В къмпинга, в който спахме в Адис, имаше реклама на друг къмпинг, също със собственици холандци. Той се намира на Северния бряг на езерото Тана близо до село Горгора. В пътеводителя мястото беше описано като тропически рай, предлагаш спокойствие, хубава природа и възможност да видим диви животни. За да достигнем до там имахме два варианта – да вземем ферибот от Бахар Дар и да пътуваме два дни през езерото или да хванем рейс до Гондeр и от там друг до Горгора. Избрахме стабилната земя под краката ни. Така успяхме да открием още една подробност за транспорта в Етиопия. Тук рейсовете и микробусчетата се делят на четири категории, според качеството им и броя пътници, седящи на една седалка. За пръв път попаднахме на първо ниво микробусче. Бяхме тотално изумени от наличието и на много спретнати и добре изглеждащи Етиопци, които определено бяха с по-чисти дрехи от нас. В по-ниските категории пътниците напълно отговарят на чистотата на превозните средства. Не ми е ясно рейсовете ли цапат хората или обратно, но всичко е доста мръсно и това никого не учудва.
В Гондер пристигнахме към обяд. Там разбрахме, че автобус до Горгора има единствено сутрин рано. Така се получи половин ден за разходки из античните крепости и бани в града. Успяхме да открием и невероятните сокове от изстискани авокадо, манго, папая или ананас, без да им бъдат добавяни каквито и да е екстри. Половин литрова халба за бира, пълна с пюре от авокадо и един сок от манго, определено изпълняват ролята на обяд.
На следващата сутрин хванахме ранния рейс и след три часа по 60 километровия бабунест черен път стигнахме в Горгора. Рекламираният ни къмпинг се намираше на два километра от селото. Двойката холандци под 40 години са купили едно парче земя на брега на езерото и пет години градят бавно своят рай. Тотално спокойствие далеч от всичко. Хората строят всичко сами с помощта на няколко местни. Имат си четири кучета, две котки, дори и едно малко чакалче, намерено от местен ловец, което минава всяка вечер за малко храна и вода. Още при първата ни разходка кучетата решиха да ни придружат. На сутринта на следващия ден тръгнахме рано и за добро или лошо отново с кучешката ни компания. Лошото беше, че нямаше начин птиците или каквито и да е животни да не ни забележат от километри и да мога да се приближа тихичко до тях. Като бонус към това, в най-далечната точка на разходката всичките кучета просто изчезнаха в гъстите храсти, през които вървяхме. Когато се появиха след около половин час, за наше учудване бяха само три. Колкото и да не исках, прекарах още около час в бодящите храсти в търсене на изчезналото куче, но без никакъв успех. За общ късмет то просто се появи от някъде, точно когато поемахме пътя обратно.
В къмпинга ни очакваха с нетърпение, тъй като кучетата никога до сега не са тръгвали с някой за цял ден, дори преди да са яли сутринта. А загубилото се куче било най-младото и никога не било излизало далече от къмпинга.
На сутринта поехме по друсащия път към Гондор. Там имахме за цел да заредим всички батерии и да напазаруваме храна за предстоящите ни 12 дни в планината Симиан. Гондор се оказа достатъчно голям град, за да успеем да намерим всякакви странни храни, които има сигурно само в 4-5 големи града в цялата страна, като сухи супи например. Те са толкова необикновена стока,а и цените им са също толкова необикновени – едно пакетче е на стойност почти 2 лв.
Дебарк, където е офисът на парка, и където се урежда престоят в него, е на около 100 км от Гондор и ние държахме да хванем сигурния рейс до там в 5:30 сутринта. Докато приближавахме автогарата, отказвайки на нахални таксита и пестейки батериите на челниците, по моя идея, в напълно тъмния град, на около пет минути от рейса успях да не забележа канавката на единствената асфалтова улица и да стъпя накриво в нея. С над 30 кг раница това изобщо не беше приятно преживяване. Все пак решихме да вземем рейса и да видим как ще се развият нещата с глезена ми и така да преценим дали и кога да хванем планината.
nbsp;
                                
|
