Димека

Незнайно защо, но си представяхме Димека като село с пет – шест къщи и нищо повече. Най-вероятно защото знаехме, че до там рейс няма, а единственият начин да се стигне е с някой ISUZU камион, отиващ на там. За наше голямо учудване това не беше съвсем така. Селото е център на територията на племето Хамер и съответно там са няколкото административни бараки, няколкото магазина и дори няколко хотелчета. Още по пътя водачът ни Дъста започна да разказва за племето, което щяхме да видим. За Кай Афер единствено разбрахме, че сме видели хора от племената Банна и Цемай, но нито научихме нещо за тях, нито дори разбрахме как да ги различаваме. Решихме да поправим грешката си и почнахме да разпитваме.

Планът беше да преспим една нощ в Димека и на сутринта да тръгнем към територията на Каро, минавайки и преспивайки в Хамер селища. Е плановете са за това да се променят. Едно от нещата, които научихме за племето Хамер, още преди да сме ги видели, беше, че всички момчета от племето изпълняват специален ритуал преди да могат да се оженят или по-точно разделящ мъжете от момчетата. Съвсем накратко – бъдещият мъж трябва да успее да претича по гърбовете на наредени един до друг десетина-петнадесет бика. Всички останали подробности за цялата суматоха по натам. И точно този ритуал промени тотално плановете ни. Не вярвахме да имаме шанс да видим подобно нещо, без да се налага да чакаме с дни за него. Но късметът си е късмет. След доста разпитване на познати в Димека, Дъста пристигна при нас с интригуващи новини. Прескачане на бикове ще има! И то само след два дни. Трябваше да решим дали да изчакаме или да продължим по плана си. Решихме, че това се вижда веднъж в живота и че късметът не трябва да се изпуска. Така имахме два дни за уплътняване и се насочихме към близко Хамер село, в което трябваше да получим сто процентово потвърждение, че церемонията ще се състои и да разберем точното място. Това съмнение и потвърждаване изобщо не звучаха добре, но вече се бяхме хванали на хорото.

Селото, в което попаднахме, беше съвсем автентично и забравено от модерния свят. Опънахме си палатката пред една от всичките десет къщи и тръгнахме към евентуалното място, на което трябваше да е прескачането на бикове на следващия ден. За наше разочарование, единственото, което се потвърди когато стигнахме до следващото село, беше, че там нищо няма да има и хората дори не са чували някъде в околността нещо да се очаква да се случи. Малко започнахме да се съмняваме до колко просто не си губим времето, но каква загуба на време пък беше допира ни до хората от селото? Бяхме поканени на кафе в една от къщите и всичко, което бяхме научили за хамерите започна да се онагледява. Къщите им са направени от пръчки забити в кръг, по-дебели дървета за под на втория етаж и сламени покриви. Тук зима няма и понятието за изолиране от атмосферните условия не съществува. Стената дори не е измазана с кал, както бяхме виждали да правят другаде. Бонуса от това е проветрение и гледка на вън. В къщите има постоянно запален огън, опушващ всичко, и едно глинено гърне, в което се готви всичко. Когато не се прави храна, в гърнето постоянно има отвара от кафе. Въпреки, че Етиопия е световно известна с кафето си, тези хора го консумират по странен начин. Вари се нещо като чай от обелките на кафените зърна. Течността няма почти никакъв вкус на кафе и се пие постоянно и в големи количества. Всичко в къщите се сервира в половинки от кратунки. Не си мислете, че те се мият между различните блюда. Интересни са поставките им. Тъй като във високия под метър първи етаж столове и маси разбира се няма, всички седят на земята. В повечето случаи за постелки се използват прекрасно опънати кожи от крави, но по-големите щастливци могат да предложат на важните гости и кожа от кудо, застреляно в някой национален парк. Сервирането на земята в обли кратунки не е лесна работа, освен ако човек не иска постоянно да я държи в ръце. Така е на пръв поглед. Докато гледахме умно ни подхвърлиха навити на кръгче тънки пръчици. Това е единият вид поставки за кратунки, другият са дупките в пода – просто гениално. Вторият етаж се ползва главно като склад, но има и място за спане на някои от многото им деца. Всяка жена си има къща. Не казвам всеки мъж, защото хамерите имат по няколко жени. Броят им зависи единствено от богатството, което мъжът притежава. И колкото и да е странно, те са богати хора. Макар и да нямат пари в банки или под дюшека, богатството им пасе на поляните. Съвсем нормално е един Хамер да има няколко стотин крави и хиляди кози. Многото му деца ги пасат. Точния брой на добитъка е неясен, защото се вярва, че ако ги преброят, кравите ще измрат. Подобно е положението и с възрастта им. Никой хамер не знае на колко години е. Това не се брои. При въпроса ни на колко години е домакинът ни, получихме отговор, че е роден през дъждовния сезон. Толкова. Затова и можехме само да гадаем за възрастта на, поне на пръв поглед, двойно по-младите му жени.

