Русенски Лом 14.05-17.05.07

Русенски Лом Влади от много време ми говореше за ходене до Русенски Лом с негов познат, работещ с лалугери. Поканата към тях бе от страна на ръководството на Природен парк Русенски Лом. Аз бях навлека със свободно време и желане да пътува. Не е редно да се оставят празни места в кола и да се изпуска приятна компания, а особено когато това може да се съчетае и с отиване на място което толкова харесвам. Приех предложението още преди да бъде изказано докрай. Пристигнахме рано сутринта, разгледахме Русе, намерихме Метро. Не, нямам никаква привързаност към този магазин, нито има за цел да се снимам пред всеки негов клон – просто на средата на пътя установих, че съм си забравил спалният чувал. Срам не срам ще призная, че ми се случва за втори път в живота. Не знам как е възможно. Това е като големият ми страх, че ще отида на ски без ски обувки. Не съм го правил, но винаги има една проверка в асансйора – ски, обувки, щеки, ръкавици, пари – никога не ме е бивало в мисленето при ранно ставане, за това трябва да се разчита на навиците. Един от тях е навика ми да си подреждам раница – там постелката палатката и чувала имат толкова несменяеми места, че няма начин да забравя нещо. Като се тръгва с кола и без раница обаче, всичко е възможно. Връщайки се на темата Метро, реших че за три нощи би трябвало и с едно одеало и дрехи на мен да съм ОК.

При тръгването от София бях останал с впечатлението, че Влади отива като шофьор, който ще се шляе с мен, а аз отивам на разходка. Оказа се обаче, че Влади ще помага в рзпъването на площадки за мониторинг на лалугери, което от своя стрна се беше целодневно занимание. Не знаех какво представлява площадката и как се прави. Вече знам. Хващаш едих голям чук, един наръч колчета и една поляна. И започва голямото обикаляне броене на стъпки и забиването на въпросните колчета. Между другото разбрах, че снимането на лалугери наистина е въпрос на търпение и то не на чак толкова много. Животинките бързо свикват с присъствието на някой с апарат и живота им се връща към нормалният си цикъл. Бяхме оцелили сезона, в който малките вече излизат от дупките и щъкат като луди из поляните. Лошото беше, че за ден и половина ми писна, а и ми се искаше да се помотая из каньоните.

Много трудно тръгвам за повече от два часа сам. Социално животно съм май. Но в конкретния случай изборът ми беше или да стоя на поляните и да бия колчета, или да си взема раницата и да се забия покрай реката. Разбира се избрах второто, което беше и идеален повод да поснимам малко сам. Много ми е гадно да тормозя хората, с които съм тръгнал някъде, харесвайки си нещо и небрежно отделяики му един час. Първата ми разходка беше за един следобед от село Пепелина до село Табачка. Точно се чудих какво ли живее около реката, когато по тясната пътечка срещу мен започнаха да прииждат малки шарени космати прасенца. Аха да им се зарадвам и в главата ми се настани мисълта за майка им и как тя може да се настани буквално в главата ми. Хванах гората. След като се отдалечих достатъчно, разходката ми продължи по реката, която бях гледал отгоре от скалните венци около Орлова чука, но никога не бях слизал долу.

Вечерта се опънахме до първата разгъната площадка, до която първия ден чухме, а и след това видяхме голяма колония пчелояди, заселили се на едно малко пясъчно отвесче на средата на огромна поляна. Трудно ни беше да повярваме, че сме открили пчелояди в чиито гнезда моехме буквално да се спънем. Сложихме палатките на средата на разстоянието, на което ние искахме и на това, на което птиците биха искали. Това изглеждаше справедливо и се надявахме те да оценят жеста. Сутринта станахме половин час преди изгрев слънце. Или поне Влади стана тогава. Неговата церемония с пушене и пиене на кафе е очевеидно нещо доставящо му по-голямо удоволствие и от сънят. При мен такива неща няма. Само се размърдах да разпъна статива и да щракна апарата на него преди пилетата да са се събудили. После заспах отново докато светлината не стана достатъчна за снимане. Пчелоядите постоянно влизаха и излизаха от гнездата си, кацаха навсякъде все едно нашите палатки бяха замаскирани от пет сантиметровата трева. След като дадохме всико от себе си от това разстояние, решихме че така и така няма какво да губим, защо да не премстим палатките още по напред. Резултатът беше тотална липса на птици за около пенадесет минути, след което пак станахме невидими.

Към 9 часа, бяхме приключили с пчелоядите и Влади ме закара до моста на реката под село Нисово. Обхвата на Мтел по течението е нещо, на което знаех че не мога да разчитам, за това уговорката беше към 8 вечерта да се видим на края на парка под село Иваново. Нямах идея колко време ще ми отнеме да стигна до целта си, но в единя случай можеше да се наложи да почакам, а в другия да ходя на челник докато те си пият бирата край огъня. Разходката беше страхотна. За цялото време срещнах само двама бракониерстващи рибари и един човек с Лада дошъл да си прекопае зеленчуцуте. Освен да се поразходя и да разгледам, много се надявах да срещна черни щъркели и египетски лешояди. Служителите на парка умело отбягваха въпросите ми за местонахождението на гнездата им, а аз толкова исках да ги видя и евентуално да направя няколко кадъра. Честно казано ги разбирам, защото ако ги казваха на всеки, та дори и само на познати, за които се знае че няма да им направят нищо, лудницата от фотолюбители около гнездата щеше да е пълна. Така че за мен остана единствено късмета и това да се оглеждам.

Видях наистина повече животни от колкото съм предполагал. Видях видра, все още това е единствената дивоживееща, която съм виждал. Плуваше си в реката, излизаше и на брега, а аз можех само да стоя и да я гледам. Не че светлината или по-скоро липсата на такава до реката, щеше да ми позволя да снимам, но и най-малкото ми мръдване щеше да изплаши и нея, и египетския лешояд, който кръжеше над мен докато го чаках да си кацне в гездото. Гнездото му открих съвсем случайно, докато се се оглеждах от къде излита и каца в далечината. Определих си 45 минути, в които да стоя и да чакам, надявайки се че съм се скрил добре. Очевидно не бях. Птицата мина два пъти точно пред гнездото си, но най-вероятно ме забелязваше и така и не кацна. Продължих надолу по реката търсейки идеално място за снимане на водни кончета. Определено си беше чист късмет, защото както си ходих и зяпах странните форми на скалните дупки, в една от тях забелязах черен щъркел. Вече беше към края на деня и предполагам че той просто си ляга с кокошките, и беше решил че денят му е приключил. Стоеше си в гнездото и имаше пълно право да ми се надсмива докато се чудих къде точно да си сложа статива. Документирах го, само толкова, но все пак го открих сам и не го изплаших. Беше вече почти тъмно и най-накрая успях да видя и да потичам малко след един от многото фазани, които само чувах през деня. Влади и Владо пристигнаха точно след като бях вече набелязал дървата за огъня. Направихме дълъг разбор на видяното, а на следващия ден обратно в София.

Галерия – тук

1 Comment

  1. argurcecicT
    март 15, 2011

    прочетете целия блог, доста добър

Вашият коментар

Scroll to top