maadat Photography

Птички, тревички, цветенца и няколко други змии. Всеки да открие себе си. Абе пълна почивка, освен за продавачите на бира. За втора поредна година имам щастието да ходя заедно с Ники на Кирилова поляна. Аз до преди това не бях и чувал за това място, за това ще поясня местоположението му. Намира се в Рила, на 7-8 км по пътя след Рилския манастир. Базата, която СУ ползва за провеждане на практиките на Биологическия факултет се състои от множество държащи се предимно на многото слоеве боя бунгала, една лекционна зала – бивш стол и две отдалечени бани и тоалетни и широки поляни между всичко това. Истински рай сред планината. Тази година един от студентите сподели с мен, че не понася планината и природата и ако не била тази заверка никой не можел да го докара там. Бисерът беше, че момчето се надяваше приятелката му да не разбере абсолютно нищо за условията и мястото, на което той е прекарал седем дневното си заточение, защото в противен случай би го зарязала веднага! Предполагам дори въпреки ярко червеният петнадесетгодишен кабриолет, в който момъкът прекарваше колкото може повече време. Най-вероятно за да се откъсне от потрисащата го зелена реалност.
До преди да преместят практиката, която Ники води на Кирилова поляна, тя се провеждаше около хижа Елешница, която пък се намира на същото разстояние, само че надолу от манастира. Имам някаква емоционална привързаност към това място. Предполагам, че е заради няколкото незабравими седмици прекарани в тотално безгрижие граничещо понякога дори със скука. Долината е толкова затворена, че вариантите за разходка освен по реката са само рязко нагоре и то почти без пътека. Затова и прекарвахме времето си или в каране на колело, или в плажуване и къпане в реката или вечер около огъня пред палатките. Е единственото различно от Кирилова поляна е наличието на просторна кръчма, където определено ставаше весело, когато не успяваха да ни изгонят с брутална чалга де.
През денят ако някой иска забава просто трябва да стане рано сутринта и да се присъедини към групата на Ники. Сигурно ако го нямаше респекта към преподавател, щеше да отнесе много ама много псувни от нищо неподозиращите студенти. Само дето те или са тотални натегачи и не смеят да кажат нищо в страх за оценките си или просто проспиват упражненията. Винаги има някой изключения ама те не са интересни ако човек иска да се посмее. Единственото, което спира мен или другите момчета, с които сме отишли е ранното ставане. Николай е герой. Не му броя бирите и не знам дали се представя наравно с другите, но дори и да се „пази” за сутринта пак е достоен за възхищение. Все пак той е на работа, а ние на почивка и подобаващо на почивка, касите винаги трябва да са пълни вечер и както дойде на сутринта. И така като се почне всеки ден с лягане в малките часове, поне при мен се натрупва умора. Но не и при Ники. Сутрин 8:30 той е на линия с въдица за гущери, раница с контейнер чета и черни очила. И групата тръгва. По някое време Ники казва: „До тук беше общата задължителна част, който му се разхожда още да заповяда, а останалите могат да се връщат в базата”. И става забавно. Посоката е където му видят очите, само дето хората не винаги го очакват. В един любим мой случай, част от групата бяха момиче и момче, които много ама много взимаха присърце нещата и една девойка тръгнала със снежно бял панталон. Пътя свърши и с Ники решихме да продължим срещу течението на реката през храстите и гората, по някое време да я пресечем, да излезем на пътя и да се върнем по него докато той показва на студентите гущерите и змиите, които хване там. Въпросното момче за което споменах, определено беше гледал Рамбо повече от веднъж. Гол до кръста, с камуфлажен панталон, кубинки и с нож с внушителни размери. Когато тревата се сгъсти ножът взе ролята на мачете и …. нямам думи. Решихме, че сме посекли достатъчно треволяци и Ники хвана в посока към реката. Май забравих да кажа, че в тази част на страната ни Юли вали доста често. Та беше мокро, стръмно склонче, кал, пресечен терен и бели ама бели панталони. Бели поне в началото на слизането, в края бели само отпред и то отчасти. Хората вече леко изнервени леко притеснени къде са се зачукали и хоп ето я реката. Мисля че само на накаляното момиче не и пукаше, но всички останали нямахме желание да се мокрим. Оказа се обаче, че никой не е сметнал, че тази година реката била малко по-пълноводна. А е и бързичка. И широка. Бавно, спокойно, с по две пръчки в ръце преминахме, докато течението се опитваше да ни закара в Струма. Никой не можа да падне, моята фото раница дори оцеля, и дойде време за двойката – Рамбо и приятелката му. Тя нещо вече се беше размрънкала и момчето реши, че ножът не го прави достатъчно мъж, та защо да не вземе да я пренесе на ръце през реката. Тук ако трябва да цензурирам, ще се наложи да изпусна всички реплики на нещастното момиче, което не само че се намокри изцяло, но го направи от половин метър височина, след като приятелят и се подхлъзна и и двамата се оказаха във водата. Студено. И ако наистина го нямаше страхът от оценките на предстоящия изпит предполагам, че Ники щеше да научи няколко нови псувни.
