут е голяма, или по-точно момчето май щеше да се постарае да ни я уреди. Очевидно той се познаваше добре със скаутите, които дори му бяха казали точния момент, в който сме си тръгнали от тяхната пейка. Нещата изглеждаха доста отработени, единствено от цялата работа губеше парка. Както не рядко пътешествениците в Етиопия забелязват, хората, общуващи с туристи, са лакоми и вместо да получат малко повече от нормалните пари, които струва дадено нещо, те искат петорна сума и в крайна сметка не получават нищо. На този феномен сме се смели и размишлявали доста пъти. Една продавачка на банани на улицата, която иска да си тръгне веднага след като допродаде стоката си, виждайки туристи, вдига цената поне два пъти. Странното е, че тя не е склонна да продава на туристите на цената за етиопци, а по-скоро да седи и да чака някой етиопец да купи същите банани. И това, при положение, че до нея на улицата седят още десет продавачки на банани, тоест избор има. Същото е и с микробусчетата, които чакат да се напълнят с пътници за да тръгнат. Отново, виждайки туристи, те са по-склонни да губят време и пари в чакане на етиопци, отколкото да кажат на туристите цената, която така и така ще вземат от месните, но с още чакане. И това не е някакво фиксирано правило, така, че да са сигурни, че колкото и да чакат туристите, винаги ще чуват тази цена. Това е просто лакомия, от която само те губят, защото обикновено не е трудно да се намери някой честен или пък разумен човек, казващ една и съща цена на всички.

В Ауаш и Матахара попаднахме по време на постите в дните на Рамадан, който случайно или не се засичаше с някакви двуседмични християнски пости. И в най-топлите части на Етиопия, независимо от жегата през деня, хората си лягат рано и стават рано. Няма я тази нощна активност, както в арабските градове. По време на Рамадан това се променя дори и тук. И в Матахара и в Ауаш нощите бяха дълги. Малко след вечерната молитва животът започваше да кипи. Щастливи хора облечени в дълги роби, досущ наподобяващи нощници, се скупчваха около извадените на улицата музикални уредби, и надвиквайки се със силната музика изяждаха стабилни количества чат. Други използваха нощта за работа. Всички ресторанти гъмжаха от хора, магазините светиха ярко, привличайки и хора и нощни пеперуди, а сферата на услугите беше представена от хора наизвадили шевните си машини на улицата, прекрояващи някоя друга роба или сътворяващи нови мъжки костюми.

В Етиопия, много често месарниците и ресторантите предлагащи месо са един общ бизнес. Всеки минувач вижда висящото цял ден на кука телешко месо и освен, че може да си купи за вкъщи, може и да си хареса някоя мръвка, и да си я поръча сготвена по негов вкус веднага и на място. Това, че в Етиопия хората са силно религиозни е едно на ръка, но за нас дълго време беше загадка защо на всяка месарница, със собственик християнин има нарисуван кръст. Оказа се, че всеки купува месо само и единствено от месарниците, принадлежащи на някой споделящ неговата вяра. Причината за това е, че християни и мюсюлмани имат различни начини за заколване на едно животно. Предполагам не всички, но по-вярващите не купуват и не консумират месо от животни, които не са заклани спрямо правилата налагани от тяхната религия. Казвам не всички, защото не е рядкост хора от различни религии да вечерят на една маса. И въпреки, че всички християни носят кръстчета на видно място, а всички, които не носят са мюсюлмани, както и че въпросът за религията ни определено е сред първите при започване на разговор с непознат, спазването на постите изглежда не е в приоритетите на хората и от двете религии. Както споменах, две седмици от Рамадан се засичаха с някакви християнски пости. Въпреки този факт, ресторантите изобщо не страдаха от липса на клиенти през деня. Излишно е да казвам, че никой от клиентите не постеше. Етиопците са способни да ядат месо с инджера поне три пъти дневно. Ако на някое хранене месото се пропусне, то това е само по финансови причини. Колкото и да ни се искаше, решихме да не задаваме въпроса каква е религията на хората от пълните по обедно време ресторанти. Единственото логично обяснение би било, че всички те са пътуващи мюсюлмани, за които забраната за хранене от изгрев до залез не важи, но дори и в Етиопия толкова много пътуващи не вярвам да има. Разбира се, да се храним в претъпкани ресторанти по време на постите беше доста по-приятно в сравнение със спомените ми от Мароко, където всяка хапка или глътка, която слагах в устата си посред бял ден по време на Рамадан, предизвикваше най-малкото неодобрителни погледи.
октомври 12, 2012 Африка, Из широкия свят Post a Comment

Мурси

Мисля, че ако някой си представя нещо когато чуе за племена в Етиопия, то това е племето Мурси. Нарисувани с бяло тела, множество белези за декорация и най-вече жени с огромни керамични дискове закрепени в дупка на долната им устна. Несъмнено, това е главната атракция за туристите идващи в южната част на долината на река Омо. За разлика от останалите племена, които всеки може да види на ежеседмичните им пазари, Мурси живеят доста далече от „цивилизацията“ и не посещават масово нито един пазар. За да ги видят, туристите не само трябва да наемат кола, но и трябва да се подготвят добре психически. При мурсите, демонстрацията на мъжественост е свързана с кражби. Колкото повече откраднати трофеи толкова по истински мъж е един младеж. За съжаление този ритуал изобщо не е само вътре в самото племе, а туристите стават истински участници. Водачите съветват гостите си да махнат всички свои бижута, часовници и грижливо да пазят фотоапаратите, шапките си и всички лесно изчезващи вещи. Като цяло хората от северна Етиопия, смятащи се за по образовани и цивилизовани постоянно натякват, че племената са диваци и ги описват в доста черни краски. За мурсите се твърди, че са избухливи и агресивни, особено ако някой не си плати всичките снимки. Казвам всички, защото срещайки се с повече туристи отколкото с етиопци, мурсите са несъмнено най-скъпо платените етиопски модели. Таксата при тях не е на човек, а на брой снимки и не само това, но е два-три пъти по-висока спрямо другите племена. Свикнали са до такава степен с множеството фотоапарати срещу тях, че освен с атрактивния си външен вид са известни и със способността си да чуят точния брой снимки независимо от бързината, с която се правят. Забавното е, че туристите, с които говорихме не се оплакваха от нито един от изброените „проблеми“, а бяха останали безкрайно недоволни от комерсиалността на нещата. Сутрин в селото влизат десетки джипове с туристи, срещу тях се подреждат в отработен строй всички мурси и подвиквайки карат гостите си да ги снимат. От своя страна всички посетители се избиват кой да има по-добра позиция и вместо да гледат и общуват с хората превръщат екскурзията в едно напрегнато състезание. Всички изброени причини ни бяха отказали категорично от участието ни в този цирк. Бяхме се примирили да гледаме мурсите на снимките в Интернет, докато не се запознахме с първият ни водач, който силно акцентира върху предложението си да ни заведе до село на Мурси, намиращо се далече от отъпканите пътеки.

