Харар

Дори само за няколкото месеца прекарани в Етиопия, успяхме да станем свидетели на непрестанно растящите цени на храната, от които се оплакват всички местни хора. За сметка на това, в провинцията, заплатите на работещите на строежите, на сергиите и като цяло на всички общи работници за последните няколко години са се вдигнали от малко над два лева на ден до малко под четири лева на ден. Дори в големите градове съвсем нормално е заплатата за неквалифициран труд да е петдесет-шестдесет лева. И въпреки че и цените на обществения транспорт са два-три пъти по-ниски от тези в България, разходките само на стотина километра струват повече от еднодневна надница. Всички тези сметки са валидни само за хората, които имат някаква работа, а това определено не са всички. Парадоксът е, че рейсовете и микробусите са винаги пълни до горе, дори има остра нужда от още и още превозни средства. Има рейсове до всяка точка, която може да хрумне на човек. Всяка сутрин надпреварата е не само за хубави места, но и за места като цяло. Изпуснеш ли първия рейс, дори и да има следващ или следващи, при тях винаги има чакане докато се напълнят, а след това и доста губене на време в оставяне на пътуващи по пътя и взимане на нови хора. Неписано правило е, че първият рейс е най-бърз, най-малкото защото билети се продават първо на хората пътуващи до крайната му спирка. Нормална практика е, някой пътуващ на кратко разстояние, който се е събудил малко след като нормалните хора са заспали и съответно е успял да си вземе билет и място, да бъде свален от рейса, само защото се е появил друг пътник, отиващ доста по-далече по маршрута. Ако случайно човек окъснее за този рейс, винаги на помощ идват микробусчетата. Точно до това спасение стигнахме и ние на път за Харар. В Матахара няма автогара за дълги разстояния и единствения начин човек да се добере до Харар е да стои на пътя и да се бори за някое освобождаващо се място в преминаващия транспорт. Както често се случва, хитри хора са се заели с изкарване на пари на гърба на и без това затруднените пътуващи. В този случай идеята е, че доста нахални момчета играят ролята на посредници и спират всички рейсове, за да преговарят за места в тях, вместо пътуващите. За тази си услуга взимат пари и от шофьорите и от пътниците. Единственият шанс да се вземе транспорт без посредник и без бой с него е да се излезе от града на достатъчно голямо разстояние.

Приключенията ни с транспорта до и от Харар започнаха още с първото микробусче, което ни взе. За пръв път попадахме на етиопец, каращ не само безумно, но и бързо. Бусчето беше чисто ново и младият му шофьор с брада, обвит в чаршаф и с мюсюлманска шапчица ни караше постоянно да се чудим за каузата и набелязаната цел при планираното му самоубийство. Още в началото на престоя си в Етиопия стигнахме до извода, че возейки се в микробус, трябва да си избираме местата не според комфорта им, а със стремеж към максимална безопасност. Предните две седалки просто се изключват. Обикновено не сме страхливи при возене, но смятам, че имам достатъчно бели коси за да гледам постоянния ужас, седейки до шофьора. Следващите две места са отделени от най-предните със стабилна метална решетка, в която не веднъж си представях как промушвам главата си, разделена на няколко части след някой челен удар. И те отпаднаха от безопасния ни избор. Желанието ни, учудващо и безумно за етиопците, е да седнем на някоя от двете най-задни седалки. Стремежът на етиопците е да седнат колкото могат по-напред, най-вероятно за да могат да слязат по-бързо, когато пристигнат. Хубаво беше, че интересите ни не съвпадаха и всички бяхме щастливи. За много голям късмет се смята, ако в превозното средство се качи пътен полицай. Това автоматично дава право на шофьора да прави каквото си иска. С такъв късмет минахме през първите десетина проверки на път за Харар. Толкова много полицейски постове не бяхме виждали за цялото си пътуване. За голямо съжаление на шофьора, любимият му пътник не беше до крайната спирка. Малко след като останахме без полицай в микробуса, бяхме спрени за поредна проверка. Тук започна шоу, което бяхме наблюдавали и преди, но без преводач не можехме да си обясним. Очевидно бяхме в нарушение, но единственото пътно правило, за което ние знаехме, беше ограничения брой пътници според моделът на автобуса. Него в този случай не бяхме нарушили. Няколко минути самоубийствено настроеният ни шофьор се караше и молеше полицая да не му пише акт. Очевидно не се справяше добре, защото пътниците започнаха да слизат един по един и да се включват в спора. Най-накрая излезе и най-възрастният пътник, който хвана полицая и го отведе за личен разговор. Добре, че на един от другите пътници му се говореше с нас и в крайна сметка разбрахме точно какво става. Обичайна практика било всички пътници, а особено тези с някакво положение в обществото да скочат в защита на шофьора и всички вкупом да се молят и да предлагат подкуп. В конкретния случай, нашият бус беше нарушил максималното разстояние, на което е разрешено да прави курсове. За разлика от допустимите сто и петдесет километра, на които е разрешено да пътуват микробусите, нашият водач си беше избрал да премине около петстотин километра. Казаха ни, че това правило го знаят всички, но и всички го нарушават. Подкупите били напълно в реда на нещата и шофьорите просто смятат колко могат да отделят, за да са все пак на печалба. Ограничението било заради огромния брой катастрофи по етиопските пътища, но защо рейсовете да могат да пътуват безкрайно далече, а микробусчетата не, не ни обясниха. Факт е, че шофьорите на микробуси карат по-бързо и по безразсъдно от тези на рейсовете. Ние стигнахме до извода, че така просто ги принуждават да си почиват, докато напълнят буса с поредните пътници.
