Имахме избор да влезнем в Индия или късно вечерта или да преспим в последното непалско село преди границата. Избрахме си мотото „нов ден – нова държава“ и оставихме непознатото за сутринта. Сутринта не се различаваше много от вечерта преди нея – мъглата беше гъста и само по часа можехме да кажем, че слънцето трябва да е някъде там горе и да свети вече от няколко часа. Вървейки пеша по осеяната с безброй магазини и кафенета улица в посока Индия, забелязахме офис на имиграционните власти на Непал. Дори пред него имаше няколко служители, които ни упътиха към правилното гише. Официално напуснали Непал, продължихме пеша напред по улицата. Изведнъж от мъглата изплува голяма арка с надпис Индия. От тук оставаше само да намерим някой, който да бие печати в паспортите ни. Колкото и да ми се струваше нелогично за един граничен пункт, тук можехме с по-голяма лекота да открием произволна стока за бита, отколкото индийските гранични власти. С доста питане разбрахме, че сме ги подминали, защото табелката на един магазин за обувки закрива тяхната, а офисът им е просто една малка врата, малко под нивото на улицата.
След като индийците ни изненадаха за добре дошли, беше наш ред да ги учудим. Бяхме предупредени още за Непал, че раниците, които се возят на покрива на рейса, трябва да са добре заключени. Така няма да се разсейват и да се излага на риск живота на хората, возещи се редом с тях, оставяйки им възможност вместо да се държат здраво, да разглеждат съдържанието им. За Индия бяхме посъветвани да вземем още по-безумни мерки и да връзваме с вериги самите раници за багажника на рейса, може би, защото в Индия хората са по-предпазливи и залагайки на безопасността си, биха предпочели да се запознаят със съдържанието на багажа ни в по-удобна, домашна обстановка. Никога не бяхме взимали такива мерки за сигурност, но предполагам, че и персоналът на рейса не беше виждал друг да ги използва. Затова момчето до мен на покрива гледаше и не вярваше на очите си, какво точно правя, докато аз пристягах и заключвах собствеността ни.
След няколко часа в Индия дойде време да се сблъскаме с магията на индийските железници. Казвам магия, защото във возенето в индийски влак няма нищо тривиално. Започнахме да учим това изкуство още с първия ни влак и мисля, че дори и месните винаги могат да научат нещо ново. Бяхме подготвени, че за пътя ни от шест часа до Лъкнау запазени места няма как да си намерим за същия ден, но нямахме против да пътуваме и в най-ниската класа, само да достигнем целта си. Имахме достатъчно време да пристигнем в приличен час на деня, така че да успеем да си намерим подслон по светло. С учудване, на гишето ни продадоха билети за кушет вагон, за който ние бяхме убедени, че се продават само запазени места. Оказахме се в грешка. На билета липсваха не само местата ни, но и номерът на влака, на който трябва да се качим. След много разпитване на недоумяващи хора, намерихме човек, знаещ, че можем да хванем всеки влак, в който има конкретната категория и който отива за Лъкнау. Първият такъв беше след половин час. Всичко вървеше повече от добре. И така, докато не видях на таблото, че чакания от нас влак няма да дойде на време, а се движи с два часа закъснение. Два часа не бяха фатални за плана ни. Малко по-лошо изглеждаше, когато половин час преди да измине закъснението от два часа, на таблото се изписа цифрата три вместо две. Малко по-късно се смени с четири и половина. Изглеждаше, че този влак просто е заседнал на някоя гара на половин час от нас и си седи там, а някой само сменя часовете закъснение. И докато осъзнавахме как ще пристигнем по тъмно, за малко да изпуснем друг влак, отиващ в Лъкнау, защото погледите ни бяха вперени в закъснението на избрания от нас. Забавата далеч не остана само на перона. Не само ние бяхме учудени от билетите за спален вагон без запазени места. Всеки, когото питахме, ни препращаше на някъде, от където пак ни препращаха на другаде. Най-накрая се настанихме на две свободни кушетки, с уговорка да ги освободим, когато се появят пътниците, имащи билети за тях. Това така и не стана до момента, в който към десет вечерта пристигнахме в Лъкнау.
Буквалният превод на името на града звучеше малко като подигравка с нас, докато три часа бродихме из тъмните безлюдни улици на двумилионния град в търсене на подслон. Всеки хотел, в който попадахме, разбиваше напълно мита за евтината Индия, предлагайки цени, многократно по-високи от тези в Непал. Тези, които пък изглеждаха по-приемливи, бяха пълни. Най-накрая дългото ни търсене даде резултат и намерихме новия ни дом за следващите три дни. Лъкнау беше за нас нещо като място за адаптация към новата държава и голям град, в който да се оправим с битови задачи, като купуване на GSM карта, за която бяхме прочели, че изискванията са се променили доста в последните два месеца, и за туристи като нас, сдобиването с такава вече не е толкова лесно. След три дни в Лъкнау, впечатленията ни бяха различни от очакваното. Индия не изглеждаше нито толкова пренаселена, нито толкова мръсна, колкото мислехме. Следващата ни цел беше малкото градче Каджурахо, известно с красивите храмове и още по-известно с секс сцените, изобразени на тях.
                                   
|