Въпреки, че сменихме водачът си, плановете да видим Мурси, далеч от тълпата туристи, останаха. Новият ни водач от племето Каро се оправяше перфектно в трите села на неговото племе, но категорично не се наемаше да влезем само тримата в територията на Мурси. Трябваше ни скаут. При това, скаутът не можеше да е Каро, тъй като двете племена нямат много контакти, и като цяло Каро се страхуват от Мурси. Амукуле избра да наеме скаут от племето Мугуджи, живеещо между териториите на Каро и Мурси. Най-хубавото за нашето спокойствие беше, че Мугуджи са в прекрасни отношения и с двата си съседа. И все пак за разлика от Симиен, тук калашника на нашия скаут далеч не беше само за да придържа слабичкия Мугуджи по-стабилно към земята. Никой не знае какво може да хрумне на хората, които срещаме в дивото. Останахме с впечатление, че скаутът пази нас само от ограбване, докато при Амукуле,като представител на друго племе, нещата направо си бяха въпрос на оцеляване.

За племето Мугуджи не разбрахме почти нищо, макар че прекарахме една нощ при семейството на нашия скаут. Колкото по-близо до мурсите стигахме толкова по разсъблечени бяха племената. Нашият скаут имаше само две дрехи на себе си и по-точно освен тях и пушката си, не носеше абсолютно нищо друго за тридневния си престой с нас. Едната от дрехите беше одеялото му, служеща за всякакъв вид препаска и спален чувал, а другата бяха гащите му. Не бих споменавал това ако последните не сменяха често предназначението си. Всеки път когато слънцето напичаше силно, гащите приемаха ролята а шапка. Неповторима беше гледката на човек увит в одеяло, с калашник на рамо и боксерки на главата. Калашника и възпитанието ни ни караха да не забелязваме изобщо нелепата картинка.

Според това, което знаехме, мурсите, при които отивахме бяха от другата страна на Омо, недалеч от последното Мугуджи село. По принцип племето Мурси живее в планините около реката, но два пъти годишно цели села слизат за по няколко седмици в долината, за да се грижат за реколтата си от соргом. Това беше и нашия шанс да се срещнем с тях без да се отдалечаваме на повече от три дни пеша от Турми. Изобщо не се учудихме, когато се оказа, че при нивите са останали само трима представители на племето, които още не са досъбрали реколтата. Така и така промените в плановете не бяха нищо ново. Имахме два варианта, да ходим още два дни, за да стигнем до селото им или да се връщаме. Вариантът с продължаването изключваше връщането ни в Турми, като в цивилизацията трябваше да се върнем стигайки в столицата на региона Джинка по пътят, по който минават туристите и надавайки се някой да ни качи. Този вариант правеше невъзможна и срещата ни с племето Нянгатом или Буме, което по план трябваше да видим на връщане за Турми. Трябваше да избираме между двете племена, но без много чудене избрахме да видим Мурси. До тяхното село не можеше да се стигне за един ден, което на езика на племената вървящи десетки километри на ден, означаваше, че ни чака голямо ходене. Оказахме се прави. Забавното в дългата ни разходка първия ден беше постоянната смяна на терени и то с градация към по и по-неприятни. Такова нещо никога не си бяхме представяли. Започнахме с няколко часа ходене през бодливи храсти, по нещо като пътека, криволичеща безумно из равната като тепсия, гореща долина. Пътеката следваше малкото места без храсти, които въпреки че бяха по-ниски от нас, бяха непреодолимо препятствие. Странно беше, че заради храстите изминавахме почти толкова разстояние в нашата посока, колкото и във всички останали. Последва лека почивка в рядка гора, докато не стигнахме до първото ни водно препятствие. Може би прекалено наплашени от снимките на червеи под кожата на хора джапали във водоеми в Африка, нямахме никакво желание да решим бързо проблемът с препятствието, събувайки се както двамата ни спътници. Все пак бяхме в гора и с хвърлянето на няколко сухи клони мостът ни беше готов. За огромно наше съжаление, водните ни препятствия изобщо не свършиха с това. Малко след като излезнахме от гората и започнахме да ходим през безкрайна обрасла с висока трева поляна, започнахме да чуваме звуци на вода под краката ни. Цялата поляна беше наводнена без никакъв шанс да заобиколим. Бяхме ходили прекалено много за да се отказваме и просто трябваше да си събуем и обувките и панталоните и да нагазим смело. Пътеката беше повече от забавна. Изобщо не беше направена от хора, а от слонове. Самите животни за добро или за лошо не видяхме, но през цялото ни джапане се сещахме за тях. Скрити във водата, бяха следите им. Мини кратери, в които не само се спъвахме, но и затъвахме до над коляно. Чисто доказателство, че наличието на слонове в паркът Маго не е измислица. В гората видяхме долна челюст на слон, но тя можеше спокойно да е там от години преди да са изчезнали слоновете. Така си мислехме докато не повървяхме малко в следите им. Вървейки нагазили до колена във вода, и в трева до кръста нямаше как да не се сетя, че на този континент сред змиите има такива, които изобщо не искам да срещам от близо, камоли с голи крака. И точно докато се чудих дали поне ще ги видя, пред мен мина не голям техен представител. Тук дойде краят на сухите ни обувки. Обухме и тях и панталоните си и продължихме да се мокрим, с малко по-големи надежди, че може да ни се размине. Бавно излезнахме от водата и започна следващото ни препятствие. Нападали стъбла от соргом и множество увивни растения на замята. Неприятното при тях беше, че след почти цял ден ходене, се оказа, че нямаме много сили да си вдигаме достатъчно високо краката. Голямо спъване падна, но ние не. Убедени, че няма какво вече да ни се стори по-гадно навлезнахме в последната отсечка за деня. Пътеката беше осеяна с много красиви растения с височина от тази на колената ни до към главите ни. Освен, че бяха красиви, растенията имаха и много неприятен сок. Нещо като коприва но в друга форма. На позигорялата ни кожа никак не и идваше добре сблъсъка с тях.