На път за Харар, решихме да отскочим до Дира Дауа, хем да разгледаме, хем да се обадим на един от малкото българи живеещи в Етиопия. Още докато си търсихме хотел забелязахме нещо много странно в Дира Дауа. Този град бе напълно различен от всички други етиопски градове. По-точно той приличаше наистина на град, което е абсолютно нетипично. Къщите бяха тухлени, имаха хубави огради, улиците бяха асфалтирани, дори имаше дървета по тротоарите и най-странното – нямаше почти никакви хора. Все едно бяхме попаднали в друга държава. Освен тази различна обстановка, друго определено нямаше какво да се види. Това е така, ако не броим доктор Къцунов, който за нас беше единствената причина да се задържим в града. Докторът живее в Етиопия от над двадесет години и въпреки, че е над осемдесет годишен, е известен като най-добрия хирург в тази част на страната. Много се радва, че работи в Етиопия, защото в България толкова разнообразни случаи нямало да може да минат през ръцете му. И това благодарение и на безбройните пътни инциденти. Пак нетипично за Етиопия, намирането на хотел Дира Дауа не беше лесна задача. Отне ни доста време и само оставихме раниците си в стаята и отидохме да се запознаем с доктора. Около час по-късно се върнахме да освободим стаята след любезната покана и настояването от негова страна да му гостуваме, вместо да спим на хотел. Освен бързото разглеждане на града в търсенето на стая, намирането й си струваше и заради срещата ни със собственика му. Етиопец живеещ в Холандия, който се е върнал за малко да види родителите си и да им помогне в хотелския им бизнес. Вече бяхме ангажирали стаята и макар и да я бяхме ползвали като склад за около час, изобщо не си и мислехме да поискаме отстъпка от цената й за ден. Докато си тръгвахме ни заговори въпросният холандски гражданин, както сам се представи. Човекът беше много радостен, че сме избрали неговия чист и спретнат, но нискобюджетен хотел. Каза, че туристи не отсядали там и след като си поговорихме на дълго и на широко, стана въпрос защо си тръгваме. Оказа се, че той се познава с жената на доктора и не само й прати поздрави, но и настояваше да ни върне парите за стаята. Наблягам на това, защото в един и същи момент се сблъскахме с хора радващи се на чуждестранни гости и такива, искащи да се възползват от тях. Изпаднахме в малко неприятна ситуация, когато собственикът на хотела помоли служителя си, на който бяхме платили час по-рано, да ни върне парите. Учудването беше за всички, когато стана ясно, че сме платил повечко, от колкото струва стаята ни.

Харар също няма нищо общо с другите градове в тази държава. Влизайки в старата му част, по-скоро се чувствах в Мароко, отколкото в Етиопия. Напълно си спестявам приказките за него, надавайки се, че снимките ще дадат някаква идея за това, което видяхме. Очевидно всички етиопци, а може би и туристи свързват Харар с хиените. Всеки, на който казвахме, че отиваме в Харар, говореше само и единствено за хората, които хранят диви хиени от устата си. Представлението може да бъде видяно всяка вечер, на две различни места в близост до стария град. Разликата е, че на едното място ги храни християнин, а на другото мюсюлманин. Така и не разбрахме, на кое от двете попаднахме. Всичко се случва по тъмно на светлината от фарове. Десетина хиени добре знаят, че всяка вечер на уреченото място могат да хапнат пресни мръвки и не пропускат тази възможност. Учудващо за нас беше, че по-голямата част от публиката бяха етиопци, дошли в Харар на екскурзия. Докато доктор Къцунов ни убеждаваше да видим представлението, не пропусна да каже, че укротителят им е нов, защото преди няколко месеца старият бил починал, след като една от хиените му го захапала, смачквайки черепа му. Човекът, който наблюдавахме, беше доста смел, сякаш не знаеше тази история. Целият ритуал е в четири действия. Първо хиената се храни от ръка, с парченце месо, висящо на десетина сантиметрова пръчка. След това месото се поставя в нещо като кофа, която клекналият човек държи в скута си. Следва нещо по-странно. Човекът застава в партер, а асистентът му държи едно парче месо на около метър над гърбът му. Идеята е хиената да се покатери върху стоящия на четири крака човек и да вземе месото. За финал хиената се храни от уста. Същата къса пръчка с месо на края се захапва и от клекнало положение се предлага на хиените. Разбрахме, че хиените принципно атакуват захапвайки лицето, така че това с храненето им от уста е най-странното хрумване. След като дресьорът им направи пълна демонстрация, идва ред участие да вземе и публиката. Всеки може да нахрани животинките. Забавно беше да наблюдаваме слабо етиопско момиче, което не можа да издържи тежестта на хиената върху гърба си. Падането й на земята мисля, че изплаши и обърка по-скоро животното, което се чудеше да бяга ли или да продължава да се бори за вечерята си.

