maadat Photography

Последните години спускането на улея Орлово гнездо стана нещо като традиция преди закриването на ски сезона. Обикновено го правим последните дни, в които работят съоръженията на Витоша. След като всичко затвори, посоката е ясна. Е не, че при първото търсене на заход за улея от платото не го подминахме доста в посока Копитото, и не пълзяхме дълго и бавно по затревените стръмни поляни докато го открием, но вече гледаме да не се губим. Бутането от Боби до най-високото от връхчетата над платото е с цел единствено хващането на още малко каране преди пресичането на платото. Обикновено по това време на годината то е покрито с изсъхнала трева и храсталаци, а гледката на ходещи през него хора със ски обувки и ски на рамо винаги ме забавлява.

Тази пролет по незнайни причини не можах да хвана последното каране на Витоша, но пък не исках и да закрия сезона без Орлово гнездо. Мераклии винаги се намират. Навих Иво в последния момент, когато беше вече на работа, взех всичко и за него – ски, обувки, дрехи, раница, само забравих втория челник. Уговорка в 17:30 на площада на Драгалевци, всеки тръгва малко по-рано от работа, но целта си заслужава. Към 18 тръгваме със ски на раниците от Бай Кръстьо. Времето е пролетно, сняг няма, а светлината бавно си отива. Колкото по близко до билото стигахме, толкова повече се усилваше вятърът. Беше навяло доста сняг, а и продължаваше да го прави и в очите ни. Определено имаше драстична разлика във усещането за сезона само при 200 метра денивелация. Навяванията, които на места бяха доста дълбоки почти ни разколебаха, но Лъчо беше дръпнал напред, а и при вятърът, който почти ни отнасяш нямаше никакъв шанс да ни чуе. Настигнахме го. Той вече беше със ски обувки и беше твърдо решен да кара. От една страна беше чуденето дали пък склона няма да тръгне, от друга вече беше почти тъмно и никак не ни се слизаше обратно пеша. Избрахме компромисен вариант – отиваме поглеждаме и решаваме. Все пак вече беше вечер, студа и сверния склон трябваше да работят в наша полза. Пък и колко често на човек му се отдава възможност за пролетно каране в улей на челник?
Пускането беше велико. Снегът беше супер, нямаше ги и храстите в долната част на улея, които миналата година ми влизаха не веднъж в очите. Дори имаше сняг чак до водопада. Там вече беше наистина съвсем тъмно. За мен слизането пеша в гората отстрани на водопада винаги е било най-приключенската част. Подхлъзвал съм се и съм се хващал за третото след две изпуснати дървета, виждал съм други да го правят, изобщо забава. А на тъмно още повече. Нямахме особено желание да слизаме в реката, затова избрахме ходенето по билото между двете реки. Никой не го беше ходил дори и на свело и имахме малки опасения, че може и да изпуснем пътеката за Бай Кръстьо. Това ми се е случвало и резултата е излизане на завой на пътя, на който разбира се няма обхват, за да извикаш чакащата някъде по-горе кола. Не успяхме да намерим излизане на пътеката без да походим и по река, и то по тази от дясно, но все пак не я подминахме. От там гледката към София беше страхотна. Вятърът беше издухал смога и светлинките изглеждаха на по-малко от ръка разстояние. След като всеки откри къде живее поехме надолу към колите. Хапване в Драгалевци, разбор на сезона, уговорка за закриването му на Рилски и щастливи, и доволни вкъщи.

Галерия – тук