В Етиопия и мюсюлманите и християните не ядат свинско. Религията им забранява. Това, че не ядат диви животни няма общо с религията им, но в голяма част от страната е факт. За съжаление, това не е така сред племената и съответно в някой от големите национални паркове. Малко преди да се стъмни, оглеждайки се за място за лагер, изведнъж Амукуле ни каза да стоим мирно и да пазим тишина. Минути по-рано, скаутът ни ни показа следи от куду. Усещайки накъде отиват нещата, докато Яна се опитваше да вдига колкото може повече шум, видяхме нашия скаут само по боксерки с калашник в ръце да се промъква като котка сред храстите. Чу се изстрел. И двамата не вярвахме, че така лесно се убива диво животно, но за съжаление грешахме. Водачите ни бяха безкрайно щастливи от улова и подсигурената им вечеря докато нещастното куду издъхваше пред очите ни. И всичко това в национален парк. Както споменах, скаутът ни не носеше нищо освен пушката си. И това не му създаваше проблеми преди да застреля животното. Кожата на кудото е чуден трофей за всяко семейство, но за да се превърне и нашето животно в постелка за лежане трябваше някой да го одере. Проблемът беше не, че няма кой, а че няма с какво. Така се стигна до моето малко швейцарско ножче. Не можех да повярвам, че някой изобщо ще пробва да одере и разчасти животно с големината на крава с такъв инструмент, но като че ли нашия скаут искаше да ми демонстрира обратното. За под два часа, животното се превърна в купчина месо и кожа захвърлена върху храстите. За първа вечер седнахме на две отделни трапези. Не знам как усетиха, че не искаме от месото им, но изобщо не ни тормозиха да ядем. Колкото и етиопците да са винаги гладни, с такова количество нямаше как да се справят. Казаха ни, че каквото остане ще е подарък за мурсите, като кожата и един бут тръгват с нас на сутринта, а останалото те ще слезнат да си вземат сами. 0т чисто любопитство, решихме да си направим експеримент, отново предлагайки на Амукуле от нашите спагети, както правихме всяка вечер. И както всяка друга вечер, той не отказа, въпреки че едва мърдаше след количеството месо, което беше погълнал. Сетихме се за разговорът ни с българския посланик, който ни убеждаваше, че деца отгледани в глад, храна никога не отказват, независимо от изобилието, в което попадат.

На следващия ден походихме до ранния следобед, този път върху обли мокри камъни, разхождащи се свободно между краката ни и за десерт дълбока лепкава кал, и обувки тежащи повече от раниците ни. Най-накрая стигнахме в селото. Само да имаше кой да пусне една камера и да ни снима първия един час. Цялото село се беше събрало на най-централната поляна и оглеждаше двамата изплашени зайци. Мурсите са значително по-едри от всички племена, които бяхме видели, а и с тяхната репутация определено се нуждаехме от време за отпускане. Малко преди да влезем в селото, от храстите изскочиха трима младежи. По настроението им и по притеснението на Амукуле, личеше, че само респектът от калашника на скаута ни ни спаси от интересни моменти. Сетихме се за историята, която Дъста ни разказа за германец, обиколил цяла Етиопия напълно сам, отказващ да си вземе скаут докато се разхожда из земите на Мурси. Колкото и да го убеждавали, човекът искал да е сам. И така и тръгнал. Всичко било добре докато от храстите се появили момчета, на които им харесвали вещите му. Оставили го по гащи, без пари и документи. Полицията положила много усилия да намери паспорта, но дори и вождовете не били в състояние да помогнат. По традиция, след кражбата, момчетата се барикадирали в гората готови да посрещнат всеки със заредените си калашници. Чак след време успели да ги хванат. Интересното било, че за тях всички вещи са просто трофей. Паспортът бил накъсан на парченца и забоден с бодили по стените в къщите им и още по-забавното това била съдбата и на всичката валута, която човекът носил.

След като свикнахме едни с други всичко си дойде по местата. Прекарахме чудесно без да се сблъскаме с нито един от проблемите, за които се бяхме подготвили. Отново изиграхме ролята на доктори, но този път се борихме с раните на хората. Всичко почна с една баба, с огромна рана на пищяла, на която нямаше как да откажем. От там започна да се събира опашка от хора с какви ли не рани, за които Яна трябваше да се погрижи. Само като виждахме водата, с която измиваха раните си и ни побиваха тръпки.

Според Амукуле, последният ден ни очакваше само един час ходене до автомобилния път. Най-неприятното беше, че вечерта ни свършиха всички батерии, а с това изчезнаха шансовете ни да си пречистим вода. Това изобщо не беше смятано за възможно, но хубавото беше, че си купихме малко мляко, а и за един час ходене сутринта, можехме да минем и без много вода. Всичко това се оказа само в нашето въображение. Както се казва сметки без кръчмаря. А в случая кръчмарят дори не беше Амукуле, а новият ни Мурси скаут, който беше и единствения от нас знаещ пътя. Лошото е, че мурсите нямат и понятие за време, а и ходят с темпо тотално различно от нашето. Някъде след третия час безспирно ходене реших все пак да попитам кога се очаква да стигнем. Преводът който получихме беше, че трябва да стигнем до едно хълмче в далечината, а най-вероятно преди преводът, думите на скаута са били, че от там ще минем. Финално, според GPS-a ни, вървяхме осем часа с малки почивки, и изминахме неочакваните тридесет и два километра. Нямам идея как Яна успя да изкара на жегата цял ден с под литър мляко, но не я питах много много, защото знаех, че нямам с какво да и помогна. След стомашните и проблеми, с които доста се борихме, тя изобщо не искаше и да чуе за преварена вода. Аз обаче просто нямаше начин да издържа без течности. Въпреки, че бързахме да стигнем колкото може по-бързо, аз спрях цялата група докато си сваря няколко литра чай от мътните реки, които пресичахме. Интересно ми е след колко време ще спре да ми се повдига само при споменът за този чай, който дори може да няма нищо общо с трите дни, които прекарах в леглото и в повръщане на всичко, което сложа в устата си. Колкото и на Амукуле да му се искаше да продължи като наш водач, аз изобщо не исках да го виждам след малката неточност в планът ни за последния ден. Смешно е, че който и вариант да си бяхме избрали да видим Мурси, без дребни спънки очевидно нямаше как да минем.
октомври 6, 2012 Африка, Из широкия свят Post a Comment