За разлика от прекалено бързото ни пътуване на отиване, връщането ни от Харар до Матахара може спокойно да се озаглави „Как изминахме 300 километра за 10 часа“. Поради факта, че в Етиопия банкоматите са рядкост и в тях пари през нощта няма, се наложи да изпуснем първия рейс в изчакване на отварянето на банката и зареждането на банкомата. Счупихме си краката от бързане за рейса, за който ни казаха че тръгва към десет, защото е почти пълен. И така нашето седене в рейса започна около десет сутринта. След два дълги часа, прекарани на автогарата в очакване на още хора, които да запълнят и последното място, рейсът тръгна със свободни места. Това нямаше изобщо да стане без натиска и по-точно скандала от страна на всички чакащи в рейса. Тръгването със свободни места единствено гарантира бавно каране в оглеждане за още пътници и спиране за всеки помахал с ръка. Ако рейсът не спре, то поне намалява до толкова, че момчето, продаващо билети, висящо на половина през вратата, да може да разбере, викайки си с хората на пътя, за къде искат да пътуват. След като местата се запълниха за първите петдесет километра, дойде ред на пътните полицаи. Те отново бяха на всеки километър. Докато рейсът спираше и тръгваше, момчето с билетите през десетина минути се сещаше, че вози туристи, и че трябва да им вземе повече пари за билет. Ние обаче бяхме видели написаната на предното стъкло тарифа и упорито отказвахме да дадем повече от нея. Разговорът в тази насока се подхващаше периодично и нямаше изгледи да спре. През това време някой от милионите полицай глоби нашия шофьор. Драмата беше невероятна. Не разбрахме каква вина имат някой от пътниците, по които той и друга група от рейса викаше, но нервите на всички бяха опънати. Това опъна докрай и крака на шофьора, а за наше съжаление под него беше педала на газта. Независимо от завоите без никаква видимост и от пропастта до нас, пътят беше изцяло негов. Едно безценно качество на етиопците е, че им минава бързо, и че не са злопаметни. Десет минути рали с рейс и всичко се нормализира. Но за кратко. На нас ни писна да спорим за цената на билетите и доста подличко решихме да използваме поредния пътен полицай в наша помощ. Не беше лесно да се разберем с него, но след като най-накрая проумя проблема ни, шофьорът отнесе поредната глоба и сериозно мъмрене. Отново рали и отново невероятната доброта на хората. Вместо да ни намразят и да ни връщат за стореното, някой хора дори ни се радваха, а на другите просто им трябваха десетина минути. Отново всички бяхме приятели. Напълно невероятно. И от тук започна голямото мотане. Спираше се за всичко. Като начало всеки по различно време се сещаше, че иска да спрем за тоалетна. Спирахме за чад и вървящите с него сокове и вода. Когато целият рейс дружно приключваше с поредния сноп чад, спирахме за нов. Видяхме невероятен начин за продаване на безалкохолни напитки. Тъй като бутилките струват повече от самата кола, тя трябва да се пие на място. Ако обаче някой иска да си я пие в рейса, услужливи деца предлагат услугата преливане от стъклена в пластмасова бутилка. Който си няма бутилка си купува такава втора употреба. След като ги изпият, хората ги хвърлят през прозореца, същите деца ги събират и продават в следващия рейс. Спирахме и за въглища. Странно изоставените до пътя чували с въглища, не са нищо повече от знак, че в близката къща може да се напазарува тази стока. Някой от пътниците искаше да си купи въглища и целия рейс бе съпричастен. По-разбиращите слизаха с него и му помагаха при избора. След няколко неуспешни опита, най-накрая уцелихме хубавите въглища. Докато пътниците помагаха да се качат чувалите върху рейса, единият се скъса и започна дълго събиране и почистване. Добре натоварени, хапнали чад и пийнали сокчета, хората решиха, че е време за вечеря. И то наистина вече беше време за вечеря, а не бяхме минали повече от половината път. Таман си мислехме, че по тъмно хората ще заспят и няма да се налага да спираме за какво ли не, и стигнахме до някаква странна митница, далеч от всички граници. Рейсът бе разчастен напълно, докато всички гледахме отстрани. Добре, че всички споделяха своя чад с шофьора, защото иначе вярвам, че и той щеше да задреме като всички, които не бяха изпасли по два храста.