За разлика от х. Елешница, Кирилова поляна определено не предлага условия за плаж. Водата е още по-студена, а и наблизо няма и един вир, в който да ти се свие гръдния кош от студа. Банята става на Рибни езера, а тази година за пръв път се качихме и накиснахме и в Сухото езеро. Това лято нещо ми беше станало, защото хем високо интелектуалните разговори около огъня вървяха добре до ранни зори, хем проспах само една сутрин разходките с Ники и Наско. Като казах разговори, не мога да не разкажа за един такъв проведен между Алек и една девойка, който просто се превърна в класика сред цялата ни компания. Въведението е, че е след полунощ, огънят гори, Алек е пристигнал преди един час от София, опънал се е на шалтето и едва взима решение дали да превърне дрямката си в дълбок сън или да заговори девойката до себе си. И все пак най-вероятно интереса към ново запознанство или към добре изглеждащата двадесетгодишна девойка надделяват и Алек подхваща разговор. Ще ми е трудно да го пресъздам целя, но ето най-забавната част – И кво с кво се занимаваш? – Ами уча биология. – Ясно, а освен това? Какво правиш през свободното си време? – Ами нищо…. –Ееее, как така нищо? – Ами ходя на кафе, ходя на дискотеки, по магазини, ходя на кафееее. –А нещо друго правиш ли, някви хобита, интереси, на планина ходиш ли? – Амиии не. – NEEEEXT. Да Алек беше решил, че му се спи ама все пак не може да остави нещата така и предполагам, че това го накара да проведе бърз директен разговор, след който хем да се откаже хем да е пробвал все пак, за да спи спокойно. Обаче с това „Neeext” определено събуди и разсмя всички с изключение на девойката, която не знаеше много какво да каже.
Тази година нашия палатков лагер беше леко извън територията на „комплекса”, тъй като миналото лято бяхме изгонени с заплахи с побой от страна на шефа на бунгалата. Не че имаше места където да ни подслони срещу заплащане и не, че използвахме банята му повече от веднъж, но все пак трябваше да се види кой командва. И така, намиращи се извън разгара на събитията трябваше да се намери някой, който да ни разритва да не се проспим дните. Услужливи девойки събиращи рано сутрин капаните за гризачи, заложени в близост до нас винаги се намираха. Преди да заминем аз някакси се бях подготвил психически, че ще прекарам три от петте дни без стари познати, но в последния момент Лъчо реши да дойде все пак и всичко си дойде на мястото. Просто Ники имаше някаква работа в София, а другите се оказаха без много отпуска. Единствения ден, който прекарах сам беше, когато Лъчо и Зори решиха, да пробват скоростно изкачване на Злият зъб директно по улея нагоре. Не ми се търчеше и си хванах апарата, и се посветих на флората в околността. Човек трябва малко да се загледа и открива толкова много неща, че не знае на кое първо да обърне внимание. Мисля че не изминах и два километра за четири часа. На следващия, последен ден, Наско беше обещал на студентите разходка до Сухото езеро. Разходките с Наско винаги са протяжни занимания. Той се занимава с птици, може да говори много за тях и да спира през два метра, за да покаже поредния обект. При лягане в пет нямахме шанс да хванем групата от самото начало в 8:30. Направихме залагане, къде точно ще ги настигнем тръгвайки повече от два часа след тях при цел отдалечена на не повече от час и половина. Настигнахме ги малко след средата. Малко над езерото Наско ни заведе на баня на едно водопадче. Студентите предпочетоха да се излежават на тревата вместо да вървят пет минути нагоре и за това отидохме само с него и Алек. Точно се бяхме разсъблекли и аз почнах да захождам към студената вода, когато забелязах едно змийче на един мокър камък на средата на вирчето, образувано от падащата вода. Реакцията ми бе странна, без да го огледам съобщих на всички, че съм открил сива водна змия и тръгнах да я хващам. Добре че все пак реших да го снимам и разгледам преди това. Водната ми змия беше усойница, която не знам какво правеше в студената вода и защо не разпознах веднага. Плуваше от камък на камък и дори се опитваше да се катери по мъхът срещу течението на падащата вода. Да живеят снимките, че аз можеше и да не го правя.
Цялата ни компания се разотиде неделя вечер, но аз реших да изкарам още една нощ на високо и на чист въздух. Добре че някой ме подсети да не лягам както обикновено в четири пет, защото все пак трябваше да се закарам. Сутринта потеглих за София и дори успях да стигна в 9:15 в офиса.

Галерия – тук