Каро

До малко преди да се откаже от водачеството ни, Дъста развълнувано ни говореше какво ни предстои в територията на Каро, как всичко там е диво и почти непосещавано от туристи. Обясняваше ни как там никой не ходи, защото се стига само пеша и то с минимум два дни ходене от пътя. Доброто от страна на Дъста, беше, че преди да ни зареже с обяснението, че не правил парите, които си е представял, и че нямал сметка да продължава, все пак ни намери друг водач, с който да изпълним нарисувания от него план. Новият ни водач беше момче от племето Каро, и съвсем случайно точно щял да си ходи от Турми, за да види родителите си в едно от селата, до които ние искахме да стигнем. За това щял да ни взима по-малко пари, нали така и така отивал натам. Не мисля, че който и да е от нас четиримата вярваше на тази измислица, но всички добре се правихме, че вярваме. Водачът ни искаше каквито и да е приходи в сезонът, в който ние бяхме почти единствените туристи от няколко месеца насам, а ние нямахме нищо против да плащаме малко по-малко. И без това се чувствахме доста прецакани от отглеждането на Дъста в продължение на пет дни, в които реално не излезнахме от отъпкания път, по който и сами щяхме да се оправим не по-зле. За ходенето в дивото, обаче нямахме нищо против да си имаме местен водач. Каро са най-малобройното племе в южната част на долина на реката Омо. Хората от това племе живеят в три села на брега на реката. До преди пет-шест години броят им е бил под 1500, но сега вече са около 8000. Както и в цяла Етиопия, населението се умножава със страни темпове. Каро са известни с риболовните си умения. Те са тясно свързани с реката и рибата в нея, от където идва и името им. Кара на местния език означава риба. За да опрости нещата, правителството дори е променило името на племето от Каро на Кара, но това е само на хартия и между държавните служители. Каро са в добри отношения със съседите си от племето хамър и дори бракове между хора от различните племена не са странност. За непросветените като нас хора, единствената разлика, която виждахме между външния вид на двете племена беше в прическите на жените. И двете племена използват едни и същи оцветители за маслото в косите си, но предполагам по-малката надморска височина, и доста по-високата температура, при която живеят Каро, са накарали жените да се придържат към късите прически.

За разлика от нашите очаквания да поемем през храстите, малко след Турми, си взехме високо платен автостоп в полицейска кола, отиваща към първото от трите Каро села. Решихме, че така ще имаме повече време с хората, а ходенето няма къде да избяга. В първото село – Корчо, доста се учудихме от добрия английски на хората, както и на магазина с няколко каси бира и Кола. А ние си мислехме, че сме напълно в дивото. За влизане във всяко едно от селата туристите плащат входна такса. Срещу това не получават почти нищо. Ако старателно се избягват хората в кадър, може би е възможно да се снима без някой да дойде в очакване на заплащане, но това е всичко. Освен, за да се видят поредния вид сламени къщи, на поредното племе, в селата друго няма какво да се прави. Или поне не в сезонът, в който ние бяхме там. През това време на годината, всички хора са на полето, и живеят в малко по-временни къщи от тези селата им. Ние попаднахме във времето за събиране на една от двете годишни реколти соргом. Целите семейства са ангажирани в процесът по събирането му и то целодневно. Децата прекарват времето си върху нещо като вишки разпръснати из полето. От там те имат гледка от високо и лесно виждат огромните ята от малки птички също дошли за реколтата от соргом. Тези птички са враг номер едно и изобщо не се разминават само с виковете н децата. До всяка от вишките има издълбани дупки в земята, от които се вади мокра, лепкава пръст. Всяко от децата гонещи птиците има по една дълга жилава пръчка. Когато ятото започне да се прехранва, в края на тази пръчки се залепя малка топка пръст, след което с камшично движение тя се изстрелва със страхотна скорост към птиците. Докато младежите пазят соргомът, по възрастните го берат и носят към колибите си. В тези колиби, които служат главно за сянка през денят, живее цялото семейство докато продължава събирането на соргомът. Тук са и най-възрастните. Те се грижат да има храна за трудещите се и за бебетата разхвърляни под сянката. Храната е почти изцяло соргом. Супа от соргом, хляб от соргомено брашно, печен соргом, варен соргом. Не знам как не им писва, но и просто друго няма. На тази трапеза беше и първият ни сблъсък с водата на Омо. Тя даваше невероятния шоколадов цвят и гъстота на супата. Неприятното за нас беше, че никак не вървеше да откажем, след като супата изглеждаше гордостта на домакинята. Просто се надявахме поне някои от живеещите в нея организми да са измрели от варенето. За наше съжаление това беше само първия път, когато вкусвахме Омо. Още при тръгването ни, бяхме получили многократни положителни отговори на въпросът ни дали има помпи за вода. Е това, че бяхме убедени, че ги има се дължеше на два факта. Единият е, че чувахме това, което ни се искаше да чуем и вторият е, че когато етиопците не разбират какво ги питаш просто отговарят с да. Докато вървяхме между селата и питахме отново за помпи, стигнахме до безумен разговор с Амукуле. Накратко на въпросът ни има ли помпа, той пак ни казваше ‘да’, но при следващия въпрос – къде е помпата, отговорът беше ‘няма помпи’. И така няколко пъти преди да се откажем. Показа ни само една помпа, която правителството построило за Каро хората, но те отказали да я ползват. Просто традицията на тези хора е да пият от Омо, това била тяхната култура и тази на предците им. За това и други помпи няма. Амукуле ни успокои, че месните хора си имат начин за пречистване на водата, след което тя е напълно годна за пиене. Трудно ни беше да повярваме, имайки предвид, че ако се сипе два пръста от тази вода в чаша, то нейното дъно спира да се вижда. Хубавото за нас беше, че все пак бяхме подготвени със средства за пречистване на вода, но такива, работещи само в бистра вода. За това и опряхме до вълшебната Каро пръчка. Пълна магия. Никаква шега, магия и пак магия. Първото странно беше, че оставена в леген, водата от Омо изобщо не се утаява с часове. Второто, още по-странно нещо беше, че след кратко разбъркване с някакво странно дърво и водата за пет минути ставаше кристално бистра, а всичката мътилка падаше на дъното. Амукуле каза, че този ефект се постига само и единствено с този вид дърво, и по-точно с неговите корени. То не само карало мътилката да се утаи, но и пречиствало водата. На нас ни стигаше само първата част от магията на дървото, за втората се доверявахме на науката, макар че представяйки си, че пием от голяма бавнотечаща река в Африка, и дори вярата ни в науката малко се размътваше. Проблемът бе, че друг избор нямахме. Връщайки се на соргомът, ние за пръв път се срещнахме с това растение в нивите на Каро. Малко ни беше тъпо, че нямаме и идея как се казва на български и къде се отглежда, а всички месни хора го знаеха на английски. Твърдо решени да поправим грешката си, поровихме малко в Интернет и някакси ни олекна. Нашето невежество не се оказа толкова голямо в този случай. Според това, което открихме, малките топченца соргом растат само по тези места на планетата ни, така че нямаше как да очакваме да знаем повече.