Освен много жени и много добитък, всеки уважаващ себе си Хамер има и калашников. Дали наистина, за да охранява стадото си, дали за респект, или просто защото ги има за продан, но всеки си има по един. Патроните макар и да разбрахме, че са поскъпнали доста за последните години, са налични в добри количества и са подредени в множество джобчета на кожения колан. За наш ужас със заредени калашници се разхождат хлапета на по десет-петнадесет години, пасящи добитъка. Оръжията гордо висят и в дървените им колиби, в които си играят множество деца. Пълна идилия. Лъковете, стрелите и ножовете са отживелица.

За разлика от мъжете, които трябва да прескачат бикове, за жените има съвсем други критерии, определящи готовността им за брак. При тях важна е опитността им в леглото. Преди да се омъжи, едно момиче трябва да натрупа колкото може повече опит и то с колкото може повече партньори. Ако момиче не е било с много мъже, камоли с николко, се счита, че то не е харесвано и за това е останало само и съответно никой не иска да се ожени за него. На фона на тази традиция, след сватбата момичето трябва да се пречисти от предишния си живот. Това става чрез пълна изолация в продължение на четиридесет дни, през които момичето е затворено на втория етаж на колибата на майка си. Излиза единствено по тъмно, а само майка й я вижда и храни. След този период тя заживява със съпругът си.

Макар и да не разбрахме как да познаваме реда на втората, третата и четвъртата жена, първата е съвсем ясно различима. Всички женени жени имат дебели стоманени огърлици, специално направени от ковач и поставени веднъж за винаги на вратовете им. Всяка първа съпруга има и една отличаваща я от другите огърлица, която поне на мен ми напомня като форма на заключалка за колело, само дето е доста по масивна и тежка. И тя също не се сваля.

По традиция всички жени имат едни и същи прически, добиващи вида си след обилно мазане с масло, разбъркано с прах от червен камък. Колкото повече масло се използва, толкова по-заможна е жената. По-интересното е, че тези прически стоят непокътнати между половин и една година! През този период косата не се мие, а само се добавя масло. Това определя и червено-кафявия цвят на тениските, които в днешно време са доста на мода. Мазната червено-кафява течност се стича по вратовете им и попива дълбоко в тениските. Това поне малко убива ярките цветове на китайските им придобивки и ги кара да изглеждат малко по в тон с останалата картинка. За сметка на това полите им са все още направени от две кожи от кози с много маниста – една отпред и една отзад, вързани като престилки. Броят на манистата също е показател за състоянието на дамата. Мънистата са основен елемент в традиционното им облекло. От тях се правят гривни за крака, ръце, китки, правят се гердани и украшения за коса. Гривните на ръцете и краката се поставят на младите момичета, стягат се и размерът им не се променя изобщо с напредването на възрастта. Някой жени се оплакваха с жестове, че малко им стягат, но красотата е на първо място. За украшения на главите им се използват всякакви предмети от съвременния свят. Китайските шнолки и фиби, които са залели пазара, могат да бъдат видени и на мъже и на жени. Най-важно е да са шарени и да са подредени по оригинален начин. Използват се безопасни игли, медна тел с цветна изолация, метални каишки от часовници и каквото друго има. Това, което ни разби, беше мъж с обеца, направена от пет медни жички, всяка от които на отделна дупка на ухото, а за капак на всичко, на тях висеше пластмасово парче от фоно карта.

Всичко това успяхме да видим в по-голям детайл, след като искахме или не, имахме половин ден за пазарния ден в Димека. Не че ни трябваше водач за да гледаме пазари, но прескачането на бикове беше точно след пазарния ден и тъй като беше само на двадесет километра, както Дъста каза, имахме половината ден, за да се мотаме из пазара. Другите четири часа за бързо ходене.