Корем

След Мекеле целта ни беше град Корем. Да, странно съвпадение, но така се пише и така се произнася името му. Насочихме се към Корем, тъй като бяхме прочели за близкото езеро, обитавано от множество птици,а също така и за многобройните пътеки из зелените хълмове в неговите околности. Думата зелено определено не се връзваше с представите ни за Етиопия, която бяхме видели до момента. За наше огромно учудваме и радост тук наистина се оказа едно тотално различно място. Надморската височина е същата като в Адис Абеба или около 2500м, но тук реките текат целогодишно и въпреки, че дъждовният сезон е отминал преди 7 месеца, всичко е безумно зелено. За втори път ни се случва да ни питат как ни се струва климата. Питаха ни, защото за разлика от Мау Тсаури, където очакваха, а и ние наистина умирахме от жега, тук определено е значително по-студено от всички места в Етиопия, през които сме минали до сега. Настанихме се в поредното крайпътно хотелче в очакване на разходката на следващия ден.

На сутринта бодро поехме към езерото. Едвам успяхме да излезем от града, когато без никакво желание от наша страна се сдобихме с компанията на 5 деца. Както обикновено се случва, в началото децата тук само се движат до нас без много, много да ни заговарят. След минута две започва комуникацията. При нея има два сценария, различаващи се само по реда на репликите. В по-добрия случай първо ни питат за имената ни и след това ни искат пари или химикалки, а в другия – първо се иска и чак след като не получат нищо, се продължава разговора с въпрос за имената им. Като цяло това са и изреченията, които повечето от тях знаят на английски. Въпреки, че винаги казваме, че не говорим амарик, дълго ни се налага да го слушаме. Тук има толкова много деца, че имаме възможност да експериментирам с всякакви начини да ги убедим да ни оставят сами. Естествено първият е да бъдем любезни, да отговаряме колкото и пъти да ни задават един и същ въпрос. Не става. Пробвахме и да не отговаряме, да се правим на глухи, да продължаваме разговора си, дори да казваме, че не говорим английски. Единственият резултат е мъчение за тъпанчетата на ушите ни, защото предполагам те са убедени, че дори и да не разбираме амарик, ако ни говорят достатъчно високо, може пък и да разберем. Друго, което ми хрумна е, че всяко от тях държи да чуем това, което то казва и съответно надвикването е потресаващо. Резултатът е постоянна и то викаща компания. Лошото е, че ако след като дадем всичко от себе си, минем през забавляване с тях, усмивки, бяс, отчаяние и все пак успеем да останем сами и децата си тръгнат, то до няколко минути от нищото се появяват следващите и всичко започва отначало.

Като цяло тук съдбата на туристите е да имат компания. Независимо дали в град или на полето, когато чужденците бъдат забелязани, че вървят в посоката на някой местен, той просто се прилепва до тях. Като казвам прилепва трябва да бъда разбиран буквално. Дори когато с Яна ходим хванати за ръце, пак не сме толкова близо един до друг. Тук понятието лично пространство не съществува. За разлика от децата, по-възрастните са наистина безкрайно лъчезарни, гостоприемни и добронамерени към нас. Това не означава, че ако са в нашата посока имаме какъвто и да било шанс да вървим сами. Ако не говорят английски, което извън градовете е нормално, те просто вървят редом с нас, върху нас, пред нас, зад нас или където успеят, стига да са близо. Да, сетихме се да пробваме да спрем и да разгледаме небрежно пейзажът, пробвахме и да го гледаме десетина минути – никакъв шанс. Хората тук не бързат за никъде и просто застават и изчакват да тръгнем отново. От друга страна Етиопия е известна с бегачите на дълги разстояния и ние някак си не се и опитваме да избързаме толкова, че да им избягаме. Когато носим целия си багаж и сме доста по-немобилни сме наясно, че винаги сме по-бавните. Но когато носейки само дневните си раници не успеем да се измъкнем от подтичващи до нас момичета на гръб с 20 литрови туби с вода, малко се депресираме.

Хубавото на възрастните хора е, че не искат нищо освен да вървят до нас. Когато не сме по пътят им ни оставят, а също така ни помагат с децата. Тук отношенията между хора и хора, както и между хора и животни се решават с хвърляне на камъни. Това е нещо съвсем нормално и учудва май само нас. Дали камъкът ще полети към отделилата се от стадото крава или към някое дете няма никаква разлика. Това е и начина на възрастните да разгонят събралите се около нас деца. Посяга се към земята и ако случайно децата нямат придобит инстинкт да побягнат още в този момент, камъните наистина ги спохождат. Не знаем дали сме прави, но това е единственото ни за сега обяснение на безбройните белези по лицата на всички. Тук идва и другия ни проблем с децата. Именно камъните. Ако случайно се откажат от вървенето с нас раздялата често е с камъни. Всичко е просто, спират, изчакват да се поотдалечим и ни отдават почит със залп камъни. Не мога да не им призная, че хвърлят изключително на далече. Според мен са и точни, и единствената причина все още да сме със здрави глави е нежеланието им да ни уцелят. Камъните са един от основните проблеми и на всички чужденци, пробвали да карат колело или мотор в Етиопия. Добрата страна е, че имат страх от по-възрастен от тях с камък в ръка, било то и чужденец. За сега държането на камък е последното до което сме стигали, работи добре, но се надявам да не стигаме по-далече. Надявам се също то да не провокира някоя война в съотношение две към двадесет, за това гледаме да се въздържаме от тази мярка.

Връщайки се пак на нашата разходка около езерото, след като изминахме десет километра, видяхме, че няма какво особено да се види и най-вече след като събрахме 21 крещящи около нас деца, решихме, че ни стига и поехме обратно. Не минахме без редовните камъни, но се изхитрихме да молим възрастни хора да ни отървават, което май работи или поне камъните по децата не са от нас и съвестта ни е по-спокойна. На връщане изпробвахме моята теория, че децата вървят с нас и искат пари само ако са виждали туристи, и ако нямат какво да правят. Тоест теорията ми беше, че в градовете и селата на главните пътища това ще е съдбата ни, но излезем ли малко в местата, в които чужденците са рядкост, всичко ще е напълно различно. За мое щастие, може и да се окажа прав. Намерихме си пътеки през десетина селца, разположени на няколко километра от града. И определено имаше разлика. Деца разбира се имаше, но те просто ни се радваха, вървяха с нас най-много до края на селото и не бяха досадни. За разлика от тях възрастните хора объркаха нашите мозъци, след кошмара ни с децата около езерото. Във всяка къща, през която минавахме, ни предлагаха храна и вода. Наистина във всяка и то не очакваха нищо в отплата, чисто гостоприемство. Усмихнати хора, предлагащи да споделят малкото, което имат с натрапниците, минаващи през техния двор. А колкото и да не искахме да нахалстваме и да влизаме в дворовете им, пътеките са така направени, че това е невъзможно. Но вместо да се сърдят , хората просто ни упътваха и искаха да ни нахранят.
nbsp;

2 Comments

  1. […] История – тук […]

  2. Иван
    юни 21, 2012

    Е Косе,направо не мога да повярвам колко обаятелно разказваш,а по литература в у-ще май беше голям слъбак.Айде доскоро

Вашият коментар

Scroll to top