Още когато обсъждахме планът на нашия преход, Дъста нарисува на картата три пресичания на реката. Не бяхме виждали Омо, но някакси не си я представяхме малка вадичка. И двамата с Яна не бяхме безкрайно ентусиазирани от тази идея, и дори още тогава си казахме, че ако не ни изглежда достатъчно безопасно просто няма да го правим. Доста след тези ни разговори моментът най-накрая настъпи. Рано сутринта стигнахме до мястото, от където щяхме да се натоварим в лодката. Ако има нещо свързано с племето Каро, за което съм сигурен, че не се е променило много през годините то това са лодките им. Издълбани дървени трупи, леко заострени от двете страни, семпличко, но доказало се през годините. Лодките са дълги 4-5-6 метра, а мястото за пасажерите е толкова широко, колкото дървото позволява. Управляват се с една пръчка. Гребла няма. Това е нещо, което все още ме озадачава, просто не откривам никаква логика. Реката е дълбока. Според хората, които попитах, е дълбока над петнадесет метра, но реално всеки метър над дължината на пръчката им я обезсмисля. Пръчките са дълги не повече от три метра, и с тях се стига до дъното на не повече от метър от брегът. От там нататък, следващите над петдесет метра до другия бряг, пръчката се използва точно като гребло, но тя си е просто пръчка. Докато премине реката, лодката слиза стотина метра по течението. Поради липсата на гребла, единствения начин за придвижване на лодките срещу течението е отбутване с пръчката плътно до брега. Казаха ни, че няма шанс лодката да се обърне, макар и да не разбирам причината за това. Тази, в която се возихме ние, беше от толкова тясно дърво, че освен, че раниците ни нямаха шанс да влезнат до дъното и стърчаха над лодката, разбрахме и, че Каро хората са по-тесни тазове от мен. Не се заклещих за винаги в лодката, но знаех, че няма да изпадна лесно. Не присъстваме на подобна сцена, но тези лодки се използвали за превозване на стадата от кози, когато пашата на единия бряг свърши. Интересно ми беше как ги вкарват вътре, по колко, и как неспокойните животни не обръщат лодката, но за тази сцена май ще трябва да идваме отново. Тези лодки се правят трудно, бавно и с много любов, и веднъж готови те направо стават част от семейството. Ако случайно някой иска да си купи лодка, процедурата не се различава много от даването на момиче за женене. Цената в крави и за двете е еднаква, а и новият собственик или жених, трябва да е достоен за да си тръгне, с което и да е от двете, независимо, че е способен да си плати. И лодката и момичетата нямат глас при взимането на това решение.

Както повечето племена в региона, и Каро не са били земеделци. Преживявали са от отглеждания от тях добитък, но за разлика от повечето други племена Каро разчитат и много на риболова и са известни като отлични рибари. Много ни се искаше да погледаме как се лови риба с приспособлението им приличащо на копие. До някаква степен си представяхме да отидем на реката и да наблюдаваме хората, но те всички бяха заети със събиране на реколтата си от соргом. За да задоволи нашето желание, водачът ни Амукуле, сам реши да ни направи представление. То се разиграваше на заблатена поляна, на поне двеста-триста мера от реката. Обясниха ни, че през дъждовния сезон реката наводнява околните ниви, но сега беше останала вода само на въпросната поляна. Амукуле взе странно приспособление за риболов от близката къща и смело заджапа из блатото. Странното нещо беше съставено от пръчка, метално острие с контра и въженце. Металното острие, което е тънко колкото молив, влиза в дупка в единия край на пръчката и е завързано с дългото около метър въженце за нея. Копието се засилва напосоки в блатото почти хоризонтално и на малка дълбочина. Ако някоя риба бъде улучена, металното острие остава в нея, но все пак завързано за пръчката. Уловката тук е в гъстата трева и плътната покривка от водни растения по повърхността. Тоест нищо не се вижда. Дали хвърлят пръчката в напълно случайни посоки и всичко е късмет или виждат някакво размърдване във водата не знам. И в двата случая ми изглежда като чист късмет ако не чиста магия. За под половин час Амукуле извади три риби. Хрумна ни, че може водата толкова да се е изпарила, че всичката риба от до скоро наводнените ниви да е пренаселила въпросното блато и хората да минават и с лекота да си боцват по няколко за вечеря. Но дори и така пак ми изглеждаше като магия.

Докато се разхождахме из нивите, няколко пъти ми направи впечатление, че хората ми се оплакват от някакви болешки. На Амукуле обаче изобщо не му се занимаваше с превеждане и за известно време тези оплаквания бяха чиста наша хипотеза. Едно от децата се оказа по-настоятелно и все пак разбрахме, че иска лекарства за болните си сестричета. Нито имахме идея какво им е, нито разбираме каквото и да е от това, но детето изпроси два аналгина, показвайки ни, че ги боли глава. Това отприщи неочакван поток от „болни“ хора. Всеки искаше лекарства за каквото му хрумне. Въпреки, че съм сигурен, че на повечето им нямаше нищо, бяхме учудени, че не си прибираха получените лекарства, а ги изпиваха на момента. Подобни случаи имахме и в следващите села. Хората тук просто приемат всички туристи за лекари. Странното е, че аптеки има. Не в техните села, но има много пътуващи до места с аптеки. И лекарствата в тях са в изобилие и са безкрайно евтини. Защо никой от близките им не им носи нямам идея. Попитахме Амукуле как така хората са толкова свикнали с туристи, при положение, че на теория това бяха от доста забутаните села. Отговорът съдържаше информация, която предния ни водач ни беше спестил. До преди няколко години точно през тези села е минавал основния поток от туристи и така докато пътя тотално се е скапал и агенциите са измислили други маршрути. От цялата тази история се сблъскахме само с един голям филмов екип немци и един мисионер. Докато се радвахме на тишийната и спокойствието пред палатката ни, разпъната в двора на къщата на семейството на Амукуле, изведнъж от не далече започнахме да чуваме странни викове. Изобщо не ми беше удобно да питаме дали сме прави, но колкото и да не ни се вярваше и двамата чувахме крясъците „Алелуя“. Дълго време отбягвахме темата, но в последствие разбрахме, че става дума за мисионер, католик, и неговите последователи, които огласят племенното село всяка вечер. Това беше последното място, на което очаквахме да видим проповедници. Изобщо не ни се връзваше с нищо, но не бяхме единствените, които мислехме така. Цялото семейство на Амукуле не подкрепяше инициативата, но си мълчаха за да не ни обидят, в случай, че и ние сме дошли с такива цели. А виковете продължаваха да огласят селото. Просто си представям Каро мъж, със традиционния си Каро външен вид и един Калашник през рамо, как се дере да вика „Алелуя“.

октомври 2, 2012 Африка, Из широкия свят 1 Comment

Турми

Турми за нас беше не само селото с пореден пазар и нови хора, но и мястото, от което най-накрая щяхме да започнем нашето приключение в дивото. Но преди него имахме странния късмет да попаднем в Турми точно на пазарния ден, а имахме и времето, тъй като така и така седяхме и чакахме транспорт до мястото, от където щяхме да започнем пешеходенето. Предполагам ако се бяхме опитвали да нацелим трите най-интересни пазара в страната, в последователността с най-малко изчакване между тях, нямаше да се справим по-добре. В Турми на пазар се събират основно хора от племената Хамър и Каро. За нас беше последна среща с хамърите и запознанство с предстоящите ни Kаро домакини.

Турми е почти най-отдалеченото от селата намиращи се на единствения път в южната долина на Омо, проходим и през дъждовния сезон. Може би за това и хората бяха най-малко променени от модерната цивилизация. Или поне така изглеждат на външен вид. Почти няма тениски и пластмасови боклуци. Колкото по-дълбоко влизахме толкова по-истинско ставаше. И така мислехме до момента, в който едно след друго младите момичета започваха да ни заговарят на чуден английски. И то не толкова за да ни питат кои сме, от къде сме, а за да ни кажат, колко пари ще ни струват снимките им, и че нямат нищо против да правим този бизнес. Нещо повече, което заподозряхме е, че не само нямат нищо против, а направо това е идеята, с която са дошли на пазара и са се пременили по най-правилния за снимки начин. Така че в Турми на пазара се заражда нов бизнес. Като цяло никога досега в живота си не бях плащал за снимки, но тук без това е почти невъзможно. Как се е стигнало до това, че всеки е съгласен да го снимаш срещу почти твърдо фиксирана за всяко племе сума не знам. Водачите ни казаха, че само туристите са виновни, защото давали на хората пари без те изобщо да го искат, а сега всички са свикнали да получават. Това е една теория. Това, което ние виждахме беше, че дори и някой да не иска нищо освен усмивка след снимката си, винаги се намират хора, които да му кажат искай пари, искай много пари, и дори те да ги искат от негово име. Гадна работа, молиш някой за снимка, и след това не знаеш как да постъпиш, човека стои срещу теб и нищо не казва. Единия вариант е директно да извадиш пари и да му ги подадеш, но за мен поне това винаги ми изглежда като някаква обида, нещо като ето ти тези стотинки, снимах те, прекрасно, чао. Нещо като автомат за паркиране, пускаш едни пари в него и изчезваш. Другия вариант е просто да благодариш и да си тръгнеш, рискувайки да си в гадната ситуация някой да те годни и вика след теб за въпросните стотинки. Като цяло мисля, че всичко е едно унижение на хората, които се чувстват като някакви извънземни или животни в зоопарк, и техните снимки ще бъдат отнесени като трофеи. Дано те да не мислят така. Още по-неприятно, е когато някой далеч не толкова интересен за туристът субект иска да бъде заснет и си казва цената, а ти просто не искаш да го снимаш. Или дори още по гадното за мен усещане да помолиш някой, от група хора за снимка и изведнъж всеки от групата да каже снимай и мене. Ако съм сигурен, че всичко е само за пари нямаше да се колебая и секунда да избирам на кой да ги давам, но като си представя, че отказвайки им, директно казвам на хората, че изобщо не са ми интересни и не заслужават да си вдигна обектива за тях и емоциите в мен са неприятни.

Решението на всички тези проблеми намерихме в седенето на едно място и снимане от далече, използвайки всички хватки, които измислим за да изглежда, че снимаме нещо съвсем съвсем друго. Особено като се задържим някъде повече и хората свикнат с новите индивиди и всичко става лесно. Аз си щракам и никой не ми обръща внимание. По-трудно е, но определено си спестявам неприятните мисли и изживявания. От време на време някоя леля ме разконспирира и бивам пропъден с крясъци и летящи предмети, но това е малкото зло. Един нещастен от цялата ситуация американец дори ми направи забележка, че мамя хората с дългия си обектив и, че той знае какво правя. После каза, че просто завижда и съжалява, че е тръгнал с половината си техника. Може би е наистина малко като зоопарк, в който гледаш нещо, за което нищо не знаеш и те мързи дори да прочетеш табелката, но донякъде разбирам защо се шири мнението, че ако човек няма време за повече, то поне трябва да види пазарите на племената. На пазарите са всички, можеш да седиш почти незабелязано и да ги разглеждаш с увиснало чене, а и снимането е най-лесно и почти без пари. И акцентът дори не е в това, че се спестяват някакви пари, а в това, че хората са естествени, карат се, смеят се, блеят някъде и това е коренно различно от паметниците, в които мигновено се превръщат щом се разберете за снимка и видят апарата срещу тях.

Гледайки и изучавайки хората от племето забелязахме странни белези по телата на момчета и момичета, на мъже и жени. Първото, което ни хрумна, разбира се беше прескачането на бикове и последствията от него, но белезите бяха малки и на странни места. Попитахме Дъста, нашия водач, и той напълно ни застреля, като равнодушно каза, че момчето, за което питаме очевидно е било болнаво и за това са всичките белези от нарязване. То си е чисто нарязване, защото белезите бяха във всякакви посоки, като очевидно пускането на кръв от краката, ръцете и гърбът не е свършило нужната работа и се е наложило да се стигне и до лицето. Тук се сетих за обмяната на опит между мен и други пациенти, претърпели коленни операции, за това, кое от няколкото налични лекарства ще отстрани най-ефикасно белезите ни. При хамърите, белезите не са изобщо критерии за красота, ако изобщо красотата е критерии при изборът на партньор. Гледайки хората на пазара бързо се научихме да различаваме произходът на белезите им, и все едно здравните им картони бяха написани върху телата им.

Пиейки бира в една от местните кръчми се замислихме върху нещо, което се оказа, че е направило впечатление и на мен и на Яна по отделно. Всички кръчми, магазини, хотели и изобщо всичкия бизнес беше в ръцете на хора от северна Етиопия. Няма дори и едно заведение, в което гордия собственик да е хамър, пък било то и без гривните, прическата и полата. Отговорът на тази загадка с оказа в номадската природа на племената. Хамърите основно се изхранват от развъждането на добитък. Когато пашата за стадото свърши на някое място, цялото семейство с все къщата се мести към следващото находище на свежа трева. Тяхната култура не ги свързва с обитаването на конкретно място за дълго време, макар и за жените и малките деца да се строят по-солидни и непреместваеми къщи. За това никой хамър не си представя отварянето на магазин и дългия живот в къщата до него. Странно или не, в Кай Афер, Димека и Турми не живеят никакви представители на племената, с които се свързва южната долина на Омо. Но пък номадската култура на всички тези племена им позволява без никакво притеснение да пият до късни нощи в кръчмите в тези села. На хората от племената не им трябва хотел или подслон. Ако е прекалено тъмно, за да се връщат към селото им, те без притеснение спят на пода на кръчмата или просто в първите храсти на път за домът. Единственото нещо, с което всеки мъж хамър не се разделя, е малкото столче-възглавница. То си има дръжка от кожа или метал и е навсякъде с тях. Жените също имат столчета-възглавници, но те си стоят в къщата им. Дървените произведения на изкуството са наистина удобни за седене, и тъй като тези хора седят без работа през повечето време, столчетата са си необходимост. Как точно успяват да спят на тях не знам, аз си искам мека възглавница и дървения стол не ме примамва за тази работа. За хамърките и техните намазани с масло и прах с тухлен цвят коси е малко по-обяснимо защо биха спали на въпросното дърво. Всяко племе си има свой дизайн на столчетата и за мъже и за жени. Ако на север не открихме нищо уникално в бита на хората, то такива столчета не бяхме и подозирали, че съществуват.

Чудейки се как северняците се превзели целите села, разбрахме, че всъщност те нищо не се превземали. Всички тези села са изкуствено създадени от правителството, чиято идея е да цивилизова племената, да построи нови сгради, в които да разположи администрацията си, да построи училища, здравни центрове и прочие и да се опита да накара хората да живеят около тях. Това, което са постигнали е събирането на всички хора от околностите веднъж седмично за пазара. Те все още са си номади, но са харесали пиенето на бира и китайските дрехи предлагани им от новата действителност. И северняците и племената са щастливи от ежеседмичния алъш вериш. Племената все още продават това, с което разполагат – мед, мляко, масло и добитък. Разликата с близкото минало е, за какво използват парите от печалбата си. Преди ценни за тях са били мънистата, гривните, солта, а сега са тениските, батериите и фенерчетата, мобилните телефони и най-вече бирата. Мъниста, гривни и други украшения все още се продават и то не малко. Единствената разлика е в това кой ги купува. Огромните и многобройни сергии, заплашващи да превземат целия пазар са насочени изцяло към жадните за сувенири туристи. Малко е странно когато продаващата хамърка те посрещне с добър английски и почне да се пазари с теб, но това са правилата на модерния свят.
септември 20, 2012 Африка, Из широкия свят 4 Comments

Прескачане на бикове

Цялата етиопска нация е приела, че ходенето е основния, а до скоро и единствения начин за придвижване в страната. Голяма част от асфалтираните пътища, по които имаме щастието да летим с цели 70 километра в час, са на не повече от една-две години. Преди тях, особено в по-затънтените райони, транспортът е бил изключително рядко явление и на места се е свеждал само до камиони ISUZU, доставящи провизии. Причината е, че по старите пътища се е пътувало невероятно бавно, и че дори и здравите тойоти и исузо машини не са издържали дълго. Това важи с изключителна сила за южната част на долината на реката Омо. И в момента тук пътят е един и свързва само най-големите четири-пет села. Навсякъде другаде се стига пеша или със собствен високопроходим транспорт. Това е накарало хората да свикнат да ходят на разстояния от двадесет-тридесет километра без въобще да намират това за нещо необикновено. Освен това често им се налага да пренасят на тези разстояния и стоката, която са произвели, натоварвайки се с чували, тежащи доста повече от нашите раници. За нас все още е забавно като чуем, че до някъде се стига за три часа, а като попитаме за километрите да чуваме двадесет и два-три-пет километра. Не знам дали наистина ги взимат за толкова. Така и не можем да вървим с никой от тях, за да проверим. Определено се възхищавам на хората, които всяка седмица изминават сутрин и вечер по над двадесет километра, за да стигнат до пазара. Към мястото, на което щяхме да гледаме прескачането на бикове вървяхме точно с такива хора, защото нито ние, нито водачът ни знаеше къде точно отиваме.

Пристигнахме преди здрачаване, за радост на нашия водач, който както и всички етиопци се притесняваше от ходене по тъмно. Намерихме си чудна поляна за спане, но колкото и да се чувствахме вкъщи, ни казаха, че не трябва да снимаме нито селото, нито хора, преди да получим позволение от местния вожд. Лошото беше, че това позволение се очакваше чак на следващия ден, когато така и така щяхме да си платим за удоволствието да наблюдаваме и снимаме ритуала. Ако искахме да снимаме и вечерта, трябваше да си платим и такса за вход в селото. Без да я плащаме можехме само да спим, да се разхождаме и да общуваме с хората. Понякога тези забрани са много приятни, защото успяват да отклонят вниманието ни от търсенето на интересен кадър. Като цяло тук всичко се плаща. За наше огромно учудване не само чужденците си плащат. Те просто плащат всичко в поне петорен размер. Всяка помощ се заплаща и от местните хора. Да ти помогнат за спукана гума, да ти помогнат, ако си закъсал с колата в калта, да ти качат багажа на рейса, дори да пресечеш река, придошла от дъжда – всичко това се прави срещу пари.

Казаха ни, че тържеството ще е голямо. На фона на малкото село не можехме да си представим как ще стане това, но нашият водач ни каза, че ще се съберат роднини и приятели на семейството на момчето от всички околни села. Водачът ни си легна малко след като се стъмни, докато ние тепърва се приготвяхме за вечеря около огъня. Докато споделяхме впечатленията си от изминалия ден, от далечината започнахме да чуваме мелодията на звънци и песни. Звуците идваха от много различни посоки. Тъмнината беше непрогледна и само можехме да гадаем какво се случва. Една след друга на метри от нас преминаха няколко групи от жени, които с викове и песни се насочваха към къщата на момчето, което щеше да става мъж. Там празненството се разрастваше. Песни, викове и танци огласиха цялата долина. Не искахме да се натрапваме и да отклоняваме вниманието на празнуващите, молейки ги да седнем при тях. За това решихме, че единствено можем да съпреживяваме тяхното веселие, седящи на метри от къщата, невидими в тъмнината на нощта. Не разбрахме до колко късно са продължили танците, но не бих се учудил, ако не са спирали през цялата нощ,, защото ние заспахме и се събудихме с тях.

На сутринта ни казаха, че спокойно може да се приближим до къщата и да гледаме случващото се. Разрешение за снимане още нямахме, защото вождът не беше решил още каква да е таксата. Всички се подготвяха за важния ден. Целият ритуал се прави само за едно момче, не както ние си мислехме, че няколко момчета ще тестват силите си. Сезонът, в който се организират тези прескачания, е свързан със събирането на реколтата, тъй като това е периодът, в който има най-много храна и момчетата имат повече сила. За още повече сила дни наред преди важното събитие се пие и смес от мляко и кръв от крава, но на това ние не станахме свидетели. В ритуала, продължаващ цял ден, момчето участва само за броени минути. Основна роля имат жените, близки на семейството му. Това са същите жени, които пеят и танцуват още от предната вечер. Казаха ни, че песните са за надъхване и окуражаване на момчето и на самите тях. Танците продължават до след обяд. Жените са облечени в традиционните кожи от кози, накичени с множество мъниста. Всички семейни бижута са на показ. По-възрастните имат големи стоманени звънци, завързани за гривни на краката им. Подскачането и звукът от тях са непрестанни, а раните и синините от тежките музикални инструменти се преодоляват само със състоянието, в което се докарват с песни и викове. Това е нужно и за предстоящото им изпитание. В този ден младите момичета от рода на момчето имат уникалния и рядък шанс да бъдат зверски набити с тънки жилави пръчки и то по собствено желание. Независимо дали момичетата са облечени в тениски или с кожи, в ранния следобед всички се подготвят за това, оголвайки гърбовете си. От една страна, молейки да бъдат бити колкото може по-силно, те изразяват подкрепата си и съпричастността си с героя на деня, а от друга – това е шанс за тях да успеят в живота си. Всяко момиче само събира и подготвя снопчето с пръчки, с които да бъде удряно. Всяка пръчка се използва само веднъж и за това е внимателно подбрана. Наградата от ударите с тънките жилави пръчки по голата кожа на гърба са множество рани, за които момичетата копнеят. Колкото повече рани и колкото повече и по-жестоки са белезите от тях, толкова по-силно е едно момиче в очите на момчетата, търсещи си съпруга. Белезите са символ на сила и издръжливост у момичетата, символ на надеждна съпруга. Тези белези се получават само в дните, в които някой техен роднина ще става мъж. За по-хубави белези, понякога раните не се оставят да зарастват и дори се замърсяват нарочно.

Сред важните гости и участници в ритуала са и младите момчета от околните села. Тяхната роля е да дадат всичко от себе си, за да направят така желаните белези на момичетата. Надъхани и подготвени момчетата се отправят към събитието, но преди да се появят има кратка игра. Те трябва да бъдат намерени от групата момичета. След като ги открият в шубрака, момичетата започват да ги обиждат и да засягат мъжкото им достойнство. Целта е да ги накарат да бъдат наистина жестоки с тях. Докато момичетата ги дразнят, момчетата слагат последните щрихи във външния си вид. Различни по цвят смлени камъни се използват за бои, а художниците са самите момчета. Когато шарките са готови се стига и до кървавата част. Подскачайки, викайки и дразнейки ги, момичетата нахъсват своите биячи. Когато момчето се съгласи да понашляпа момичето, то му подава своя сноп с пръчки, от които момчето започва да избира. Момичето разперва ръце в готовност за удара и не спирайки да подскача, гледа настойчиво в очите младежа срещу нея. Ако момчето е благосклонно, то дарява дамата с няколко удара с различни пръчки, а благодарността за тях се изказва с поклон на момичето след всеки от тях. След няколко секунди за опомняне от болката, момичето си избира друг бияч. Кръвта, която не вярвахме, че наистина ще се лее, определено не беше заблуда. Момчето, което ще скача, гледа и се надъхва от саможертвата на роднините си. Тук има и малко уловка за него. Момчето просто не трябва да се проваля в преодоляването на препятствието. Ако това случайно стане, саможертвата е била напразна и същите тези бити момичета взимат пръчките и причиняват не по-малко страдание, но и срам на момчето. Тази мисъл сигурно определено го води към успеха.

След няколкочасовия бой с една-две паузи за местна бира, всички дружно сядат да хапнат и пийнат в очакване на най-съществения момент. На близката поляна вече са докарани биковете, които ще бъдат прескачани. Много се чудих как точно ще ги накарат да седят на едно място, докато някой тича по гърбовете им, но това се оказа лесно осъществимо с груба сила и държане за опашките и рогата им. Петнадесетината говеда и всички зяпачи бързо се строиха на поляната. В нашия случай главният герой беше момченце на не повече от петнадесет години. Макар и да беше доста малък, баща му беше решил, че е време да става мъж. Причината била, че баща му е възрастен и искал да види поне най-големия си син как става мъж, въпреки че той определено не беше готов за изпитанието. Никой не беше учуден, когато малкото момче, дори и след засилката си, не успя да се качи на гърба на първия бик. Развълнуваната тълпа бързо се намеси и му помогна. Претичването мина успешно, но приземяването от високо не беше без травми. Момчето удари жестоко коляното си, но нямаше никакъв избор. Прескачането трябва да се повтори пет пъти, отказване няма. С малко помощ и много подкрепа от всички, момчето успя да изпълни ритуала и да избегне боя и срама.

Преживяването беше незабравимо за всички, но след дълги размишления с Яна стигнахме до извода, че трябва да забранят на нас туристите да се намесваме в културата и ритуалите на племето. Ние се опитвахме да останем незабележими, да стоим назад и да снимаме само ако имаме възможност, а не да пречим на хората, бутайки си между тях и отклонявайки вниманието им. Но другите туристи нямаха тази цел. Те си бяха платили, предполагам доста повече от нас, и искаха да получат своето. Груба и грозна работа, дори и ние не бяхме за там. Хората се притесняват, гледат ни, разсейват се. Има спорове за пари, за снимки. Всички са недоволни, че ще бъдат снимани, без да им се плаща директно на тях, и възникващите скандали се решават само с помощта на вожда на селото, който е взел парите. Той убеждава хората, че ще получат ядене и пиене срещу техните снимки. Водачите обясняват на туристите, че винаги става това и не трябва да се притесняват. Да, нищо страшно няма за нас в цялата работа, но е малко напрягащо да гледаш разгневени заради тебе хора. Но това не е най-важното. Проблемът е, че това измества фокуса на самите участници от събитието. И за съжаление този скандал не става само веднаж . Всяка нова група гости прави същия проблем и хората от племето очакват същите обещания, но докато ги получат има много нерви и всичко просто спира. Отначало се притеснявахме да не би всичко да е направено само заради нас зяпачите, а в края на деня си мислехме, че ако беше така щеше да е най-правилно. Леко грозна гледка е да видиш белите туристи, разплути до големите си джипове, с които са дошли почти до мястото за танци, гледащи отегчено и раздаващи чипс и напитки от хладилните чанти, донесени от водачите им. А още по-лошо е да гледаш хора с вековна традиция да се борят с отварянето на пакетче чипс и да се чудят какво е това, което слагат в устите си. През това време туристите недоволстват и правят скандали на водачите си, защо им губят времето да чакат момичетата да открия биячите си и защо всичко не става по-бързо. Това напрежение се усеща от всички. Като цяло не бяхме за там, но присъствахме на нещо, което никога няма да забравим. А момченцето, което претича по гърбовете на биковете го очакваше сватба след няколко седмици. Сватбата при хамърите е тихо и маловажно събитие, свързано най-вече с прехвърляне на крави от стадото на бащата на момчето към това на бащата на момичето. Мисля, че само на това малко момче не му беше до нас и не можахме да му развалим деня. То нито беше дорасло, нито с нетърпение очакваше да се докаже като голям мъж – просто изпълняваше поредното желание на баща си.


 
Scroll to top